What do you think?
Rate this book
Ранни спомени
“Ранни спомени” е любопитна книга. Детството на изключителния българин Симеон Радев. Между Ресен, Битоля, Солун и Истанбул. освен всичко друго книгата показва и нещо характерно за тогавашното време – как младите българчета (тези, които са можели да си го позволят, разбира се) са учили в световните столици и след това са се връщали по родните си места. Така докторът в Битоля е завършил във Виена, еди кой си учител в Париж и т.н. Самият Радев е направил изключителна кариера. Впечатляват и последните му думи. Въпреки че е смазан от комунистите накрая на живота си той казва: “Дадох ли всичко на България?”
264 pages, Paperback
First published January 1, 1969
2 people are currently reading
19 people want to read
About the author
Симеон Радев
27 books21 followersСимеон Трайчев Радев е виден български писател, дипломат, историк, революционер и публицист от Македония. Автор е на „Строителите на съвременна България“ – едно от най-важните историографски изследвания в българската литература.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 5 of 5 reviews
July 15, 2017
Със Симеон Радев имаме отколешни отношения. Едно време, в гимназията, моят учител по история Асен Николов, беше ни препоръчал "Строителите на съвременна България" и тогава за първи път у мен се оформи усещането, че за историята може да се пише увлекателно и да се мисли много.
Сега, повече от тридесет години след този първи досег със Симеон Радев и вече на съвсем друг акъл, прочитам "Ранни спомени" и съм признателна на ръката и, която някак безцелно се плъзна тъкмо към това томче при посещението ми в "Хеликон" неотдавна.
Книгата е написана в края на живота на Симеон Радев, приключена е малко преди смъртта му и е изградена в един на пръв поглед лек, разказвателен стил, като предава събития от личната му история, така фино и здраво преплетени с историята на страната, която чувства като родина - България и на мястото, където е роден - град Ресен, Македония, че човек в нито един момент не е съвсем сигурен дали това, което чете, е историята на една млада държава (България), на едно несъстояло се освобождение (македонското) или личните спомени на един млад европейски интелектуалец с изтънчен стил, добре отгледана наблюдатеност и школовано умение да гради гледни точки и прави тълкувания на наблюденията си, които превръщат личния разказ за едно детство и една младост в сериозен исторически документ.
Иначе казано, книгата ми хареса много и даже се зачудих как така не съм я прочела досега.
Имаше обаче една измежду няколкото линии на наратива, които привлякоха вниманието ми най-силно, вероятно защото в момента доста мисля по този въпрос. Почти в цялата книга авторът разказва за своите училища, за своите учители и за своите съученици и състуденти. Всъщност историята на неговия живот, така както е предадена в книгата, а и историята на българското събуждане, изглежда всъщност е история на порива към учене, образование, самоизграждане, случващи се в една общност, която в този момент е развила сиен инстинкт към това да подкрепя индивидуалните проекти на своите талантливи и любопитни членове. Аз никога не бях усещала историята на българското възраждане след Освобождението тъкмо по този начин и за мен книгата на Симеон Радев беше изключително ценна именно за това, че ми помогна да имам този прочит към събитията от преди толкова години.
Радев говори с гласа на човек, който искрено обича да учи, обича учителите си, ако и да е критичен към някои от тях, обича съучениците си и училищата, които са му помогнали да се изгради. И докато четеш страниците, излезли под перото му, разбираш защо изграждането на училища е било толкова важно за млада България, колко различни са били отношенията ученик-учител в онези времена и колко много от успеха на училището се е дължал на това, че ученето е било обща кауза. Учели са и учениците и техните учители. Било е чест и престиж. Разбираш и защо в момента страната ни няма практически никакви шансове да остане на страниците на историята.
Два момента се запечатаха много силно в ума ми и аз дълго мислих за тях. Първият бе разказът за една среща на Радев с любим учител от едно от първите му български училища в Ресен (той е учил освен в родната си Македония и в Турция и в Швейцария).
"Коста Николов е на 82 години, но е прав като топола, с ясносини очи и свежа памет. Когато отивам при него, приказваме си за миналото. „Учителю — казах му последния път, — гордея се, че съм бил твой ученик.“ Той ми отговори: „Да, бил си, но след като прочетох «Строителите», аз станах твой ученик.“
В този кратък пасаж ме изумява щедростта, която учител и ученик проявяват един към друг и усещането, че всеки от двамата знае и е наясно с приносите, които дугият има към неговото развитие. Мисля си колко ненаситни за признание са били много от моите учители и съвременните преподаватели, чиито разкази за това какво дават на учениците си ми се случва да чувам, но рядко чувам разкази за това какво ние преподавателите учим от тях, своите ученици.
Другият пасаж, който ме остави замислена за дълго, беше коментара на Радев за турските му съученици в лицея в Цариград:
"Питали са ме понякога какви впечатления съм изнесъл от лицея за способностите на моите съученици турци. Ще кажа, че другарите ни турци не бяха природно по-зле надарени от нас, инородците. Може би имаха по-малко от нас способността за логическо мислене. Но по тънкост на ума някои от тях надминаваха много от своите другари християни, тая тънкост, която тъй често сме виждали в турската дипломация. Недостатъците, почти общи у тях, бяха мързел и липса на лична амбиция. У турските ученици нямаше това чувство, че трябва да се учат добре, за да напреднат в живота. Те знаеха, че ако направят кариера, то ще бъде чрез покровителство и фаворитизъм."
И, разбира се, човек няма как да не се замисли за състоянието на нашата общност в момента и да не направи някои обезсърчителни аналогии.
В заключение, препоръчвам книгата на всички, които се интересуват от история, от начина на живот по нашите земи преди сто-сто и петдесет години, от образование и от процесите на изграждане на човешките общности. Ще се натъкне на съкровище, поднесено по един много увлекателен и достъпен начин.
Сега, повече от тридесет години след този първи досег със Симеон Радев и вече на съвсем друг акъл, прочитам "Ранни спомени" и съм признателна на ръката и, която някак безцелно се плъзна тъкмо към това томче при посещението ми в "Хеликон" неотдавна.
Книгата е написана в края на живота на Симеон Радев, приключена е малко преди смъртта му и е изградена в един на пръв поглед лек, разказвателен стил, като предава събития от личната му история, така фино и здраво преплетени с историята на страната, която чувства като родина - България и на мястото, където е роден - град Ресен, Македония, че човек в нито един момент не е съвсем сигурен дали това, което чете, е историята на една млада държава (България), на едно несъстояло се освобождение (македонското) или личните спомени на един млад европейски интелектуалец с изтънчен стил, добре отгледана наблюдатеност и школовано умение да гради гледни точки и прави тълкувания на наблюденията си, които превръщат личния разказ за едно детство и една младост в сериозен исторически документ.
Иначе казано, книгата ми хареса много и даже се зачудих как така не съм я прочела досега.
Имаше обаче една измежду няколкото линии на наратива, които привлякоха вниманието ми най-силно, вероятно защото в момента доста мисля по този въпрос. Почти в цялата книга авторът разказва за своите училища, за своите учители и за своите съученици и състуденти. Всъщност историята на неговия живот, така както е предадена в книгата, а и историята на българското събуждане, изглежда всъщност е история на порива към учене, образование, самоизграждане, случващи се в една общност, която в този момент е развила сиен инстинкт към това да подкрепя индивидуалните проекти на своите талантливи и любопитни членове. Аз никога не бях усещала историята на българското възраждане след Освобождението тъкмо по този начин и за мен книгата на Симеон Радев беше изключително ценна именно за това, че ми помогна да имам този прочит към събитията от преди толкова години.
Радев говори с гласа на човек, който искрено обича да учи, обича учителите си, ако и да е критичен към някои от тях, обича съучениците си и училищата, които са му помогнали да се изгради. И докато четеш страниците, излезли под перото му, разбираш защо изграждането на училища е било толкова важно за млада България, колко различни са били отношенията ученик-учител в онези времена и колко много от успеха на училището се е дължал на това, че ученето е било обща кауза. Учели са и учениците и техните учители. Било е чест и престиж. Разбираш и защо в момента страната ни няма практически никакви шансове да остане на страниците на историята.
Два момента се запечатаха много силно в ума ми и аз дълго мислих за тях. Първият бе разказът за една среща на Радев с любим учител от едно от първите му български училища в Ресен (той е учил освен в родната си Македония и в Турция и в Швейцария).
"Коста Николов е на 82 години, но е прав като топола, с ясносини очи и свежа памет. Когато отивам при него, приказваме си за миналото. „Учителю — казах му последния път, — гордея се, че съм бил твой ученик.“ Той ми отговори: „Да, бил си, но след като прочетох «Строителите», аз станах твой ученик.“
В този кратък пасаж ме изумява щедростта, която учител и ученик проявяват един към друг и усещането, че всеки от двамата знае и е наясно с приносите, които дугият има към неговото развитие. Мисля си колко ненаситни за признание са били много от моите учители и съвременните преподаватели, чиито разкази за това какво дават на учениците си ми се случва да чувам, но рядко чувам разкази за това какво ние преподавателите учим от тях, своите ученици.
Другият пасаж, който ме остави замислена за дълго, беше коментара на Радев за турските му съученици в лицея в Цариград:
"Питали са ме понякога какви впечатления съм изнесъл от лицея за способностите на моите съученици турци. Ще кажа, че другарите ни турци не бяха природно по-зле надарени от нас, инородците. Може би имаха по-малко от нас способността за логическо мислене. Но по тънкост на ума някои от тях надминаваха много от своите другари християни, тая тънкост, която тъй често сме виждали в турската дипломация. Недостатъците, почти общи у тях, бяха мързел и липса на лична амбиция. У турските ученици нямаше това чувство, че трябва да се учат добре, за да напреднат в живота. Те знаеха, че ако направят кариера, то ще бъде чрез покровителство и фаворитизъм."
И, разбира се, човек няма как да не се замисли за състоянието на нашата общност в момента и да не направи някои обезсърчителни аналогии.
В заключение, препоръчвам книгата на всички, които се интересуват от история, от начина на живот по нашите земи преди сто-сто и петдесет години, от образование и от процесите на изграждане на човешките общности. Ще се натъкне на съкровище, поднесено по един много увлекателен и достъпен начин.
May 9, 2013
Книгата описва живота на автора в Македония в годините след Освобождението(роден е 1879).Споделя преките си впечатления за македонските българи и техния живот.Борбите на македонските българи срещу гръкоманството и сърбоманщината.За църковните войни и как се гради българщина с народен ентуасиазъм.
November 6, 2013
Не толкова значителна колкото Строителите, но със сигуност интересно и увлекателно четиво, написано със стил на майстор.
April 16, 2014
Ранните спомени на един от най-големите българи от новата ни история, голям във всеки смисъл на тази дума!
August 17, 2015
Разбира се, чудесен разказвач. Майстор в боравенето с езика, с мярата и с оптиката/уважението към всички около него в ранното му детство и младост.
Displaying 1 - 5 of 5 reviews