Светът в белетристиката на К. Константинов е възпроизведен през призмата на характерния за него интерес към националната психика, съдба, история, култура; в творбите му доброто, злото, любовта, състраданието присъстват не само като категории на морала, те са изобразени и като състояния, присъщи на човешкия дух. Томът е побрал разкази, пътеписи, есета, редове от биографията и статии от Н. Атанасов и П. Анчев.
Константин Илиев Константинов (1890-1970) е български писател и преводач, автор на разкази и пътеписи, на детска литература, както и на един роман („Кръв“, 1933). В историята на българската литература Константинов остава преди всичко с разказите си, в които най-добре се изявява пестеливият му, точен стил, умелото структуриране на сюжета и тънкият усет към психологията на героите. Константин Константинов е роден в Сливен на 3 август 1890. Завършва Правния факултет (1911) на Софийския университет. Запознава се в Париж със символиста Николай Лилиев. Работи като съдия и адвокат.
През 2004 г. на негово име в Сливен е учредена националната литературна награда „Константин Константинов“.
Приятно ми беше да чета класически български автор, който предлага познатите ни теми на "старовремска" красота и романтика от по-известни (които се учат в училище) автори, но с нови, негови си малки истории (разкази)- парчета от тогавашното ежедневие от 20-те, 30-те и началото на 40-те години. Пътеписите признавам попрелистих, но есетата в книгата, посветени на исторически личности и писатели-съвременници, както и разказът за другарската атмосфера на "Сладкарницата" на ул. Раковска/ бул. Освободител, където е бил неофициалният клуб на тогавашните интелектуалци, ме завладяха истински. Един лишен от клишета, с които ги свързваме, непосредствен потрет на познати и непознати имена. Изумителен за мен беше фактът колко много бяха непознатите ми имена на български писатели, поети, драматурзи, художници, които авторът счита за талантливи! Защо ли тези произведения не се учат в училище...