Томът съдържа идилиите на П. Тодоров, чиито типични герои са героите, независими и волни хора; редове от боиграфията, статии, анализиращи произведенията на писателя от Пенчо Славейков, В. Миролюбов, Хр. Цанков, д-р Ст. Младенов, проф. М. Арнаудов, Ан. Протич, Д. Шишманов.
Петко Ю. Тодоров е български писател, известен най-вече като автор на идилии и драми. Пише още и поезия. Автор е на драмите Зидари (1902), Първите (1907) и Змейова сватба (1910).
Творбите му са романтико-реалистични. В първото десетилетие на XX в. Тодоров е една от забележителните фигури в българския културен живот - независима личност със завидна култура, европейски тип интелектуалец. Произведенията му носят печата на гордия му характер, на душевен финес и извисена духовност. Тодоров се стреми да постигне изящност и артистичност в словесното изкуство. Бунта си срещу ефемерността на социалното и всекидневното човешко битие демонстрира в зрялото си творчество чрез гордо отшелничество. Живее в близко духовно родство с кръга "Мисъл", с философските, естетическите и художествени търсения на д-р Кръстев, П. П. Славейков и П. К. Яворов. Активно присъства в българския литературен живот; създава драмите "Страхил страшен хайдутин", "Първите", "Змейова сватба" и "Невеста Боряна", един том "Идилии". Различни като художествена ценност, те внасят нов нравствен и естетически смисъл в използуваните като художествена канава народни поверия. Под влияние на Х. Ибсен и Г. Хауптман Тодоров превръща художествените си обобщения в образи-символи. Търсенията за самоизява на творческата, градивната личност стават основна тема в зрялото му творчество. Типичен герой на идилиите му е гордият, независим, волен човек - харамията, несретникът, носещ силен дух и висока нравственосг (Калина от "Мечкар", гусларят от "Гусларева майка", Косьо от "Змейно", Бойко от "Несретник" и др.). Тодоров пресъздава интензивното духовно горене, драматичните кризи в съзнанието на самотника. Творбите му се отличават с романтично приповдигната емоционална атмосфера и изящен пейзажен рисунък. Богатата образност и своеобразният слог превръщат някои от идилиите в художествен синтез между поезия и проза.
"Това не са обикновени разкази и скици, в които е отразена мъката или радостта на човека; това са барелефи и гравюри, изработени от старо матово сребро, от каквото са изковани ореолите и ръцете на светиите по старите наши църкви." -Христо Цанков
Петко Тодоров е далеч над националното скудоумие на "старите" в периода. Сюжетите на неговите идилии - кратки словесни пейзажи, напомнящи поезия в проза - са вдъхновени от християнски и мюсюлмански притчи; от градската глъч и черноземния пасторал; от класическите митологии и народните предания и поличби. Всичко това Тодоров рисува с изяществото на своята фраза, недостигнато в своето стилистично съвършенство. Чисто и собствено, неподражателско изкуство.