What do you think?
Rate this book
A Legião Estrangeira
Os 13 contos de "A Legião Estrangeira" abordam o cotidiano familiar, a perversidade infantil e a solidão. Como apontou o escritor Affonso Romano de Sant'Anna na introdução de uma antiga edição do livro, para Clarice Lispector importa mais a geografia interior "Em vez de tipos épicos e dramáticos, temos figuras situadas numa aura de mistério, vivendo relações profundas dentro do mais ordinário cotidiano", escreveu. "Mais do que as aventuras, interessa-se por descrever a solidão dos homens diante dos animais e objetos".
Entre os contos destaca-se "Viagem a Petrópolis", escrito quando Clarice tinha apenas 14 anos. Neste, a precoce escritora narra a absurda solidão de uma velhinha que, sem lugar para morar, é empurrada de uma casa para outra. E o leitor perceberá em "Os Desastres de Sofia" uma história de transparente sensibilidade, em que a autora aborda a perversidade infantil por meio do relacionamento de uma aluna com seu professor.
A vulnerabilidade dos animais diante dos homens, e vice-versa, está presente em "A quinta história", "Macacos" e ainda em "A Legião Estrangeira". Como também apontou Affonso Romano de Sant'Anna, a tensão nos contos de Clarice surge da oposição Eu x Outro, que pode ser um animal, uma criança ou uma coisa. "Dessa tensão é que surge a epifania, a revelação de uma certa verdade".
Entre os contos destaca-se "Viagem a Petrópolis", escrito quando Clarice tinha apenas 14 anos. Neste, a precoce escritora narra a absurda solidão de uma velhinha que, sem lugar para morar, é empurrada de uma casa para outra. E o leitor perceberá em "Os Desastres de Sofia" uma história de transparente sensibilidade, em que a autora aborda a perversidade infantil por meio do relacionamento de uma aluna com seu professor.
A vulnerabilidade dos animais diante dos homens, e vice-versa, está presente em "A quinta história", "Macacos" e ainda em "A Legião Estrangeira". Como também apontou Affonso Romano de Sant'Anna, a tensão nos contos de Clarice surge da oposição Eu x Outro, que pode ser um animal, uma criança ou uma coisa. "Dessa tensão é que surge a epifania, a revelação de uma certa verdade".
110 pages, Paperback
First published September 1, 1964
74 people are currently reading
1634 people want to read
About the author
Clarice Lispector
246 books8,361 followersClarice Lispector was a Brazilian writer. Acclaimed internationally for her innovative novels and short stories, she was also a journalist. Born to a Jewish family in Podolia in Western Ukraine, she was brought to Brazil as an infant, amidst the disasters engulfing her native land following the First World War.
She grew up in northeastern Brazil, where her mother died when she was nine. The family moved to Rio de Janeiro when she was in her teens. While in law school in Rio she began publishing her first journalistic work and short stories, catapulting to fame at age 23 with the publication of her first novel, 'Near to the Wild Heart' (Perto do Coração Selvagem), written as an interior monologue in a style and language that was considered revolutionary in Brazil.
She left Brazil in 1944, following her marriage to a Brazilian diplomat, and spent the next decade and a half in Europe and the United States. Upon return to Rio de Janeiro in 1959, she began producing her most famous works, including the stories of Family Ties (Laços de Família), the great mystic novel The Passion According to G.H. (A Paixão Segundo G.H.), and the novel many consider to be her masterpiece, Água Viva. Injured in an accident in 1966, she spent the last decade of her life in frequent pain, steadily writing and publishing novels and stories until her premature death in 1977.
She has been the subject of numerous books and references to her, and her works are common in Brazilian literature and music. Several of her works have been turned into films, one being 'Hour of the Star' and she was the subject of a recent biography, Why This World, by Benjamin Moser.
She grew up in northeastern Brazil, where her mother died when she was nine. The family moved to Rio de Janeiro when she was in her teens. While in law school in Rio she began publishing her first journalistic work and short stories, catapulting to fame at age 23 with the publication of her first novel, 'Near to the Wild Heart' (Perto do Coração Selvagem), written as an interior monologue in a style and language that was considered revolutionary in Brazil.
She left Brazil in 1944, following her marriage to a Brazilian diplomat, and spent the next decade and a half in Europe and the United States. Upon return to Rio de Janeiro in 1959, she began producing her most famous works, including the stories of Family Ties (Laços de Família), the great mystic novel The Passion According to G.H. (A Paixão Segundo G.H.), and the novel many consider to be her masterpiece, Água Viva. Injured in an accident in 1966, she spent the last decade of her life in frequent pain, steadily writing and publishing novels and stories until her premature death in 1977.
She has been the subject of numerous books and references to her, and her works are common in Brazilian literature and music. Several of her works have been turned into films, one being 'Hour of the Star' and she was the subject of a recent biography, Why This World, by Benjamin Moser.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 150 reviews
September 4, 2022
Clarice Lispector (1920 –1977) – World-class author from Brazil, who experienced remarkable success with the publication of her first novel at age 23. One of the most celebrated of Latin America writers, internationally acclaimed for her experimental, innovative short stories and novels.
The stories in this collection are a prime example of her experimental, highly imaginative writing. For example, we encounter a narrator who appreciates her daughter telling her she looks like a marmoset, a basset hound who has a stronger character than a human, a friendship kept alive by two friends agreeing never to see one another again, and an eerie tale rotating through five different versions of a woman mixing a solution to turn cockroaches into petrified statues. However, there is one story in particular I will never forget and it is this story below I’ve made the focus of my review. Spoiler alert: my analysis is of the complete story, from beginning to end.
THE SOLUTION
Hidden Danger: Right from the start, Clarice Lispector injects a hefty dose of tension: the main character, a young lady by the name of Almira, had grown too fat and she has strong, unsettling feelings about being fat. Indeed, the whole psychology of obesity, how being obese can completely shift one’s self-identity and sense of self-worth - many are the number of obese people who refuse to leave the relative safety of their home for days or weeks or even months at a time.
Friendship, One: Alice is Almira’s best friend, but there’s an issue: the less friendship Alice displays toward Almira, the fatter Almira grows. Oh, my. This is not a good sign. Unfortunately, relying on another person to shape our identity (no pun intended) is all too common in our modern world and such reliance is compounded when food and eating are so directly linked to that relationship.
Friendship, Two: Almira is all eagerness; she never hides her eagerness, it shows all over her oval, velvety face and her shiny nose; same goes for the way she feels toward food, by far her most immediate and direct contact with the world. With all that fat and all that eagerness, the other typists in their department at work have always been puzzled why Alice puts up with Almira and how these two always seem to do things at the same time, like leaving the office and catching the bus, Almira forever looking after Alice. Small, delicate Alice, in turn, remains distant, letting herself be adored by Almira. Nowadays we have a term for this type of relationship: codependency. Another sign that bodes trouble.
Friendship, Three: In an attempt to please Alice, Almira will frequently say things like how she loves a particular TV show, but Alice doesn’t give Almira the satisfaction she craves. Poor Almira is in a quandary, always needing to please, always needing satisfaction and, on top of this, she has such a delicate nature: she’s fat but delicate, so delicate she loses sleep over things like not having chosen the proper word. In such times of anxiety, after a sleepless night of tossing and turning, a piece of yummy chocolate can suddenly turn bitter in her mouth. Chocolate turning bitter in Almira’s mouth? Now for a fat person, that’s delicate!
Telling Words: As readers, we’re told the day it happened, Alicia sped off for work still munching on a piece of bread. The author’s sparse words, a powerful, direct foreshadowing of an event that will change Almira’s and Alice’s relationship forever. Whenever a master storyteller like Raymond Carver, Jorge Luis Borges, Julio Cortázar or, in this case, Clarice Lispector, utilize such words as ‘the day it happened,’ I sit up and brace myself for what’s to come.
The Special Treat: At the office, Alicia doesn’t see Alice at her desk. Something is up, for sure. Later that morning, Alice finally shows up with bloodshot eyes, not wanting to speak or answer any of Alicia’s anxious questions. Serious upset – typing away, Alice was nearly shedding tears over her typewriter. When it is time to break for lunch Alicia pleads for Alice to have lunch with her, her treat.
The Rage: We read how it’s exactly during their lunchtime meal that the episode transpired, a more laser-sharp foreshadowing, for sure. Their conversation over lunch has Almira repeatedly asking: Why late to the office? What’s with the bloodshot eyes? Sad, doleful, glum, Alice scarcely mumbles a few words. Almira won’t let up, as she stuffs her mouth, she keeps pressing Alice for answers. Alice explodes, in a rage: You fatso! Can’t you leave me the hell alone? Almira chokes on her food, attempts to voice some words but can’t. Alice continues: You are a nuisance and blabbermouth! So, you want to know. Well, I’ll tell you: Zequinha left for Porto Alegre and he ain’t coming back. Are you satisfied now, fatso?
The Snap: Almira snaps. She takes her fork and stabs Alice in the neck. The next day people read in the newspaper how everyone in the restaurant rose to their feet but the fat woman just sat there, starring at the ground, not even casting her eyes on all the blood.
Aftermath, One: Alice goes to the emergency room and when she leaves, her neck in bandages, her eyes are still huge, round, bulging as if in the grip of some unspeakable horrific vision. The police arrest Almira on the spot. People in the know speak of how there was always something off between Almira and Alice. Some other people speak of how Almira’s grandmother was always a strange woman. Making these types of connections would be the usual reaction to an outbreak of seemingly random violence.
Of course, connections and implicit accusations of one stripe or another could be make about the relationship between any two people. After all, we are human with four million years of human and prehuman evolution in our genes, an evolution where aggression and outbursts of violence were ongoing – think of the fear and need to defend oneself at night when attacked by a predator such as a leopard or tiger. All this to say, snapping out is a very real possibility for all of us – it’s simply a matter of having our buttons pushed in just the right (or wrong) ways.
Aftermath, Two: As it turns out, once in prison, although occasionally tinged with sadness, on the whole Almira is quite cheerful along with being agreeable. At long last Almira has companions in her fellow female prison inmates. Ah, friendship! Almira even gets along well with the prison guards who occasionally slip her a chocolate bar as if Almira was an elephant in the circus. Ouch, Clarice! Not exactly a flattering metaphor.
Coda: I wanted to focus on this one story as a way of sharing a taste of the power of Clarice Lispector’s storytelling. Of course, I paraphrased. To appreciate the full impact of the author’s writing, you will have to read for yourself. And how about the title of this story for a stroke of irony?
Clarice Lispector - a typewriter and a smoke. Move over Jorge Luis Borges and Gabriel García Márquez, this lady is ready to write some serious fiction.
August 25, 2025
Se Clarice Lispector escreveu “Viagem a Petrópolis”, um dos contos de que gostei mais nesta colecção, aos 14 anos, não admira a plasticidade de escrita e a complexidade de reflexões que viria a alcançar mais tarde.
Dormia agora, não se sabia mais por que motivo, no quarto dos fundos de uma casa grande, numa rua larga cheia de árvores, em Botafogo. A família achava graça em Mocinha mas esquecia-se dela a maior parte do tempo. É que também se tratava de uma velha misteriosa. Levantava-se de madrugada, arrumava sua cama de anão e disparava lépida como se a casa estivesse pegando fogo. Ninguém sabia por onde andava. Um dia uma das moças da casa perguntou-lhe o que andava fazendo. Respondeu com um sorriso gentil:
-Passeando.
Acharam graça que uma velha, vivendo de caridade, andasse a passear.
Desta colectânea evidencio dois contos surpreendentes sobre a diferença que leva ao isolamento: “Tentação” e “Solução”.
À medida que a amizade de Alice não existia, a amizade de Almira mais crescia. Alice era de rosto oval e aveludado. O nariz de Almira brilhava sempre. Havia no rosto de Almira uma avidez que nunca lhe ocorrera disfarçar: a mesma que tinha por comida, seu contacto mais directo com o mundo. ["Solução"]
Forte em “Legião Estrangeira” é a presença de crianças que testam os adultos, dando origem a momentos prodigiosos de introspecção infantil...
Através de mim, a difícil de se amar, ele recebera, com grande caridade por si mesmo, aquilo de que somos feitos. Entendi eu tudo isso? Não. E não sei o que na hora entendi. Mas assim como por um instante no professor eu vira com aterrorizado fascínio o mundo – e mesmo agora ainda não sei o que vi, só que para sempre e em um segundo eu vi- e assim nos entendi, e nunca saberei o que entendi. Nunca saberei o que eu entendo. O que quer que eu tenha entendido no parque foi, com um choque de doçura, entendido pela minha ignorância. [“Os Desastres de Sofia”]
...e de diálogos silenciosos.
Sem me mexer, eu a olhava. Eu sabia de grande incidência de mortalidade infantil. Nela a grande pergunta me envolvia: vale a pena? Não sei, disse-lhe a minha quietude cada vez maior, mas é assim. Ali, diante de meu silêncio, ela estava se dando ao processo, e se me perguntava a grande pergunta, tinha que ficar sem resposta. Tinha que se dar - por nada. Teria que ser. E por nada. Mas eu esperava. Eu sabia que nós somos aquilo que tem de acontecer. Eu só podia servir-lhe a ela de silêncio. E deslumbrada de desentendimento, ouvia bater dentro de mim um coração que não era o meu.
O conto mais famoso deste livro talvez seja “O Ovo e a Galinha”, que interpreto como uma brincadeira, um jogo de palavras e uma associação de ideias descabidas mas que não deixa de ser divertido.
O ovo é uma coisa suspensa. Nunca pousou. Quando pousa não foi ele quem pousou. Foi uma coisa que ficou embaixo do ovo. (...) O ovo é uma exteriorização. Ter uma casca é dar-se. – O ovo desnuda a cozinha. Faz da mesa um plano inclinado. O ovo expõe. – Quem se aprofunda num ovo, quem vê mais do que a superfície do ovo, está querendo outra coisa: está com fome.
Dormia agora, não se sabia mais por que motivo, no quarto dos fundos de uma casa grande, numa rua larga cheia de árvores, em Botafogo. A família achava graça em Mocinha mas esquecia-se dela a maior parte do tempo. É que também se tratava de uma velha misteriosa. Levantava-se de madrugada, arrumava sua cama de anão e disparava lépida como se a casa estivesse pegando fogo. Ninguém sabia por onde andava. Um dia uma das moças da casa perguntou-lhe o que andava fazendo. Respondeu com um sorriso gentil:
-Passeando.
Acharam graça que uma velha, vivendo de caridade, andasse a passear.
Desta colectânea evidencio dois contos surpreendentes sobre a diferença que leva ao isolamento: “Tentação” e “Solução”.
À medida que a amizade de Alice não existia, a amizade de Almira mais crescia. Alice era de rosto oval e aveludado. O nariz de Almira brilhava sempre. Havia no rosto de Almira uma avidez que nunca lhe ocorrera disfarçar: a mesma que tinha por comida, seu contacto mais directo com o mundo. ["Solução"]
Forte em “Legião Estrangeira” é a presença de crianças que testam os adultos, dando origem a momentos prodigiosos de introspecção infantil...
Através de mim, a difícil de se amar, ele recebera, com grande caridade por si mesmo, aquilo de que somos feitos. Entendi eu tudo isso? Não. E não sei o que na hora entendi. Mas assim como por um instante no professor eu vira com aterrorizado fascínio o mundo – e mesmo agora ainda não sei o que vi, só que para sempre e em um segundo eu vi- e assim nos entendi, e nunca saberei o que entendi. Nunca saberei o que eu entendo. O que quer que eu tenha entendido no parque foi, com um choque de doçura, entendido pela minha ignorância. [“Os Desastres de Sofia”]
...e de diálogos silenciosos.
Sem me mexer, eu a olhava. Eu sabia de grande incidência de mortalidade infantil. Nela a grande pergunta me envolvia: vale a pena? Não sei, disse-lhe a minha quietude cada vez maior, mas é assim. Ali, diante de meu silêncio, ela estava se dando ao processo, e se me perguntava a grande pergunta, tinha que ficar sem resposta. Tinha que se dar - por nada. Teria que ser. E por nada. Mas eu esperava. Eu sabia que nós somos aquilo que tem de acontecer. Eu só podia servir-lhe a ela de silêncio. E deslumbrada de desentendimento, ouvia bater dentro de mim um coração que não era o meu.
O conto mais famoso deste livro talvez seja “O Ovo e a Galinha”, que interpreto como uma brincadeira, um jogo de palavras e uma associação de ideias descabidas mas que não deixa de ser divertido.
O ovo é uma coisa suspensa. Nunca pousou. Quando pousa não foi ele quem pousou. Foi uma coisa que ficou embaixo do ovo. (...) O ovo é uma exteriorização. Ter uma casca é dar-se. – O ovo desnuda a cozinha. Faz da mesa um plano inclinado. O ovo expõe. – Quem se aprofunda num ovo, quem vê mais do que a superfície do ovo, está querendo outra coisa: está com fome.
March 18, 2021
Ако можех, щях да дам 10 звезди! Тази година ми върви на изключителни сборници с разкази и това се превръща в любимия ми жанр. Кларис Лиспектор е много висока летва. Определено ще препрочитам тези разкази. Един прочит е крайно недостатъчен, за да ги обхване в цялата им сложност, многопластовост и психологизъм. Признавам, че доста от разказите тук са интелектуално предизвикателство за мен, особено "Яйцето и кокошката". Тази книга е за бавно четене - по разказ на ден, защото изисква задълбочено мислене и съпреживяване. Не ми се беше случвало такова "дълбаене" с кратки разкази досега. Великолепна проза!
Цялостно представяне на Лиспектор в блога:
http://knigata365.com/chujdestranniat...
Цялостно представяне на Лиспектор в блога:
http://knigata365.com/chujdestranniat...
August 12, 2020
Сложно изплетена проза, не винаги цялостно понятна и близка. Свръхинтелектуализирана обикновеност.
Признавам помитащата екстравагантност на това писане, дълбоките разрези в тривиални случки (оценка на писмена работа, нов домашен любимец, гостуване на бездетна роднина), психологизма от най-необичаен порядък.
Интелектуалната летва е висока за читател като мен, навикнал на по-приземена проза. Писането на Лиспектор е един литературен „от котюр“ – одежда, на която предпочитам да се възхищавам отдалеч и високо оценявам, но която не мисля, че бих носила комфортно.
„По онова време смятах, че всяка измислица е лъжа.“
„Хлябът е обич между чужди.“
Признавам помитащата екстравагантност на това писане, дълбоките разрези в тривиални случки (оценка на писмена работа, нов домашен любимец, гостуване на бездетна роднина), психологизма от най-необичаен порядък.
Интелектуалната летва е висока за читател като мен, навикнал на по-приземена проза. Писането на Лиспектор е един литературен „от котюр“ – одежда, на която предпочитам да се възхищавам отдалеч и високо оценявам, но която не мисля, че бих носила комфортно.
„По онова време смятах, че всяка измислица е лъжа.“
„Хлябът е обич между чужди.“
December 22, 2019
Vanzemaljac od pisca. Papagajska književna kritika voli da kaže da je Lispektor brazilski Kafka. Kritičari vole, uvek kada nai��u na pisca osobenog izraza, da kažu da piše kao Kafka, iako meni niko nikada nije ličio na Kafku, pa ni Lispektor. Lispektor je ostrvo za sebe, ništa manje veliko nego Kafka, ali ostrvo za sebe. Drugačije. Pretpostavljam da sada kritičari nekim drugim piscima lepe etiketu da pišu kao Klaris Lispektor, iako garantujem, i bez čitanja, da ne pišu kao ona. Ovo je jedinstveno.
Zbirka od 13 priča, napisane, kako sam već izrekao, osobenim izrazom. Gotovo izmišljena nova forma, jezik, pripovedanje. Nije to što ne možeš da predvidiš kako će Lispektor da završi priču, nego ne možeš da predvidiš ni kako će da završi rečenicu. Neke su otvorene („Rešenje”), druge su zatvorene („Jaja i kokoška”), ali svaku možeš da prevrćeš do sutra, a da ti ne dosade, zato napominjem da, iako su nesvakidašnje, one nikada nisu pretenciozno dosadne. U pitanju su vatrometi čulnosti, a vatrometi nisu nikada dosadni. Sve je čulno kod Lispektor – žvakanje hrane, gmizanje bubašvaba po zidovima, Bog koji čuči na akacijama u vazi, starice u šetnji, školski pismeni zadaci, male smrti koje hrane neizbežni život, poverenici u svoja skitanja – u takvom svetu sve svemu kaže: da! A svi junaci u ovim pričama kada prođu kroz iskustvo, izlaze siromašni i slobodni, sa blagom u rukama. Po tome njeno pisanje podseća na misticizam.
Lične neuroze kod čitaoca pomažu pri čitanju ovakvih priča. Pretpostavljam i pri njihovom razumevanje.
Zbirka od 13 priča, napisane, kako sam već izrekao, osobenim izrazom. Gotovo izmišljena nova forma, jezik, pripovedanje. Nije to što ne možeš da predvidiš kako će Lispektor da završi priču, nego ne možeš da predvidiš ni kako će da završi rečenicu. Neke su otvorene („Rešenje”), druge su zatvorene („Jaja i kokoška”), ali svaku možeš da prevrćeš do sutra, a da ti ne dosade, zato napominjem da, iako su nesvakidašnje, one nikada nisu pretenciozno dosadne. U pitanju su vatrometi čulnosti, a vatrometi nisu nikada dosadni. Sve je čulno kod Lispektor – žvakanje hrane, gmizanje bubašvaba po zidovima, Bog koji čuči na akacijama u vazi, starice u šetnji, školski pismeni zadaci, male smrti koje hrane neizbežni život, poverenici u svoja skitanja – u takvom svetu sve svemu kaže: da! A svi junaci u ovim pričama kada prođu kroz iskustvo, izlaze siromašni i slobodni, sa blagom u rukama. Po tome njeno pisanje podseća na misticizam.
Lične neuroze kod čitaoca pomažu pri čitanju ovakvih priča. Pretpostavljam i pri njihovom razumevanje.
January 2, 2022
Кларис Лиспектор. Омагьосващо име дори само при произнасянето му.
Една от най-известните и изследвани бразилски автори, с украински и еврейски произход, наричана често духовната дъщеря на Кафка.
Нещо в мен не побира факта, че този живот, изъплнил едва 57 години (1920-1977), съвсем в сърцевината на ХХ век, остава така непознат, толкова откъснат от "прожекторите" на литературната сцена. Понеже разказите, романите ѝ, хрониките, не са само местни. Лиспектор води литературата в някаква посока, която трудно може да се сравни с каквото и да е.
Макар, че този сборник с разкази да не е сред най-известните ѝ произведения, до някаква степен може да се придобие представа за стила и похвата ѝ. За това нечовешко боравене със задкулисието на езика.
Разказите ѝ са относително тежки, някои неща убягват, човек се връща, забравя (въпреки краткостта на текстовете), губи се.
Умът ми не побира как тази жена се е появила на другия край на света, писала е известно време, изострила е езиковия си взор до такова провиждане и ние я откриваме ей сега, криво-ляво 40 години след като я няма.
Една от най-известните и изследвани бразилски автори, с украински и еврейски произход, наричана често духовната дъщеря на Кафка.
Нещо в мен не побира факта, че този живот, изъплнил едва 57 години (1920-1977), съвсем в сърцевината на ХХ век, остава така непознат, толкова откъснат от "прожекторите" на литературната сцена. Понеже разказите, романите ѝ, хрониките, не са само местни. Лиспектор води литературата в някаква посока, която трудно може да се сравни с каквото и да е.
Макар, че този сборник с разкази да не е сред най-известните ѝ произведения, до някаква степен може да се придобие представа за стила и похвата ѝ. За това нечовешко боравене със задкулисието на езика.
Разказите ѝ са относително тежки, някои неща убягват, човек се връща, забравя (въпреки краткостта на текстовете), губи се.
Умът ми не побира как тази жена се е появила на другия край на света, писала е известно време, изострила е езиковия си взор до такова провиждане и ние я откриваме ей сега, криво-ляво 40 години след като я няма.
December 14, 2017
"Eu acho que, quando não escrevo estou morta." / Мисля, че когато не пиша, съм мъртва. / "Eu escrevo sem esperança de que o que eu escrevo altere qualquer coisa." / Пиша без надежда, че онова, което пиша, нещо ще промени.
Славна е Кларис и диктаторски диктува правилата. Минава от конкретно в абстрактно с лекотата и увереността на митично създание, което снове между световете. И аз не го очаквах от себе си, но на изречението "На яйцето посвещавам китайския народ!" се чебурашнах от смях. Е, няма такава Кларис. Абсолютните ми любимци: "Яйцето и кокошката", "Петата история", "Пътуване до Петрополис", "Чуждестранният легион" - в този ред.
* “За какво са ти тези дълги нокти? За да те одера до смърт и да изтръгна смъртоносните ти бодли, отговаря вълкът, какъвто е човек за човека.”
* "На повърхността на времето минутата може и да беше една, но под нея се простираха древни векове с мрачна сладост.”
* “...сякаш светът е разтърсен и от огромното му дърво се сипят хиляди плодове..."
* "...сграда като човек, който се хваща за гърлото..."
* “...една по-истинска дума би могла от ек на ек да събори в пропастта високите ми ледници...”
* "У младежа седмото чувство се беше закачило в най-вътрешната част на постройката и той усещаше в края на нишката съвсем слабо ответно потрепване."
* "Тя хълцаше. И сякаш не стигаше светлината в два следобед, ами беше и рижава."
* "...единственият начин човек да се измъкне от самотата, която духът изпитва в тялото..." (за приятелството)
* “...с тези пълнокръвни тела като цвете на припек..."
* "всяка дума си има сянка", "леко кривогледство на мисълта", "...и същата присвита уста на човек, който се е порязал..."
* "Тогава почти се усмихваше – като човек, който, прострян на операционната маса, казва, че не боли много."
* "Но това беше вечерно време, те си обуваха чехлите и беше вечерно време."
* "Пропява петелът от предната история."
“След Машадо де Асис, Лиспектор е най-изучаваната от всички бразилски автори – на нея са посветени 8000 дипломни работи и дисертации в Бразилия и 3000 в други страни...”, съобщи неотдавна El País.
May 1, 2018
„Човек обича непохватно…“
Светата Троица – за мен тази книга е точно това:
Дете, Животинче, Майка .
„Един мъж и четири момчета се взираха в мен, невярващи и доверчиви. Аз бях жената в дома, житницата.“
„Вбесяваше ме, че той, голям мъж, принуждава мен, едно нищо и никакво дете, да го разбирам.“
„Ситнеше той пред стопанката си, влачеше дължината си. Нехаен, привикнал, пес.“
Може да стеснявам възможностите, но си помислих - само в Латинска Америка може да се пише така. И само жена. И само там деца може да имат такъв трепетен стремеж към света на възрастните.
„О, Боже, не позволявай да си останем рожби на пустото минало, дай ни на бъдещето.“
„Защото не свобода искаха двете хлапета, а да бъдат убедени, покорени и направлявани, но то трябваше да е от нещо по-могъщо от голямата мощ, разтуптяна в гърдите им.“
„Изчака неуверен, да, но мъж. Слаб и безнадеждно недорасъл, да, но мъж. Мъжкото тяло беше твърдината, която винаги възвръщаше силите му. От време на време, когато много се нуждаеше, той ставаше мъж.“
Първият разказ („Бедите на София“)! Прочетох го два пъти и спрях. Казах си, че само това да е цялата книга, пак ще ми е предостатъчно. Причини ми сърцетуп и сърцеспир, като при малката. Всички знаем думите от разказите на Лиспектор поотделно, но не са много тези, които умеят да ги редят така в смислени и въздействащи изречения/текстове.
„Аз – малка, лунатичка, самичка пред онова, до което пагубната ми волност най-сетне ме беше довела. Усмивката, единствен остатък от лицето ми, също угасна. Сега бях два вдървени крака на пода и едно сърце, толкова празно, че сякаш умираше от жажда. Останах на място, извън обсега на мъжа. Сърцето ми умираше от жажда, да. Сърцето ми умираше от жажда.“
„В мен още напираше много бяг, насилих пресъхналото си гърло да поеме дъх, отблъснах яростно дървесния ствол и се затичах към края на света.“
„… и се самозабравях от тъга – изтънченост, която вече бях открила…“
„… не можех да рискувам да уча, не исках да се разсейвам – интуитивно се грижех за онова, което бях, тъй като не знаех какво е то и суетно отглеждах целостта на невежеството си.“
Първият разказ – исках да застина в тези страници, да се слея с тях; да го запомня целия завинаги. Такава наситеност – заекваща ръка; рошави очи; очи като нежни хлебарки. Всичко това не е надута оригиналност, няма фалшива поза.
„Никога не бях виждала очите му, които с безбройните си мигли приличаха на две нежни хлебарки.“
„Той ме гледаше кротко, любопитно, с разрошени очи, все едно е станал от сън.“
Все пак продължих, за да видя: задължителна е болката в тези разкази. Болката от любовта. „Да рискувам ли? Да си позволя ли да чувствам?“ Любовта в различните ѝ проявления наистина е и риск, сякаш сега проумях защо рисували сърцето, пронизано със стрела.
Но книгата на Кларис Лиспектор не отхвърля любовта, напротив! Винаги има от всичко противоположно, сливащо се в едно. Отчуждение и съпричастност; погнуса и възхита; необузданост и смирение; решителност и несигурност; безразсъдност и осъзнатост…
„Радостта от живота боли.“
„Живеенето води до смърт.“
„Ядяхме. Като пълчища живи твари малко по малко покривахме земята. Заети като всеки, който оре битието и сади, жъне, и убива, и живее, у умира, и яде.“
И дори къщите/вещите са така.
„Смалени, двамата удивено опулиха очи: къщата бе тревожна. Къщата бе тревожна и спокойна.“
Затова и яйцето и кокошката са толкова важни и са на корицата – ключов разказ. Освен „Светата Троица“, този сборник за мен е „зародишен“ - пиленце! Забелязах, че преписвам предимно кратки изречения от него. Експресивни. Като гвоздеи.
„Яйцето е душата на кокошката. Тромавата кокошка. Яйцето безпогрешно. Уплашената кокошка.“
„Лишено е от разбирането, което наранява. – Яйцето никога не се е броило. То е дар.“
„Кокошката съществува, за да може яйцето да прекосява епохите.“
„Яйцето е голямата саможертва на кокошката.“
„Вредните за яйцето кокошки са онези с непримиримо „аз“.
Животинките – двата ми силно любими разказа „Маймунки“ и „Изкушение“ – дали те най-лесно извеждат наяве истинската ни природа? Чрез тях изглежда по-спонтанно можем да проявим най-силното в себе си.
„Помислих за децата си, за радостите, които ми носеха даром, без нищо общо с грижите, които също ми носеха даром, представих си верижната радост.“
„Тогава се зададе другата ѝ половинка на този свят, побратим в квартала Гражау. Възможността за общуване изникна иззад знойния ъгъл по петите на някаква жена и въплътена в образа на куче – красив печален басет, кротък под бремето на участта си. Риж басет.“
„Миниатюрна женичка. […] Беше с толкова крехки костици. Толкова невероятно нежна. Не просто очите ѝ, погледът ѝ се кокореше.“ (за маймунка)
Равносметка – ами и другите два разказа за/с „животни“ са ми любими: за хлебарките „Петата история“ и „Чуждестранният легион“ – последният ми хареса почти колкото първия. Но при първия наистина бях в нещо като потрес (в положителния смисъл) – че може да се пише така. Кларис Лиспектор си знае как е писала тези разкази, но аз си го представям така: седнала и от нея се излели спонтанно като гореща лава. Затова има известно напрежение в някои – заради вътрешната напрегнатост и неопределеност на героите; затова често се напрягах и аз на някои от разказите, все едно бях пила пресилно кафе. Но бразилско!:)
Изобщо не ми се иска да наричам това „магически реализъм“, а условно – „реалност“: арт-изява на вътрешното ни бурно море.
Талантът на Кларис Лиспектор и Даринка Кирчева е явен, нали?
„… аз се превръщах в блудницата, а той – в светеца.“
„Всеки от нас твърде много обичаше съботата, за да я прекарва с когото не желае.“
„... да утешим създание, уплашено, че е създадено.“
Светата Троица – за мен тази книга е точно това:
Дете, Животинче, Майка .
„Един мъж и четири момчета се взираха в мен, невярващи и доверчиви. Аз бях жената в дома, житницата.“
„Вбесяваше ме, че той, голям мъж, принуждава мен, едно нищо и никакво дете, да го разбирам.“
„Ситнеше той пред стопанката си, влачеше дължината си. Нехаен, привикнал, пес.“
Може да стеснявам възможностите, но си помислих - само в Латинска Америка може да се пише така. И само жена. И само там деца може да имат такъв трепетен стремеж към света на възрастните.
„О, Боже, не позволявай да си останем рожби на пустото минало, дай ни на бъдещето.“
„Защото не свобода искаха двете хлапета, а да бъдат убедени, покорени и направлявани, но то трябваше да е от нещо по-могъщо от голямата мощ, разтуптяна в гърдите им.“
„Изчака неуверен, да, но мъж. Слаб и безнадеждно недорасъл, да, но мъж. Мъжкото тяло беше твърдината, която винаги възвръщаше силите му. От време на време, когато много се нуждаеше, той ставаше мъж.“
Първият разказ („Бедите на София“)! Прочетох го два пъти и спрях. Казах си, че само това да е цялата книга, пак ще ми е предостатъчно. Причини ми сърцетуп и сърцеспир, като при малката. Всички знаем думите от разказите на Лиспектор поотделно, но не са много тези, които умеят да ги редят така в смислени и въздействащи изречения/текстове.
„Аз – малка, лунатичка, самичка пред онова, до което пагубната ми волност най-сетне ме беше довела. Усмивката, единствен остатък от лицето ми, също угасна. Сега бях два вдървени крака на пода и едно сърце, толкова празно, че сякаш умираше от жажда. Останах на място, извън обсега на мъжа. Сърцето ми умираше от жажда, да. Сърцето ми умираше от жажда.“
„В мен още напираше много бяг, насилих пресъхналото си гърло да поеме дъх, отблъснах яростно дървесния ствол и се затичах към края на света.“
„… и се самозабравях от тъга – изтънченост, която вече бях открила…“
„… не можех да рискувам да уча, не исках да се разсейвам – интуитивно се грижех за онова, което бях, тъй като не знаех какво е то и суетно отглеждах целостта на невежеството си.“
Първият разказ – исках да застина в тези страници, да се слея с тях; да го запомня целия завинаги. Такава наситеност – заекваща ръка; рошави очи; очи като нежни хлебарки. Всичко това не е надута оригиналност, няма фалшива поза.
„Никога не бях виждала очите му, които с безбройните си мигли приличаха на две нежни хлебарки.“
„Той ме гледаше кротко, любопитно, с разрошени очи, все едно е станал от сън.“
Все пак продължих, за да видя: задължителна е болката в тези разкази. Болката от любовта. „Да рискувам ли? Да си позволя ли да чувствам?“ Любовта в различните ѝ проявления наистина е и риск, сякаш сега проумях защо рисували сърцето, пронизано със стрела.
Но книгата на Кларис Лиспектор не отхвърля любовта, напротив! Винаги има от всичко противоположно, сливащо се в едно. Отчуждение и съпричастност; погнуса и възхита; необузданост и смирение; решителност и несигурност; безразсъдност и осъзнатост…
„Радостта от живота боли.“
„Живеенето води до смърт.“
„Ядяхме. Като пълчища живи твари малко по малко покривахме земята. Заети като всеки, който оре битието и сади, жъне, и убива, и живее, у умира, и яде.“
И дори къщите/вещите са така.
„Смалени, двамата удивено опулиха очи: къщата бе тревожна. Къщата бе тревожна и спокойна.“
Затова и яйцето и кокошката са толкова важни и са на корицата – ключов разказ. Освен „Светата Троица“, този сборник за мен е „зародишен“ - пиленце! Забелязах, че преписвам предимно кратки изречения от него. Експресивни. Като гвоздеи.
„Яйцето е душата на кокошката. Тромавата кокошка. Яйцето безпогрешно. Уплашената кокошка.“
„Лишено е от разбирането, което наранява. – Яйцето никога не се е броило. То е дар.“
„Кокошката съществува, за да може яйцето да прекосява епохите.“
„Яйцето е голямата саможертва на кокошката.“
„Вредните за яйцето кокошки са онези с непримиримо „аз“.
Животинките – двата ми силно любими разказа „Маймунки“ и „Изкушение“ – дали те най-лесно извеждат наяве истинската ни природа? Чрез тях изглежда по-спонтанно можем да проявим най-силното в себе си.
„Помислих за децата си, за радостите, които ми носеха даром, без нищо общо с грижите, които също ми носеха даром, представих си верижната радост.“
„Тогава се зададе другата ѝ половинка на този свят, побратим в квартала Гражау. Възможността за общуване изникна иззад знойния ъгъл по петите на някаква жена и въплътена в образа на куче – красив печален басет, кротък под бремето на участта си. Риж басет.“
„Миниатюрна женичка. […] Беше с толкова крехки костици. Толкова невероятно нежна. Не просто очите ѝ, погледът ѝ се кокореше.“ (за маймунка)
Равносметка – ами и другите два разказа за/с „животни“ са ми любими: за хлебарките „Петата история“ и „Чуждестранният легион“ – последният ми хареса почти колкото първия. Но при първия наистина бях в нещо като потрес (в положителния смисъл) – че може да се пише така. Кларис Лиспектор си знае как е писала тези разкази, но аз си го представям така: седнала и от нея се излели спонтанно като гореща лава. Затова има известно напрежение в някои – заради вътрешната напрегнатост и неопределеност на героите; затова често се напрягах и аз на някои от разказите, все едно бях пила пресилно кафе. Но бразилско!:)
Изобщо не ми се иска да наричам това „магически реализъм“, а условно – „реалност“: арт-изява на вътрешното ни бурно море.
Талантът на Кларис Лиспектор и Даринка Кирчева е явен, нали?
„… аз се превръщах в блудницата, а той – в светеца.“
„Всеки от нас твърде много обичаше съботата, за да я прекарва с когото не желае.“
„... да утешим създание, уплашено, че е създадено.“
May 4, 2021
Кларис Лиспектор разпръсква и пренарежда до безкрай фасетите на (не)реалността. И ето я пъстрата мозайка по Гауди - весели огледалца, хипнотизиращи морски мотиви, заслепяващо очите слънце, стара шарена керамика като от натрошено средновековие и уродливо-симетрични форми.
Нейната (не)реалност е здраво хваната в капана на парадокса, обърната с хастара навън и намира жадуван и окончателен завършек в празнотата, в която няма нужда от думи. Дзен и нищо общо с дзен. Дао, което не е.
Всеки разказ е вик, не анализ.
Кога точно се счупваме? Когато порастнем? Родени сме счупени? А кога порастваме? Нужно ли е изобщо да се счупим? А да порастнем? А лошо ли е да сме счупени или това е единствената форма на мъдрост в една разпиляна вселена? Трябва ли да събираме парчетата? Какво е предназначението ни, къде е яйцето?
Разказите на Кларис всъщност не са разкази. Може би са огледала, или парченца огледала, които тя се опитва да сглоби в отражението на нещо, което не знае, и точно затова е важно. Човешката душа е неизбродима пещера, пълна с мрак и скрити съкровища, често без изход. Кларис се е опитала да я картографира или поне да прокара лъкатушеща пътека. Пътеката често се губи и читателят поема към участъци, които не са били предвидени в маршрута и магически изплуват в мрака. Но Кларис е била щедра и ни е допуснала до тях. (А читателят докрай не разбира, дали не държи картата наобратно и какви са знаците, и дали това наистина е карта.) Или просто не е имала друг избор, освен да се остави белият лист да я води - защото останалото ненаписано ще е смърт.
П.П. Прекрасен превод на Даринка Кирчева.
Тази среща с Кларис ми е достатъчна, не бих имала сили да понеса друга.
***
🧿”Любовта към хората е единственото лично спасение, което познавам.”
🧿”Усещам голяма яснота, толкова трезва, че ме заличава като обикновен човек - едно празно просветление... Нещо като съвършено математическо изчисление, от което обаче няма нужда.”
🧿”На повърхността на времето минутата може и да беше една, но под нея се простираха древни векове с мрачна сладост.”
🧿”...една по-истинска дума би могла от ек на ек да събори в пропастта високите ми ледници.”
🧿”Щях да почувствам ответния удар на една действителност, която не би съществувала, ако самонадеяно не я бях прозряла и така не и бях вдъхнала живот.”
🧿”Хлябът е обич между чужди.”
🧿”Също като света, яйцето е очевидно.” “Полагам върховно старание да не го разбера. Бидейки то невъзможно за разбиране, знам, че ако го разбера, значи греша. Самото разбиране е доказателство за грешката. Да го разбереш не е начинът да го видиш.” “Да се посветя на гледането на яйцето е равносилно на отказ от мирския живот, а аз се нуждая от жълтъка и белтъка.”
🧿”Ние сме онези, които се въздържат да рушат и така се изчерпват.”
🧿”Малцина искат любовта, защото любовта е голямото разочарование от всичко останало. А малцина понасят загубата на другите си илюзии. ... в крайна сметка любовта е бедност. Любов е да нямаш.”
🧿”Моята тайна е, че съм само инструмент, не и цел...”
🧿”Липсваше им бремето на някоя сериозна грешка, от тези, които често случайно отключват врати. ... Бяха покорни. ... подчинението им идеше от любов към симетрията.”
Нейната (не)реалност е здраво хваната в капана на парадокса, обърната с хастара навън и намира жадуван и окончателен завършек в празнотата, в която няма нужда от думи. Дзен и нищо общо с дзен. Дао, което не е.
Всеки разказ е вик, не анализ.
Кога точно се счупваме? Когато порастнем? Родени сме счупени? А кога порастваме? Нужно ли е изобщо да се счупим? А да порастнем? А лошо ли е да сме счупени или това е единствената форма на мъдрост в една разпиляна вселена? Трябва ли да събираме парчетата? Какво е предназначението ни, къде е яйцето?
Разказите на Кларис всъщност не са разкази. Може би са огледала, или парченца огледала, които тя се опитва да сглоби в отражението на нещо, което не знае, и точно затова е важно. Човешката душа е неизбродима пещера, пълна с мрак и скрити съкровища, често без изход. Кларис се е опитала да я картографира или поне да прокара лъкатушеща пътека. Пътеката често се губи и читателят поема към участъци, които не са били предвидени в маршрута и магически изплуват в мрака. Но Кларис е била щедра и ни е допуснала до тях. (А читателят докрай не разбира, дали не държи картата наобратно и какви са знаците, и дали това наистина е карта.) Или просто не е имала друг избор, освен да се остави белият лист да я води - защото останалото ненаписано ще е смърт.
П.П. Прекрасен превод на Даринка Кирчева.
Тази среща с Кларис ми е достатъчна, не бих имала сили да понеса друга.
***
🧿”Любовта към хората е единственото лично спасение, което познавам.”
🧿”Усещам голяма яснота, толкова трезва, че ме заличава като обикновен човек - едно празно просветление... Нещо като съвършено математическо изчисление, от което обаче няма нужда.”
🧿”На повърхността на времето минутата може и да беше една, но под нея се простираха древни векове с мрачна сладост.”
🧿”...една по-истинска дума би могла от ек на ек да събори в пропастта високите ми ледници.”
🧿”Щях да почувствам ответния удар на една действителност, която не би съществувала, ако самонадеяно не я бях прозряла и така не и бях вдъхнала живот.”
🧿”Хлябът е обич между чужди.”
🧿”Също като света, яйцето е очевидно.” “Полагам върховно старание да не го разбера. Бидейки то невъзможно за разбиране, знам, че ако го разбера, значи греша. Самото разбиране е доказателство за грешката. Да го разбереш не е начинът да го видиш.” “Да се посветя на гледането на яйцето е равносилно на отказ от мирския живот, а аз се нуждая от жълтъка и белтъка.”
🧿”Ние сме онези, които се въздържат да рушат и така се изчерпват.”
🧿”Малцина искат любовта, защото любовта е голямото разочарование от всичко останало. А малцина понасят загубата на другите си илюзии. ... в крайна сметка любовта е бедност. Любов е да нямаш.”
🧿”Моята тайна е, че съм само инструмент, не и цел...”
🧿”Липсваше им бремето на някоя сериозна грешка, от тези, които често случайно отключват врати. ... Бяха покорни. ... подчинението им идеше от любов към симетрията.”
April 29, 2018
Фотография на усещанията. Вторачване. Дисекция на моменти.
Не, не бях забавна. Без дори да го знам, бях много сериозна. Не, не бях лудетина, действителността бе моята съдба и точно това в мен причиняваше болка на другите. И за Бога, не бях съкровище. Но при все че отдавна бях открила в себе си цялата стръвна отрова, с която човек се ражда и разяжда живота, едва в тоя миг на мед и цветя открих и как мога да лекувам както обикналия ме, така и страдащия заради мен. Аз бях безпросветното невежество с неговия глад и смях, с една малка смърт за подхранване на неизбежния ми живот - какво можех да сторя?
---
В ничия чест стана време за ядене. В името на никого беше хубаво. Без никакъв блян.
Нямаше пожертвование: изобилието толкова искаше да бъде изядено, колкото и ние - да го изядем. Без да заделям нищо за следващия ден, начаса отдадох каквото чувствах на онова, което събуждаше чувствата ми. Това преживяване не бях предплатила с мъката на очакването - глад, който се ражда, когато устата вече е близо до храната. Защото вече изпитвахме глад, всепоглъщащ, обхванал изобилието и трохите от него. Който пиеше вино, следеше с поглед млякото. Който си изпи бавно млякото, подуши виното в чашата на другия. А вън - Бог в акациите. Които съществуваха.
Ядяхме. Както човек пои кон. Нарязаното месо бе раздадено. Сърдечността беше груба и селска. Никой не каза лоша дума за никого, защото никой не каза добра дума за никого. Беше сбор за жътва и се сключи примирие. Ядяхме. Като пълчища живи твари малко по малко покривахме земята. Заети като всеки, който оре битието и сади, и жъне, и убива, и живее, и умира, и яде.
Но твоето удоволствие разбира моето. Ние сме силни и ядем. Хлябът е обич между чужди.
---
Дълго бяха мамени и суетно горди с огорчението си, двамата изпитваха отвращение към дадени думи, най-вече когато някоя - като "поезия" - бе тъй хитроумна, че точно в мига, в който аха да изрази нещо, показваше колко малко изразява. Те всъщност изпитваха отвращение към повечето думи, което далеч не улесняваше общуването им, понеже все още не бяха измислили по-добри: упорито си съперничеха и постоянно не се доразбираха.
Твърде късно беше. "Предай се безусловно и стани част от мен, миналото" - казваше им бъдещият живот. И за Бога, в името на какво можеше някой да изисква от тях да хранят надежда, че бъдещето ще им принадлежи? Кой? Кой го беше грижа да им разясни тайната, и то без лъжа? Нима някой правеше нещо по въпроса?
---
Яйцето е действително бяло. Но не бива да бъде наричано бяло. Не защото това му вреди, просто хората, които наричат яйцето бяло, тези хора се отказват от живота. Да наречеш бялото бяло може да разруши човечеството. Веднъж обвинили един човек, че е такъв, какъвто бил, и го нарекли Този човек. Не излъгали: Той бил. Но и до днес още не сме се съвзели, поколение след поколение. Всеобщият закон, за да останем живи: може да се казва "красив лик", но каже ли някой "ликът", умира поради изчерпване на въпроса.
А по въпроса, кое е първо: яйцето е намерило кокошката.
---
Всеки от нас много искаше да спаси другия. Приятелството е от спасително естество.
Не, не бях забавна. Без дори да го знам, бях много сериозна. Не, не бях лудетина, действителността бе моята съдба и точно това в мен причиняваше болка на другите. И за Бога, не бях съкровище. Но при все че отдавна бях открила в себе си цялата стръвна отрова, с която човек се ражда и разяжда живота, едва в тоя миг на мед и цветя открих и как мога да лекувам както обикналия ме, така и страдащия заради мен. Аз бях безпросветното невежество с неговия глад и смях, с една малка смърт за подхранване на неизбежния ми живот - какво можех да сторя?
---
В ничия чест стана време за ядене. В името на никого беше хубаво. Без никакъв блян.
Нямаше пожертвование: изобилието толкова искаше да бъде изядено, колкото и ние - да го изядем. Без да заделям нищо за следващия ден, начаса отдадох каквото чувствах на онова, което събуждаше чувствата ми. Това преживяване не бях предплатила с мъката на очакването - глад, който се ражда, когато устата вече е близо до храната. Защото вече изпитвахме глад, всепоглъщащ, обхванал изобилието и трохите от него. Който пиеше вино, следеше с поглед млякото. Който си изпи бавно млякото, подуши виното в чашата на другия. А вън - Бог в акациите. Които съществуваха.
Ядяхме. Както човек пои кон. Нарязаното месо бе раздадено. Сърдечността беше груба и селска. Никой не каза лоша дума за никого, защото никой не каза добра дума за никого. Беше сбор за жътва и се сключи примирие. Ядяхме. Като пълчища живи твари малко по малко покривахме земята. Заети като всеки, който оре битието и сади, и жъне, и убива, и живее, и умира, и яде.
Но твоето удоволствие разбира моето. Ние сме силни и ядем. Хлябът е обич между чужди.
---
Дълго бяха мамени и суетно горди с огорчението си, двамата изпитваха отвращение към дадени думи, най-вече когато някоя - като "поезия" - бе тъй хитроумна, че точно в мига, в който аха да изрази нещо, показваше колко малко изразява. Те всъщност изпитваха отвращение към повечето думи, което далеч не улесняваше общуването им, понеже все още не бяха измислили по-добри: упорито си съперничеха и постоянно не се доразбираха.
Твърде късно беше. "Предай се безусловно и стани част от мен, миналото" - казваше им бъдещият живот. И за Бога, в името на какво можеше някой да изисква от тях да хранят надежда, че бъдещето ще им принадлежи? Кой? Кой го беше грижа да им разясни тайната, и то без лъжа? Нима някой правеше нещо по въпроса?
---
Яйцето е действително бяло. Но не бива да бъде наричано бяло. Не защото това му вреди, просто хората, които наричат яйцето бяло, тези хора се отказват от живота. Да наречеш бялото бяло може да разруши човечеството. Веднъж обвинили един човек, че е такъв, какъвто бил, и го нарекли Този човек. Не излъгали: Той бил. Но и до днес още не сме се съвзели, поколение след поколение. Всеобщият закон, за да останем живи: може да се казва "красив лик", но каже ли някой "ликът", умира поради изчерпване на въпроса.
А по въпроса, кое е първо: яйцето е намерило кокошката.
---
Всеки от нас много искаше да спаси другия. Приятелството е от спасително естество.
July 17, 2020
Кларис Лиспектор се оказа висока летва - разказите са на моменти трудни за възприемане (поне за мен) и наистина трябва да се четат бавно.
Интелектуално предизвикателство и много ексцентрична - това е тази книга за мен в едно изречение.
Много ми беше интересна и личната история на авторката.
Интелектуално предизвикателство и много ексцентрична - това е тази книга за мен в едно изречение.
Много ми беше интересна и личната история на авторката.
Read
May 14, 2018Тази жена пише като звяр.
December 30, 2021
1000000000000000 звезди
April 8, 2022
Кларис Лиспектор несумњиво зна да пише и то се види у овој збирци прича АЛИ оволика количина онеобичавања и уплива магичног ми није одговарала у овом тренутку. Поједине приче као да су написане само како би се демонстрирало шта се све са речима може и то је у реду, али нисам баш био расположен за језичко размахивање.
Чекам да Контраст објави два романа Кларис Лиспектор, па да јој дам другу (и трећу) шансу.
Чекам да Контраст објави два романа Кларис Лиспектор, па да јој дам другу (и трећу) шансу.
September 17, 2024
„Чуждестранният легион“, Кларис Лиспектор, изд. Жанет-45, превод Даринка Кирчева (1964), е единственият сборник с разкази на български език.
За мен е доста трудно да коментирам сборник като този, но в контекста на опознаването на нейните творби считам, че е важно читателите да обърнат внимание на наличността му на пазара, и се надявам, че ще го оценят. Не мога да отрека, че разказите вероятно ще се сторят претенциозни на някои читатели, но разказите говорят много за недостойното, недовършеното, зле направеното, неловкото. Книгата разнищва клишетата за приятелството, солидарността и старостта, обсъжда фалшивите ценности на буржоазната семейна институция, без да ги осъжда, изследва есенцията на човешкото съществуване и разкрива връзката с другите, с различните.
Кларис прави „модерен“ препрочит на детски приказки и Библията, като насочва фокуса на разказите върху изследването на „мръсната“, водена от желания природа на човека. Няколко разказа изследват сложността на любовта. Автор, който се осмелява да изгражда детските герои далеч от общоприетото разбиране за детска чистота и невинност, като поставя на преден план табу теми, като еротичната страна на човека, върху която стъпва психологията на Фройд, е меко казано смел и нестандартен. Макар този сборник да не е сред най-емблематичните творби на Кларис, след прочитането му откривам няколко повтарящи се мотива, които е интересно да бъдат проследени и проучени. За мен тези мотиви включват конфронтацията между човешкото и животинския свят на предците, неизбежната смърт и необяснимата проява на живота, актът на творчеството, яйцето и кокошката и естествено емблематичната хлебарка.
Всеки ред, написан от Кларис, е пълен с афоризми, които изследват и търсят вътрешните граници на човешката психика и заобикалящия свят. Докъде се простира духовното и къде започва физическото, има ли метафизична връзка между тях? Това е автор с уникален стил, изключително отчетлив и силен авторов глас, който води деликатен, но провокиращ размисли диалог с читателите.
За мен е доста трудно да коментирам сборник като този, но в контекста на опознаването на нейните творби считам, че е важно читателите да обърнат внимание на наличността му на пазара, и се надявам, че ще го оценят. Не мога да отрека, че разказите вероятно ще се сторят претенциозни на някои читатели, но разказите говорят много за недостойното, недовършеното, зле направеното, неловкото. Книгата разнищва клишетата за приятелството, солидарността и старостта, обсъжда фалшивите ценности на буржоазната семейна институция, без да ги осъжда, изследва есенцията на човешкото съществуване и разкрива връзката с другите, с различните.
Кларис прави „модерен“ препрочит на детски приказки и Библията, като насочва фокуса на разказите върху изследването на „мръсната“, водена от желания природа на човека. Няколко разказа изследват сложността на любовта. Автор, който се осмелява да изгражда детските герои далеч от общоприетото разбиране за детска чистота и невинност, като поставя на преден план табу теми, като еротичната страна на човека, върху която стъпва психологията на Фройд, е меко казано смел и нестандартен. Макар този сборник да не е сред най-емблематичните творби на Кларис, след прочитането му откривам няколко повтарящи се мотива, които е интересно да бъдат проследени и проучени. За мен тези мотиви включват конфронтацията между човешкото и животинския свят на предците, неизбежната смърт и необяснимата проява на живота, актът на творчеството, яйцето и кокошката и естествено емблематичната хлебарка.
Всеки ред, написан от Кларис, е пълен с афоризми, които изследват и търсят вътрешните граници на човешката психика и заобикалящия свят. Докъде се простира духовното и къде започва физическото, има ли метафизична връзка между тях? Това е автор с уникален стил, изключително отчетлив и силен авторов глас, който води деликатен, но провокиращ размисли диалог с читателите.
May 12, 2021
“Да се чете Кларис е изключително интимно преживяване” - казва нейният биограф (Бенджамин Моузър) и абсолютно вярвам, че така.
Не всичко в прозата на Кларис Лиспектор обаче може да бъде асимилирано лесно или напълно. Впечатляващо е как с лекота и в същото време с особена дълбочина вербализира и интелектуализира не просто обикновени преживявания, а и техните най-фини нюанси, отложени в психиката и емоциите на всеки от героите.
Всеки разказ е калейдоскоп от чувства - някои от тях резонират пряко с нашите собствени, други са като че нови, неизпитани и несъзнателно се отлагат някъде дълбоко в нас. Всяко прочитане открива нов детайл, ново измерение на изживяването, ново “подръпване” на емоциите. Бих казала, че разказите ѝ разглеждат порастването, влюбването, свързването с другите, любопитството към живота, но всъщност те са много повече за съпътстващите ги психически процеси, вътрешното завихряне на емоциите, за (не)адекватните реакции към живота, за светоусещането, за това как всички понякога пристъпваме опипом, налучквайки своя следващ ход, опирайки се на инстинктивното си разбиране, на поривите си. Разкази за неизменния риск да се извисим или сринем на фона на собствените си очаквания.
“Бедите на София” разкрива онази крехка неловкост, несръчност и смущение, която всички добре познаваме и проявяваме понякога. Едно момиче между детството и младостта, което изживява първичния ужас на това да опознаваш живота, да го виждаш уязвим, суров, но и с неговата непосилна нежност. Колебанието пред напиращото порастване, желанието животът да е по-поносим, не толкова завладяващ.
“Щеше да ме удари право в лицето светът, който, макар и да не познавах, самата аз бях запратила като топка към него. Щях да почувствам ответния удар на една действителност, която не би съществувала, ако самонадеяно не я бях прозряла и така не ѝ бях вдъхнала живот.”
“Посланието” пък проследява срещата между “него и нея” - двама младежи, които ловко заобикалят срама и клопките на своето приятелство. Покрай неписаното споразумение за взаимно разбирателство се прокрадва враждебно една невидима заплаха. Твърдата предпазливост да откриват света само в контекста на хибридната младост и неопитност може да отложи, но не и да предотврати момента на порастване. А той, разбира се, идва точно когато са тотално обезоръжени от собствената си готовност това да им се случи. Моментът, в който присъствието на другия става осезаемо по нов начин и започва да изпълва празното пространство помежду им.
“Денят бе блед, а момчето - още по-бледо: юноша по неволя.”
В “Чуждестранният легион” срещаме едно малко осемгодишно недоволство с твърди къдрици и волани. Един разказ за несъзнателния инстинкт да бъдеш дете, който, оказва се, може да бъде потиснат, но винаги намира начин да се прояви. За най-страшния и непростим признак на детството - любопитството. Любопитството към новото и неизследваното, радостта от откритието. За неосъзнатата отговорност към тази радост, за (не)умението да познаеш обичта. За нуждата от някой, който да ти разкрие крехкостта на чувството, да те научи как да го опазиш, но без да насади страх в сърцето ти. Една ненавременна трансформация, преход от детството към света на възрастните, уви, винаги съпроводен с доза разочарование.
Всеки от разказите в този сборник е малък свят, който намираме в себе си, но така изкусно пресъздаден от Кларис Лиспектор, че да добавя още нюанси към собственото ни светоусещане. Абсолютно интимно преживяване в стотина страници, предоставено от "Жанет 45".
Не всичко в прозата на Кларис Лиспектор обаче може да бъде асимилирано лесно или напълно. Впечатляващо е как с лекота и в същото време с особена дълбочина вербализира и интелектуализира не просто обикновени преживявания, а и техните най-фини нюанси, отложени в психиката и емоциите на всеки от героите.
Всеки разказ е калейдоскоп от чувства - някои от тях резонират пряко с нашите собствени, други са като че нови, неизпитани и несъзнателно се отлагат някъде дълбоко в нас. Всяко прочитане открива нов детайл, ново измерение на изживяването, ново “подръпване” на емоциите. Бих казала, че разказите ѝ разглеждат порастването, влюбването, свързването с другите, любопитството към живота, но всъщност те са много повече за съпътстващите ги психически процеси, вътрешното завихряне на емоциите, за (не)адекватните реакции към живота, за светоусещането, за това как всички понякога пристъпваме опипом, налучквайки своя следващ ход, опирайки се на инстинктивното си разбиране, на поривите си. Разкази за неизменния риск да се извисим или сринем на фона на собствените си очаквания.
“Бедите на София” разкрива онази крехка неловкост, несръчност и смущение, която всички добре познаваме и проявяваме понякога. Едно момиче между детството и младостта, което изживява първичния ужас на това да опознаваш живота, да го виждаш уязвим, суров, но и с неговата непосилна нежност. Колебанието пред напиращото порастване, желанието животът да е по-поносим, не толкова завладяващ.
“Щеше да ме удари право в лицето светът, който, макар и да не познавах, самата аз бях запратила като топка към него. Щях да почувствам ответния удар на една действителност, която не би съществувала, ако самонадеяно не я бях прозряла и така не ѝ бях вдъхнала живот.”
“Посланието” пък проследява срещата между “него и нея” - двама младежи, които ловко заобикалят срама и клопките на своето приятелство. Покрай неписаното споразумение за взаимно разбирателство се прокрадва враждебно една невидима заплаха. Твърдата предпазливост да откриват света само в контекста на хибридната младост и неопитност може да отложи, но не и да предотврати момента на порастване. А той, разбира се, идва точно когато са тотално обезоръжени от собствената си готовност това да им се случи. Моментът, в който присъствието на другия става осезаемо по нов начин и започва да изпълва празното пространство помежду им.
“Денят бе блед, а момчето - още по-бледо: юноша по неволя.”
В “Чуждестранният легион” срещаме едно малко осемгодишно недоволство с твърди къдрици и волани. Един разказ за несъзнателния инстинкт да бъдеш дете, който, оказва се, може да бъде потиснат, но винаги намира начин да се прояви. За най-страшния и непростим признак на детството - любопитството. Любопитството към новото и неизследваното, радостта от откритието. За неосъзнатата отговорност към тази радост, за (не)умението да познаеш обичта. За нуждата от някой, който да ти разкрие крехкостта на чувството, да те научи как да го опазиш, но без да насади страх в сърцето ти. Една ненавременна трансформация, преход от детството към света на възрастните, уви, винаги съпроводен с доза разочарование.
Всеки от разказите в този сборник е малък свят, който намираме в себе си, но така изкусно пресъздаден от Кларис Лиспектор, че да добавя още нюанси към собственото ни светоусещане. Абсолютно интимно преживяване в стотина страници, предоставено от "Жанет 45".
Read
July 24, 2018За пръв път ми се случва такова нещо - чета и хем се кефя, хем адски се дразня. Разказите на Кларис Лиспектор ми напомнят на стоте романа река на любимия ми Джорджо Манганели. Но това, което при Манганели ме хвърля в луд възторг, тук ме дразни. Умението и на двамата да описват онези чувства, мисли, състояния човешки, за които никой не говори, но които всички добре познаваме е безспорно. Езикът на Лиспектор е прекрасен. И все пак предпочитам едрите мазки с изненадващ детайл тук-там при Манганели.
В същото време разкази като "Изкушението", "Искрено приятелство", "Пътуване до Персеполис", "Петата история" и "Чуждестранният легион" са чудни, чудни, майсторска работа.
В същото време разкази като "Изкушението", "Искрено приятелство", "Пътуване до Персеполис", "Петата история" и "Чуждестранният легион" са чудни, чудни, майсторска работа.
December 25, 2020
Os favoritos foram:
Os desastres de Sofia
Viagem a Petrópolis
Uma amizade sincera
Houve um que me deixou um bocado à toa, ou por outras palavras, não percebi nada:
O Ovo e a Galinha
Os desastres de Sofia
Viagem a Petrópolis
Uma amizade sincera
Houve um que me deixou um bocado à toa, ou por outras palavras, não percebi nada:
O Ovo e a Galinha
February 3, 2022
Четох нещо много наситено, много първично. Разбрах ли го напълно - не.
Тези разкази трябва да се четат бавно, и по възможност на глас.
Тези разкази трябва да се четат бавно, и по възможност на глас.
Read
January 29, 2020Оцених опита за представяне на привидно банални междучовешки размени като събития с експлозивна грандиозност, каквито те често са във вътрешния свят на героите. Това е превъзходен подход. Но усетих и прекомерно интелектуално насилие в тази посока (много казване, малко показване) и изпълнението (подбиране и изграждане на персонажи, история и общо светоусещане) като цяло ме остави равнодушен и необогатен – докато я четях във влака, в купето ми се случиха много по-интересни, ангажиращи и разширяващи света ми неща, отколкото на страниците на книгата (сравнението, съзнавам, е нечестно – все пак БДЖ е почти без конкуренция по литературност). Явно просто не съм идеалният адресат за проникновенията на Лиспектор, които ми бяха понякога красиви и задълбочени, но по-често изсмукани и произволни. Силно се съпротивлявах и срещу пунктуацията, особено в първия разказ – противно на казаното от Лиспектор в увода, в българското издание тя видимо гони съвършена нормативност (и въпреки това е непоследователна – на места са взети различни решения за еквивалентни случаи), което на мен лично ми накъса ритъма на четене. Много по-плавно и уместно за текста според мен щеше да е, ако преобладаваха запетаите – може да е странно в началото, но обикновено се свиква след една-две страници и нататък текстът почва да се лее. Иначе супер корица на Люба Халева и – доколкото мога да преценя – превод на Даринка Кирчева.
November 26, 2015
Initially envy, then anger, draped me. Anger at the notion that I had not been introduced sooner. Robbed of the fact that I could’ve read this so long ago. Anger at the boom which bangs in the mind & echoes through the heart. Where are her tributary busts? Why is she not in some auspicious canon? Where has the label mastermind escaped to that it should not be engraved in every place her name is mentioned? Genius. If I have ever come across such an entity, let it be known that one resides here, in this place, in her name. Transcendent, the word is flung about ad nauseam & yet almost absent is her name in such classifications. Am I hypnotized by folly or are so many hearts blind to the divine word. A strong brew of romanticism with clarity. It wakes me up. This new world. This new language. I am in awe. Each line littered with aphorisms as if an omnipotent being researching the inner confines & the outer atmospheres of this world of tight quarters was explored. She digs stealthily through the writhing organs of life & extracts the fine contingencies which lie their beating without the knowledge of the host. Rarely do I crumble in awe of the talents of many writers. This is such an occasion. An infatuation has been built. So few times have I experienced a writer of this caliber. Innovative eclectic subject matter. Her original form. Unique voice. Extreme intellectualism. She delves far beyond the superficialities of her characters & gets to the heart of their psychological makeup in this fashion the reader can almost hear & feel the minds & hearts of her characters pulse against your fingertips & far into the depths of your ears. They tremble as perfect examples of imperfection compiled richly of all the inadequacies humanity has to offer. Displaying an exuberant range. I am enamored, intoxicated, bewitched. I surrender. I am both mesmerized & furious. She has me swaying from polar opposites like Salieri in the inaccurate Amadeus. Swooning in euphoria to crumbling under the weight of my contempt. Her voice slices as a shining beacon through the cacophony of books & authors which bombard the modern reader. In a world which I believe focuses too much on winners & losers, Lispector clearly rises above many other to prove both author & reader as winners, if not champions of highest treasures. Her superiority can be divided into contributing halves that spew over the typical hundred percentile threshold. I give her envy. I give her worship. Indeed I have not been as mesmerized or as envious since the days long ago when I first picked up a writhing Rimbaud. I have not experienced such introspection & accuracy at divulging the intricacies of the human animal as since I became acquainted with Camus. I give her all the adulation a man can give to a fellow being. A being whose heights I seek to touch. It is quite the feat for me to describe with accuracy the type of genius encapsulated in this woman. It has been without a doubt one of the greatest literary experiences of my life.
December 21, 2017
Тази жена е ненадейно връхлитащ литературен фурор. Първо те поразява красотата и елегантността на външния ѝ вид. В следващия момент обаче
бързо забразяш за тях - с ексцентричността си е способна да ти отнесе главата още в предговора. Кларис Лиспектор е титанично торнадо, прозата ѝ е хипнотична и пристрастяваща. В този непростимо кратък сборник няма слаб разказ. Само 13 парчета, а вече хлътнах до небето по бразилската фурия. Ако Кафка можеше на прочете “Яйцето и кокошката” би пренаписал “Метаморфози”.
бързо забразяш за тях - с ексцентричността си е способна да ти отнесе главата още в предговора. Кларис Лиспектор е титанично торнадо, прозата ѝ е хипнотична и пристрастяваща. В този непростимо кратък сборник няма слаб разказ. Само 13 парчета, а вече хлътнах до небето по бразилската фурия. Ако Кафка можеше на прочете “Яйцето и кокошката” би пренаписал “Метаморфози”.
December 27, 2017
Споменатото в първите въвеждащи страници участие на Кларис Лиспектор на Първия световен вещерски конгрес през 1975 в Колумбия леко ме озадачи.
След като прочетох два пъти последователно книгата, вече съм сигурна, че Кларис е магьосница от друг свят. Даринка Кирчева също.
След като прочетох два пъти последователно книгата, вече съм сигурна, че Кларис е магьосница от друг свят. Даринка Кирчева също.
August 4, 2018
"В ничия чест стана време за ядене. В името на никого беше хубаво. Без никакъв блян. А ние, в крак с деня, постепенно се обезличихме, пораснахме, избуяхме до до висотата на възможния живот. И като селски първенци приехме трапезата."
"Тук изведнъж затъваме още повече, случката престава да бъде случка и се превръща в свой смътен отзвук. Който,ако бъде дълго отсрочван, някой ден ще избухне, както в днешния неделен следобед например, когато от седмици не е валяло, но посърналата красота продължава да е красива. Пред нея ставам сериозна, като пред гроб. "
Така този ден той позна един от редките видове постоянство- постоянството на неосъществимо то желание. Постоянството на неосъществимия идеал....
...може би оттогава придоби следния навик за цял живот: когато неяснотата се увеличеше и той не различаваше добре, сваляше очилата си, уж да ги избърше, и без очила гледаше събеседника си с блесналата втренченост на слепец.
"Тук изведнъж затъваме още повече, случката престава да бъде случка и се превръща в свой смътен отзвук. Който,ако бъде дълго отсрочван, някой ден ще избухне, както в днешния неделен следобед например, когато от седмици не е валяло, но посърналата красота продължава да е красива. Пред нея ставам сериозна, като пред гроб. "
Така този ден той позна един от редките видове постоянство- постоянството на неосъществимо то желание. Постоянството на неосъществимия идеал....
...може би оттогава придоби следния навик за цял живот: когато неяснотата се увеличеше и той не различаваше добре, сваляше очилата си, уж да ги избърше, и без очила гледаше събеседника си с блесналата втренченост на слепец.
September 23, 2018
Странни, тайнствени и хипнотизиращи – тринайсетте разказа на Кларис Лиспектор са великолепно четиво. А тя самата е едно от най-големите имена в световната литература, за което чух за пръв път покрай издаването на тази книга на български.
Първото нещо, което ме впечатли беше корицата, лицето, пилето, яйцето,окото, хлебарките – само няколко детайла, които толкова добре намекват за съдържанието на книгата.
За разказите си Лиспектор казва:
„Написах ги едва когато спонтанно ме осениха и наистина пожелах. Какво съм тогава? Човек, чието сърце понякога разбира; човек, пожелал да изрази с думи един непонятен и неосезаем свят; най-вече човек, чието сърце пърха от крилата радост, когато успее да каже в едно изречение нещо за живота, човешкия или животинския.”
Прочетох тази книга благодарение на Гери от „Жанет 45”, която горещо ми я препоръча по време на „Аполония” в Созопол. Тя знаеше преди мен, че много ще ми хареса.
Гери, благодаря!
А след като вече прочетох разказите, мога да кажа, че това е една от най-интересните и талантливи авторки, които съм чела. И по някакъв странен начин ми напомня за мексиканската художничката Фрида Кало.
Не знам португалски, но на български думите на Кларис звучат магично, за което заслуга има преводачката Даринка Кирчева. И докато четях, не ме напусна усещането, че всяка история е като айсберг, който крие много повече от това, което показва на повърхността.
Всеки разказ е пропит с дълбока чувствителност и едно мистично усещане за света и хората. Писането на Лиспектор е непресторено, напрегнато, пълно с обич, въпреки жестокостта на пръв поглед – прочете за бедите на София, за маймунката Лизет, старицата Маргарида, за приятелките Алмира и Алиса, късогледството на безимения герой, епичното изтребване на хлебарките в пет версии, искреното приятелство на двама души, които не искат да се видят никога повече, покорните съпруг и съпруга, „потънали в мечти”, пиленцето, което събужда спомена за онзи ден, когато Офелия...
Кларис Лиспектор пише много красиво:
„Трапезата беше обсипана с тържествено изобилие. Върху бялата покривка се трупаха житни класове. И червени ябълки, огромни, жълти моркови, валчести до пръскане домати, сочнозелени чайоти, злобни в диващината си ананаси, спокойни оранжеви портокали, бодливи като таралежи ангурии, краставици, твърдо обвили воднистата си сърцевина, кухи червеникави чушки, които лютяха на очите – всичко оплетено в кичури влажна царевична брада, златиста като покрай нечия уста. И гроздови зърна. Най-моравите от черното грозде, които нямаха търпение да бъдат смачкани. Без значение от кого. Доматите не гръхлееха за никого – само за въздуха, за кръглия въздух. Събота беше за който дойде. И портокалът щеше да подслади езика на първия вестил се. До чинията на всеки гост по неволя жената, дето миеше краката на странници, бе сложила – без да ни подбира, без дори да ни обича – житен стрък или връзка парливи репички, или ален резен диня с весели семки. Всичко това – прерязано от испанската тръпчивост, която се долавяше в зелените лимони. В гърнетата кротуваше млякото, сякаш с козите бе прекосило скалистата пустош. Почти черно от тъпкане вино по��репваше в глинени кани. Всичко пред нас. Всичко неомърсено от усуканото човешко желание. Всичко това, каквото е, не каквото го искаме. Само съществуващо и цяло. По начина, по който съществува полето. Или планините. Или много мъже и жени, за разлика от нас, ненаситните.”
Сякаш тя не описва само трапезата, а самата същина на живота, оставяйки тайната недокосната, за да има смисъл във всичко. Усещането е подобно и в същото време различно в останалите ѝ разкази. И не смятам, че такъв тип писане е възможно да бъде подложен на анализ. Тя пише така, че да обърка повърхностните ти мисли, да докосне подсъзнанието ти, да събуди в теб тъга, изумление, съжаление, състрадание, любопитсво, омраза, любов... Необятно, необяснимо и истинско.
Първото нещо, което ме впечатли беше корицата, лицето, пилето, яйцето,окото, хлебарките – само няколко детайла, които толкова добре намекват за съдържанието на книгата.
За разказите си Лиспектор казва:
„Написах ги едва когато спонтанно ме осениха и наистина пожелах. Какво съм тогава? Човек, чието сърце понякога разбира; човек, пожелал да изрази с думи един непонятен и неосезаем свят; най-вече човек, чието сърце пърха от крилата радост, когато успее да каже в едно изречение нещо за живота, човешкия или животинския.”
Прочетох тази книга благодарение на Гери от „Жанет 45”, която горещо ми я препоръча по време на „Аполония” в Созопол. Тя знаеше преди мен, че много ще ми хареса.
Гери, благодаря!
А след като вече прочетох разказите, мога да кажа, че това е една от най-интересните и талантливи авторки, които съм чела. И по някакъв странен начин ми напомня за мексиканската художничката Фрида Кало.
Не знам португалски, но на български думите на Кларис звучат магично, за което заслуга има преводачката Даринка Кирчева. И докато четях, не ме напусна усещането, че всяка история е като айсберг, който крие много повече от това, което показва на повърхността.
Всеки разказ е пропит с дълбока чувствителност и едно мистично усещане за света и хората. Писането на Лиспектор е непресторено, напрегнато, пълно с обич, въпреки жестокостта на пръв поглед – прочете за бедите на София, за маймунката Лизет, старицата Маргарида, за приятелките Алмира и Алиса, късогледството на безимения герой, епичното изтребване на хлебарките в пет версии, искреното приятелство на двама души, които не искат да се видят никога повече, покорните съпруг и съпруга, „потънали в мечти”, пиленцето, което събужда спомена за онзи ден, когато Офелия...
Кларис Лиспектор пише много красиво:
„Трапезата беше обсипана с тържествено изобилие. Върху бялата покривка се трупаха житни класове. И червени ябълки, огромни, жълти моркови, валчести до пръскане домати, сочнозелени чайоти, злобни в диващината си ананаси, спокойни оранжеви портокали, бодливи като таралежи ангурии, краставици, твърдо обвили воднистата си сърцевина, кухи червеникави чушки, които лютяха на очите – всичко оплетено в кичури влажна царевична брада, златиста като покрай нечия уста. И гроздови зърна. Най-моравите от черното грозде, които нямаха търпение да бъдат смачкани. Без значение от кого. Доматите не гръхлееха за никого – само за въздуха, за кръглия въздух. Събота беше за който дойде. И портокалът щеше да подслади езика на първия вестил се. До чинията на всеки гост по неволя жената, дето миеше краката на странници, бе сложила – без да ни подбира, без дори да ни обича – житен стрък или връзка парливи репички, или ален резен диня с весели семки. Всичко това – прерязано от испанската тръпчивост, която се долавяше в зелените лимони. В гърнетата кротуваше млякото, сякаш с козите бе прекосило скалистата пустош. Почти черно от тъпкане вино по��репваше в глинени кани. Всичко пред нас. Всичко неомърсено от усуканото човешко желание. Всичко това, каквото е, не каквото го искаме. Само съществуващо и цяло. По начина, по който съществува полето. Или планините. Или много мъже и жени, за разлика от нас, ненаситните.”
Сякаш тя не описва само трапезата, а самата същина на живота, оставяйки тайната недокосната, за да има смисъл във всичко. Усещането е подобно и в същото време различно в останалите ѝ разкази. И не смятам, че такъв тип писане е възможно да бъде подложен на анализ. Тя пише така, че да обърка повърхностните ти мисли, да докосне подсъзнанието ти, да събуди в теб тъга, изумление, съжаление, състрадание, любопитсво, омраза, любов... Необятно, необяснимо и истинско.
December 21, 2018
"A Legião Estrangeira" é o primeiro livro que leio de Clarice Lispector. Decidi (e bem) começar pela ficção curta da autora.
Este volume reúne 13 contos de Clarice, todos eles muito diferentes entre si mas com temáticas semelhantes. O âmbito familiar, a amizade, a perda, o abandono e a perversidade são os temas mais comuns ao longo desta colectânea.
De um modo geral, gostei de todos os contos, com preferência clara para alguns. No entanto, o que mais me fascinou foi a crueza, a clareza e o pragmatismo poético (contradição?) da escrita de Clarice.
"O Ovo e a Galinha", de que já havia ouvido a autora falar numa (maravilhosa) entrevista dada meses antes da sua morte, foi o meu conto favorito da colectânea. Clarice diz que este é o único conto que não entende, dentro de toda a sua obra. Na minha opinião, este conto não é para ser entendido. É para ser profundamente sentido, dentro de todo o seu hermetismo, confusão e vastidão de conceitos e conclusões.
"A Repartição dos Pães", "Os Obedientes" e "Viagem a Petrópolis" foram mais três dos contos que me agradaram; e "Os Desastres de Sofia" e "Tentação" as duas narrativas que menos me disseram.
Para primeira experiência, foi muitíssimo agradável a leitura desta mulher misteriosa, intensa e profunda.
Este volume reúne 13 contos de Clarice, todos eles muito diferentes entre si mas com temáticas semelhantes. O âmbito familiar, a amizade, a perda, o abandono e a perversidade são os temas mais comuns ao longo desta colectânea.
De um modo geral, gostei de todos os contos, com preferência clara para alguns. No entanto, o que mais me fascinou foi a crueza, a clareza e o pragmatismo poético (contradição?) da escrita de Clarice.
"O Ovo e a Galinha", de que já havia ouvido a autora falar numa (maravilhosa) entrevista dada meses antes da sua morte, foi o meu conto favorito da colectânea. Clarice diz que este é o único conto que não entende, dentro de toda a sua obra. Na minha opinião, este conto não é para ser entendido. É para ser profundamente sentido, dentro de todo o seu hermetismo, confusão e vastidão de conceitos e conclusões.
"A Repartição dos Pães", "Os Obedientes" e "Viagem a Petrópolis" foram mais três dos contos que me agradaram; e "Os Desastres de Sofia" e "Tentação" as duas narrativas que menos me disseram.
Para primeira experiência, foi muitíssimo agradável a leitura desta mulher misteriosa, intensa e profunda.
July 23, 2022
Clarice Lispector facilmente ocupa um lugar alto quando eu penso em autores favoritos. sempre que eu leio algo dela eu fico com a sensação de 'uau' e termino a leitura muito impressionada e empolgada. eu oscilo entre querer ler tudo que ela publicou de uma vez só ou deixar para ler aos pouquinhos, assim sempre tem algo novo para conhecer. A legião estrangeira é um livro de contos e nem preciso me prolongar muito para dizer que eu amei.
Na minha percepção, diversos contos se constroem frente a temática do crescimento, amadurecimento e tudo que se entrelaça nesse processo durante a vida de uma pessoa. Como crescer implica se confrontar com o não saber, com a dúvida, o desamparo, a ambivalência inerente do ser humano e mais. A autora traz a temática do desejo e como esse é essencial para uma pessoa se colocar em movimento. Aborda questões da infância, das relações humanas e das dificuldades humanas.
Gostei muito mesmo. Quero voltar a revisitar esses textos em outros momentos, quero pensar mais profundamente sobre, quero mergulhar na genialidade que a Clarice proporciona e ficar absorvendo tudo que tem para ser absorvido nessa obra.
Na minha percepção, diversos contos se constroem frente a temática do crescimento, amadurecimento e tudo que se entrelaça nesse processo durante a vida de uma pessoa. Como crescer implica se confrontar com o não saber, com a dúvida, o desamparo, a ambivalência inerente do ser humano e mais. A autora traz a temática do desejo e como esse é essencial para uma pessoa se colocar em movimento. Aborda questões da infância, das relações humanas e das dificuldades humanas.
Gostei muito mesmo. Quero voltar a revisitar esses textos em outros momentos, quero pensar mais profundamente sobre, quero mergulhar na genialidade que a Clarice proporciona e ficar absorvendo tudo que tem para ser absorvido nessa obra.
March 3, 2018
*
"Бях на девет години и нещо - възраст корава като нескършеното стъбло на бегония."
*
"...и неразумното ми сърце се разтуптя твърде бурно с риск да събуди огромния заспал свят."
*
"Всеки от нас твърде много обичаше съботата, за да я прекарва с когото не желае."
*
"Хлябът е обич между чужди".
*
"Голяма къща с дълбок корен."
*
"На яйцето посвещавам китайския народ."
*
"Той бе по-силен от нея. Нито веднъж не погледна назад."
*
"Тя не беше жена, която ще тръгне на разходка, без преди това добре да си е вчесала косата."
*
"Винаги ѝ се намираха шоколад в чантата и страхове какво ли е забъркала."
*
"Пропява петелът от предната история."
*
"Бяхме много млади и не умеехме да мълчим."
*
"Тогава почти се усмихваше - сякаш, простряна на операционната маса, казваше, че не боли много."
"Бележка за словослагателя
Прощавайте, че допускам толкова грешки с пишещата машина. То е, първо, защото ръката ми е изгорена, и второ, не знам защо. Имам следната молба. Не ме поправяйте. Пунктуацията е дъхът на изречението, а моето изречение диша така. Дори да ви се струвам странна, уважете ме. И аз самата съм принудена да се уважавам. Писането е проклятие."
- "Кларис за Кларис: Вместо предговор"
Най-любими разкази:
"Петата история"
"Пътуване до Петрополис"
"Чуждестранният легион"
"Бях на девет години и нещо - възраст корава като нескършеното стъбло на бегония."
*
"...и неразумното ми сърце се разтуптя твърде бурно с риск да събуди огромния заспал свят."
*
"Всеки от нас твърде много обичаше съботата, за да я прекарва с когото не желае."
*
"Хлябът е обич между чужди".
*
"Голяма къща с дълбок корен."
*
"На яйцето посвещавам китайския народ."
*
"Той бе по-силен от нея. Нито веднъж не погледна назад."
*
"Тя не беше жена, която ще тръгне на разходка, без преди това добре да си е вчесала косата."
*
"Винаги ѝ се намираха шоколад в чантата и страхове какво ли е забъркала."
*
"Пропява петелът от предната история."
*
"Бяхме много млади и не умеехме да мълчим."
*
"Тогава почти се усмихваше - сякаш, простряна на операционната маса, казваше, че не боли много."
"Бележка за словослагателя
Прощавайте, че допускам толкова грешки с пишещата машина. То е, първо, защото ръката ми е изгорена, и второ, не знам защо. Имам следната молба. Не ме поправяйте. Пунктуацията е дъхът на изречението, а моето изречение диша така. Дори да ви се струвам странна, уважете ме. И аз самата съм принудена да се уважавам. Писането е проклятие."
- "Кларис за Кларис: Вместо предговор"
Най-любими разкази:
"Петата история"
"Пътуване до Петрополис"
"Чуждестранният легион"
December 1, 2012
Writing that seems to generate new ways of describing writing. For example, one starts thinking of fantastic descriptions for what's happening, (who knows where, it's hardly on the page anymore, in real time): writing with "a blast radius," or writing that has "population density," or writing that has "connections with dendritic extension," or writing "that seems to humanize physics concepts like force, or capacitance." So dazzling are the taxonomies, that the paragraph hardly seems to be the unit organization any longer. There are new kinds of thought inversions, and almost brutal honesties delivered with breezy grace. It's writing "hewn with oracular chisels." The "Chronicles" section make one weep for the gauche requirements and assumptions of genre: outside of category, they are reflections, epigrams, pauses, jaunts, remembrances.
December 13, 2017
A nice time to reread Lispector, specially after I've watched the memorable and unforgettable interview provided by LitHub the only existing footage of Lispector made in 1977, the year of her death.
Contents:
Os desastres de Sofia
A repartição dos pães
A mensagem
Macacos
O ovo e a galinha
Tentação
Viagem a Petrópolis
A solução
Evolução de uma miopia
A quinta história
Uma amizade sincera
Os obedientes
A legião estrangeira
Contents:
Os desastres de Sofia
A repartição dos pães
A mensagem
Macacos
O ovo e a galinha
Tentação
Viagem a Petrópolis
A solução
Evolução de uma miopia
A quinta história
Uma amizade sincera
Os obedientes
A legião estrangeira
Displaying 1 - 30 of 150 reviews