В тома са включени три повести и осем разказа на един от най-своеобразните наши белетристи. Творбите му са сякаш психоаналитични етюди на една душа, изгубила равновесие, угнетена от страховити афекти, от някакъв неизясним грях, оплетена от загадъчни двоумения и влечения. Статиите за творчеството на автора са от Г. Константинов и Елка Константинова. Всеки том е придружен от статии, анализиращи от различни гледни точки творчеството на българските класици. Изданието е насочено към ученици и студенти, както и към широката българска общественост.
"Името на Георги Райчев се утвърждава в българската литература едноврменно с това на Йовков. И той печата разкази още през първото десетилетие на нашия век, но отделни книги издава, подобно почти на всички писатели от своето поколение, едва от войните насам: "Весели разкази" (1918), „Мъничък свят", повест, бележник на един разлюбен (1919), "Царица Неранза" (1920), "Разкази", книга първа (1923), "Песен на гората", повест (1928), "Еленово царство", драма в стихове (1930), "Легенда за парите", разкази (1931), "Господинът с момичето", роман (1937), няколко детски книги и една "Крилови басни" (1926). Творческият лик на Райчев е вече доста изяснен в тия няколко книги, макар те да указват за непрекъснати дирения, да отбелязват една нервна и неравна линия във вътрешното развитие на този писател. Изглежда, че Райчев ще си остане все тъй дирещ, неспокоен дух и всяка нова негова творба ще носи по една изненада..."
Георги Райчев е български писател, роден на 07.12.1882 г. в с. Топрак хисар, сега Землен. Не успява да завърши гимназиалното си образование, но си намира работа като писар в Стара Загора (1906-1907), а по-късно като деловодител в III мъжка гимназия в София (1908-1910) и VI мъжка прогимназия в София (1910-1919). Дългогодишен библиотекар в Министерството на финансите и Народното събрание, коректор, журналист, инспектор на читалищата при Министерството на народното просвещение. Първите му произведения датират от 1907 г. и клонят стилово към символизма. През 1923-1924 г. е командирован в Мюнхен по същото време, когато там са Светослав Минков и Владимир Полянов, заедно с които налага диаболизма като водещо литературно направление в българската литература. Автор е на книгите "Любов в полето" (1918), "Мъничък свят" (1919), "Царица Неранза" (1920), "Грях" (1923), "Разкази. Том 1" (1923), "Песен на гората" (1928), "Еленово царство" (1929), "Божи дарове" (1930), "Легенда за парите" (1931), "Избрани съчинения. Т. 1-3" (1940) и др. Пише приказки и разкази за деца, най-известните сред тях са "Циндил-пиндил и Джаста-праста", "Майстор Манаси" и "Марко и Мързеланко" и др. Умира на 18.02.1947 година в гр. София.
Георги Райчев е откритие за мен. Повестта "Грях" е кратка, но успява да проследи тъмната страна на изневярата и последствията от нея. Този автор си струва да се чете!
"Има мисли, има чувства, има смели до безумие пожелания, които ние носим по месеци, дори години в душата си, и все пак никога не дръзваме да се досегнем до тях, да ги признаем открито на себе си. Твърде прекрасни, за да бъдат действителност, или твърде страшни, за да властват в съзнанието, без да чувстваме, че сме минали отвъд чертата на установените понятия за истина и правда — ние предпочитаме да мълчим, да се преструваме, че не ги виждаме и не чуваме. Но идват мигове, когато тънките мрежи се разкъсват, и тогава ние чуваме заледени как ни обграждат от вред и крещят в ушите ни злобни гласове…"
Рецензия: 3/5 „Грях“ е сборник с разкази, който впечатлява със своя психологизъм и вниманието към човешките слабости и морални колебания. Райчев пише с фин усет към вътрешния свят на персонажите, а темите за вина, изкупление и съвест са разгледани с дълбочина и сериозност. Някои от разказите наистина успяват да докоснат и да накарат читателя да се замисли.
В същото време обаче стилът на моменти е тежък и неравномерен, а не всички текстове поддържат еднакво високо ниво. Това прави сборника интересен, но не и незабравим. В крайна сметка бих го определила като стойностно, но не задължително четиво – 3/5.
" Не, ние сме вечно сами- замислено отговори гостът - и вие сте повече сам, отколкото този луд, защото той е една стъпка по-напред от вас: той вече знае, че е сам. И ако щастливата случайност го срещне с други като него, който изведнъж би му казал:"Да, приятелю, аз минах същия път и вече зная, че съм сам" - тогава те могат да се утешат, защото са вече равни, защото са се почти разбрали... А вие живеете цял живот сам и дори не подозирате самотата си. Та какъв по-голям ужас от това? И знаете ли защо хората са вечно сами?- продължи той - Защото никога не се откриват напълно едни пред други и не че не могат, а - не смеят. Да, не смеят. В душата на всеки човек има едно потайно кътче, което той никога никому не поверява. И когато един казва на друг: "Аз съм искрен, аз ти разкрих цялото си сърце и ум" все пак и двамата знаят, че "потайното кътче" не влиза в сметката, а тъкмо то е същинският човек.."