Ако има някой, който заслужава да е преподавател по ирония, това е Булгаков и "Записки по маншетите" в никакъв случай не разочарова - както като разказ, така и под формата на цял сборник. Персонажите му, включително и самият автор ("Записки по маншетите" е автобиография), са прекрасни и чрез тях се запознаваме с един от най-мрачните периоди в СССР в самото начало на 20-те години.
Въпреки че през по-голямата част от сборника - със сигурност с изключение на разказа "Червената корона" - се запазва почти забавно настроение, малко от обстановката в страната е спестено. През целия сборник се набива потресаващата бедност в СССР. Единадесета част от "Записки по маншетите", озаглавена "Не по-зле от Кнут Хамсун", Булгаков пише само: "Аз гладувам..." Естествено, иронията е, че през същата година Хамсун печели нобелова награда за литература. Следват гонения, затвори, изземване на имущество и дефицити, пакетирани в непоносимостта на Булгаков към съветската власт и всичките й абсурди - а такива изобилстват. Нищо чудно, че сборникът не е отпечатан в рамките на живота на автора.
Препоръчвам го за всеки, който недолюбва социализма.