„… все още не знаеше нищо за пожизненото бреме на майчинство, за безусловната и често до болезненост променяща женската психика връзка с детето…“
Поредно потвърждение – Людмила Улицкая е в кръга на големите съвременни писатели. А „Казусът Кукоцки“ наистина е семейна история. Бях се набрала пак да се ядосвам на „комунизма“ в СССР. Пак си беше така, няма начин. Но в центъра на вниманието за мен бяха героите - на фона на познатите безобразия от 1917 г. до 60-те. По-специфичен елемент в „Казусът Кукоцки“ е науката в съветско време (нали и Улицкая е биолог, личи си, а и от музика разбира), изразен най-често в разговорите между доктор Кукоцки и жилавия евреин Голдберг (винаги в книгите на Улицкая има евреи, но и арменци, украинци и т.н…)
„Последната идея на Голдберг, който след три излежани присъди беше изгубил вроденото си интелигентско чувство за вина пред народа, обществото и родната съветска власт, беше, че социогенетичната единица, носила преди – преди революцията – названието „съветски народ“, през почти петдесетте години съветска власт е престанала да съществува като реалност и че днешното население на Съветския съюз, носещо гордото име „съветски народ“, наистина се явява нова социогенетична единица, коренно различна от изходната по редица параметри – физически, психофизически и нравствени…“
Но действително героите са силата на романа, за мен този път всички са главни. Еднакво важен ми беше всеки – Паша и Иля, Василиса и Тома(как да не ги „сложа“ заедно заради онова съкрушително отърваване от сиротни деца, а Вася си е направо архетипен образ), Таня и Елена разбира се…
Най-често, особено в първата част, ги опознавах не чрез обикновено редене на думи от страна на Улицкая, а чрез умерено литературно „разкрасяване“– точно толкова, за да не бъде стилът ѝ „обикновено писане“, но и да не е досадно изчанчен.
„Има много причини, които пречат на хората да постигнат близост: стестнителността, страхът от намеса, равнодушието, физическото отвращение в крайна сметка. Но има и противоположен поток, който влече, привлича до най-голямата, до невъзможната близост. Къде е тази граница? Доколко е реална? След като очертае условния си магически кръг – по-голям или по-малък, - всеки живее в клетката, която си е направил сам, и отношението му към това умозрително пространство също е различно. Едни ценят въображаемата си клетка като съкровище, други се измъчват от нея, трети искат да пуснат в личното си пространство избраните си любими и да прогонят онези, които напират да влязат в нея…“
„Най-тежките обиди са тъкмо защото най-близките помежду си хора прокарват външните и вътрешните радиуси на личността си по различен начин. На някой просто му трябва жена му да го попита сто пъти: „Защо си такъв бледен? Да не ти е зле?“ Други път възприемат дори един по-внимателен поглед като посегателство срещу свободата си…“
До различната втора част бях взела живота на героите толкова присърце, и особено постепенните промени в семейството, че успях да приема почти всичко от нея. Дори още повече се подсили това, което преживях заради отношенията между съпрузите. Представих си втората част не като мистична фантасмагория (най-много като т.нар. магически реализъм), а като пренебрегваната част от нашия живот – спиране, оглеждане, пречистване. Насред секналата любов и повсеместния блокаж на обичта.
„Всички трябва да се родят отново. Да родят отново себе си…“
„Беше млада и лека. […] Всичко случващо се не отговаряше на забравените ѝ сега очаквания, беше в разрез и с дрънканиците на вярващите бабички, и със сложните умопостроения на различните мистици и визионери, но пък беше в съзвучие с ранните ѝ детски предчувствия.“
„Но това изобщо не означаваше, че миналото е станало неминало – знаеха те, мъжът и жената.“
След това в третата част разказването ми се стори по-скоро обикновено – като изреждане на събития, преки обяснения от авторката кой какъв е. По-често се появяваше недоверие от моя страна – това възможно ли е, онова възможно ли е... Но надделяваше доверието и „наученото от живота“: всичко е възможно. За съжаление или за радост – всякакви промени са възможни.
Четвъртата част за мен беше най-претупана и се изненадах от Людмила Евгениевна. Не бях „съгласна“ изобщо с развитието и в края на третата част. А и на други места из имах чудения (SPOILER: за Флотов възможно ли е това и реакцията може ли да бъде чак такава; братята Голдберг чак толкова спокойни за Женя… и т.н.; а някои герои останаха забравени – не беше ли нужно малко повече да знаем за Томачка по-късно, какво стана с вътревзора на Кукоцки. Но най-вече – втория път в Одеса – нееее…).
Реших да преспя и да видя какво ще ми е отношението цялостно към романа след този финал. За неприемливото реших, че авторите могат да правят каквото смятат за нужно, а то и „животът“ прави така; за претупването – чела съм и други романи, в които последното поколение вече не е толкова „интересно“ – просто се маркира какво става с внуците и правнуците. Най-често „има надежда“ за бъдещето и може би е обичайно да се набляга на предишните поколения – те ни стават най-близки, там ври и кипи всичко.
Но за мен най-голямата сила на романа е свързана с жената, по-точно женската утроба – благодат и бреме (включително във връзка със забранените аборти до 50-те и големите трагедии с „криминалните“ аборти). Затова започнах с такова първо изречение. Освен с „женска психология“, Улицкая се е проявила и с чиста биология, но не като с отблъскваща или сложна физиология или медицина, а като умел писател.
Ето го любимия ми цитат – без подхилкване като при петокласниците, без засрамване като при религиозните, без преекспониране като сексолюбците.
„…Павел Алексеевич от десетилетия наблюдаваше все един и същ обект, разтваряше бледите му двери с пъхнатата си в гумена ръкавица лява ръка, вкарваше вътре огледалцето с извита дръжка и внимателно се взираше в бездънното отверстие на света. Оттам беше дошло всичко живо, това бяха истинските порти на вечността – нещо, за което всичките тези момичета и жени, селски стринки и градски дами, които доверчиво разчекваха краха пред него, изобщо не се замисляха.“
„А бременната жена, поне през втората половина на бременността, е всъщност затворен космос за друго човешко същество.“
Изобщо, силна за мен книга и заради засягането на първичността – това, което често крием или забравяме.
„…горестен звук на новия живот.“
„И в тази точка ставаше ясно, че цялата педагогика е измислица и студен рационализъм и че когато започва педагогиката, отслабва природното чувство, дълбокото, животинското чувство на любов към рожбата…“
„…онзи миг, в който моят жива и топла баба се беше превърнала в странна и ненужна вещ, която трябва да се махне възможно по-далече възможно по-бързо, да се скрие дълбоко под земята.“
„… безболестен, непосрамен, мирен свършек.“
И другото, което винаги ме удря мощно в емоциите – самичките деца (както в книгите на Светлана Алексиевич).
„А аз? А ти? Всички сме сирачета.“
Припомних си защо харесвах Людмила Улицкая преди години (отдавна не бях я чела, като се изключи неотдавна издадения роман „Даниел Щайн, преводач“, но той е съвсем различна книга – тип „колаж“). Освен някои неправдоподобни моменти обаче ме изненада залагането на „дебела“ и „грозна“ като символ непременно на „гадна“ – на няколко места имаше синоними на тези изрази все в такъв смисъл. Преводът считам за отличен – в унисон с това, което е искала да изрази авторката (включително в моментите с хумор), тук-там само ми се набиваше неуместно звучене, но може би е било работа на редактора да го изглади.
Очаквам и следващи книги на писателката-генетик от Башкирия.