What do you think?
Rate this book
Новели
В сборника са представени следните новели от Иво Андрич: Мостове, Усилена година, Олуячани, Ръзавките хълмове, Приказка за слона на Везира, Чудото в Олово, В килия N 115, Шега в Самсариния хан, Чашата, Труп, Змия, Бюфет "Титаник", Аска и вълкът, Лица, Гоя, Разговор с Гоя, Жената от слонова кост, Слепецът.
263 pages, Hardcover
First published January 1, 1976
11 people want to read
About the author
Ivo Andrić
261 books1,255 followersIvo Andrić (Serbian Cyrillic: Иво Андрић; born Ivan Andrić) was a Yugoslav novelist, poet and short story writer who won the Nobel Prize in Literature in 1961. His writings dealt mainly with life in his native Bosnia under Ottoman rule.
Born in Travnik in Austria-Hungary, modern-day Bosnia and Herzegovina, Andrić attended high school in Sarajevo, where he became an active member of several South Slav national youth organizations. Following the assassination of Archduke of Austria Franz Ferdinand in June 1914, Andrić was arrested and imprisoned by the Austro-Hungarian police, who suspected his involvement in the plot. As the authorities were unable to build a strong case against him, he spent much of the war under house arrest, only being released following a general amnesty for such cases in July 1917. After the war, he studied South Slavic history and literature at universities in Zagreb and Graz, eventually attaining his PhD. in Graz in 1924. He worked in the diplomatic service of the Kingdom of Yugoslavia from 1920 to 1923 and again from 1924 to 1941. In 1939, he became Yugoslavia's ambassador to Germany, but his tenure ended in April 1941 with the German-led invasion of his country. Shortly after the invasion, Andrić returned to German-occupied Belgrade. He lived quietly in a friend's apartment for the duration of World War II, in conditions likened by some biographers to house arrest, and wrote some of his most important works, including Na Drini ćuprija (The Bridge on the Drina).
Following the war, Andrić was named to a number of ceremonial posts in Yugoslavia, which had since come under communist rule. In 1961, the Nobel Committee awarded him the Nobel Prize in Literature, selecting him over writers such as J.R.R. Tolkien, Robert Frost, John Steinbeck and E.M. Forster. The Committee cited "the epic force with which he ... traced themes and depicted human destinies drawn from his country's history". Afterwards, Andrić's works found an international audience and were translated into a number of languages. In subsequent years, he received a number of awards in his native country. Andrić's health declined substantially in late 1974 and he died in Belgrade the following March.
In the years following Andrić's death, the Belgrade apartment where he spent much of World War II was converted into a museum and a nearby street corner was named in his honour. A number of other cities in the former Yugoslavia also have streets bearing his name. In 2012, filmmaker Emir Kusturica began construction of an ethno-town in eastern Bosnia that is named after Andrić. As Yugoslavia's only Nobel Prize-winning writer, Andrić was well known and respected in his native country during his lifetime. In Bosnia and Herzegovina, beginning in the 1950s and continuing past the breakup of Yugoslavia, his works have been disparaged by Bosniak literary critics for their supposed anti-Muslim bias. In Croatia, his works had occasionally been blacklisted following Yugoslavia's dissolution in the 1990s, but were rehabilitated by the literary community. He is highly regarded in Serbia for his contributions to Serbian literature.
Born in Travnik in Austria-Hungary, modern-day Bosnia and Herzegovina, Andrić attended high school in Sarajevo, where he became an active member of several South Slav national youth organizations. Following the assassination of Archduke of Austria Franz Ferdinand in June 1914, Andrić was arrested and imprisoned by the Austro-Hungarian police, who suspected his involvement in the plot. As the authorities were unable to build a strong case against him, he spent much of the war under house arrest, only being released following a general amnesty for such cases in July 1917. After the war, he studied South Slavic history and literature at universities in Zagreb and Graz, eventually attaining his PhD. in Graz in 1924. He worked in the diplomatic service of the Kingdom of Yugoslavia from 1920 to 1923 and again from 1924 to 1941. In 1939, he became Yugoslavia's ambassador to Germany, but his tenure ended in April 1941 with the German-led invasion of his country. Shortly after the invasion, Andrić returned to German-occupied Belgrade. He lived quietly in a friend's apartment for the duration of World War II, in conditions likened by some biographers to house arrest, and wrote some of his most important works, including Na Drini ćuprija (The Bridge on the Drina).
Following the war, Andrić was named to a number of ceremonial posts in Yugoslavia, which had since come under communist rule. In 1961, the Nobel Committee awarded him the Nobel Prize in Literature, selecting him over writers such as J.R.R. Tolkien, Robert Frost, John Steinbeck and E.M. Forster. The Committee cited "the epic force with which he ... traced themes and depicted human destinies drawn from his country's history". Afterwards, Andrić's works found an international audience and were translated into a number of languages. In subsequent years, he received a number of awards in his native country. Andrić's health declined substantially in late 1974 and he died in Belgrade the following March.
In the years following Andrić's death, the Belgrade apartment where he spent much of World War II was converted into a museum and a nearby street corner was named in his honour. A number of other cities in the former Yugoslavia also have streets bearing his name. In 2012, filmmaker Emir Kusturica began construction of an ethno-town in eastern Bosnia that is named after Andrić. As Yugoslavia's only Nobel Prize-winning writer, Andrić was well known and respected in his native country during his lifetime. In Bosnia and Herzegovina, beginning in the 1950s and continuing past the breakup of Yugoslavia, his works have been disparaged by Bosniak literary critics for their supposed anti-Muslim bias. In Croatia, his works had occasionally been blacklisted following Yugoslavia's dissolution in the 1990s, but were rehabilitated by the literary community. He is highly regarded in Serbia for his contributions to Serbian literature.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 of 1 review
November 11, 2021
Убийствени.
Оригиналната идея беше да чета Мостът на Дрина, но пък ми попадна копие на Новелите на сергията на книгопродавач в морската ни столица, който силно нахвали разказите, та нямаше как да не взема.
Въпросните изобщо не разочароват. Разказите скачат от стилистика в стилистика и при все, че радикално се различават по този фактор, все пак остават хомогенни и почеркът на Андрич е осезаем. Не мога да преценя кой или кои са ми любимите. Непосредствено след прочитането на сборника, изпитвам силно желание отново да го разлистя и да се потопя в детайла на плътните светове и персонажи създадени от Андрич.
Оформлението от издателство "Христо Г. Данов" от 1976-та година е семпло и изчистено, и много елегантно. Усещането е като за класика, каквато и е.
Кратки съждения:
На пръв поглед, фокусът на сборника изглежда да е новелата Приказка за слона на везира: Битов балкански реализъм със сюрреалистичен компонент, силни персонажи и адекватна народо-психология. Точно каквото очаквах от Андрич преди да захвана сборника.
Другата "приказка" в изданието, Аска и вълкът, е всъщност много по-близо до жанра на класическата приказка отколкото Слона . Символизмът е директен, чупещ границите между реалността и фикцията, а материалът и разглежданите теми и спокойствието, с които са разгърнати, са само една демонстрация на майсторското перо на автора в сборника; а такива примери тук има много.
Слона е стратегически поставен в първата част на сборника, докато Аска неслучайно е към края на изданието, спомагайки да балансира съдържанието, което прелива от кратки философски разкази в пасторални битови драми, с микс от споменатите приказки, идиосинкретичните "манастирски" разкази на Андрич за монаха Фра (брат) Петър, и житейските истории във военно време. По нещо за всеки вкус, а слабо няма.
В разказите за Гоя (Гоя и Разговор с Гоя), дълбокият интерес на Андрич към личността на художника и академичното ниво на познание към биографията и изкуството му са очевидни. Но по-впечатляваща е свободата, елегантността и критичната задълбоченост, с която Андрич не само си позволява да води философски разсъждения за изкуството и живота на Гоя от първо лице, ами и да го прави с изтънчеността и правдоподобността (или дори, да го наречем, дълбокия творчески усет), на които са способни само най-големите творци на литературното изкуство. Контрапунктът в Разговор с Гоя, където абсолютният нихилизъм на персонажа е противопоставен и разклатен от самия Гоя с разказа си за неговия приятел Паоло, гледащ на изкуството през призмата на християнската апологетика и духовните отражения на творческия процес, предизвиква читателя да спре и да препрочете отделни абзаци многократно, за да може да се потопи в многопластовия нюанс на "разговора".
Чудото в Олово пък от своя страна ме шокира в своята също критична, дори брутална, циничност, и неслучайно го поставям до разказите за Гоя в рецензията си. Преливането от духовната чистота на неподправения религиозен екстаз и възхвала към върховния идеал, към Бога, рязко и неочаквано се превръща в абсолютен нихилизъм. Сходен е и случаят с Бюфет "Титаник", където противопоставянето е между безсмислието (или безсмисленото битие; битието лишено от смисъл) и отхвърлянето, а нихилизмът отново се прокрадва, този път в сенките на описаната Босненска фашистка реалност. Може би тук откриваме най-живите и плътно скроени персонажи в целия сборник, редом с девствените и неопетнени момичета, чужденци в собствената си Босненска земя, в Змия.
Всичко това не значи, че в останалите разкази липсва погледът на автора вътре към човешката душа. Напротив, в пасторалните Усилена Година и Олуячани, сходни до стилистиката и битовата реалност през 19-ти век на Балканите (Босненската и Българската реалност не са толкова далечни; читателят ще намери повече паралели отколкото различия) позната ни от разказите на Елин Пелин, примерно, е видно авторовото дълбоко познание на човешките нрави и градивните им компоненти. В Олуячани Анрич отива една стъпка напред, дори. Очакваната по презумпция пасторална среда е видоизменена до чудна, приказна такава, със сериозен мрачен, но самобитен и много специфичен отенък. И при все това разказът не излиза отвъд здравата си реалистична основа. Митологизирането на това отделно определено малко Босненско село е постигнато със завиден ефект.
Другият шокиращ, но отново приказен разказ в сборника, е Труп. Но за да не разтягам тази вече дълга рецензия прекалено много, само ще спомена и кратките Мостове, Жената от Слонова кост и Слепецът, които рамкират сборника по чудесен начин, атестирайки отново и за добрия подбор на Боян Ничев: превел голяма част от разказите, подбрал и редактирал сборника.
Във всички разкази неотлъчно ни преследват два компонента издигнати на висота, която, с риск да се повторя, само големите автори-класици доказват способността си да достигат: неизменимата и неангажирана природа-свидетел - и ключов пасивен играч - на както битови драми, така и на събития от историческо значение, както и реалните, истинни и по-живи от живите персонажи, всеки един функциониращ в своя собствен свят със своите си (и при все тях) характерни емоционални, духовни или физически недъзи, копнежи и страдания.
Във всички разкази проличава и Логосът; изконната Истина, космическите неписани закони на Битието. Логиката на духовните причинно-следствени връзки е издържана и удря всички правилни ноти, почти по библейски. В този си смисъл, разказите на Андрич са истинско изкуство.
Завършвам с цитат от един от разказите за Фра Петър:
Оригиналната идея беше да чета Мостът на Дрина, но пък ми попадна копие на Новелите на сергията на книгопродавач в морската ни столица, който силно нахвали разказите, та нямаше как да не взема.
Въпросните изобщо не разочароват. Разказите скачат от стилистика в стилистика и при все, че радикално се различават по този фактор, все пак остават хомогенни и почеркът на Андрич е осезаем. Не мога да преценя кой или кои са ми любимите. Непосредствено след прочитането на сборника, изпитвам силно желание отново да го разлистя и да се потопя в детайла на плътните светове и персонажи създадени от Андрич.
Оформлението от издателство "Христо Г. Данов" от 1976-та година е семпло и изчистено, и много елегантно. Усещането е като за класика, каквато и е.
Кратки съждения:
На пръв поглед, фокусът на сборника изглежда да е новелата Приказка за слона на везира: Битов балкански реализъм със сюрреалистичен компонент, силни персонажи и адекватна народо-психология. Точно каквото очаквах от Андрич преди да захвана сборника.
Другата "приказка" в изданието, Аска и вълкът, е всъщност много по-близо до жанра на класическата приказка отколкото Слона . Символизмът е директен, чупещ границите между реалността и фикцията, а материалът и разглежданите теми и спокойствието, с които са разгърнати, са само една демонстрация на майсторското перо на автора в сборника; а такива примери тук има много.
Слона е стратегически поставен в първата част на сборника, докато Аска неслучайно е към края на изданието, спомагайки да балансира съдържанието, което прелива от кратки философски разкази в пасторални битови драми, с микс от споменатите приказки, идиосинкретичните "манастирски" разкази на Андрич за монаха Фра (брат) Петър, и житейските истории във военно време. По нещо за всеки вкус, а слабо няма.
В разказите за Гоя (Гоя и Разговор с Гоя), дълбокият интерес на Андрич към личността на художника и академичното ниво на познание към биографията и изкуството му са очевидни. Но по-впечатляваща е свободата, елегантността и критичната задълбоченост, с която Андрич не само си позволява да води философски разсъждения за изкуството и живота на Гоя от първо лице, ами и да го прави с изтънчеността и правдоподобността (или дори, да го наречем, дълбокия творчески усет), на които са способни само най-големите творци на литературното изкуство. Контрапунктът в Разговор с Гоя, където абсолютният нихилизъм на персонажа е противопоставен и разклатен от самия Гоя с разказа си за неговия приятел Паоло, гледащ на изкуството през призмата на християнската апологетика и духовните отражения на творческия процес, предизвиква читателя да спре и да препрочете отделни абзаци многократно, за да може да се потопи в многопластовия нюанс на "разговора".
Чудото в Олово пък от своя страна ме шокира в своята също критична, дори брутална, циничност, и неслучайно го поставям до разказите за Гоя в рецензията си. Преливането от духовната чистота на неподправения религиозен екстаз и възхвала към върховния идеал, към Бога, рязко и неочаквано се превръща в абсолютен нихилизъм. Сходен е и случаят с Бюфет "Титаник", където противопоставянето е между безсмислието (или безсмисленото битие; битието лишено от смисъл) и отхвърлянето, а нихилизмът отново се прокрадва, този път в сенките на описаната Босненска фашистка реалност. Може би тук откриваме най-живите и плътно скроени персонажи в целия сборник, редом с девствените и неопетнени момичета, чужденци в собствената си Босненска земя, в Змия.
Всичко това не значи, че в останалите разкази липсва погледът на автора вътре към човешката душа. Напротив, в пасторалните Усилена Година и Олуячани, сходни до стилистиката и битовата реалност през 19-ти век на Балканите (Босненската и Българската реалност не са толкова далечни; читателят ще намери повече паралели отколкото различия) позната ни от разказите на Елин Пелин, примерно, е видно авторовото дълбоко познание на човешките нрави и градивните им компоненти. В Олуячани Анрич отива една стъпка напред, дори. Очакваната по презумпция пасторална среда е видоизменена до чудна, приказна такава, със сериозен мрачен, но самобитен и много специфичен отенък. И при все това разказът не излиза отвъд здравата си реалистична основа. Митологизирането на това отделно определено малко Босненско село е постигнато със завиден ефект.
Другият шокиращ, но отново приказен разказ в сборника, е Труп. Но за да не разтягам тази вече дълга рецензия прекалено много, само ще спомена и кратките Мостове, Жената от Слонова кост и Слепецът, които рамкират сборника по чудесен начин, атестирайки отново и за добрия подбор на Боян Ничев: превел голяма част от разказите, подбрал и редактирал сборника.
Във всички разкази неотлъчно ни преследват два компонента издигнати на висота, която, с риск да се повторя, само големите автори-класици доказват способността си да достигат: неизменимата и неангажирана природа-свидетел - и ключов пасивен играч - на както битови драми, така и на събития от историческо значение, както и реалните, истинни и по-живи от живите персонажи, всеки един функциониращ в своя собствен свят със своите си (и при все тях) характерни емоционални, духовни или физически недъзи, копнежи и страдания.
Във всички разкази проличава и Логосът; изконната Истина, космическите неписани закони на Битието. Логиката на духовните причинно-следствени връзки е издържана и удря всички правилни ноти, почти по библейски. В този си смисъл, разказите на Андрич са истинско изкуство.
Завършвам с цитат от един от разказите за Фра Петър:
"На всички твърдения, че някога било по-добре, той обикновено отговаряше, че не е било по-добре, а е било отдавна. 'Всичко, което е било отдавна, е по-добро, а най-добро е онова, което никога не е било', подиграваше се той."
Displaying 1 of 1 review