Най-забележителното при Маркес е, че истината не е вярна и няма много общо с фактите.
Що се отнася до "Есента на патриарха", за мен беше изтощително изживяване, но си заслужаваше. Уморяват нескончаемият и задъхан словоизлив, честата неоповестена смяна на разказвач / гледна точка / време, както и липсата на каквато и да било целева точка, към която произведението да гравитира. В контраст с този ритъм, повтарящите се мотиви и застиналостта на обстоятелствата носят усещане за безкрайност и бавно гниене. Цялостният ефект е търсен, много добре намерен и основополагащ за посланието.
Един от любимите ми елементи: в безвремието и абсурда на разказа не разбираме дали диктаторът общува с 15-ина последователни американски посланици, или просто те, като външни фактори, са толкова маловажни за вчерупчената диктатура, че имената им са взаимозаменяеми и/или постоянно забравяни от него.