What do you think?
Rate this book
Паяжината на психическия тормоз
През 2021 г. се появи книга, която бавно и сигурно завладя българските читатели с тема, силно наболяла по нашите географски ширини, но все още недостатъчно коментирана и акцентирана, а именно: ПСИХИЧЕСКИЯТ ТОРМОЗ!
Още с появата си книгата предизвика лавина от благодарствени писма към автора и Екрие за появата на български език на такова необходимо и нужно ръководство как да разпознаем и да се спасим от ПАТОЛОГИЧЕН НАРЦИСИСТ, ТОКСИЧНИ ВРЪЗКИ И ОТНОШЕНИЯ, КАК ДА РАЗБЕРЕМ СЕБЕ СИ или човек, изпаднал в такава връзка.
В новото издание има само допълнения (защото написаното и описаното в предходната книга е безценно!), включително и нова, трета глава, с нов дизайн и корица.
Книгата става завършен продукт едва когато се прочете и преживее от читателя. За „Паяжината на психическия тормоз“ това важи особено силно, защото тя не е нито просто автобиографична история, нито четиво от популярната психология. Тя е опората на човека, попаднал във водовъртежа на собствените си житейски размисли относно партньорствата и срещите си. Тя е практическото познание и осъзнаване на нарцисизма като невидима, зловеща отрова за личната свобода и креативност. Тя е силата да се погледнеш сам в очите и най-после от вечно виновен за нещо получовек, да се осъзнаеш като личност, която има право да бъде такава, каквато се харесва.
В този смисъл тази чудесно разказана и лично преживяна история в крайна сметка превръща паяжината на психическия тормоз в стълба, по която да се изкачиш отново към себе си. И оттам да видиш отново безкрайните хоризонти, които те чакат отвъд и уверено да си избереш пътя. Свободно и с любов към себе си. Книга, която се чете много пъти и всеки път носи още смисъл, още увереност и още топлина.
Мария Касимова-Моасе
Завръщане в началото… за да се пресътвориш! Книгата на Боряна е наръчник за завръщане към
себе си, в себефокус – мястото, откъдето започва истинското лечение. Ако в резултат на всичко
лошо, случило се в живота ти, най-накрая избереш себе си – значи печелиш…
Д-р Иван Кацаров, психотерапевт, водещ на „Игрите на ума“ по ДАРИК радио
От автора:
Написах книгата „Паяжината на психическия тормоз“ като дипломна работа за това, което бях научила до този момент в живия живот и на собствения си гръб. Реших да бъде на български. Започнах да уча психотерапии ‒ когнитивно поведенческа, управление на посттравматичното стресово разстойство, хипноза и хипнотерапия. Когато книгата беше готова, но издателят още не беше се появил, създадох едноименна страница във Фейсбук (Fb Паяжината на психическия тормоз), която вече има над 4000 последователи днес. В нея публикувам свои и превеждам чужди статии, все свързани с това, което се превърна в моя страст – за връзките и отношенията във всички сфери на живота, за погрешните модели и за начините те да бъдат преизградени здравословно.
Боряна Григорова
Още с появата си книгата предизвика лавина от благодарствени писма към автора и Екрие за появата на български език на такова необходимо и нужно ръководство как да разпознаем и да се спасим от ПАТОЛОГИЧЕН НАРЦИСИСТ, ТОКСИЧНИ ВРЪЗКИ И ОТНОШЕНИЯ, КАК ДА РАЗБЕРЕМ СЕБЕ СИ или човек, изпаднал в такава връзка.
В новото издание има само допълнения (защото написаното и описаното в предходната книга е безценно!), включително и нова, трета глава, с нов дизайн и корица.
Книгата става завършен продукт едва когато се прочете и преживее от читателя. За „Паяжината на психическия тормоз“ това важи особено силно, защото тя не е нито просто автобиографична история, нито четиво от популярната психология. Тя е опората на човека, попаднал във водовъртежа на собствените си житейски размисли относно партньорствата и срещите си. Тя е практическото познание и осъзнаване на нарцисизма като невидима, зловеща отрова за личната свобода и креативност. Тя е силата да се погледнеш сам в очите и най-после от вечно виновен за нещо получовек, да се осъзнаеш като личност, която има право да бъде такава, каквато се харесва.
В този смисъл тази чудесно разказана и лично преживяна история в крайна сметка превръща паяжината на психическия тормоз в стълба, по която да се изкачиш отново към себе си. И оттам да видиш отново безкрайните хоризонти, които те чакат отвъд и уверено да си избереш пътя. Свободно и с любов към себе си. Книга, която се чете много пъти и всеки път носи още смисъл, още увереност и още топлина.
Мария Касимова-Моасе
Завръщане в началото… за да се пресътвориш! Книгата на Боряна е наръчник за завръщане към
себе си, в себефокус – мястото, откъдето започва истинското лечение. Ако в резултат на всичко
лошо, случило се в живота ти, най-накрая избереш себе си – значи печелиш…
Д-р Иван Кацаров, психотерапевт, водещ на „Игрите на ума“ по ДАРИК радио
От автора:
Написах книгата „Паяжината на психическия тормоз“ като дипломна работа за това, което бях научила до този момент в живия живот и на собствения си гръб. Реших да бъде на български. Започнах да уча психотерапии ‒ когнитивно поведенческа, управление на посттравматичното стресово разстойство, хипноза и хипнотерапия. Когато книгата беше готова, но издателят още не беше се появил, създадох едноименна страница във Фейсбук (Fb Паяжината на психическия тормоз), която вече има над 4000 последователи днес. В нея публикувам свои и превеждам чужди статии, все свързани с това, което се превърна в моя страст – за връзките и отношенията във всички сфери на живота, за погрешните модели и за начините те да бъдат преизградени здравословно.
Боряна Григорова
272 pages, Paperback
Published May 25, 2023
9 people are currently reading
75 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 4 of 4 reviews
August 20, 2021
„Паяжината на психическия тормоз“ с подзаглавие „Хората, които превръщат живота ни в ад“ (автор Боряна Григорова, издателство „Екрие“, 2021) е откровена и първична книга, която се появява у нас в много критичен момент – време на честа принудителна изолация, позволяваща на някои да премислят живота си, а на други налагаща направо да се борят за него, защото в България, според масовата нагласа, има толкова много по-сериозни, проблеми, че психическият тормоз е лигавщина, която жените използват, за да мрънкат. За щастие обаче авторката е прекарала тридесет години в Европа, което за мен обяснява мотивацията ѝ да издаде книгата си и да повдигне на висок глас тема, по която обикновено се шепти и се клати глава. Парадоксално е, че абсолютно всеки човек може да се сети веднага за някого, който от години „издържа“ на някакво токсично общуване – било то с маниакално контролиращ родител, зла свекърва, безскрупулен шеф, лъжлив съпруг/съпруга или приятел скандалджия, който се заяжда за всичко – но в обществото на балканския човек това си се приема нормално (като псувнята, вид поздрав или богатия фонд на тематични вицове). По тази причина лично аз дълго време бях скептична по отношение популяризирането на нещо подобно, но безкрайно ме радва, че все повече хора купуват книгата и се интересуват от въпросите,които тя повдига. А те са безкрайни, защото всъщност са насочени навътре към нас самите.
Първите 64 страници са психологическото обяснение на личностното разстройство, известно като „перверзен нарцисизъм“ – обяснено е на достъпен език, дори не знам изобщо дали има нещо такова преведено на български (в англоезичната литература намирам и цели спектри на това личностно разстройство, но аз не съм психолог, затова смятам, че книгата е четиво, насочено към непсихолози, хора, които искат да се запознаят с поведенческите особености и отличителните белези на нарцисиста). Фокусът основно е върху отношенията в двойка емпат-нарцисист, тъй като и последващата история от първо лице е такава, но в същността си дефинициите са валидни за всякакъв тип общуване, което налага съвместна дейност с подобен тип човек. Лично за мен е минус липсата на библиография за по-подробно запознаване с темата, но, както написах, предназначението на книгата е за широк кръг читатели, а не е специализирана литература. Не е и художествена, въпреки че втората част е първоличен разказ за преживяванията на останалата в продължение на 28 години в капана на токсичната си връзка жена. Усеща се силен елемент на автобиографичност, но историята е по-скоро илюстрация към теорията, затова там няма да търсим художествени достойнства.
Езикът е разговорен, на моменти жаргонен, на моменти обедняващ, но точно описващ състоянието, в което мозъкът ти спира, блокираш и дори ограничаваш речника си до позволеното. В началото започва по-хаотично, в края вече има разсъждения и цитати на мислители и психолози – дори езикът се променя с промяната на психическата нагласа, това поне забелязвам аз, защото знам какво е да ти пресъхнат думите, особено когато и по професия, и по призвание, живееш чрез тях. Като читател и емпат от най-тъпия вид дълбоко преживях тази книга. Наистина мина през системата ми и си я изстрадах, затова е по-добре да се чете в момент на спокойствие и уравновесеност. Но, понеже всеки човек е уникален като психика, логично е всеки да я усети различно. Анализът на прочетеното ще го потвърди, ако си дадем труда да му отделим време.
От значение е да осъзнаваме, че това не е книга на оплакваща се от бившия си съпруг жена. Не е писана за обвинение. Не е история за сеир. Не е нито розов роман, нито сензация от скандални разкрития. Книгата започва във върхов момент на личностна криза и постепенно разкрива причините, които са довели героинята до това състояние. Важна роля в него играе съпругът ѝ, с когото тя дълго време се опитва да постигне хармония неуспешно. Но, противно на първосигналното предположение, тя не обвинява него за състоянието си, напротив – стига до единствения приемлив извод – да търси и коригира какво у нея самата я кара да търпи този психически тормоз. Това означава да се погледнеш отвътре и то е даже по-трудно от признанието, че си жертва на психически тормоз. Какво те прави подходяща мишена и можеш ли да промениш себе си, за да се освободиш? Това е лайтмотивът на тази книга за мен:
„Чувството за вина – както казва Вадим Зеланд – е излишен потенциал, който задейства равновесните сили. В Природата не съществуват понятия като добро и лошо, излишният потенциал се появява там, където има напрежение. За равновесните сили е все едно дали си направил нещо „добро“ или „лошо“. За тях това е едно и също. Те просто се стремят да изравнят създадените разлики в енергийните потенциали, като често ни доближават до това, от което се страхуваме и което си мислим подсъзнателно, че заслужаваме. Чувството за вина създава в подсъзнанието сценарий за наказание и се случва така, че се появяват проблеми, които решаваме, че са възмездие. А то е, защото ние сме програмирали ума си за наказание.“ (190)
Точно „програмирането“ на ума е в основата на всеки проблем, затова и човешката психика е така необятна. Колкото по-скоро осъзнаем, че не сме способни да проумеем всичките ѝ механизми, толкова по-бързо ще разберем, че щастието е в общуването с хората, които ни карат да се чувстваме добре, с никого другиго не сме длъжни да общуваме, независимо от обстоятелствата. Това не е бягство, напротив, съзряване е, даже е „стъпване на земята“ за хвърчащите в небесата романтици, които вярват, че са призвани да спасят нечия душа с безсмислената си саможертва. Подобен акт също е вид личностно разстройство – самобичуваш се без смисъл, защото вярваш, че твоето страдание ще бъде изкупление за нечия демонична душа, пък била тя и на скъп човек. Това ми звучи толкова нарцистично, колкото и психическият тормоз – ние не сме богове, не можем да променяме хората, много често дори и себе си не можем да променим. Тогава с какво право „спасяваме“?
„Най-големите личностни драми произтичат от желанието на някого да „спаси“ някой друг. Никой не може да бъде спасен, ако не е направил лично съзнателна крачка към това. Всеки има право да живее в страх, в заблуда, в манипулация. И никой няма право да го вади от там, „спасявайки го“. (202)
За мен книгата е урок по самоспасяване – възкръсване от пепелта на собствената си глупост, от пожара на токсичната връзка-изпепеляване. Това можем да контролираме. Себе си. Научавайки се да го правим, ние развиваме умението да се самосъживяваме като феникс. А от „Хари Потър“ знаем, че сълзите на феникса са лечебни.
Първите 64 страници са психологическото обяснение на личностното разстройство, известно като „перверзен нарцисизъм“ – обяснено е на достъпен език, дори не знам изобщо дали има нещо такова преведено на български (в англоезичната литература намирам и цели спектри на това личностно разстройство, но аз не съм психолог, затова смятам, че книгата е четиво, насочено към непсихолози, хора, които искат да се запознаят с поведенческите особености и отличителните белези на нарцисиста). Фокусът основно е върху отношенията в двойка емпат-нарцисист, тъй като и последващата история от първо лице е такава, но в същността си дефинициите са валидни за всякакъв тип общуване, което налага съвместна дейност с подобен тип човек. Лично за мен е минус липсата на библиография за по-подробно запознаване с темата, но, както написах, предназначението на книгата е за широк кръг читатели, а не е специализирана литература. Не е и художествена, въпреки че втората част е първоличен разказ за преживяванията на останалата в продължение на 28 години в капана на токсичната си връзка жена. Усеща се силен елемент на автобиографичност, но историята е по-скоро илюстрация към теорията, затова там няма да търсим художествени достойнства.
Езикът е разговорен, на моменти жаргонен, на моменти обедняващ, но точно описващ състоянието, в което мозъкът ти спира, блокираш и дори ограничаваш речника си до позволеното. В началото започва по-хаотично, в края вече има разсъждения и цитати на мислители и психолози – дори езикът се променя с промяната на психическата нагласа, това поне забелязвам аз, защото знам какво е да ти пресъхнат думите, особено когато и по професия, и по призвание, живееш чрез тях. Като читател и емпат от най-тъпия вид дълбоко преживях тази книга. Наистина мина през системата ми и си я изстрадах, затова е по-добре да се чете в момент на спокойствие и уравновесеност. Но, понеже всеки човек е уникален като психика, логично е всеки да я усети различно. Анализът на прочетеното ще го потвърди, ако си дадем труда да му отделим време.
От значение е да осъзнаваме, че това не е книга на оплакваща се от бившия си съпруг жена. Не е писана за обвинение. Не е история за сеир. Не е нито розов роман, нито сензация от скандални разкрития. Книгата започва във върхов момент на личностна криза и постепенно разкрива причините, които са довели героинята до това състояние. Важна роля в него играе съпругът ѝ, с когото тя дълго време се опитва да постигне хармония неуспешно. Но, противно на първосигналното предположение, тя не обвинява него за състоянието си, напротив – стига до единствения приемлив извод – да търси и коригира какво у нея самата я кара да търпи този психически тормоз. Това означава да се погледнеш отвътре и то е даже по-трудно от признанието, че си жертва на психически тормоз. Какво те прави подходяща мишена и можеш ли да промениш себе си, за да се освободиш? Това е лайтмотивът на тази книга за мен:
„Чувството за вина – както казва Вадим Зеланд – е излишен потенциал, който задейства равновесните сили. В Природата не съществуват понятия като добро и лошо, излишният потенциал се появява там, където има напрежение. За равновесните сили е все едно дали си направил нещо „добро“ или „лошо“. За тях това е едно и също. Те просто се стремят да изравнят създадените разлики в енергийните потенциали, като често ни доближават до това, от което се страхуваме и което си мислим подсъзнателно, че заслужаваме. Чувството за вина създава в подсъзнанието сценарий за наказание и се случва така, че се появяват проблеми, които решаваме, че са възмездие. А то е, защото ние сме програмирали ума си за наказание.“ (190)
Точно „програмирането“ на ума е в основата на всеки проблем, затова и човешката психика е така необятна. Колкото по-скоро осъзнаем, че не сме способни да проумеем всичките ѝ механизми, толкова по-бързо ще разберем, че щастието е в общуването с хората, които ни карат да се чувстваме добре, с никого другиго не сме длъжни да общуваме, независимо от обстоятелствата. Това не е бягство, напротив, съзряване е, даже е „стъпване на земята“ за хвърчащите в небесата романтици, които вярват, че са призвани да спасят нечия душа с безсмислената си саможертва. Подобен акт също е вид личностно разстройство – самобичуваш се без смисъл, защото вярваш, че твоето страдание ще бъде изкупление за нечия демонична душа, пък била тя и на скъп човек. Това ми звучи толкова нарцистично, колкото и психическият тормоз – ние не сме богове, не можем да променяме хората, много често дори и себе си не можем да променим. Тогава с какво право „спасяваме“?
„Най-големите личностни драми произтичат от желанието на някого да „спаси“ някой друг. Никой не може да бъде спасен, ако не е направил лично съзнателна крачка към това. Всеки има право да живее в страх, в заблуда, в манипулация. И никой няма право да го вади от там, „спасявайки го“. (202)
За мен книгата е урок по самоспасяване – възкръсване от пепелта на собствената си глупост, от пожара на токсичната връзка-изпепеляване. Това можем да контролираме. Себе си. Научавайки се да го правим, ние развиваме умението да се самосъживяваме като феникс. А от „Хари Потър“ знаем, че сълзите на феникса са лечебни.
October 27, 2022
Книгата е безкрайно истинска! История за най-важната борба - борбата за себе си! Моите искрени възхищения за главната героиня в разказа! :)
January 4, 2024
Абсолютно задължително четиво за всеки човек, възприемащ се като силно емпатичен.
August 26, 2022
Книгата започва с "теория" - обяснения, профили, модели... неща, които четеш и си казваш "Хммм, това съм го преживял, да." или "Аа, това не знаех, че е възможно". После преминава към "практика" - историята на лирическата героиня Силвия в определен период от връзката й с патологичния нарцисист. В тази част ще има раздвоение на читателите - който го е преживявал, ще прави паралел с преживяването си и ще си изгради скАла къде се е намирал в собствения си такъв период, а който не го е преживявал, ще съжалява/съди Силвия (според собствената си емоционална интелигентност).
Displaying 1 - 4 of 4 reviews