What do you think?
Rate this book
С най-хубав спомен / Добри момчета / Мястото
Avec mon meilleur souvenir / Francoise Sagan.
De si braves garçons / Patrick Modiano.
La place / Annie Ernaux
В този сборник се предлагат произведения на трима представители на съвременната френска белетристика.
Какво връща човека към неговото минало? Всяко от събраните тук произведения отговаря по своему на този въпрос, крайъгълен в битието на хората.
De si braves garçons / Patrick Modiano.
La place / Annie Ernaux
В този сборник се предлагат произведения на трима представители на съвременната френска белетристика.
Какво връща човека към неговото минало? Всяко от събраните тук произведения отговаря по своему на този въпрос, крайъгълен в битието на хората.
269 pages, Paperback
Published January 1, 1986
1 person is currently reading
29 people want to read
About the author
Françoise Sagan
250 books1,677 followersBorn Françoise Quoirez, Sagan grew up in a French Catholic, bourgeois family. She was an independent thinker and avid reader as a young girl, and upon failing her examinations for continuing at the Sorbonne, she became a writer.
She went to her family's home in the south of France and wrote her first novel, Bonjour Tristesse, at age 18. She submitted it to Editions Juillard in January 1954 and it was published that March. Later that year, She won the Prix des Critiques for Bonjour Tristesse.
She chose "Sagan" as her pen name because she liked the sound of it and also liked the reference to the Prince and Princesse de Sagan, 19th century Parisians, who are said to be the basis of some of Marcel Proust's characters.
She was known for her love of drinking, gambling, and fast driving. Her habit of driving fast was moderated after a serious car accident in 1957 involving her Aston Martin while she was living in Milly, France.
Sagan was twice married and divorced, and subsequently maintained several long-term lesbian relationships. First married in 1958 to Guy Schoeller, a publisher, they divorced in 1960, and she was then married to Robert James Westhoff, an American ceramicist and sculptor, from 1962 to 63. She had one son, Denis, from her second marriage.
She won the Prix de Monaco in 1984 in recognition of all of her work.
She went to her family's home in the south of France and wrote her first novel, Bonjour Tristesse, at age 18. She submitted it to Editions Juillard in January 1954 and it was published that March. Later that year, She won the Prix des Critiques for Bonjour Tristesse.
She chose "Sagan" as her pen name because she liked the sound of it and also liked the reference to the Prince and Princesse de Sagan, 19th century Parisians, who are said to be the basis of some of Marcel Proust's characters.
She was known for her love of drinking, gambling, and fast driving. Her habit of driving fast was moderated after a serious car accident in 1957 involving her Aston Martin while she was living in Milly, France.
Sagan was twice married and divorced, and subsequently maintained several long-term lesbian relationships. First married in 1958 to Guy Schoeller, a publisher, they divorced in 1960, and she was then married to Robert James Westhoff, an American ceramicist and sculptor, from 1962 to 63. She had one son, Denis, from her second marriage.
She won the Prix de Monaco in 1984 in recognition of all of her work.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 of 1 review
December 16, 2022
Три новели от френски писатели, писани 80те. Отделно писах ревю за последната, "Мястото" от Ани Ерно.
Интересно, че редакторската колегия на този том е подбрала трима съвременни автори, смятани за по-скоро лековати (както личи и от предговора), двама от които 30-35 години по-късно ще получат Нобеловата награда за литература. Не знам дали е било заради опит и нюх, или са следвали издателските тенденции в други страни, но е забележително.
И в трите произведения техниката на разказване е споменът. При Саган са лични спомени от забележително пъстрия ѝ житейски път - за Сен Тропе преди славата, за Били Холидей, Тенеси Уилямс и Орсън Уелс, за четивата, които са я оформили като човек и писателка. Спомените са поднесени емоционално, без претенция за достоверност и последователност. Целта е реконструкция на духа на съответните времена, хора и места, а не на събитията. И всред тези спомени за усещания - еуфорията от залаганията и високите скорости, невинността на детството в рая, страхопочитанието пред велики фигури на изкуството, безгрижието на гуляите и наситеното удовлетворение от творчеството - тя разкрива и своята пълнокръвна личност с буйния си, жаден за живот темперамент.
Модиано е верен на себе си в своята поредица от спомени: прозата му е наситена с меланхолия и недоизказаност и е колкото мемоарна, толкова и своего рода очерк. Спомените му са за съучениците от колежа и всеки се състои от две части - училищните години и случайни срещи 15-20 години по-късно. Модиано е изключително състрадателен към хората, които описва, забележително дори. Сякаш вижда право в душата им и разбира източника на всичките им грешки, слабости, тъги. Усещането за колективна травма витае над всички разкази и остава неразрешено, но е ясно откъде идва - колежът явно е за ученици от еврейски произход. Това се разкрива в хода на историите чрез подхвърлени думи тук и там; постепенно читателят започва да разбира поне донякъде пристъпите на меланхолия, които според автора/разказвача връхлитат всеки от възпитаниците на колежа в някакъв момент. Почти всички, попаднали на страниците, изглеждат откъснати от нормалния свят и хора заради своето особено място, белязани от съвсем скорошния - от поколението на родителите и учителите им - невъобразим ужас, който хората с техния произход са преживели. В историите им неизменно се повтарят разкъсаните семейни връзки, невъзможността за пълноценни любовни отношения и изобщо откъснатостта. Самото записване на тези наглед тривиални случки и срещи се усеща някак компулсивно, като опит за закотвяне.
Впрочем страхотно много харесвам Модиано и ми е трудно да го сравня с друг писател.
Интересно, че редакторската колегия на този том е подбрала трима съвременни автори, смятани за по-скоро лековати (както личи и от предговора), двама от които 30-35 години по-късно ще получат Нобеловата награда за литература. Не знам дали е било заради опит и нюх, или са следвали издателските тенденции в други страни, но е забележително.
И в трите произведения техниката на разказване е споменът. При Саган са лични спомени от забележително пъстрия ѝ житейски път - за Сен Тропе преди славата, за Били Холидей, Тенеси Уилямс и Орсън Уелс, за четивата, които са я оформили като човек и писателка. Спомените са поднесени емоционално, без претенция за достоверност и последователност. Целта е реконструкция на духа на съответните времена, хора и места, а не на събитията. И всред тези спомени за усещания - еуфорията от залаганията и високите скорости, невинността на детството в рая, страхопочитанието пред велики фигури на изкуството, безгрижието на гуляите и наситеното удовлетворение от творчеството - тя разкрива и своята пълнокръвна личност с буйния си, жаден за живот темперамент.
Модиано е верен на себе си в своята поредица от спомени: прозата му е наситена с меланхолия и недоизказаност и е колкото мемоарна, толкова и своего рода очерк. Спомените му са за съучениците от колежа и всеки се състои от две части - училищните години и случайни срещи 15-20 години по-късно. Модиано е изключително състрадателен към хората, които описва, забележително дори. Сякаш вижда право в душата им и разбира източника на всичките им грешки, слабости, тъги. Усещането за колективна травма витае над всички разкази и остава неразрешено, но е ясно откъде идва - колежът явно е за ученици от еврейски произход. Това се разкрива в хода на историите чрез подхвърлени думи тук и там; постепенно читателят започва да разбира поне донякъде пристъпите на меланхолия, които според автора/разказвача връхлитат всеки от възпитаниците на колежа в някакъв момент. Почти всички, попаднали на страниците, изглеждат откъснати от нормалния свят и хора заради своето особено място, белязани от съвсем скорошния - от поколението на родителите и учителите им - невъобразим ужас, който хората с техния произход са преживели. В историите им неизменно се повтарят разкъсаните семейни връзки, невъзможността за пълноценни любовни отношения и изобщо откъснатостта. Самото записване на тези наглед тривиални случки и срещи се усеща някак компулсивно, като опит за закотвяне.
Впрочем страхотно много харесвам Модиано и ми е трудно да го сравня с друг писател.
Displaying 1 of 1 review