What do you think?
Rate this book
Творците на памет
Ноел е синестет със свръхпамет, за когото думите са пулсиращи цветни кълба. Майка му Стела потъва бавно в плаващите пясъци на Алцхаймеровата болест. Той помни твърде много, тя забравя почти всичко – двамата водят жестока битка, за да проумее всеки от двамата собствения си все по-заплетен свят...
Синестезията е състояние, при което възприятията се свързват едни с други. Един синестет би могъл да вижда в съзнанието си музиката в цветове или форми, или пък представите му за числата и буквите да са оцветени в различни цветове. Въпреки, че синестезията се предава генетично, тя не се смята за заболяване, а по-скоро за явление. Синестетите възприемат всичко напълно адекватно и нормално, но от друга страна са надарени с много силна памет. Сред гениите в изкуството има немалко синестети: Набоков, Бодлер, Римски-Корсаков. "Моля господа, ако обичате, може ли да свирите малко по-синьо", обръща се Ференц Лист към изумените си колеги музиканти.
Синестезията е състояние, при което възприятията се свързват едни с други. Един синестет би могъл да вижда в съзнанието си музиката в цветове или форми, или пък представите му за числата и буквите да са оцветени в различни цветове. Въпреки, че синестезията се предава генетично, тя не се смята за заболяване, а по-скоро за явление. Синестетите възприемат всичко напълно адекватно и нормално, но от друга страна са надарени с много силна памет. Сред гениите в изкуството има немалко синестети: Набоков, Бодлер, Римски-Корсаков. "Моля господа, ако обичате, може ли да свирите малко по-синьо", обръща се Ференц Лист към изумените си колеги музиканти.
462 pages, Paperback
First published January 1, 2001
50 people are currently reading
891 people want to read
About the author
Jeffrey Moore
44 books31 followersBorn in Montreal, Jeffrey Moore was educated at the University of Toronto, the Sorbonne (Paris) and the University of Ottawa. He is currently a freelance translator and Lecturer in Translation at the Université de Montréal. He works for museums, theatres, dance companies and film festivals around the world, and has an extensive list of published translations to his credit, including Magritte, Century of Splendour and Lost Paradise-Symbolist Europe.
Prisoner in a Red-Rose Chain, his first novel written over several years in Canada, Scotland, England, Hungary and Bali, was a finalist for the QSPELL Literary Awards and winner of both the regional and international Commonwealth Writers Prize 2000. The Memory Artists (2004) won the Canadian Authors Association Award (Best Novel), and was shortlisted for the Rogers' Writers Trust Award, Sunburst Award, Hugh MacLennan Prize and Wordsworthy Award. Both novels have been published in some 20 countries and optioned for film. His third novel, The Extinction Club, was published by Penguin Canada and Quercus (UK) in 2010 and by Arcade (U.S.) in 2013. It was shortlisted for the Hugh MacLennan Prize (Best Novel) and Arthur Ellis Award (Best Mystery) and longlisted for the Dublin IMPAC Award.
He currently divides his time between Montreal and Val Morin, Quebec.
Prisoner in a Red-Rose Chain, his first novel written over several years in Canada, Scotland, England, Hungary and Bali, was a finalist for the QSPELL Literary Awards and winner of both the regional and international Commonwealth Writers Prize 2000. The Memory Artists (2004) won the Canadian Authors Association Award (Best Novel), and was shortlisted for the Rogers' Writers Trust Award, Sunburst Award, Hugh MacLennan Prize and Wordsworthy Award. Both novels have been published in some 20 countries and optioned for film. His third novel, The Extinction Club, was published by Penguin Canada and Quercus (UK) in 2010 and by Arcade (U.S.) in 2013. It was shortlisted for the Hugh MacLennan Prize (Best Novel) and Arthur Ellis Award (Best Mystery) and longlisted for the Dublin IMPAC Award.
He currently divides his time between Montreal and Val Morin, Quebec.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 100 reviews
July 2, 2013
Това не е книга за мързеливи читатели.
Преди време говорих с Христо за това как четем всяка книга от височината на купа други, които сме прочели. Е, “Творците на памет“ на Джефри Мур сама по себе си е планина от други книги - от приказките от хиляда и една нощ но оригиналните, сластни и скандални), през поезията от различни столетия до учебниците по химия и фармакология, тази книга увлекателно, но и изискващо разказва не просто една история, а цяла вселена.
Ако обичате да афиширате любовта си към четенето, но не взимате нищо от книгите, използвате ги за забавление, по-добре не посягайте към тази книга. Тя изисква читателска всеотдайност, хладен разум и горещо сърце.
Преди време говорих с Христо за това как четем всяка книга от височината на купа други, които сме прочели. Е, “Творците на памет“ на Джефри Мур сама по себе си е планина от други книги - от приказките от хиляда и една нощ но оригиналните, сластни и скандални), през поезията от различни столетия до учебниците по химия и фармакология, тази книга увлекателно, но и изискващо разказва не просто една история, а цяла вселена.
Ако обичате да афиширате любовта си към четенето, но не взимате нищо от книгите, използвате ги за забавление, по-добре не посягайте към тази книга. Тя изисква читателска всеотдайност, хладен разум и горещо сърце.
April 5, 2020
За втори път се сблъсквам с Джефри Мур и за втори път той ми отвява главата. Това е един писател, който определено се нареди сред любимите ми още с „Клубът на изчезналите видове” и чието писане аз обожавам.
„Творците на памет” е една емоционална история, която съчетава в себе си изкуство, наука, любов, болести, предателства. Роман, който е написан толкова майсторски и от толкова гледни точки, че пред теб се рисува една картина, която на финала е напълно завършена. Това е книга, която не можеш да минеш по повърхността - има много за изживяване, много за осмисляне, затова и изисква време от своите читатели.
Джефри Мур преплита в сюжета силно емоционални истории, с огромната си почит към културата и науката. От една страна романа се занимава с подробности в изучаването на синестезията, има много научни препратки, говори се много за Алцхаймеровата болест, възможните начина за лекуване, за фармацевтичния бизнес и неговите капани. В същия момент Мур много изкусно преплита животите на петима човешки същества, които в крайна сметка взаимно си помагат в своите борби. За едни края се оказа щастлив, за други фатален, но това да следиш тяхното развитие и да съпреживяваш техните болки и борби в този живот, е едно наистина вълнуващо книжно преживяване.
И въпреки че „Клубът на изчезналите видове” ми хареса с една идея повече, то ако сте готови за едно наистина интересно и емоционално пътешествие „Творците на памет” е вашето четиво. А защо пък да не прочетете направо и двете?
Пълното ревю може да прочетете тук ===> https://bookadventureclub.blogspot.co...
„Творците на памет” е една емоционална история, която съчетава в себе си изкуство, наука, любов, болести, предателства. Роман, който е написан толкова майсторски и от толкова гледни точки, че пред теб се рисува една картина, която на финала е напълно завършена. Това е книга, която не можеш да минеш по повърхността - има много за изживяване, много за осмисляне, затова и изисква време от своите читатели.
Джефри Мур преплита в сюжета силно емоционални истории, с огромната си почит към културата и науката. От една страна романа се занимава с подробности в изучаването на синестезията, има много научни препратки, говори се много за Алцхаймеровата болест, възможните начина за лекуване, за фармацевтичния бизнес и неговите капани. В същия момент Мур много изкусно преплита животите на петима човешки същества, които в крайна сметка взаимно си помагат в своите борби. За едни края се оказа щастлив, за други фатален, но това да следиш тяхното развитие и да съпреживяваш техните болки и борби в този живот, е едно наистина вълнуващо книжно преживяване.
И въпреки че „Клубът на изчезналите видове” ми хареса с една идея повече, то ако сте готови за едно наистина интересно и емоционално пътешествие „Творците на памет” е вашето четиво. А защо пък да не прочетете направо и двете?
Пълното ревю може да прочетете тук ===> https://bookadventureclub.blogspot.co...
August 2, 2018
Ненормално прекрасна книга. Много увличаща и сериозно замисляща.
August 24, 2013
Данните показват, че Алцхаймеровата болест поразява милиони хора след 65-та им годишнина, като до осемдесет и петата година болестта поразява почти половината население на тази възраст.
Синестетите пък са хора, които обикновено асоциират едно възприятие с друго, като например свързват гласовете или прочетените думи с многоцветни форми. По този начин някои от тях успяват да запаметят огромни количества информация.
Джефри Мур обединява тези две странности в една книга. В две личности - майка и син. Стела Бурун страда от Алцхаймер и постепенно губи разсъдъка си, спомените си, а Ноел пък е синестет - умее да запаметява с най-големи подробности събития, книги, и не може да избяга от лошите спомени.
"Творците на памет" е съставена почти изцяло от диалози между петимата главни герои, както и дневници, водени от всеки един от тях. По този начин авторът концентрира вниманието върху взаимоотношенията между отделните характери, тяхното възприятие към отделни ситуации и промените, които настъпват в състоянията им. От дневника на Стела например можем да забележим как постепенно възрастната жена губи паметта си, затруднява се, мъчително очаква неизбежното, докато накрая губи контрол. Съответно от дневника на Ноел забелязваме трудностите, които изпитват всеки човек, който живее с близък, страдащ от Алцхаймер. Майка му поръчва скъпи продукти по телефона, излиза и забравя къде е, а Ноел й поставя навсякъде бележки с напътствия, опитва се да върже двата края и да намери лек. На моменти ми напомни на суровия филм на Ханеке - "Amour", който също засяга подобна тема.
Освен Стела и основния Ноел, други твърде интересни герои са Норвал и Джей-Джей. Докато Норвал олицетворява рационалното мислене, то Джей-Джей е тъкмо обратното. Преследва алтернативата медицина, вярва в какви ли не щуротии, но въпреки това е симпатичен, макар и примитивен, изключително добродушен и изпълнен с неизчерпаем ентусиазъм. Съжителството между Ноел, Норвал и Джей-Джей показва как могат различни възгледи за света да се допълват и да работят заедно.
Норвал сякаш се превърна в любим мой герой. Първоначално отблъскващ, описан като интелигентен сексист, привлекателен и неустоим хедонист, който употребява жените за една нощ, но постепенно започнах все повече да харесвам чисто рационалното му мислене, изключително научния му подход към темите:
"Психиатрията? Психиатрията е най-забележителната грешка в мисленето на двайсети век. Следва да бъде пратена, ако все още не е, в бездънния интелектуален нужник. Двайсет и първи век ще постави психиатрите до астролозите и маговете. Искаш ли да знаеш защо? Защото мозъчните увреждания са въпрос на химия. Човешкият мозък е просто парче месо с химически вещества, електрически заряди и превключватели. Чувства, мисли въображение - всичко това са видове обработка на информацията. Всички аспекти на духовния ни живот зависят изцяло от физиологически събития в мозъчните тъкани. Личността? Тя може да бъде дефинирана съобразно разстоянията между мозъчните клетки - синапсите, които са специфични при всеки индивид. "*
* Превод: Невена Дишлиева-Кръстева
Предполагам, че всеки би променил мнението си за Норвал, именно в края на книгата, когато цялата красота на характера му започва да се проявява.
Петият централен герой е Самира. Освен, че е с интересен арабско-еврейско-персийски произход, тя също е необичаен герой. Харесва по различен начин тримата мъже - Джей-Джей, Норвал и Ноел, опитва се и тя да заличи спомените от миналото, и да открие своето правилно бъдеще. От онзи тип жени, които вдъхновяват мъжете.
Чрез "Творците на памет" Джефри Мур се преклонява пред две неща - химията и приказките от "Хиляда и една нощ". С голяма любов описва чудесата на химията, които тя предлага, с което се преклонява пред рационализма на човек. От друга страна пък чрез "Хиляда и една нощ" и поезията на Байрон авторът се покланя на творческите способности, на необятното въображение на мозъка.
Накратко, страхотна книга, която обаче не бих препоръчал на всеки, особено на онези, които харесват динамичните действия и повече събития да се случват в дадено произведение. Тази книга е от друг тип. На някои може да се стори скучна, а на други (мен примерно) - за чудесна. Отново различни възгледи...:)
Синестетите пък са хора, които обикновено асоциират едно възприятие с друго, като например свързват гласовете или прочетените думи с многоцветни форми. По този начин някои от тях успяват да запаметят огромни количества информация.
Джефри Мур обединява тези две странности в една книга. В две личности - майка и син. Стела Бурун страда от Алцхаймер и постепенно губи разсъдъка си, спомените си, а Ноел пък е синестет - умее да запаметява с най-големи подробности събития, книги, и не може да избяга от лошите спомени.
"Творците на памет" е съставена почти изцяло от диалози между петимата главни герои, както и дневници, водени от всеки един от тях. По този начин авторът концентрира вниманието върху взаимоотношенията между отделните характери, тяхното възприятие към отделни ситуации и промените, които настъпват в състоянията им. От дневника на Стела например можем да забележим как постепенно възрастната жена губи паметта си, затруднява се, мъчително очаква неизбежното, докато накрая губи контрол. Съответно от дневника на Ноел забелязваме трудностите, които изпитват всеки човек, който живее с близък, страдащ от Алцхаймер. Майка му поръчва скъпи продукти по телефона, излиза и забравя къде е, а Ноел й поставя навсякъде бележки с напътствия, опитва се да върже двата края и да намери лек. На моменти ми напомни на суровия филм на Ханеке - "Amour", който също засяга подобна тема.
Освен Стела и основния Ноел, други твърде интересни герои са Норвал и Джей-Джей. Докато Норвал олицетворява рационалното мислене, то Джей-Джей е тъкмо обратното. Преследва алтернативата медицина, вярва в какви ли не щуротии, но въпреки това е симпатичен, макар и примитивен, изключително добродушен и изпълнен с неизчерпаем ентусиазъм. Съжителството между Ноел, Норвал и Джей-Джей показва как могат различни възгледи за света да се допълват и да работят заедно.
Норвал сякаш се превърна в любим мой герой. Първоначално отблъскващ, описан като интелигентен сексист, привлекателен и неустоим хедонист, който употребява жените за една нощ, но постепенно започнах все повече да харесвам чисто рационалното му мислене, изключително научния му подход към темите:
"Психиатрията? Психиатрията е най-забележителната грешка в мисленето на двайсети век. Следва да бъде пратена, ако все още не е, в бездънния интелектуален нужник. Двайсет и първи век ще постави психиатрите до астролозите и маговете. Искаш ли да знаеш защо? Защото мозъчните увреждания са въпрос на химия. Човешкият мозък е просто парче месо с химически вещества, електрически заряди и превключватели. Чувства, мисли въображение - всичко това са видове обработка на информацията. Всички аспекти на духовния ни живот зависят изцяло от физиологически събития в мозъчните тъкани. Личността? Тя може да бъде дефинирана съобразно разстоянията между мозъчните клетки - синапсите, които са специфични при всеки индивид. "*
* Превод: Невена Дишлиева-Кръстева
Предполагам, че всеки би променил мнението си за Норвал, именно в края на книгата, когато цялата красота на характера му започва да се проявява.
Петият централен герой е Самира. Освен, че е с интересен арабско-еврейско-персийски произход, тя също е необичаен герой. Харесва по различен начин тримата мъже - Джей-Джей, Норвал и Ноел, опитва се и тя да заличи спомените от миналото, и да открие своето правилно бъдеще. От онзи тип жени, които вдъхновяват мъжете.
Чрез "Творците на памет" Джефри Мур се преклонява пред две неща - химията и приказките от "Хиляда и една нощ". С голяма любов описва чудесата на химията, които тя предлага, с което се преклонява пред рационализма на човек. От друга страна пък чрез "Хиляда и една нощ" и поезията на Байрон авторът се покланя на творческите способности, на необятното въображение на мозъка.
Накратко, страхотна книга, която обаче не бих препоръчал на всеки, особено на онези, които харесват динамичните действия и повече събития да се случват в дадено произведение. Тази книга е от друг тип. На някои може да се стори скучна, а на други (мен примерно) - за чудесна. Отново различни възгледи...:)
Read
February 14, 2019Джефри Мур - "Творците на памет", изд. "Жанет 45" 2013 г., прев. Невена Дишлиева-Кръстева
Книга, която купих почти веднага след излизането й, а отлагах четенето й ужасно дълго.
При това отлагах не поради която и да е от обичайните причини - липса на интерес /щом решавам да купя една книга, явно в нея има нещо, което ме "тегли" към нея/, липса на време или станалото вече почти банално "чакане да й дойде моментът". Отлагах, защото изведнъж ме хвана страх. Че няма да я проумея, поне не напълно, че съм се прицелила твърде високо, решавайки да я прочета, че ще се изгубя или "удавя" /извинявай, Норвал!/ някъде между страниците.
А иначе още преди да я прочета, ме привличаха някои от хората, описани в нея. /Нарочно не казвам "герои" или "персонажи" - това се казва за герои в художествена литературна творба, а аз не приемам "Творците на памет" по този начин, поне не и изцяло. Та затова, нека бъдат просто "хората". Малко преди да купя книгата, за пръв път бях попаднала на литературен персонаж, отличаващ се с толкова силно обоняние, че може да "надушва" цветове. Пак някъде тогава за пръв път чух и термина "синестезия" и какво означава. Затова и "се хвърлих" към "Творците на паме��", щом разбрах, че единият от хората, за които се говори в нея, е синестет.
И ето тук идва нещото, с което трябваше да съм наясно много отдавна, което би трябвало да е предупреждение за всеки, решил да чете история за хора с необичайни способности. Някой ти казва: "Еди-кой си има толкова силен слух, че "чува" цветове. Или вижда думите в цвят". И ти отговаряш - ами това е прекрасно, искам и аз така.
Не, не искаш. Защото подобна способност не е дарба, а жестоко бреме. Разрушителна, Убийствена. Искаш свръхпамет? Човечеството е оцеляло като вид покрай другите причини И защото може да забравя.
Някой ме попита дали "Творците на памет" е роман. Казах, че според мен не е, че книгата по-скоро е "замаскирана" като роман, за да могат да бъдат описани героите и нещата, които се случват, по един все пак по-достъпен начин. После видях, че книгата е определена като "експериментален роман". Е, ако това е експеримент, той ми хареса. Беше странно и в известен смисъл прекрасно преживяване да чета какво се случва в "различните" умове, да науча нещо за механизма на синестезията, да прочета за опитите да се открие средство, което може ако не да спре, то поне да забави развитието на Алцхаймеровата болест.
Дотук умишлено избягвах да говоря за персонажите, най-вече защото ги възприемам на първо място просто като носители на определени необичайни качества или конкретни медицински проблеми. Но всеки от тях е образ, който се запомня и буди определени чувства - изпитвах съчувствие към Ноел и майка му /каква ирония, той не може да забравя, а тя е лишена от памет/, от един момент нататък - откровена неприязън към Норвал, и омраза... не, всъщност ярост към доктор Ворта. Хареса ми самата структура на книгата - многогласието, фактът, че тя е "разказана" по различни начини - от традиционно повествование в трето лице, през дневникови зцаписки и вестникарски статии, до връщане пак към традиционната форма. Не знам дали книгата наистина се основава на някакви реални събития, но имах чувството, че чета абсолютно реална история.
"Творците на памет" е богата книга, изискваща много предварителни познания - областта на медицината, химията, психиатрията, литературата. В никакъв случай не претендирам, че съм я проумяла напълно. Но беше прелестно преживяване да се "гмурна" в нея и дори сега, часове след затварянето на последната страница, все още да не мога да "изплувам" напълно. Благодаря за прекрасния превод на Невена Дишлиева-Кръстева - тази книга го заслужаваше.
Книга, която купих почти веднага след излизането й, а отлагах четенето й ужасно дълго.
При това отлагах не поради която и да е от обичайните причини - липса на интерес /щом решавам да купя една книга, явно в нея има нещо, което ме "тегли" към нея/, липса на време или станалото вече почти банално "чакане да й дойде моментът". Отлагах, защото изведнъж ме хвана страх. Че няма да я проумея, поне не напълно, че съм се прицелила твърде високо, решавайки да я прочета, че ще се изгубя или "удавя" /извинявай, Норвал!/ някъде между страниците.
А иначе още преди да я прочета, ме привличаха някои от хората, описани в нея. /Нарочно не казвам "герои" или "персонажи" - това се казва за герои в художествена литературна творба, а аз не приемам "Творците на памет" по този начин, поне не и изцяло. Та затова, нека бъдат просто "хората". Малко преди да купя книгата, за пръв път бях попаднала на литературен персонаж, отличаващ се с толкова силно обоняние, че може да "надушва" цветове. Пак някъде тогава за пръв път чух и термина "синестезия" и какво означава. Затова и "се хвърлих" към "Творците на паме��", щом разбрах, че единият от хората, за които се говори в нея, е синестет.
И ето тук идва нещото, с което трябваше да съм наясно много отдавна, което би трябвало да е предупреждение за всеки, решил да чете история за хора с необичайни способности. Някой ти казва: "Еди-кой си има толкова силен слух, че "чува" цветове. Или вижда думите в цвят". И ти отговаряш - ами това е прекрасно, искам и аз така.
Не, не искаш. Защото подобна способност не е дарба, а жестоко бреме. Разрушителна, Убийствена. Искаш свръхпамет? Човечеството е оцеляло като вид покрай другите причини И защото може да забравя.
Някой ме попита дали "Творците на памет" е роман. Казах, че според мен не е, че книгата по-скоро е "замаскирана" като роман, за да могат да бъдат описани героите и нещата, които се случват, по един все пак по-достъпен начин. После видях, че книгата е определена като "експериментален роман". Е, ако това е експеримент, той ми хареса. Беше странно и в известен смисъл прекрасно преживяване да чета какво се случва в "различните" умове, да науча нещо за механизма на синестезията, да прочета за опитите да се открие средство, което може ако не да спре, то поне да забави развитието на Алцхаймеровата болест.
Дотук умишлено избягвах да говоря за персонажите, най-вече защото ги възприемам на първо място просто като носители на определени необичайни качества или конкретни медицински проблеми. Но всеки от тях е образ, който се запомня и буди определени чувства - изпитвах съчувствие към Ноел и майка му /каква ирония, той не може да забравя, а тя е лишена от памет/, от един момент нататък - откровена неприязън към Норвал, и омраза... не, всъщност ярост към доктор Ворта. Хареса ми самата структура на книгата - многогласието, фактът, че тя е "разказана" по различни начини - от традиционно повествование в трето лице, през дневникови зцаписки и вестникарски статии, до връщане пак към традиционната форма. Не знам дали книгата наистина се основава на някакви реални събития, но имах чувството, че чета абсолютно реална история.
"Творците на памет" е богата книга, изискваща много предварителни познания - областта на медицината, химията, психиатрията, литературата. В никакъв случай не претендирам, че съм я проумяла напълно. Но беше прелестно преживяване да се "гмурна" в нея и дори сега, часове след затварянето на последната страница, все още да не мога да "изплувам" напълно. Благодаря за прекрасния превод на Невена Дишлиева-Кръстева - тази книга го заслужаваше.
January 26, 2016
yazarın kurgu tekniği de bugüne kadar hiç görmediğim bir şekilde. Biz dünyaca ünlü nörolog Èmilie Vorta'nın kiraladığı hayalet yazarın, doktorun notlarından ve hastası olan dört sinestezik arkadaşın günlüklerinden yola çıkarak yazdığı bir kitabı okuyoruz. Bu da yetmiyor, okurken bir taraftan da Dr Vorta'nın sayfa altlarına koyduğu dipnotlarla karşılaşıyoruz. Örneğin 10. sayfada "Doktor minik elini sıkarken Noel, "İyi de doktor neden bu kadar mutlu?" diye düşündü. "Acaba benim üzerimde de şempanzeleri gibi deneyler yapacağı için mi?"" cümlesinin dipnotuna baktığımız da Dr Vorta'nın "Araştırmalarımda hiç şempanze kullanmadım" dediğini görüyoruz. Bu durum, sanki Dr Vorta kitabı sizinle birlikte, omzunuzu üzerinden okuyormuş hissi veriyor. Ancak yer yer uzayan, arka sayfa taşan bu notlar asıl konudan kopmanıza neden olabiliyor. Hatta inanmazsınız sadece dipnottan oluşan bir sayfa var. (S.376) http://ucalisan.blogspot.com.tr/2016/...
July 1, 2013
Ако една от функциите на книгите е да ни въвличат в нови реалности, то "Творците на памет" изключително добре се справи с тази задача.
Книгата ме "всмука" и изхвърли сред парченцата ненужни (но и невъзможни за забравяне) спомени на Ноел, побутваше ме над бездните в паметта на Стела.
Начинът на възприемане на света от синестетите дотолкова ми хареса, че почти съжалих, че не мога да "чувам" цветовете на хората.
Страхотна работа по книгата на целия екип на "Жанет-45".
Книгата ме "всмука" и изхвърли сред парченцата ненужни (но и невъзможни за забравяне) спомени на Ноел, побутваше ме над бездните в паметта на Стела.
Начинът на възприемане на света от синестетите дотолкова ми хареса, че почти съжалих, че не мога да "чувам" цветовете на хората.
Страхотна работа по книгата на целия екип на "Жанет-45".
March 24, 2014
В духа на книгата – не се получи химията между нас. В първите 50 стр. се чудих ще се ориентирам ли „какво става“. После посвикнах, между 250 и 350 стр. бях малко по-съпричастна. Но наистина още от самото начало имах неблагоприятна настройка, която може би предопредели нещата (нехаресването). Дори самите имена ме наостряха – особено Ворта. И това сигурно е въпрос на химия, физика или каквото е там – свързано с мозъка, слуха… Още някои имена ми звучаха неприятно, а уж благозвучното Самира също не възприех да е „на място“…
Без да имат каквато и да е връзка, ще изброя някои книги, на които ми напомняше този роман и които също харесах средно (а като цяло са изключително харесвани от читателите). „Мидълсекс“ – там не разбрах достатъчно за „проблема“ на хермафродита Калиопа, тук не разбрах достатъчно за „проблема“ на синестета Ноел (а и мислех, че ще има доста дълъг период, когато той е дете). И двата случая очаквах по-голяма концентрация върху централните герои, така че да се почувствам в тяхната „особена“ кожа. Но не успях. А за други два романа се сетих покрай фрагментарността в „Творците на памет“ (спомени, диалози, дневници на различни герои, копия на публикации, бележки) – „Соло“ и „Физика на тъгата“. Също много харесвани, но явно не ми е близък този тип литература. Може би съм по-старомодна…
Наистина никой от героите не ми беше близък и мил. Но сигурно всички образи биха представлявали интерес за психолозите като типове поведения. Що се отнася до състоянието на майката, не знам как може едно произведение да е достатъчно, но лично на мен филмът „Айрис“ ми стига за болестта Алцхаймер. Явно много съм го преживяла.
Не мога да отрека, че всички герои са интересни и различни, привличащи се в един странен кръг. Отвореният-затворен Норвал се опитва да определи приятелите си:
„- Какво им става на всички тук? Заобиколен съм от полицията на удоволствието. Сам е досадна като конска муха вегетарианка, Джей Джей е самозван хомеопат, а ти си… буквоед. Заслепен от науката.“
Но самият той: „Не беше свикнал да попада в логически засади и остана изненадан.“
„Развейкото“ Джей Джей го вижда така:
„ – Мисля, че Норвал съди за хората само по техния ум, по интелектуалната им мощ. Ако няма логика и познания, той просто… се присмива. Но има два вида интелигентност, както казва майка ми – на ума и на сърцето. Според мен вторият вид е по-важен.“
И както е обикновено в живота, повече виждаме в другите, отколкото в себе си. Двамата мъже обсъждат Ноел:
“- А какви бяха тези окови, които спомена? Какво пречи на Ноел да бъде велик творец?
- Слаб двигател и счупен волан. И както всеки неудачник прекарва цял час в терзания за всяка минута работа. Но все някога ще му се получи.
- Какво го тревожи?
- Какво ли не. За пръв път се притеснил, когато видял нааканите си пелени. После започнал да скърца зверски със зъби насън и се наложило трима зъболекари да се мучат да му оправят захапката. Сега се тревожи за килограмите си. И за ума си. Като Байрон, който се е страхувал от двете неща – да не напълнее и да не полудее, и който в даден момент е бил и пълен, и луд."
Женският поглед на Самира обаче е по-различен.
" - Ноел? Не можеш ли да направиш някаква комбинация, да съчетаеш въображението със спомените?
- Не. Дори това не мога. Аз трудно създавам нови построения, нови комбинации. Умът ми е по-скоро като музей, както библиотека – не е зала за дебати, нито е тигел.
- Може би просто се нуждаеш от окуражаване или от човек, който да…“
Има доста описания на героите, но добра представа за всички се добива именно от „интелектуалните“ им диалози. Все пак — по-скоро очаквах сериозен акцент върху особеното състояние на Ноел. Исках да бъда предизвиквана, постоянно да се налага да си представям неговите способности/неспособности (а може и да съм пропуснала някои, с представата, че са прекалено сложни за мен, изпитващата ужас от цифри например. Много читатели биха намерили повече в книгата):
„…в��е по-ярко и по-ярко червено, ослепително, после промяна, друг глас, поресто топче с цвят на жълтък, опасано от туптящи тъмнорозови пръстени. Намеса се по-силен и по-писклив глас, кръстовидна форма, боровинкова на цвят в сърцевината и изсветляваща от центъра към периферията, така че краищата да изглеждат бисернобели.“
Друг аспект – доста книги четох напоследък за близки отношения „майка-син“, макар и не в такава зависимост. И въпреки че темата е актуална за мен, тук не ме привлече особено. Или просто нямам решение на тези въпроси и в момента ги избягвах…
Не бих могла да си представя как се чете такова нещо на английски език, а камо ли да се преведе — с пълно разбиране, с очевидно отдаване на всеки детайл. Това не е типичният „гладък“ роман и към безспорната трудна работа за всеки един превод тук добавям още 100 % трудност. С резултат – сякаш направо на български е била написана книгата. Сигурно малко преводачи биха посмели да се заемат с нея.
И въпреки че споменах за „смесения“ характер на романа, разказването на едни и същи събития от гледната точка на различни герои ми хареса. Всъщност това винаги ми е допадало. Освен че е „смесена“ като структура, е смесена и като жанр книгата – нещо като „чиста“ наука + „човешки“ аспект (отношения и т.н.).
„Нещата опират до думите на баща ми, че поетите освобождавали чувствата, които обикновено държим заключени в сърцето си. Честно казано, така и не разбрах кои точно чувства има предвид. Кои трябва да бъдат освободени и защо? Майка ми даде отговора: всички търсим свободата да се отдадем. Да престанем да бъдем маниакално вкопчени в себе си, за да избягаме от затвора на живеенето в самота и суета, за свое собствено добро. Мисля, че това е съкровището, скрито в залостеното сърце."
Изненадващи неща има в "Творците на памет". Аз се бях настроила да си напъвам мозъка за мислене и логика. Но „нещата за сърцето“, банално казано, бяха акцентът за мен. Например, много ме е впечатлявало в живота, когато някой син може да каже „Както татко казваше“. Е, Ноел няколко пъти прави това.
„Баща ми веднъж каза: „Не робувай на разума, или никога няма да изобретиш нищо, никога няма да си велик учен. Не забравяй, че понякога преследването не разумното също е форма на лудост“.
Не всичко изглеждаше идеално (какво е идеално?!) в семейство Бурун. Но: „Години по-късно Ноел така и не проумяваше защо хората се оплакват от родителите си. Винаги си беше мислил, че всички имат родители като неговите: съвършени и красиви във всяко отношение.“
И така, книгата за мен беше повече отношения, отколкото наука. Не се наех да проследявам внимателно работата на Ноел в лабораторията. Не знам дали съм осмислила и 70-80 % от романа. Не се вживях особено и във вплитането на „Хиляда и една нощ“, нито в самия финал.
Ако говорим за литература от американския континент – явно в този период клоня към класическата, от миналия век. Отделно през последните месеци сякаш повече ме привлича Европа – по-точно Източна Европа (основно Чехия) и Балканите (ex-Югославия). Вече все повече усещам книгите както хората – или те привлича някой, или не… Сигурно и заради това не засвирихме в един цвят с Джефри Мур.
Без да имат каквато и да е връзка, ще изброя някои книги, на които ми напомняше този роман и които също харесах средно (а като цяло са изключително харесвани от читателите). „Мидълсекс“ – там не разбрах достатъчно за „проблема“ на хермафродита Калиопа, тук не разбрах достатъчно за „проблема“ на синестета Ноел (а и мислех, че ще има доста дълъг период, когато той е дете). И двата случая очаквах по-голяма концентрация върху централните герои, така че да се почувствам в тяхната „особена“ кожа. Но не успях. А за други два романа се сетих покрай фрагментарността в „Творците на памет“ (спомени, диалози, дневници на различни герои, копия на публикации, бележки) – „Соло“ и „Физика на тъгата“. Също много харесвани, но явно не ми е близък този тип литература. Може би съм по-старомодна…
Наистина никой от героите не ми беше близък и мил. Но сигурно всички образи биха представлявали интерес за психолозите като типове поведения. Що се отнася до състоянието на майката, не знам как може едно произведение да е достатъчно, но лично на мен филмът „Айрис“ ми стига за болестта Алцхаймер. Явно много съм го преживяла.
Не мога да отрека, че всички герои са интересни и различни, привличащи се в един странен кръг. Отвореният-затворен Норвал се опитва да определи приятелите си:
„- Какво им става на всички тук? Заобиколен съм от полицията на удоволствието. Сам е досадна като конска муха вегетарианка, Джей Джей е самозван хомеопат, а ти си… буквоед. Заслепен от науката.“
Но самият той: „Не беше свикнал да попада в логически засади и остана изненадан.“
„Развейкото“ Джей Джей го вижда така:
„ – Мисля, че Норвал съди за хората само по техния ум, по интелектуалната им мощ. Ако няма логика и познания, той просто… се присмива. Но има два вида интелигентност, както казва майка ми – на ума и на сърцето. Според мен вторият вид е по-важен.“
И както е обикновено в живота, повече виждаме в другите, отколкото в себе си. Двамата мъже обсъждат Ноел:
“- А какви бяха тези окови, които спомена? Какво пречи на Ноел да бъде велик творец?
- Слаб двигател и счупен волан. И както всеки неудачник прекарва цял час в терзания за всяка минута работа. Но все някога ще му се получи.
- Какво го тревожи?
- Какво ли не. За пръв път се притеснил, когато видял нааканите си пелени. После започнал да скърца зверски със зъби насън и се наложило трима зъболекари да се мучат да му оправят захапката. Сега се тревожи за килограмите си. И за ума си. Като Байрон, който се е страхувал от двете неща – да не напълнее и да не полудее, и който в даден момент е бил и пълен, и луд."
Женският поглед на Самира обаче е по-различен.
" - Ноел? Не можеш ли да направиш някаква комбинация, да съчетаеш въображението със спомените?
- Не. Дори това не мога. Аз трудно създавам нови построения, нови комбинации. Умът ми е по-скоро като музей, както библиотека – не е зала за дебати, нито е тигел.
- Може би просто се нуждаеш от окуражаване или от човек, който да…“
Има доста описания на героите, но добра представа за всички се добива именно от „интелектуалните“ им диалози. Все пак — по-скоро очаквах сериозен акцент върху особеното състояние на Ноел. Исках да бъда предизвиквана, постоянно да се налага да си представям неговите способности/неспособности (а може и да съм пропуснала някои, с представата, че са прекалено сложни за мен, изпитващата ужас от цифри например. Много читатели биха намерили повече в книгата):
„…в��е по-ярко и по-ярко червено, ослепително, после промяна, друг глас, поресто топче с цвят на жълтък, опасано от туптящи тъмнорозови пръстени. Намеса се по-силен и по-писклив глас, кръстовидна форма, боровинкова на цвят в сърцевината и изсветляваща от центъра към периферията, така че краищата да изглеждат бисернобели.“
Друг аспект – доста книги четох напоследък за близки отношения „майка-син“, макар и не в такава зависимост. И въпреки че темата е актуална за мен, тук не ме привлече особено. Или просто нямам решение на тези въпроси и в момента ги избягвах…
Не бих могла да си представя как се чете такова нещо на английски език, а камо ли да се преведе — с пълно разбиране, с очевидно отдаване на всеки детайл. Това не е типичният „гладък“ роман и към безспорната трудна работа за всеки един превод тук добавям още 100 % трудност. С резултат – сякаш направо на български е била написана книгата. Сигурно малко преводачи биха посмели да се заемат с нея.
И въпреки че споменах за „смесения“ характер на романа, разказването на едни и същи събития от гледната точка на различни герои ми хареса. Всъщност това винаги ми е допадало. Освен че е „смесена“ като структура, е смесена и като жанр книгата – нещо като „чиста“ наука + „човешки“ аспект (отношения и т.н.).
„Нещата опират до думите на баща ми, че поетите освобождавали чувствата, които обикновено държим заключени в сърцето си. Честно казано, така и не разбрах кои точно чувства има предвид. Кои трябва да бъдат освободени и защо? Майка ми даде отговора: всички търсим свободата да се отдадем. Да престанем да бъдем маниакално вкопчени в себе си, за да избягаме от затвора на живеенето в самота и суета, за свое собствено добро. Мисля, че това е съкровището, скрито в залостеното сърце."
Изненадващи неща има в "Творците на памет". Аз се бях настроила да си напъвам мозъка за мислене и логика. Но „нещата за сърцето“, банално казано, бяха акцентът за мен. Например, много ме е впечатлявало в живота, когато някой син може да каже „Както татко казваше“. Е, Ноел няколко пъти прави това.
„Баща ми веднъж каза: „Не робувай на разума, или никога няма да изобретиш нищо, никога няма да си велик учен. Не забравяй, че понякога преследването не разумното също е форма на лудост“.
Не всичко изглеждаше идеално (какво е идеално?!) в семейство Бурун. Но: „Години по-късно Ноел така и не проумяваше защо хората се оплакват от родителите си. Винаги си беше мислил, че всички имат родители като неговите: съвършени и красиви във всяко отношение.“
И така, книгата за мен беше повече отношения, отколкото наука. Не се наех да проследявам внимателно работата на Ноел в лабораторията. Не знам дали съм осмислила и 70-80 % от романа. Не се вживях особено и във вплитането на „Хиляда и една нощ“, нито в самия финал.
Ако говорим за литература от американския континент – явно в този период клоня към класическата, от миналия век. Отделно през последните месеци сякаш повече ме привлича Европа – по-точно Източна Европа (основно Чехия) и Балканите (ex-Югославия). Вече все повече усещам книгите както хората – или те привлича някой, или не… Сигурно и заради това не засвирихме в един цвят с Джефри Мур.
February 5, 2018
Интересна, странна, потискаща на моменти. Не всеки ден ми се искаше да я чета, в същото време все мислех за нея.
February 2, 2016
Цитати:
"-С други думи си мизантроп.
-Че как иначе? Човешкият вид, еволюцията на видовете, е една колосална грешка. Дарвин сигурно го е съзнавал. Човеците и шимпанзетата са произлезле от общ предтеча преди около шест милиона години - гените ни се припокриват 98,7 процента. Но гените в нашия мозък някак си са се развили различно, дали са ни повече мозъчна мощ. Е, какво сме свършили с тази своя мозъчна мощ? Използвали сме я за нарцистични цели, за да докажем, че сме единствените живи същества, от които има смисъл на този свят."
Да, Норвал не е от най-оптимистичните герои... Дори не ми беше симпатичен в началото, но после прочетох "част" от "Стъпала за никъде" и... се влюбих...
Иска ми се да имаше повече информация за него. Или да прочета "Стъпала за никъде".(Жалко, че не съществува.)
"Под босите и стъпала върху тръстиковата рогозка имаше сияйни локвички от златисто-червена слънчева светлина."
Не е ли красиво?
"Остроумието е солта на разговора, както казват, но не и самата храна."
"Треската вече изпепелява целия ми мозък - в часа на осъдените на смърт, между четири и пет, пристъпих навън, във виелицата, без шапка и ботуши, обзет от онази неестествена яснота на мисълта, която идва в резултат от липсата на сън и храна..."
Искам да крещя... Това е любимият ми цитат. Може да ви се струва, че не е кой знае какво, но лично за мен е перфектен.
"-С други думи си мизантроп.
-Че как иначе? Човешкият вид, еволюцията на видовете, е една колосална грешка. Дарвин сигурно го е съзнавал. Човеците и шимпанзетата са произлезле от общ предтеча преди около шест милиона години - гените ни се припокриват 98,7 процента. Но гените в нашия мозък някак си са се развили различно, дали са ни повече мозъчна мощ. Е, какво сме свършили с тази своя мозъчна мощ? Използвали сме я за нарцистични цели, за да докажем, че сме единствените живи същества, от които има смисъл на този свят."
Да, Норвал не е от най-оптимистичните герои... Дори не ми беше симпатичен в началото, но после прочетох "част" от "Стъпала за никъде" и... се влюбих...
Иска ми се да имаше повече информация за него. Или да прочета "Стъпала за никъде".(Жалко, че не съществува.)
"Под босите и стъпала върху тръстиковата рогозка имаше сияйни локвички от златисто-червена слънчева светлина."
Не е ли красиво?
"Остроумието е солта на разговора, както казват, но не и самата храна."
"Треската вече изпепелява целия ми мозък - в часа на осъдените на смърт, между четири и пет, пристъпих навън, във виелицата, без шапка и ботуши, обзет от онази неестествена яснота на мисълта, която идва в резултат от липсата на сън и храна..."
Искам да крещя... Това е любимият ми цитат. Може да ви се струва, че не е кой знае какво, но лично за мен е перфектен.
September 10, 2018
It began as a lab theorizing about synesthesia and evolved into an ode to human creativity in such an inspiring and heartbreaking way.
September 4, 2016
(-2 )Kitabın April yayıncılıktan çıkması ve kapağının Adam Faver'ın Empati kitabının kapağına benzemesi kitabın içeriğini gördükten sonra beni çok büyük bir hayal kırıklığına uğrattı. Özellikle kitabın (spoiler sayılabilir!) çok değerli Dr. Vorta tarafından kendi istediği doğrultuda yazılması için "kiralanan" bir yazar tarafıdan yazılıp, birde yetmeyip sayfalar tutan dipnotlarda kendini aklama çalışmaları kitabın roman kategorisinde yer alma ihtimalini ortadan kaldırmış. Kısacası kitabın kurgusu daha iyi, yazara müdahele edilmemiş bir şekilde yazılsaydı çok daha güzel ve bir sürükleyici bir roman ortaya çıkardı.
(+3) Bunun yanında Noel ve annesi başta olmak üzere bütün karakterlerin iç dünyasını takip etmek, yaşadıklarının derinliğini öğrenmek ilginçti. Aynı zamanda kitapta geçen onca bilimsel bilgi arasından Noel'in babasının sanata ilgisi sayesinde şiire duyduğu ilgi ve bunun kitaptaki yansımalarını görmek okuyucu için kitabi cazip kılan bir faktördü.
(+3) Bunun yanında Noel ve annesi başta olmak üzere bütün karakterlerin iç dünyasını takip etmek, yaşadıklarının derinliğini öğrenmek ilginçti. Aynı zamanda kitapta geçen onca bilimsel bilgi arasından Noel'in babasının sanata ilgisi sayesinde şiire duyduğu ilgi ve bunun kitaptaki yansımalarını görmek okuyucu için kitabi cazip kılan bir faktördü.
August 10, 2009
What do you get when you put five people with different memory disorders in one house?
You get The Memory Artists.
Jeffrey Moore’s second novel plays strictly upon the idea of remembering and forgetting. He introduces the reader to a motley cast of characters, all of whom suffer from some sort of memory related issue. Immediately, we are introduced to Noel Burun, a man who has the unusual syndrome of synesthesia and hypermnesia. Accordingly, Noel’s ability to see words as color lends itself to his ability to remember long passages of verse or poetry, as well as remember most any memory he’s lived. Conversely, his mother Stella Burun, a former history teacher, has the opposite problem: her memory has been taken away by Alzheimer’s.
As the book progresses, we meet several more characters, all of whom eventually move in with Noel and Stella. Norval Blaquiere suffers from misanthropy, sex addiction, the occasional tinkering with drugs, and a general superiority complex. He also appears to be the exact double of Noel, without the social awkwardness due to synesthesia. It is often commented throughout the book how very alike Noel and Norval, who share the same initials, truly are, yet the two men differ so tremendously in their outlooks on life. Norval is primarily responsible for introducing Samira Darwish to the group, a young woman who suffers from drug-related amnesia, and the future love interest of all three men. Finally, J.J. Yelle becomes a part of the group when his apartment burns down and he moves in with Noel. His characteristics of positivity and a skewered perception of the world hints at autism, yet he becomes one of the most valued members of the group.
The book itself is introduced as evidence on behalf of Dr. Emile Vorta, a neuroscientist that has worked with all five individuals suffering from different memory afflictions. It is uncovered throughout the book that Dr. Vorta may have attempted some unorthodox studies, such as artificially inducing Norval with synesthesia and Stella with Alzheimer’s. As the narrative develops, Noel seeks to undo the damage that may or may not have been caused by Dr. Vorta by finding a cure for Alzheimer’s. With the help of J.J, Samira, and eventually Norval, Noel does begin to find a way to reunite Stella with her memories, drawing upon literature such as 1001 Nights for a pharmacological direction.
I loved the play on memory, of how difficult it must be for Noel to remember everything and have to take care of his mother, who often can’t remember anything. The house is described as being covered with instructions, while Stella’s hand bleeds blue ink notes. Each character, in his or her own way, subtly suggests the importance of memory in its various incarnations. Every chapter introduces a new perspective or returns to an old one as the story is told through the diaries of Noel, Stella, and Samira, or through third-person perspectives from all of the characters.
The Memory Artists is loaded with chemical formulas, poetry verses, and dozens of memories, all of which play a role in constructing the whole story and giving the reader a better sense of who all these people are. Moore raises the subtle question of what is memory? Can memory be induced as easily as it can be taken away? Can it shape personality, as it seems to for Noel and Stella, both of whom struggle to understand what it means to be incapacitated: Noel by his exorbitant memory that keeps him from being able to stay in the present moment, and Stella who can only live in the present moment.
I was completely with this book until it reached its conclusion: Noel undergoes an experiment with Vorta that results in reducing his synesthesia, and consequently, his hypermnesia. I couldn’t understand why Noel would allow Dr. Vorta to do such a thing, and there’s no indication that Noel has given Dr. Vorta permission to perform such an experiment, once again raising questions about Dr. Vorta’s practices. The interesting thing about The Memory Artists is its design as evidence on Dr. Vorta’s behalf – different sections of the book are footnoted with Dr. Vorta’s comments and notes, all of which are designed to portray Dr. Vorta’s innocence in light of his unethical experiments. It leads the reader to the conclusion that Vorta may have performed many of his experiments (Stella, Samira possibly, and most certainly Noel) without obtaining permission from the human test subject.
In a way, the book ends appropriately, by giving the reader direct pause to question Dr. Vorta’s tactics. Stella’s memory is intact once again, while Noel has a much easier time of staying in the present. Yet I wanted Noel to keep his unusual qualities, because it was so much of who he was and who he became – his synesthesia and hypermnesia were not just a memory disorder: they were Noel.
All in all, The Memory Artists was a compelling read. A work of fiction that dances around the question of medical ethics, memory complexities, and the seemingly simple equation of falling in love, I could not put the book down. Highly recommended.
You get The Memory Artists.
Jeffrey Moore’s second novel plays strictly upon the idea of remembering and forgetting. He introduces the reader to a motley cast of characters, all of whom suffer from some sort of memory related issue. Immediately, we are introduced to Noel Burun, a man who has the unusual syndrome of synesthesia and hypermnesia. Accordingly, Noel’s ability to see words as color lends itself to his ability to remember long passages of verse or poetry, as well as remember most any memory he’s lived. Conversely, his mother Stella Burun, a former history teacher, has the opposite problem: her memory has been taken away by Alzheimer’s.
As the book progresses, we meet several more characters, all of whom eventually move in with Noel and Stella. Norval Blaquiere suffers from misanthropy, sex addiction, the occasional tinkering with drugs, and a general superiority complex. He also appears to be the exact double of Noel, without the social awkwardness due to synesthesia. It is often commented throughout the book how very alike Noel and Norval, who share the same initials, truly are, yet the two men differ so tremendously in their outlooks on life. Norval is primarily responsible for introducing Samira Darwish to the group, a young woman who suffers from drug-related amnesia, and the future love interest of all three men. Finally, J.J. Yelle becomes a part of the group when his apartment burns down and he moves in with Noel. His characteristics of positivity and a skewered perception of the world hints at autism, yet he becomes one of the most valued members of the group.
The book itself is introduced as evidence on behalf of Dr. Emile Vorta, a neuroscientist that has worked with all five individuals suffering from different memory afflictions. It is uncovered throughout the book that Dr. Vorta may have attempted some unorthodox studies, such as artificially inducing Norval with synesthesia and Stella with Alzheimer’s. As the narrative develops, Noel seeks to undo the damage that may or may not have been caused by Dr. Vorta by finding a cure for Alzheimer’s. With the help of J.J, Samira, and eventually Norval, Noel does begin to find a way to reunite Stella with her memories, drawing upon literature such as 1001 Nights for a pharmacological direction.
I loved the play on memory, of how difficult it must be for Noel to remember everything and have to take care of his mother, who often can’t remember anything. The house is described as being covered with instructions, while Stella’s hand bleeds blue ink notes. Each character, in his or her own way, subtly suggests the importance of memory in its various incarnations. Every chapter introduces a new perspective or returns to an old one as the story is told through the diaries of Noel, Stella, and Samira, or through third-person perspectives from all of the characters.
The Memory Artists is loaded with chemical formulas, poetry verses, and dozens of memories, all of which play a role in constructing the whole story and giving the reader a better sense of who all these people are. Moore raises the subtle question of what is memory? Can memory be induced as easily as it can be taken away? Can it shape personality, as it seems to for Noel and Stella, both of whom struggle to understand what it means to be incapacitated: Noel by his exorbitant memory that keeps him from being able to stay in the present moment, and Stella who can only live in the present moment.
I was completely with this book until it reached its conclusion: Noel undergoes an experiment with Vorta that results in reducing his synesthesia, and consequently, his hypermnesia. I couldn’t understand why Noel would allow Dr. Vorta to do such a thing, and there’s no indication that Noel has given Dr. Vorta permission to perform such an experiment, once again raising questions about Dr. Vorta’s practices. The interesting thing about The Memory Artists is its design as evidence on Dr. Vorta’s behalf – different sections of the book are footnoted with Dr. Vorta’s comments and notes, all of which are designed to portray Dr. Vorta’s innocence in light of his unethical experiments. It leads the reader to the conclusion that Vorta may have performed many of his experiments (Stella, Samira possibly, and most certainly Noel) without obtaining permission from the human test subject.
In a way, the book ends appropriately, by giving the reader direct pause to question Dr. Vorta’s tactics. Stella’s memory is intact once again, while Noel has a much easier time of staying in the present. Yet I wanted Noel to keep his unusual qualities, because it was so much of who he was and who he became – his synesthesia and hypermnesia were not just a memory disorder: they were Noel.
All in all, The Memory Artists was a compelling read. A work of fiction that dances around the question of medical ethics, memory complexities, and the seemingly simple equation of falling in love, I could not put the book down. Highly recommended.
This entire review has been hidden because of spoilers.
January 19, 2018
Представи си, че:
- си гениален химик,
- притежаваш лаборатория в мазето,
- имаш приятел с добра база данни за всичко, което касае алтернативната медицина,
- притежаваш свръхпамет,
- твоят най-добър приятел ти се пада нещо като огледален образ,
- откриеш любовта на живота си, която също изпитва проблеми с паметта,
- всички гореспоменати твои приятели и ти самия посещавате един и същ психиатър, който няма скрупули и лесно минава границата на научните експерименти
и
- ... майка ти е болна от Алцхаймер.
Хипотетично, това може да е истинската история за откриването на лекарството срещу болестта на Алцхаймер.
Мисля, че всеки който се е опитвал да помогне на близък с тежко заболяване са е докосвал до онази лудост, която го е карала да търси по всевъзможен начин невъзможното. Тази история би могла да бъде терапевтична и мотивираща.
Странно, в по-голямата си част ми напомняше с нещо на Бредбъри.
ПП. Според мен края трябваше да бъде повече изпипан.
"21 декември. Зимното слънцестоене. При смяната на сезоните винаги си мисля за баба, защото именно тя ме учеше на тези неща. Не само за въртенето на земята, но и как сезоните съответстват на четирите възрасти на човека: пролетта продължава до деветнайстата година, лятото е от 20 до 39, есента - от 40 до 59, а зимата - оттам нататък. Също така ме научи, че всеки нов сезон трябва да бъде посрещан със силно питие. Или лекарство."
"- Той е шотландец. Това, само по себе си, означава, че не се отличава с жизнерадостен характер. Също като баща си, и той е меланхолик, тоест черноглед, проявява склонност към отчаяние. Когато е потиснат, си мисли, че този период никога няма да свърши, когато е добре, е убеден, че е само за кратко."
"- Ние сме повече вода, отколкото въздух - това е нашият произход и посока."
"- Поезията е самотно удоволствие, индивидуално изкуство. Не искаш никой да те разсейва, не искаш други да четат поезия така, както ти не би го направил. Поезията звучи смешно и нелепо, когато я четем публично.
...
- Има и изключения -"
"- Разбирам. Разнообразието е солта и пиперът на съществуването, нали?"
"Вярваше, че световните проблеми могат да бъдат излекувани или облекчени чрез изкуството - тази "велика църква, незасегната от догмите", както се изразяваше. Но сега, когато се вглежда в съвременното изкуство, музика, филми, просто губи надежда, че има шанс това да се случи. Твърди, че днешното изкуство е изцяло посветено на суетата на егото. Че да си известен е по-важно от истината: че, рекламата и популярността са над достойнството."
"Ще караме кръвта й да кипи по четирийсет и пет минути на ден. Това е ключът към бистрата памет и дълголетието - кръвта ти да кипи по ччетийрисет и пет минути на ден. Така казваше баща ми.
- Под "кръвта и да кипи" имаш предвид да й раздвижиш сърцето.
- И мозъка. Невробика, както го наричам.
- Дядо ти до колко доживя?
- До петдесет. Падна от колелото и си счупи врата."
"- Ноел, човек има нужда от вредните си навици, за бога. Трябва да живеем рисковано, опасно. Знаеш ли защо? Защото след като всички се пенсионират в цветущо здраве, държавата ще се види в чудо да им плаща, а те да не вършат нищо друго, освен да вдигат щанги и да си правят кросчета. Скоро ще са ни нужни флотилии от пикапи, които по цял ден да кръстосват нагоре-надолу и да прибират тичащите, за да ги откарат у дома - горките старци ще бъдат в страхотна физическа форма, но няма да си спомнят къде живеят. Така че привържениците на здравословния начин на живот са обърнали всичко наопаки. Трябва да сме благодарни на пушачите и алкохолиците, трябва да ги поздравяваме, задето самоотвержено са скъсили живота си с години. А хората с хранителни разстройства, които, разплути на тлъстите си задници, се тъпчат със сандвичи и пържени картофки и се наливат с бира пред телевизора, трябва направо да бъдат канонизирани поради ранната си смърт."
- си гениален химик,
- притежаваш лаборатория в мазето,
- имаш приятел с добра база данни за всичко, което касае алтернативната медицина,
- притежаваш свръхпамет,
- твоят най-добър приятел ти се пада нещо като огледален образ,
- откриеш любовта на живота си, която също изпитва проблеми с паметта,
- всички гореспоменати твои приятели и ти самия посещавате един и същ психиатър, който няма скрупули и лесно минава границата на научните експерименти
и
- ... майка ти е болна от Алцхаймер.
Хипотетично, това може да е истинската история за откриването на лекарството срещу болестта на Алцхаймер.
Мисля, че всеки който се е опитвал да помогне на близък с тежко заболяване са е докосвал до онази лудост, която го е карала да търси по всевъзможен начин невъзможното. Тази история би могла да бъде терапевтична и мотивираща.
Странно, в по-голямата си част ми напомняше с нещо на Бредбъри.
ПП. Според мен края трябваше да бъде повече изпипан.
"21 декември. Зимното слънцестоене. При смяната на сезоните винаги си мисля за баба, защото именно тя ме учеше на тези неща. Не само за въртенето на земята, но и как сезоните съответстват на четирите възрасти на човека: пролетта продължава до деветнайстата година, лятото е от 20 до 39, есента - от 40 до 59, а зимата - оттам нататък. Също така ме научи, че всеки нов сезон трябва да бъде посрещан със силно питие. Или лекарство."
"- Той е шотландец. Това, само по себе си, означава, че не се отличава с жизнерадостен характер. Също като баща си, и той е меланхолик, тоест черноглед, проявява склонност към отчаяние. Когато е потиснат, си мисли, че този период никога няма да свърши, когато е добре, е убеден, че е само за кратко."
"- Ние сме повече вода, отколкото въздух - това е нашият произход и посока."
"- Поезията е самотно удоволствие, индивидуално изкуство. Не искаш никой да те разсейва, не искаш други да четат поезия така, както ти не би го направил. Поезията звучи смешно и нелепо, когато я четем публично.
...
- Има и изключения -"
"- Разбирам. Разнообразието е солта и пиперът на съществуването, нали?"
"Вярваше, че световните проблеми могат да бъдат излекувани или облекчени чрез изкуството - тази "велика църква, незасегната от догмите", както се изразяваше. Но сега, когато се вглежда в съвременното изкуство, музика, филми, просто губи надежда, че има шанс това да се случи. Твърди, че днешното изкуство е изцяло посветено на суетата на егото. Че да си известен е по-важно от истината: че, рекламата и популярността са над достойнството."
"Ще караме кръвта й да кипи по четирийсет и пет минути на ден. Това е ключът към бистрата памет и дълголетието - кръвта ти да кипи по ччетийрисет и пет минути на ден. Така казваше баща ми.
- Под "кръвта и да кипи" имаш предвид да й раздвижиш сърцето.
- И мозъка. Невробика, както го наричам.
- Дядо ти до колко доживя?
- До петдесет. Падна от колелото и си счупи врата."
"- Ноел, човек има нужда от вредните си навици, за бога. Трябва да живеем рисковано, опасно. Знаеш ли защо? Защото след като всички се пенсионират в цветущо здраве, държавата ще се види в чудо да им плаща, а те да не вършат нищо друго, освен да вдигат щанги и да си правят кросчета. Скоро ще са ни нужни флотилии от пикапи, които по цял ден да кръстосват нагоре-надолу и да прибират тичащите, за да ги откарат у дома - горките старци ще бъдат в страхотна физическа форма, но няма да си спомнят къде живеят. Така че привържениците на здравословния начин на живот са обърнали всичко наопаки. Трябва да сме благодарни на пушачите и алкохолиците, трябва да ги поздравяваме, задето самоотвержено са скъсили живота си с години. А хората с хранителни разстройства, които, разплути на тлъстите си задници, се тъпчат със сандвичи и пържени картофки и се наливат с бира пред телевизора, трябва направо да бъдат канонизирани поради ранната си смърт."
April 9, 2019
"her şey mükemmel olsaydı hiçbir şeyin değerini bilmezdik."
sıcağı sıcağına bir şeyler yazmaktansa beklemek istedim. şimdi tam vakti. kitabı çok sevdim. her şeyi, tüm karakterleri, dipnotlarıyla dr. vorta'yı bile. isme baktığımda salt bir sinesteziğin hayatını okuyacağımı sanmıştım ama bambaşka ve nefis bir kurgu var. biraz yorumlara baktım, genelde kitap sıkıcı bulunmuş ama benim için nedense çölde vaha gibiydi. kitapların çağırma gücüne inanıyorum. bu kitap beni tam vaktinde çağırmış.
"gerçekten aradığımız şey kendimizi birine verme özgürlüğüdür. manyakçasına kendimize tutunmamızı engelleme, kendimizi yalnızca ve kibirle kendi çıkarımız için yaşadığımız hapishaneden kurtarma özgürlüğü."
norval, noel, jj, samira ve noel'in annesi stella ekseninde dönen bir kitap okuyoruz. stella'nın ve noel'in günlüklerini okurken içim çok acıdı, benim için fazla tanıdıktı yaşadıkları. demans, alzheimer, bipolar, amnezi, pavor nocturnas (gece korkusu), mizofobi gibi daha birçok psikolojik ve patolojik hastalık ele alınıyor ama sıkmadan, ufak ufak dokunuşlarla.
"bir ilişkinin en güzel anları başlangıcında yaşanır; o dönemde ucu bucağı olmayan olasılıklarla kendini kandırırsın. ilişkinin ortası ve sonuysa sürünmekten ibarettir."
en sevdiğim karakter kesinlikle norval ve noel oldu. norval'ın kötümserliği bana fazla benzediği ve daha kendine özgü olduğu için noel'den bir adım önde olabilir benim için. dört puan vermemin sebebi sonuydu. ibre kitap boyunca yukarı çıktı ve sonunda birden aşağı düştü. kitabın dinamiğini bozan bir son olmuştu. bu yüzden bir puan kırdım. yine de başucumda daimi yerini aldı.
"sevgili jj, seni dünden daha çok, yarından daha az seviyorum."
April 13, 2017
İlk kez böyle anlatıma sahip bir kitap okuyunca adapte olmak zaman aldı.Dr. Emile Vorta sonuçta hayalet bir yazar tutarak ve hastaları olan 4 kişinin günlüklerinden yola çıkarak bu kitabı yazdırmış ama dipnot meselesi kitaba dair konsantrasyonu(dikkati) zorlayıcı derecedeydi.Sineztesi benim özel ilgi alanım olduğu için kitabı okumak daha keyifli olur diye düşünmüştüm ama alzheimer üzerinde daha fazla durulmuş.Bu anlamda beklentimi karşılamadı.Herkese dair sırlar açığa kavuşsa da;tuhaf bir şekilde bitti.
"19 yaşına kadar ilkbahar,20 ile 39 arası yaz,40 ile 59 arası sonbahar,ondan sonrası kış." #sayfa112
"Alzheimer,aynı anda iki kişiyi birden öldüren bir hastalıktır" ( Irıs Murdoch) #sayfa101
" Annesini sevmeyen bir erkekle asla evlenme.Bir süre sonra seni de sevmez." (Arap atasözü) #sayfa326
"Günümüzde sanatın tamamen kibir ve bencillikten ibaret olduğunu,şöhretin gerçeklikten,aldatıcı reklamlar ve popülerliğin erdemden daha önemli olduğunu söylüyor." #sayfa249
"19 yaşına kadar ilkbahar,20 ile 39 arası yaz,40 ile 59 arası sonbahar,ondan sonrası kış." #sayfa112
"Alzheimer,aynı anda iki kişiyi birden öldüren bir hastalıktır" ( Irıs Murdoch) #sayfa101
" Annesini sevmeyen bir erkekle asla evlenme.Bir süre sonra seni de sevmez." (Arap atasözü) #sayfa326
"Günümüzde sanatın tamamen kibir ve bencillikten ibaret olduğunu,şöhretin gerçeklikten,aldatıcı reklamlar ve popülerliğin erdemden daha önemli olduğunu söylüyor." #sayfa249
December 8, 2010
So different! I loved the uniqueness of the book. It is a novel, but designed to be a compilation of narrations and diary entries "written" by a neuropsychologist as if it were actually an academic work, complete with the narrator's endnotes (for once you actually need to read the endnotes!) Vorta, the doctor is a complete nut job, but you only really meet him through the endnotes and the character's discussion of him. Noel is a synesthesia and hypermnesia dealing with his mother's Alzheimer's. Noel, Samira, Norval, and JJ are all patients of Vorta and he sees it as some sort of experiment, them all coming to live in Noel's house. There's lots of discussion about poetry, chemistry, alzheimer's, synesthesia, and of course psychology in the book, minimal romance, plenty of cynicism and optimism, wit and chaos. If you're looking for something unusual, this is it!
February 1, 2009
This is a quick and engaging book to read. The characters are fabulous; they are interesting and sympathetic. But the plot gets more and more confusing as the book goes on. By the end, I had no clue what was happening. In fact, I found the ending very disappointing. The writing style isn't well-developed, and in my opinion could have benefited from more vigorous editing. Too much of the plot in the book seems to fall back on literary cliches. The dialogue is stiff and hackneyed.
That being said, the characters were so interesting that I still enjoyed reading this book. And many of Moore's ideas are fascinating. Jeffrey Moore definitely shows potential, he just isn't there yet with The Memory Artists.
That being said, the characters were so interesting that I still enjoyed reading this book. And many of Moore's ideas are fascinating. Jeffrey Moore definitely shows potential, he just isn't there yet with The Memory Artists.
January 4, 2012
"Şiir göklerdedir. Televizyon ise yerin dibinde."
November 24, 2020
"Творците на памет" ме изненада приятно и ме накара да я погълна на един дъх. Книгата е лесна за четене, но същевременно предлага множество интелектуални изкушения, вариращи от (неразбираеми за мен) химически формули, през факти за Ричард Файнман, до подробности за романтиците и включени в самата книга стихове.
Основният фокус обаче остава върху паметта и човешките възприятия, а те��ата за тях е разгърната чрез героите, всеки от които е носител на дадена психическа особеност. Подобно на някои от големите творци в историята, героят на книгата - Ноел - е синестет, което в конкретния случай се проявява под формата на виждането на цветни петна, когато слуша звуци, и притежанието на невероятна памет. Неговата майка се намира на другия край на спектъра на паметта, страда от Алцхаймеровата болест. Няколкото други герои са не само удобен повод да бъдат намесени множество полета на знание, но и участници със своите многоцветни житейски перспективи и философии.
Героите са достатъчно интересни, за да те увлекат в историята, която иначе би била просто сбор от случайни факти. Романът редува моменти на авторово описание с откъси от дневниците на героите, което разчупва историята и дава мозайката от гледни точки, типична за постмодернизма. Интересен момент е дневникът на страдащата от Алцхаймер жена, който представя развитието на болестта.
Джефри Мур умело изгражда многопластовостта на книгата и играе с проблема за авторството, комбинира наука и литература, вмъква актуални проблеми и дебати, което може да те накара да се съмняваш дали четеш фикция, независимо от осъзнаването на абсурдността на идеята за подобен сюжет в реалността.
Основният фокус обаче остава върху паметта и човешките възприятия, а те��ата за тях е разгърната чрез героите, всеки от които е носител на дадена психическа особеност. Подобно на някои от големите творци в историята, героят на книгата - Ноел - е синестет, което в конкретния случай се проявява под формата на виждането на цветни петна, когато слуша звуци, и притежанието на невероятна памет. Неговата майка се намира на другия край на спектъра на паметта, страда от Алцхаймеровата болест. Няколкото други герои са не само удобен повод да бъдат намесени множество полета на знание, но и участници със своите многоцветни житейски перспективи и философии.
Героите са достатъчно интересни, за да те увлекат в историята, която иначе би била просто сбор от случайни факти. Романът редува моменти на авторово описание с откъси от дневниците на героите, което разчупва историята и дава мозайката от гледни точки, типична за постмодернизма. Интересен момент е дневникът на страдащата от Алцхаймер жена, който представя развитието на болестта.
Джефри Мур умело изгражда многопластовостта на книгата и играе с проблема за авторството, комбинира наука и литература, вмъква актуални проблеми и дебати, което може да те накара да се съмняваш дали четеш фикция, независимо от осъзнаването на абсурдността на идеята за подобен сюжет в реалността.
November 16, 2018
Derslerimden birisi için psikolojiyle ilgili bir kitap okumam gerekiyordu, önceden başlayıp devamını getiremediğim Sinestezya'ya bir şans daha vermek istedim ancak yine uzun süre devam edemedim. Sonunda bitirdim ancak "psikolojik kitap nolacak ki yea ne kadar etkileyebilir ki beni" diyorken şu an Norval ve Noel için hüngür hüngür ağlayasım var (ben iflah olmam), özellikle de Norval için. Şu zamana kadar okuduğum kitaplarda beni en çok etkileyen ve en sevdiğim karakterlerden birisi oldu. Norval Xavier Blaquière, seni gerçekten çok seviyorum, ama kitabı okumanızı pek de tavsiye etmem dürüst olmak gerekirse.
July 29, 2020
Преди няколко лета прочетох „Клубът на изчезналите видове“ и бях изумена от страхотното въображение и нравствена задълбоченост на Джефри Мур, затова някъде миналата есен (или лято? или зима?) си купих и „Творците на памет“. Снощи стоях будна до 2,30, за да довърша романа, защото, откровено казано, е изумително страхотен. Всичко в него е чудно, като се започне от темата (защото е в моя ресор и интерес) и се стигне до възхитителните разсъждения на моя мъжки двойник Нарвал. Освен това отново съм възхитена от страхотното въображение на автора.
September 22, 2018
На моменти 4 звезди - хубава история и съждения за хората, живота, мисленето ни и взаимоотношенията, на моменти -2 - скучни бележки, записки, дневници, накъсано, бездушна, неразбираемо, ужасно. Хубава идея, хубава тема, но за моя вкус е накъсано произведение, което не може да мине за роман. Няма хубава история, има отделни интересни части. Накратко - можех да мина и без тази книга.
November 9, 2020
Чудесен роман, втъкал в себе си история и красив език.
June 17, 2024
Gökkuşağını görmek istiyorsan yağmura katlanacaksın. Her şey mükemmel olsaydı hiçbir şeyin değerini bilmezdik. Sayfa 215
October 26, 2014
За малко книги ще го кажа, но тази трябва да се чете бързо. Цялата лудост трябва да се погълне така мощно, както е била сътворена. Ето тук не ми се получи и може би затова мнението ми през цялото време се колебаеше, но последните страници ми дадоха това мигновено запленяване, каквото щях да получа, ако бях погълнала тези няколкостотин страници наведнъж. :)
Постоянно трябваше да си повтарям, че това са действителни хора, че подобно нещо се е случило в цялата си (не)художествена невероятност и това е доста стряскащо и засилващо самото изживяване на четивото. Тези невероятни особняци моментално те въвличат във вихъра на собствения си неуравновесен свят и е малко трудно да се стабилизираш.
Да, бележките на д-р Ворта понякога досаждат, но от друга страна, дават тотално различен прочит на места и пропускането им би означавало да четеш съвсем различна книга. И да, има сцени, които са твърде свръхдълги и могат да бъдат резюмирани в две изречения. Ако не друго, то поне е полезен справочник на рецепти за подобряване на паметта. :)
Да спомена и пленителното заглавие - много по-добро от английското, щастливо попадение. Плюс, както обикновено добрата корица на "Жанет".
Препоръчвам за маратонен прочит.
Постоянно трябваше да си повтарям, че това са действителни хора, че подобно нещо се е случило в цялата си (не)художествена невероятност и това е доста стряскащо и засилващо самото изживяване на четивото. Тези невероятни особняци моментално те въвличат във вихъра на собствения си неуравновесен свят и е малко трудно да се стабилизираш.
Да, бележките на д-р Ворта понякога досаждат, но от друга страна, дават тотално различен прочит на места и пропускането им би означавало да четеш съвсем различна книга. И да, има сцени, които са твърде свръхдълги и могат да бъдат резюмирани в две изречения. Ако не друго, то поне е полезен справочник на рецепти за подобряване на паметта. :)
Да спомена и пленителното заглавие - много по-добро от английското, щастливо попадение. Плюс, както обикновено добрата корица на "Жанет".
Препоръчвам за маратонен прочит.
October 17, 2013
“Творците на памет”: феерия от цветове, звучи, спомени, наука, емоции…: http://knigolandia.info/book-review/t...
“Творците на памет” е сложен и дълбок роман, който силно ми напомняше на “Изкуството, сталкерът на ума” на Джона Лерър. И тук на едно място се сбират както науката в най-чистия си и достоен за възхищение вид – този, който се бори за добруването на хората и удължаването на живота им, и емоционалният хаос, който творческите личности рядко успяват да сдържат. Петима души се намират в сложно равновесие помежду си, а протичащите химическо-драматични реакции постоянно променят характеристиките на отношенията им. Това е книга, която си плаче за поставяне на сцена – декорите са ограничени, но влизанията и излизанията на героите, техните постоянни и пъстри разговори насочват действието в толкова различни посоки, че в края изходът изглежда предопределено трагичен. Дали е такъв, няма да ви кажа.
ИК Жанет 45
http://knigolandia.info/book-review/t...
January 16, 2008
The Memory Artists is almost hallucinatory, layered upon itself endlessly, revolving around the connection between memory, creativity and intelligence. As I was alternating between hilarity and utter confusion, I realized that this book is one of the most imaginative and creative works I've come across in awhile. Some of the cleverness didnt work all that well, such that in the end I had to say that it falls short of being a great novel, or even one of my favorites. But it is highly engaging, thought-provoking piece of writing, and this guy Moore can definitely write. I'll be looking for more of his work in the future.
February 4, 2008
a touching and clever novel.
its a great combo of characters. snotty cynical Rimbaud-wannabe, semi-autistic wingnut, hypergenius dork, etc
the alzheimer's stuff is sad cuz my grandmother had it, and it got even sadder when i read at the end in the acknowldegements that he learned a lot from his parents who both had it.
i like the interesting frame around the story, too, with the footnotes by the arrogant scientist, correcting things in the text and bragging about how great the swiss are.
anyway, really great, and fast read.
its a great combo of characters. snotty cynical Rimbaud-wannabe, semi-autistic wingnut, hypergenius dork, etc
the alzheimer's stuff is sad cuz my grandmother had it, and it got even sadder when i read at the end in the acknowldegements that he learned a lot from his parents who both had it.
i like the interesting frame around the story, too, with the footnotes by the arrogant scientist, correcting things in the text and bragging about how great the swiss are.
anyway, really great, and fast read.
May 16, 2019
This interesting book took me awhile to get into, but eventually I learned to love it. A socially awkward man with synesthesia and his few friends work together towards a cure for Alzheimer’s. Told mostly through diaries, newspaper articles, and lab reports the beautiful descriptions and wacky characters won me over.
2019 reading challenge: a book you bought for the cover
Alphabet reading challenge: Q- Quebec
2019 reading challenge: a book you bought for the cover
Alphabet reading challenge: Q- Quebec
Displaying 1 - 30 of 100 reviews