What do you think?
Rate this book
Ранни спомени
“Ранни спомени” е любопитна книга. Детството на изключителния българин Симеон Радев. Между Ресен, Битоля, Солун и Истанбул. освен всичко друго книгата показва и нещо характерно за тогавашното време – как младите българчета (тези, които са можели да си го позволят, разбира се) са учили в световните столици и след това са се връщали по родните си места. Така докторът в Битоля е завършил във Виена, еди кой си учител в Париж и т.н. Самият Радев е направил изключителна кариера. Впечатляват и последните му думи. Въпреки че е смазан от комунистите накрая на живота си той казва: “Дадох ли всичко на България?”
264 pages, Paperback
First published January 1, 1969
2 people are currently reading
20 people want to read
About the author
Симеон Радев
27 books22 followersСимеон Трайчев Радев е виден български писател, дипломат, историк, революционер и публицист от Македония. Автор е на „Строителите на съвременна България“ – едно от най-важните историографски изследвания в българската литература.
Симеон Радев е роден на 7 (19) януари 1879 година в град Ресен, тогава в Османската империя. Дядо му Раде е родом от село Съпотско, преселник в Ресен, забогатял от търговия с плодове и зеленчуци по време на Кримската война, а баща му е виден ресенски чорбаджия. Другият му дядо Коте Низам е служил в Цариград при княз Стефан Богориди. Брат му Владимир Радев е учител.
Симеон Радев учи първоначално в българските училища в Ресен, Охрид и Битоля. След това е изпратен със стипендия на Българската екзархия във Френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград. На 16-годишна възраст през 1895 г., на път за Цариград, в Бошнак хан в Солун заедно с Владимир Робев е заклет за член на ВМОРО лично от Гоце Делчев. В Цариград става член на местния комитет, начело с Димитър Ляпов, като в него, освен Радев, членуват Никола Милев, Владимир Робев и други. Като член на революционната организация той участва и в акциите на Цариградския комитет по връчването на Проекта за реформи в Македония и Одринско по време на посещението в Цариград на княз Фердинанд, д-р Константин Стоилов и ген. Рачо Петров през 1896 г.
След като завършва лицея в Цариград, Радев заедно с Владимир Робев заминава да учи право в Женевския университет, където техен състудент е Венелин Ганев. В Женева в 1900 – 1901 година двамата редактират революционния вестник „Ефор“. Радев учи право и в Париж. По-късно Робев помага на Радев в издаването и на „Мувман Маседониан“ в Париж, на който Робев е секретар на редакцията под името Владимир Долин (Doline)
По времето, когато е в Швейцария Радев общува с българските анархисти, които по това време са активни участници в борбите за освобождението на Македония и Одринско. В Женева той живее заедно с Михаил Герджиков и поддържа тесни връзки с Георги Стаматов. Контактува и с анархиста Петър Манджуков, с когото обменят информация за дейността на анархистката „Женевска група“ и солунските атентатори. Подробностите по атентатите Симеон Радев уточнява на срещи в Женева с ръководителя на атентаторите Йордан Попйорданов – Орцето. Получените средства от ЦК на ВМОРО и от ВМОК, Орце се постарава да върне, декларирайки по този начин независимостта на българските анархисти и от двете организации. За тази цел преди атентатите Орце ще сключи застраховка „живот“ пред Американска застрахователна компания, която след неговата гибел е изплатена на Симеон Радев, който изпълнява обещаното да върне дълговете.
В това време той участва активно и в дейността на Върховния македоно-одрински комитет в София и сътрудничи на неговия орган – вестник „Реформи“, изпращайки статии от чужбина още докато е студент. Отдаден вече страстно на журналистика в най-широк обхват, от 1901 година става редовен сътрудник на вестник „Вечерна поща“ на Стоян Шангов, като кореспондент в чужбина, а в 1903 година постъпва на работа в редакцията.
Радев е привърженик на Борис Сарафов и в 1901 година успява да го убеди да не се оттегля от поста председател на Върховния комитет в полза на Иван Цончев, тъй като така организацията ще се овладее от двореца.
В 1904 година във Виена той установява контакт с ръководителите на Втория интернационал Георгий Плеханов и Виктор Адлер. Плеханов се ангажира на по-късна среща със Симеон Радев и Борис Сарафов да постави македонския въпрос на разискване пред конгресите на Интернационала. В 1905 година (по покана на Павел Генадиев) Симеон Радев заедно с Александър Балабанов става редактор в списанието „Художник“, което излиза от 1905 до 1909 година. След Хуриета от 1908 година Радев участва в създаването на Съюза на българските конституционни клубове. От неговите писма от Солун до д-р Никола Генадиев черпи информация сам княз Фердинанд и те изиграват определена роля и за неговото навлизане в дипломатическата кариера. От турс
Симеон Радев е роден на 7 (19) януари 1879 година в град Ресен, тогава в Османската империя. Дядо му Раде е родом от село Съпотско, преселник в Ресен, забогатял от търговия с плодове и зеленчуци по време на Кримската война, а баща му е виден ресенски чорбаджия. Другият му дядо Коте Низам е служил в Цариград при княз Стефан Богориди. Брат му Владимир Радев е учител.
Симеон Радев учи първоначално в българските училища в Ресен, Охрид и Битоля. След това е изпратен със стипендия на Българската екзархия във Френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград. На 16-годишна възраст през 1895 г., на път за Цариград, в Бошнак хан в Солун заедно с Владимир Робев е заклет за член на ВМОРО лично от Гоце Делчев. В Цариград става член на местния комитет, начело с Димитър Ляпов, като в него, освен Радев, членуват Никола Милев, Владимир Робев и други. Като член на революционната организация той участва и в акциите на Цариградския комитет по връчването на Проекта за реформи в Македония и Одринско по време на посещението в Цариград на княз Фердинанд, д-р Константин Стоилов и ген. Рачо Петров през 1896 г.
След като завършва лицея в Цариград, Радев заедно с Владимир Робев заминава да учи право в Женевския университет, където техен състудент е Венелин Ганев. В Женева в 1900 – 1901 година двамата редактират революционния вестник „Ефор“. Радев учи право и в Париж. По-късно Робев помага на Радев в издаването и на „Мувман Маседониан“ в Париж, на който Робев е секретар на редакцията под името Владимир Долин (Doline)
По времето, когато е в Швейцария Радев общува с българските анархисти, които по това време са активни участници в борбите за освобождението на Македония и Одринско. В Женева той живее заедно с Михаил Герджиков и поддържа тесни връзки с Георги Стаматов. Контактува и с анархиста Петър Манджуков, с когото обменят информация за дейността на анархистката „Женевска група“ и солунските атентатори. Подробностите по атентатите Симеон Радев уточнява на срещи в Женева с ръководителя на атентаторите Йордан Попйорданов – Орцето. Получените средства от ЦК на ВМОРО и от ВМОК, Орце се постарава да върне, декларирайки по този начин независимостта на българските анархисти и от двете организации. За тази цел преди атентатите Орце ще сключи застраховка „живот“ пред Американска застрахователна компания, която след неговата гибел е изплатена на Симеон Радев, който изпълнява обещаното да върне дълговете.
В това време той участва активно и в дейността на Върховния македоно-одрински комитет в София и сътрудничи на неговия орган – вестник „Реформи“, изпращайки статии от чужбина още докато е студент. Отдаден вече страстно на журналистика в най-широк обхват, от 1901 година става редовен сътрудник на вестник „Вечерна поща“ на Стоян Шангов, като кореспондент в чужбина, а в 1903 година постъпва на работа в редакцията.
Радев е привърженик на Борис Сарафов и в 1901 година успява да го убеди да не се оттегля от поста председател на Върховния комитет в полза на Иван Цончев, тъй като така организацията ще се овладее от двореца.
В 1904 година във Виена той установява контакт с ръководителите на Втория интернационал Георгий Плеханов и Виктор Адлер. Плеханов се ангажира на по-късна среща със Симеон Радев и Борис Сарафов да постави македонския въпрос на разискване пред конгресите на Интернационала. В 1905 година (по покана на Павел Генадиев) Симеон Радев заедно с Александър Балабанов става редактор в списанието „Художник“, което излиза от 1905 до 1909 година. След Хуриета от 1908 година Радев участва в създаването на Съюза на българските конституционни клубове. От неговите писма от Солун до д-р Никола Генадиев черпи информация сам княз Фердинанд и те изиграват определена роля и за неговото навлизане в дипломатическата кариера. От турс
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 5 of 5 reviews
July 15, 2017
Със Симеон Радев имаме отколешни отношения. Едно време, в гимназията, моят учител по история Асен Николов, беше ни препоръчал "Строителите на съвременна България" и тогава за първи път у мен се оформи усещането, че за историята може да се пише увлекателно и да се мисли много.
Сега, повече от тридесет години след този първи досег със Симеон Радев и вече на съвсем друг акъл, прочитам "Ранни спомени" и съм признателна на ръката и, която някак безцелно се плъзна тъкмо към това томче при посещението ми в "Хеликон" неотдавна.
Книгата е написана в края на живота на Симеон Радев, приключена е малко преди смъртта му и е изградена в един на пръв поглед лек, разказвателен стил, като предава събития от личната му история, така фино и здраво преплетени с историята на страната, която чувства като родина - България и на мястото, където е роден - град Ресен, Македония, че човек в нито един момент не е съвсем сигурен дали това, което чете, е историята на една млада държава (България), на едно несъстояло се освобождение (македонското) или личните спомени на един млад европейски интелектуалец с изтънчен стил, добре отгледана наблюдатеност и школовано умение да гради гледни точки и прави тълкувания на наблюденията си, които превръщат личния разказ за едно детство и една младост в сериозен исторически документ.
Иначе казано, книгата ми хареса много и даже се зачудих как така не съм я прочела досега.
Имаше обаче една измежду няколкото линии на наратива, които привлякоха вниманието ми най-силно, вероятно защото в момента доста мисля по този въпрос. Почти в цялата книга авторът разказва за своите училища, за своите учители и за своите съученици и състуденти. Всъщност историята на неговия живот, така както е предадена в книгата, а и историята на българското събуждане, изглежда всъщност е история на порива към учене, образование, самоизграждане, случващи се в една общност, която в този момент е развила сиен инстинкт към това да подкрепя индивидуалните проекти на своите талантливи и любопитни членове. Аз никога не бях усещала историята на българското възраждане след Освобождението тъкмо по този начин и за мен книгата на Симеон Радев беше изключително ценна именно за това, че ми помогна да имам този прочит към събитията от преди толкова години.
Радев говори с гласа на човек, който искрено обича да учи, обича учителите си, ако и да е критичен към някои от тях, обича съучениците си и училищата, които са му помогнали да се изгради. И докато четеш страниците, излезли под перото му, разбираш защо изграждането на училища е било толкова важно за млада България, колко различни са били отношенията ученик-учител в онези времена и колко много от успеха на училището се е дължал на това, че ученето е било обща кауза. Учели са и учениците и техните учители. Било е чест и престиж. Разбираш и защо в момента страната ни няма практически никакви шансове да остане на страниците на историята.
Два момента се запечатаха много силно в ума ми и аз дълго мислих за тях. Първият бе разказът за една среща на Радев с любим учител от едно от първите му български училища в Ресен (той е учил освен в родната си Македония и в Турция и в Швейцария).
"Коста Николов е на 82 години, но е прав като топола, с ясносини очи и свежа памет. Когато отивам при него, приказваме си за миналото. „Учителю — казах му последния път, — гордея се, че съм бил твой ученик.“ Той ми отговори: „Да, бил си, но след като прочетох «Строителите», аз станах твой ученик.“
В този кратък пасаж ме изумява щедростта, която учител и ученик проявяват един към друг и усещането, че всеки от двамата знае и е наясно с приносите, които дугият има към неговото развитие. Мисля си колко ненаситни за признание са били много от моите учители и съвременните преподаватели, чиито разкази за това какво дават на учениците си ми се случва да чувам, но рядко чувам разкази за това какво ние преподавателите учим от тях, своите ученици.
Другият пасаж, който ме остави замислена за дълго, беше коментара на Радев за турските му съученици в лицея в Цариград:
"Питали са ме понякога какви впечатления съм изнесъл от лицея за способностите на моите съученици турци. Ще кажа, че другарите ни турци не бяха природно по-зле надарени от нас, инородците. Може би имаха по-малко от нас способността за логическо мислене. Но по тънкост на ума някои от тях надминаваха много от своите другари християни, тая тънкост, която тъй често сме виждали в турската дипломация. Недостатъците, почти общи у тях, бяха мързел и липса на лична амбиция. У турските ученици нямаше това чувство, че трябва да се учат добре, за да напреднат в живота. Те знаеха, че ако направят кариера, то ще бъде чрез покровителство и фаворитизъм."
И, разбира се, човек няма как да не се замисли за състоянието на нашата общност в момента и да не направи някои обезсърчителни аналогии.
В заключение, препоръчвам книгата на всички, които се интересуват от история, от начина на живот по нашите земи преди сто-сто и петдесет години, от образование и от процесите на изграждане на човешките общности. Ще се натъкне на съкровище, поднесено по един много увлекателен и достъпен начин.
Сега, повече от тридесет години след този първи досег със Симеон Радев и вече на съвсем друг акъл, прочитам "Ранни спомени" и съм признателна на ръката и, която някак безцелно се плъзна тъкмо към това томче при посещението ми в "Хеликон" неотдавна.
Книгата е написана в края на живота на Симеон Радев, приключена е малко преди смъртта му и е изградена в един на пръв поглед лек, разказвателен стил, като предава събития от личната му история, така фино и здраво преплетени с историята на страната, която чувства като родина - България и на мястото, където е роден - град Ресен, Македония, че човек в нито един момент не е съвсем сигурен дали това, което чете, е историята на една млада държава (България), на едно несъстояло се освобождение (македонското) или личните спомени на един млад европейски интелектуалец с изтънчен стил, добре отгледана наблюдатеност и школовано умение да гради гледни точки и прави тълкувания на наблюденията си, които превръщат личния разказ за едно детство и една младост в сериозен исторически документ.
Иначе казано, книгата ми хареса много и даже се зачудих как така не съм я прочела досега.
Имаше обаче една измежду няколкото линии на наратива, които привлякоха вниманието ми най-силно, вероятно защото в момента доста мисля по този въпрос. Почти в цялата книга авторът разказва за своите училища, за своите учители и за своите съученици и състуденти. Всъщност историята на неговия живот, така както е предадена в книгата, а и историята на българското събуждане, изглежда всъщност е история на порива към учене, образование, самоизграждане, случващи се в една общност, която в този момент е развила сиен инстинкт към това да подкрепя индивидуалните проекти на своите талантливи и любопитни членове. Аз никога не бях усещала историята на българското възраждане след Освобождението тъкмо по този начин и за мен книгата на Симеон Радев беше изключително ценна именно за това, че ми помогна да имам този прочит към събитията от преди толкова години.
Радев говори с гласа на човек, който искрено обича да учи, обича учителите си, ако и да е критичен към някои от тях, обича съучениците си и училищата, които са му помогнали да се изгради. И докато четеш страниците, излезли под перото му, разбираш защо изграждането на училища е било толкова важно за млада България, колко различни са били отношенията ученик-учител в онези времена и колко много от успеха на училището се е дължал на това, че ученето е било обща кауза. Учели са и учениците и техните учители. Било е чест и престиж. Разбираш и защо в момента страната ни няма практически никакви шансове да остане на страниците на историята.
Два момента се запечатаха много силно в ума ми и аз дълго мислих за тях. Първият бе разказът за една среща на Радев с любим учител от едно от първите му български училища в Ресен (той е учил освен в родната си Македония и в Турция и в Швейцария).
"Коста Николов е на 82 години, но е прав като топола, с ясносини очи и свежа памет. Когато отивам при него, приказваме си за миналото. „Учителю — казах му последния път, — гордея се, че съм бил твой ученик.“ Той ми отговори: „Да, бил си, но след като прочетох «Строителите», аз станах твой ученик.“
В този кратък пасаж ме изумява щедростта, която учител и ученик проявяват един към друг и усещането, че всеки от двамата знае и е наясно с приносите, които дугият има към неговото развитие. Мисля си колко ненаситни за признание са били много от моите учители и съвременните преподаватели, чиито разкази за това какво дават на учениците си ми се случва да чувам, но рядко чувам разкази за това какво ние преподавателите учим от тях, своите ученици.
Другият пасаж, който ме остави замислена за дълго, беше коментара на Радев за турските му съученици в лицея в Цариград:
"Питали са ме понякога какви впечатления съм изнесъл от лицея за способностите на моите съученици турци. Ще кажа, че другарите ни турци не бяха природно по-зле надарени от нас, инородците. Може би имаха по-малко от нас способността за логическо мислене. Но по тънкост на ума някои от тях надминаваха много от своите другари християни, тая тънкост, която тъй често сме виждали в турската дипломация. Недостатъците, почти общи у тях, бяха мързел и липса на лична амбиция. У турските ученици нямаше това чувство, че трябва да се учат добре, за да напреднат в живота. Те знаеха, че ако направят кариера, то ще бъде чрез покровителство и фаворитизъм."
И, разбира се, човек няма как да не се замисли за състоянието на нашата общност в момента и да не направи някои обезсърчителни аналогии.
В заключение, препоръчвам книгата на всички, които се интересуват от история, от начина на живот по нашите земи преди сто-сто и петдесет години, от образование и от процесите на изграждане на човешките общности. Ще се натъкне на съкровище, поднесено по един много увлекателен и достъпен начин.
May 9, 2013
Книгата описва живота на автора в Македония в годините след Освобождението(роден е 1879).Споделя преките си впечатления за македонските българи и техния живот.Борбите на македонските българи срещу гръкоманството и сърбоманщината.За църковните войни и как се гради българщина с народен ентуасиазъм.
November 6, 2013
Не толкова значителна колкото Строителите, но със сигуност интересно и увлекателно четиво, написано със стил на майстор.
April 16, 2014
Ранните спомени на един от най-големите българи от новата ни история, голям във всеки смисъл на тази дума!
August 17, 2015
Разбира се, чудесен разказвач. Майстор в боравенето с езика, с мярата и с оптиката/уважението към всички около него в ранното му детство и младост.
Displaying 1 - 5 of 5 reviews