What do you think?
Rate this book
Пейзаж от думи
Изданието включва “Баладично пътуване”, “Лирика”, “Сантиментални посвещения”, “Обещание за поезия”, “Литургия за делфините”, “Книга за свободата”, редове от биографията на Христо Фотев.
- GenresPoetry
343 pages, Paperback
First published January 1, 1997
2 people are currently reading
28 people want to read
About the author
Христо Фотев
15 books31 followersХристо Константинов Фотев е български поет.
Завършва фабрично-заводско училище в Сливен (1951). Моряк на моторен кораб (1953-54), художник в стенописното ателие на Дом "Украса", Ямбол (1957-59), драматург на Бургаския драматичен театър "А. Будевска" (1961-62), творчески секретар на Дружеството на бургаските писатели (1964-90), главен редактор на алманах "Море" (от 1990).
Още с първите си книги е признат за поет явление, доказателство за това са наградите му за „Баладично пътуване“, „Лирика“, „Сантиментални посвещения“ и „Пристанище“. Сред шедьоврите на българската любовна лирика е Фотевото стихотворение „Колко си хубава!...“.
Морето е централен философско-поетичен символ в лириката му.
Завършва фабрично-заводско училище в Сливен (1951). Моряк на моторен кораб (1953-54), художник в стенописното ателие на Дом "Украса", Ямбол (1957-59), драматург на Бургаския драматичен театър "А. Будевска" (1961-62), творчески секретар на Дружеството на бургаските писатели (1964-90), главен редактор на алманах "Море" (от 1990).
Още с първите си книги е признат за поет явление, доказателство за това са наградите му за „Баладично пътуване“, „Лирика“, „Сантиментални посвещения“ и „Пристанище“. Сред шедьоврите на българската любовна лирика е Фотевото стихотворение „Колко си хубава!...“.
Морето е централен философско-поетичен символ в лириката му.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 3 of 3 reviews
March 14, 2016
На една стена веднъж видях надраскано следното:
"Не е измислица морето
и щастието съществува!"
Никога не го забравих.
Така и поезията на Фотев- няма забравяне, особено ако сърцето ти е морско, като неговото.
Всяко стихотворение ме връщаше на брега, до вълните, в нашата си България- онази с гларусите, корабите, пристанището.
Поезия, която ми разказва за вкъщи.
***
„ (...) Ний вечно се усмихваме.
И устните ни вечно са уплашени.
И вечно, вечно, вечно искаме
да задържиме за минута лятото.
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си... И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще съобщят на всеки, че за София
със влака в десет си замина лятото.“
***
„Във себе си е вгледано дървото.
Не вярвайте! Привидна е смъртта му.
И мъртвата му фигура, която
напомня пра-прастарите релефи
на пещерните хора е измамна...
Дървото е затворило очите си -
усмихва се във себе си дървото.
И мисли - непрекъснато работи
фантазията му, дълбоко скрита
в привидно овъглените му корени.
Дървото се усмихва. Не мислете,
че ни презира. Радва се дървото.
И мисли, че приличаме на него
по чистота, усилие и щастие...
Че някъде дълбоко в себе си,
където са големите ни корени,
ний вярваме по-силно и от него
в тревите и цветята, и дърветата...“
("И нощите са стъклено студени")
***
„И аз, покорен труп, ще имитирам прекрасния
живот на жив...“
("Предчувствие“)
***
„В небето - все по-близо до човека.“
***
„Не искам, а се вслушвам в твоя нисък
и глас, и тембър... Не разбирам как,
но в техния регистър съм - от писък
до шепот - удивителния знак.“
("И тоя ден за мен...")
***
„(Кой казва, че е празна тишината?
Ах, чуйте всички в тая тишина -
по всички стъпъла на свободата
на стъпките им синята вълна.)“
("Реквием")
***
„Колко птици, гълъби ли бели?
Гарвани ли черни? Колко птици
в мислите ми ненадейно спрели
като в тъмни дъбови лестници...“
("Малка балада")
***
„О, старите говореха особено.
Живееха, по-точно, не живееха -
безшумно съществуваха с дърветата,
с конете и ралата, и каруците.
Навярно са забравили от бързане,
уплаха и безумие душите си
в далечните невероятни краища
с далечни и ухаещи названия -
с ухаещи далечни планини,
с ухаещи далечни долини
и сребърни реки
със златни
риби.“
("На баща ми")
***
„Разбира се, морето ни предлага светлината си
и ние ще я включиме във нашите проводници.
Предлага ни мащаба си... И аз мечтая яростно.
Аз вярвам в невъзможното. А не в кодекса - жалкия –
на мравките... Аз вярвам във крилете си
(по-точно, в спомена за тях) не просто някъде -
а там, между земята и небето, Вий търсете ме
по стълбата - стъпало по стъпало, там - изсечена
от нечии криле.
Защото, въпреки най-сиигурните доказателства
на мъдрите професори от изтока и запада,
много ми е трудно да приема, уважаеми Господине,
че корена ни произлиза от маймуните
И да не вярвам - колкото и да е смешно -
в божественото ни начало.“
("Писмо")
***
„(...)И най-после
изгря петела... след петела - слънцето -
и птиците взривиха въздуха – разкъсаха
съня му за нощта (забравих кукумявката -
брилянтната й реплика). А жабата?
А стона й на оскърбена там из ямата
на водомера... Как завижда тя
на лебеда (мечтае да лети). Веднъж видях една -
по-точно чух я в човката на щъркела,
високо там - в клюна му - пищеше тя -
последната си песен - лебедова, може би...“
(„Елегия равадиньоти“)
***
„ (...) моите часовници
(...) Тъй достолепни в своето
безвремие - в очакването на дъжда, на чудото -
на края на света... Щастливи сигурно!
(...) Изумява ме
благородството изискано на въздуха!
Как нежно - той без никакво насилие -
не ги поглъща, а приема в себе си,
обвива ги в коприната на своята
лъчиста тишина... Тях делнично
враждебни помежду си - бедни звуци...
Това е висша йерархия във действие,
от стона до въздишката - до ехото...
Ах, как отеква ехото в ушите ми
на кръгове... В мен - смешния - октомври е.
И аз сред бурените в двора ми, сред мощното
неудържимо войнство на билките –
красиви и уханни... Разточително,
по кралски пищно пиршество на птиците.
...И трябва ли отново да се питам аз
защо съм тук! Да - тук! Какъв е смисъла
на моето присъствие? Ще мога ли?
Ще издържа ли да поема цялата
безумна, безобразна оркестрация
на улиците, къщите, градините
с доматите, добитъка с пастирите -
печални събеседници на себе си...
Пещерните им сечива, домашните
им духове... Аурата смокинова
над думи и над гласове, без никаква
надежда и величие... Ще мога ли
да ги спася във себе си? И трябва ли?
Защо? И закъде? Но ти си с въздуха
на дъното на белите си дробове.“
(„Елегия равадиньоти“)
***
„ (...)И тая
безкрайна и уханна, дълга нощ
ще се сънувам в Лисабон. Защото всички ний
сме пътници и щата Равадиново
е спирката на бляна и куража - сетната -
преди да се превърнеме на кораби
в последното пристанище...“
(„Елегия равадиньоти“)
***
„Красива - вълноломно устремена
пред скока си със чайката – звучи
и пей - вселената - която ражда
аквамарина в нейните очи!
Кой ще насити древната ти жажда?
Земя? Не питай, но повярвай ти
в часа когато извора се ражда
и към море - потока полети!“
(„Кой ще насити дребната ти жажда“)
***
„Но да положа думите, тъй както
октомври - часовете си. (По гръцки
изваяно е тялото на въздуха.)“
(„Но да положа думите“)
***
„Самотата ме принуди
да се влюбя във луната.“
(„Луната“)
***
„Никога не ще забравя
на другаря си очите.
Казваше ми, че е тъмно,
а не виждаше луната.“
(„Луната“)
***
„Без монолози - пози и лъжи.
И както в твоите дървета
хлорофила -
това което ми е дадено не ми
принадлежи -
принадлежа му аз със страшна
сила.“
(„Без монолози...“)
***
„ (...) Щастие!
Благодаря ти, щастие, за твоята
жестока съпротива... Невъзможно си!
Каквото да направя, ти си винаги
почти...зад милиметъра, секундата...
Там някъде зад думите, зад дните ми
и нощите ми... Как сияй животът ми
през гарите, летищата, квартирите...
Не мога да си го представя иначе!
В средата на живота си,аз, смешният,
съм между свойто щастие
и себе си!
За себе си скърбя - за щастливия!
Щастливи ли сте вий без мен наистина?“
(„Без сънища и биография“)
"Не е измислица морето
и щастието съществува!"
Никога не го забравих.
Така и поезията на Фотев- няма забравяне, особено ако сърцето ти е морско, като неговото.
Всяко стихотворение ме връщаше на брега, до вълните, в нашата си България- онази с гларусите, корабите, пристанището.
Поезия, която ми разказва за вкъщи.
***
„ (...) Ний вечно се усмихваме.
И устните ни вечно са уплашени.
И вечно, вечно, вечно искаме
да задържиме за минута лятото.
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си... И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще съобщят на всеки, че за София
със влака в десет си замина лятото.“
***
„Във себе си е вгледано дървото.
Не вярвайте! Привидна е смъртта му.
И мъртвата му фигура, която
напомня пра-прастарите релефи
на пещерните хора е измамна...
Дървото е затворило очите си -
усмихва се във себе си дървото.
И мисли - непрекъснато работи
фантазията му, дълбоко скрита
в привидно овъглените му корени.
Дървото се усмихва. Не мислете,
че ни презира. Радва се дървото.
И мисли, че приличаме на него
по чистота, усилие и щастие...
Че някъде дълбоко в себе си,
където са големите ни корени,
ний вярваме по-силно и от него
в тревите и цветята, и дърветата...“
("И нощите са стъклено студени")
***
„И аз, покорен труп, ще имитирам прекрасния
живот на жив...“
("Предчувствие“)
***
„В небето - все по-близо до човека.“
***
„Не искам, а се вслушвам в твоя нисък
и глас, и тембър... Не разбирам как,
но в техния регистър съм - от писък
до шепот - удивителния знак.“
("И тоя ден за мен...")
***
„(Кой казва, че е празна тишината?
Ах, чуйте всички в тая тишина -
по всички стъпъла на свободата
на стъпките им синята вълна.)“
("Реквием")
***
„Колко птици, гълъби ли бели?
Гарвани ли черни? Колко птици
в мислите ми ненадейно спрели
като в тъмни дъбови лестници...“
("Малка балада")
***
„О, старите говореха особено.
Живееха, по-точно, не живееха -
безшумно съществуваха с дърветата,
с конете и ралата, и каруците.
Навярно са забравили от бързане,
уплаха и безумие душите си
в далечните невероятни краища
с далечни и ухаещи названия -
с ухаещи далечни планини,
с ухаещи далечни долини
и сребърни реки
със златни
риби.“
("На баща ми")
***
„Разбира се, морето ни предлага светлината си
и ние ще я включиме във нашите проводници.
Предлага ни мащаба си... И аз мечтая яростно.
Аз вярвам в невъзможното. А не в кодекса - жалкия –
на мравките... Аз вярвам във крилете си
(по-точно, в спомена за тях) не просто някъде -
а там, между земята и небето, Вий търсете ме
по стълбата - стъпало по стъпало, там - изсечена
от нечии криле.
Защото, въпреки най-сиигурните доказателства
на мъдрите професори от изтока и запада,
много ми е трудно да приема, уважаеми Господине,
че корена ни произлиза от маймуните
И да не вярвам - колкото и да е смешно -
в божественото ни начало.“
("Писмо")
***
„(...)И най-после
изгря петела... след петела - слънцето -
и птиците взривиха въздуха – разкъсаха
съня му за нощта (забравих кукумявката -
брилянтната й реплика). А жабата?
А стона й на оскърбена там из ямата
на водомера... Как завижда тя
на лебеда (мечтае да лети). Веднъж видях една -
по-точно чух я в човката на щъркела,
високо там - в клюна му - пищеше тя -
последната си песен - лебедова, може би...“
(„Елегия равадиньоти“)
***
„ (...) моите часовници
(...) Тъй достолепни в своето
безвремие - в очакването на дъжда, на чудото -
на края на света... Щастливи сигурно!
(...) Изумява ме
благородството изискано на въздуха!
Как нежно - той без никакво насилие -
не ги поглъща, а приема в себе си,
обвива ги в коприната на своята
лъчиста тишина... Тях делнично
враждебни помежду си - бедни звуци...
Това е висша йерархия във действие,
от стона до въздишката - до ехото...
Ах, как отеква ехото в ушите ми
на кръгове... В мен - смешния - октомври е.
И аз сред бурените в двора ми, сред мощното
неудържимо войнство на билките –
красиви и уханни... Разточително,
по кралски пищно пиршество на птиците.
...И трябва ли отново да се питам аз
защо съм тук! Да - тук! Какъв е смисъла
на моето присъствие? Ще мога ли?
Ще издържа ли да поема цялата
безумна, безобразна оркестрация
на улиците, къщите, градините
с доматите, добитъка с пастирите -
печални събеседници на себе си...
Пещерните им сечива, домашните
им духове... Аурата смокинова
над думи и над гласове, без никаква
надежда и величие... Ще мога ли
да ги спася във себе си? И трябва ли?
Защо? И закъде? Но ти си с въздуха
на дъното на белите си дробове.“
(„Елегия равадиньоти“)
***
„ (...)И тая
безкрайна и уханна, дълга нощ
ще се сънувам в Лисабон. Защото всички ний
сме пътници и щата Равадиново
е спирката на бляна и куража - сетната -
преди да се превърнеме на кораби
в последното пристанище...“
(„Елегия равадиньоти“)
***
„Красива - вълноломно устремена
пред скока си със чайката – звучи
и пей - вселената - която ражда
аквамарина в нейните очи!
Кой ще насити древната ти жажда?
Земя? Не питай, но повярвай ти
в часа когато извора се ражда
и към море - потока полети!“
(„Кой ще насити дребната ти жажда“)
***
„Но да положа думите, тъй както
октомври - часовете си. (По гръцки
изваяно е тялото на въздуха.)“
(„Но да положа думите“)
***
„Самотата ме принуди
да се влюбя във луната.“
(„Луната“)
***
„Никога не ще забравя
на другаря си очите.
Казваше ми, че е тъмно,
а не виждаше луната.“
(„Луната“)
***
„Без монолози - пози и лъжи.
И както в твоите дървета
хлорофила -
това което ми е дадено не ми
принадлежи -
принадлежа му аз със страшна
сила.“
(„Без монолози...“)
***
„ (...) Щастие!
Благодаря ти, щастие, за твоята
жестока съпротива... Невъзможно си!
Каквото да направя, ти си винаги
почти...зад милиметъра, секундата...
Там някъде зад думите, зад дните ми
и нощите ми... Как сияй животът ми
през гарите, летищата, квартирите...
Не мога да си го представя иначе!
В средата на живота си,аз, смешният,
съм между свойто щастие
и себе си!
За себе си скърбя - за щастливия!
Щастливи ли сте вий без мен наистина?“
(„Без сънища и биография“)
June 15, 2023
христо фотев... какво да не обожаваш в него...
December 18, 2025
Грабва те с нежността на думите и смелостта си... Великолепен Христо Фотев!
Displaying 1 - 3 of 3 reviews