Роден на 12 януари 1955 г. в Горна Оряховица. Завършил английската езикова гимназия в Русе през 1974 и кинорежисура във ВИТИЗ „Кръстю Сарафов” през 1982 г. Сценарист и режисьор на игралните филми „Бягащи кучета”/1987/, „Любовното лято на един льохман”/1990/, „Приятелите на Емилия”/1996/, „Емигранти”/2001/, „Шивачки”/2006/, „Миграцията на паламуда”/2011/. Автор на сборника разкази „Да изгубиш Мечо Пух”, изд. Народна младеж, 1988, и на романите „Хроника на една любов”, изд. Петриков, 1994, и „Хроника на едно пропадане”, 2001 г.
Людмил Тодоров завършва русенската Английска гимназия и кинорежисура във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1982 г. Сценарист и режисьор на филмите „Любовното лято на един льохман", „Приятелите на Емилия", „Емигранти", „Шивачки" и др. Автор на сборника с разкази „Да изгубиш Мечо Пух" (1988) и романите „Хроника на една любов" (1993) и „Хроника на едно пропадане“ (2002).
Прилича на обикновена семейна история. Но е много повече. И историята. И писането. Освен плаващия сюжет, какво ли няма в този роман.
Мисли за любовта: „Хората имат особена слабост към неосъществената любов. Или към насилствено прекратената любов. Или към любовта с трагичен край. Те нямат какво много да кажат за щастливата любов“.
За безсмъртието: „… безсмъртието на душата е.. как да кажа? Виртуален продукт.“
За самотата (нищо, че това вече всеки го знае; и че не е толкова смразяващо): „Всеки е сам на тази земя, такава е смразяващата истина.“
За хомосексуализма: „Чрез хомосексуалистите еволюцията дава знаци, че не знае какво прави.“
За нормалността: „Вярвате, че сте нормални, а не знаете смисъла на тази дума. Тя няма смисъл.“
За ума: „Човек не бива да злоупотребява със своите мисли, и най-вече, с животоспасяващите. Аз злоупотребих и останах неподвластен на лечебното им действие.“
За „света“: „Възможно ли е той да приеме света такъв, какъвто е, да спре да го измисля и да миряса най-сетне?“
Захапват се и религиите: „Истинското смирение няма нищо общо с търговията.“
И – хумор! „Навихме се на техните глупости и скоро ни гепи смешното.“
Може би сгреших като започнах с тези цитати и така книгата изглежда като осеяна с изкуствени мъдрости. Но всичко това произтича от преживяванията на героя. Закопаващи, издигащи, движещи.
А той е учител в английска гимназия – как да не залепна за него веднага. Признавам, че съм „фанатик“ на тази тема. Една друга езикова гимназия е направила поне 1/3 от това, което съм (хубаво или лошо). Много позната училищна атмосфера (включително палавите ученички).
На много нива ми повлия романът – не само основната история и отношенията между героите (в семейството и с колегите). Много дребни детайли също. Мисля, че нищо не пропуснах. И не обичам особено книги за оплакване, безнадеждност, „кризи на средната възраст“. Но тази не е такава. Определено има моменти, в които героят е всмукван от прозрението за „безсмислие“. Но всичко е в процес, не в застой дори в периодите на изчакване. Съмнения, изпробване, бездействие, мълчане – всичко това е някак живо; и при най-ниските „жизнени показатели“ пак усещах пулсиране.
„Сега в главата ми се проясни. Това е голямо нещастие. Предпочитах в главата ми да е мъгла, а на сърцето – леко и спокойно.“
„… просветленият човек трябва да живее като аристократ на духа, а не като шут в бойни доспехи.“
Ясно, че акцентът в книгата е върху мъжа. Но си представих как Людмил Тодоров пише и друг роман – от името на съпругата. За нейното мълчание и отчуждение. Нищо, че мълчанието беше тройно. Значи може и трилогия – от името на дъщерята.
„Мъжете не постъпват така, те носят, каквото има да се носи, и мълчат“. „Ние не си говорим и виж какво стана сега!“
Пълно доверие имах на автора за всяка казана дума. Без да разбирам много от литература, според мен всичко си е на мястото. Не защото е някакъв много велик стил, а защото всичко е много искрено и истинно, без поза или стремеж към излишна оригиналност; с много точни диалози. Обикновено не ми допадат книги на сценаристи, драматурзи, журналисти. Но с тази книга възприемах Людмил Тодоров като истински писател, а не като човек с второстепенна функция "писане". Среща с интелигентен, чувствителен и осъзнаващ човек. Човек на изкуството.
Най-сериозният въпрос за мен – наистина ли вярваме, че можем да направляваме живота на децата си… Аз все по-малко вярвам в това. Но продължавам да вярвам в говоренето. Останалите дълги писания за преживяването ми с „Шлеп в пустинята“ са много лични. Хубаво е, че едно изречение от тях беше казано на глас на важен човек. А когато на последната страница на романа присъства глаголът „вълнувам“, значи пулсирането продължава.
В началото на този роман ме "заля" едно усещане, че авторът не е писал книгата за когото и да било като читател, а за да каже някакви неща на себе си, пред себе си, а после героят на романа постепенно ми стана толкова антипатичен колко, мисля, не ми е бил нито един литературен персонаж след Скарлет О'Хара! Уж целта е лична история, без излишна сложност, без претенции за многозначност, нещо семпло, мъничко смешно, мъничко тъжно, а никак не се е получило четивно при Людмил Тодоров.
Няма да е честно да кажа, че това е книга за кризата на средната възраст; но да речем, че започва по този начин. Прекрасна нещо-като-семейна история, която се разпада и съгражда малко по малко... Да, има спомени от соц-а, но не по онзи натрапчив начин, който напоследък срещам в редица съвременни български романи. Чудесен език и едно леко, леко повествование с редица пронизващи до кокал истини... Или: Какво се сучва, когато не разговаряме с близките си хора, а просто разменяме реплики... и празни думи... Ми, не се случват хубави неща... И в крайна сметка - баналният въпрос какъв е смисълът на живота...
'За свое удобство хората разчленяват живота на последователни мигове. Човешкият мозък не може да приеме, че нещата в живота е случват едновременно. ... За човешкия мозък хронологията е по-важна от фактите. Времето ни обсебва, хипнотизира и обърква. Ние често казваме: докато се огледам и животът ми мина. Казваме също, тази минута ми се стори цяла вечност.'
'Колко малко й трябва на една жена, мислех си а. Ала грешах.'
'Колко е хубав животът! Колко е истински и тъп!'
'Съветвайки някого, човек често съветва самия себе си.'
'Според мен Главният конструктор е бил първо учител и така е оглупял, че е останал без мозък в най-важния момент - създаването на света.'
'В къщата се настани празно място. Особена тишина. ... Не вярвах, че ще ме заболи така силно.'
'Хората са вместилище на тайни. Можеш да живееш години с един човек и нищо да не разбереш за него.'
'Всеки е сам на тази земя, такава е смразяващата истина. Любовта в нейния висш, поетичен и метафизичен смисъл, е една заблуда.'
'Книгата беше хубава до момента, в който започнаха д аумират и полудяват. Личеше си, че авторът нито беше умирал, нито беше полудявал.'
'Отчаяният човек е най-смелият и опасен противник на света.'
'Хората имат особено слабост към неосъществената любов. Или към насилствено прекратената любов. Или към любовта с трагичен край. Те нямат какво много да кажат за щастливата любов. Това е така, защото трагичната любов е безсмъртна, а щастливата има край.'
'Компанията ни приличаше на каре картоиграчи, двама от които играят на война, а другите двама - бридж.'
'Животът ни продоби онзи нормален ритъм, за който мечтаят всички хора. Да си нормален - нима има по-голямо щастие от това? ... Премеждията вдигат цената на нормалността.'
'Нормалността е естествено състояние на човека. Каквото и да прави, той се стреми към нея.'
По принцип пристъпвам плахо, на пръсти, без особени очаквания към съвременната българска литература. Но добре, че все пак пристъпвам, защото иначе щях да изтърва тази прекрасна книга на Людмил Тодоров. Той пише чудесно - интересно, интелигентно, обрано, премерено, има страхотен стил. Историята е на един мъж на средна възраст, неговата средна криза, средно семейство и среден живот. Хубави съждения и умни изводи. Препрочитах някои пасажи. Началото е грабващо, финалът - много трогателен и много достатъчен. А по средата са всички разни случки. Абе, с нищо не б��ше прекалено. Нямаше напудрени фрази, неразбираеми случки и претенциозни изказвания като някои ужким известни български съвременни писателчета. Нямаше късен соц, ранен преход и нищо за българското село и неговите трудови хора. Тоест, може да се каже, че романът е от онези, които ще са разбираеми и читаеми и ако е преведен на други езици. Това, което не одобрих е, че от текста струеше онова чувство за невъзможност, задръстеност, неизбежност, безнадежност, която пак ми идва сякаш от нашия си манталитет на потиснати хора. Или може би не е точно българско, защото главният герой на моменти ми напомняше на Стоунър от едноименния роман. И пак е учител, но този не е чак толкова зле. Обещавам. Даже леко го харесах. Просто аз предпочитам по-обогатени емоционално хора, които могат да изразяват тези емоции. И тук ми липсваше характер. Нямаше онази твърдост, дързост, решимост, които очаквам и харесвам у хората. Нямаше усещане за промяна, няма позитивизъм. Все пак не искам да вярвам, че животът след 40, непременно е скучен и примиренчески, сив и тъжен, в очакване на неизбежния край. Да, бъди човек със способност за драма в живота, ама вземи, че си я изживей както се живее. Чудесна книга!
Книга, която те завладява още с първите си страници. История-метафора за живота като шлеп, който в един момент минава покрай нас, без да знаем накъде отиваме всъщност... За да се окажем накрая изгубени в пустинята на разбитите си илюзии!
Абсолютно препоръчителна за четене!!!
Цитат: "Нормалността е естествено състояние на човека. Каквото и да прави, той се стреми към нея."
Шлеп в пустинята на мъжката слабост: http://knigolandia.info/book-review/s... Има една особена категория книги, които – без да блестят – всъщност удовлетворяват нещо в теб. Те са късчетата от пъзел, които дори не подозираш, че ти липсват – просто се приземяват леко и плавно и се наместват. И остават. Не питат, нито агресивно си просят внимание – просто ги има и ти избираш дали да им обърнеш внимание. Аз съм като свраките – падам си по лъскавите неща, но и си имам силен коз – Милена Ташева от “Аз чета”, която има слабост към тихи, кротки, ценни книги и ми ги тиква силом в ръцете, когато реши, че ще ми харесат. Обикновено улучва и точно това се случи с “Шлеп в пустинята” на Людмил Тодоров. ИК Жанет 45 http://knigolandia.info/book-review/s...
Когато излезе "Естествен роман" беше нещо ново, но сравнително скучно. Имитациите му са още по-скучни. Стандартната история на един "наивник на средна възраст", който не разбира живота около него и остава леко в страни, когато всички го напускат. Главният герой... всъщност не е герой, а само наблюдател. Всички около него правят нещо - къде по-добре, къде не, а той само гледа нещата отдалеч как се случват и нито разбира защо, нито може да ги анализира. И като всеки аутсайдер се мисли за по-умен от всички, а е толкова далеч от нещата, че хората около него просто си тръгват, защото си дават сметка, че не мога да му ги обяснят. А и... хубаво е за тези книги да се взема сериозен редактор. В. Самуилов е фин човек и не е обяснил на "утвърдения писател", че всъщност не може да пише.
Слагам 5 звезди, щото много ми се иска съвременната българска литература да звучи точно така - модерно, умно, европейско! Людмил Тодоров ми напомня на Сашо Секулов, но звучи доста по-улегнало.
Много ми хареса тази книга: тиха, непретенциозна, умна, модерна, европейска, добре написана, дълбока, кратка. Рядко срещана искрена мъжка гледна точка към кризата на средната възраст и всички други заобикалящи ни кризи. Личи си, че авторът е и талантлив сценарист и режисьор. Препоръчвам!
Движението на шлеп по река е бавно, свободно, съзерцателно, мъдро, натежало. Съзнателният или интуитивен избор на това движение прави възможно личното противостоене на течението, в което неизбежно всички сме повлечени. Движението на шлепа е различното движение, което може да изненада, да наруши физично-оптични, пространствено-времеви закони, да те запрати в пустинята, да те изгуби от погледа на обичайно наблюдаващите кибици. Това е трудното движение.
В света на шлепа и на реката дори любовта има съвсем прозрачна цел – „да произвежда милиони нови нещастници, които не знаят кои са.” Романтизмът е прекрасен, но само в литературата. Напълно стоя зад това. В реалността едва ли има по-противен романтизъм от този на отчаяния човек, който го кара да прави велики неща. Превръща джуджето в смешен рицар. Или обратното. В природата романтизмът води до големите грешки на еволюцията. Обърква женското и мъжкото начало. В това определено видях модерното начало в романа.
Четейки този роман, се носиш по река с привидно лениви, спокойни води. Но там долу в дълбокото усещаш мъртвото вълнение. И очакваш да го опознаеш.
"Шлеп в пустинята" просто носи едно завършено спокойствие дори и в драматичните моменти. Каквато е корицата, такава е и книгата - спокойна, ненатрапчива и малко объркваща. Людмил Тодоров усмихва умело с неподправен хумор, докато дълбае в главата на своя герой и вади оттам заключения и обобщения за битието, с което се борим като с подвижни пясъци.
Дойде ми прекалено депресивно реалност-претворяваща. Незнайно защо почти всички български писатели масово (особено съвременните) пишат депресивно-философски-цинично-нихилистично-песимистично. Толкоз по-зле за тях.
Въпреки, че започна малко странно и се нагласих за друго четиво, в последствие ме грабна и я дочетох на веднъж с огромен интерес. Героите са ми близки по някои направления и това допълнително ме спечели. Ще потърся други книги на автора.