What do you think?
Rate this book
Заблуденият конквистадор
64 pages, Paperback
First published January 1, 1993
6 people want to read
About the author
Nikolay Gumilyov
144 books20 followersНиколай Гумилев
An influential Russian poet, literary critic, traveler, and military officer. He was the cofounder of the Acmeist movement. Nikolay Gumilev was arrested and executed by the Cheka, the secret Soviet police force, in 1921.
An influential Russian poet, literary critic, traveler, and military officer. He was the cofounder of the Acmeist movement. Nikolay Gumilev was arrested and executed by the Cheka, the secret Soviet police force, in 1921.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 4 of 4 reviews
January 1, 2015
Тази тънка книжка ни дава образа на Гумильов през превода на Бойко Ламбовски. За познавачите бих препоръчал може би повече превода на Георги Рупчев, на за онези, които не са чели виртуозните иронични стихове на Гумильов, този превод ще е откритие, пробив. Важно е да се знае, разбира се, и това, че Ламбовски не просто владее двата езика достатъчно добре (тоест извънредно добре), но е и подходящ тъкмо за преводач на поети, боравещи с класическия стих както Тайгър Уудс - със стика за голф.
March 18, 2016
Горчиво, иронично, пламенно, смело, дръзко - първите асоциации, които изникват в ума ми за поезията на Гумилёв. Заблуденият конквистадор се гмурва без колебание в поредното приключение, като те повежда със себе си през отминали епохи и бъдещи реалности, тук и отвъд, преди и след. Той скача в душевния, изплува в реалния свят и обратно, вплитайки във всеки свой стих житейски уроци и прозрения- приказки за любов, разочарования, смърт, щастие и т.н., и т.н., до безкрай. Стига да ти се слуша.
Не е страшно. Поетът сам уверява читателя, че е в сигурни ръце:
(...) с душевна топлота не ги лигавя,
не им омръзвам с намеци многозначителни
(...)
Аз уча само как да бъдат смели,
когато свирят покрай тях куршуми,
и чупят бордове вълните мощни —
да бъдат смели и да правят нужното.
("Мои читатели")
Извод?
Въпреки трудните и мрачни моменти, "светът е на безстрашните" и справедливостта винаги чака зад ъгъла. Гумилёв знае най- добре. "Според свидетелствата на съвременниците си Гумильов се е стремял да бъде навсякъде, където е опасно. В разговор с Георги Иванов той му съобщава:— На война е същото… Страшно и скучно. Като тръгваш в конна атака, викат: „Сниши се!“ Аз не се снишавах. Но прекрасно съзнавах колко е рисковано."
А щом настъпи сетният им час,
и алена мъгла ги заобгръща,
ще ги науча да си спомнят всичко —
жестокия и скъп живот,
родината чудата и единствена,
и щом пред Бога се явят,
да отговарят с прости, верни думи —
докато чакат Неговия съд.
("Moи читатели")
***
Стърчи моят замък в пустинни земи
на връх каменист и зъбат.
Аз сам го въздигнах в среднощни тъми,
проклинайки целия свят.
(...)
Не можех по-дълго безумния бард
да слушам и меча извих.
Забодох в гръдта му червен минзухар
в награда за дръзкия стих.
Красиво и кърваво този цветец
връз младата гръд заблестя.
„Върви си — му казах, — злокобен певец!“
Но той бе поел към смъртта.
Аз струните скъсах и арфата с гръм
ударих о пода без жал,
затуй, че за пръв път на гордия хълм
разплакан бе гордият крал.
А замъкът пак тъне винаги в здрач,
и скита насмешникът-трол,
Не знае страхливецът — кралят е в плач
в огромния мраморен хол.
("Песня о певце и короле", 1905)
***
Къде съм? Вече си губя куража.
Сърцето ми в отговор дава знак:
„Ето я гарата, откъдето даже
към Кришна и Буда потегля влак.“
(...)
Сега чак разбирам, че свободата
е блясък отвъден сред този мрак.
Хора и сенки пазят вратата
на планетарния зоопарк.
("Заблудившийся трамвай", 1921)
*Един от шедьоврите на Гумильов — „Заблудилият се трамвай“, написан към края на живота му, е своеобразен „дуел“ с „Пияния кораб“ на Рембо.
***
Но не щеше Гара да умира,
вгледа се нагоре, после вдясно,
дето бяха братята й, после —
пак нагоре, сетне пък поиска
да си тръгне. Старецът не даде
и попита: „Как е?“ Тя с досада
рече: „Няма нищо. Виждам
само чер небесен свод отгоре,
а по нето огънчета, както
в блатото цветчетата напролет.“
Старият помисли и заръча:
„Гледай още!“ И отново Гара
дълго, дълго взира се в небето.
„Не — тя рече, — туй не са цветчета,
а са много, много златни пръсти.
Те ни сочат планините, сочат
ни полята и реките, сочат
всичко, дето вече се е случило,
дето става и ще стане утре.“
Хората я слушаха сащисани;
не децата само — и мъжете
тъй до днес не знаеха да бъбрят.
А на Гара бузите пламтяха,
бляскаха очите — тя цъфтеше, —
и с ръце прострени към небето,
като птица искаше да литне.
После изведнъж запя тъй звънко
като буен вятър сред тръстики,
от иранските хълмя задухал.
(...)
като чучулиги в жарко пладне,
или като жаби в лятна вечер.
(Звездный ужас, 1921)
***
Кипеше площадът от буйната лава човешка,
и с южна разпаленост сипеха жар небесата,
Но гордият вожд вдигна длан и с надменна насмешка
възви своя кон и поведе на север войската.
(Варвары, 1910)
***
Слънце свирепстващо,
слънце заплашващо,
боже, дошъл от отвъдното
с ярки закани;
слънце, убий настоящето
заради бъдното,
но пощади древността ни!
("Молитва, 1910)
***
Днес погледът твой е печален и тъй непознат,
ти с толкова тънки ръце коленете обви…
Чуй: някъде там, край далечното езеро Чад,
жираф грациозен върви.
(...)
Знам весели приказки от екзотични земи,
за вождове, страсти, красавици с черни тела…
Но ти вярваш само в това, че отново ръми,
ти дълго си вдишвала само отровна мъгла.
И как да ти кажа за дивния, гъст аромат
на тропика с палмите, с буйните, странни треви…
Ти плачеш? Чуй: там, край далечното езеро Чад,
жираф грациозен върви.
(Жираф, 1908)
***
Ангел се надвеси от небето.
Наклони към бездната главата.
Но светът бе мрачен, докъдето
адът беше обладал земята.
("Акростих", 1909)
***
О, моята любов към теб е слонче,
родено в европейски зоопарк,
което стъпва с ходила от вата
по пода в кабинета на директора.
Не му предлагай кифлички виенски
и зелеви кочани не предлагай —
то може само резен мандаринов
да хапне или някое бонбонче.
И не плачи, че в тясната си клетка
ще служи на тълпата за посмешище,
и разни продавачи ще му духат
цигарен дим пред кискащи се фльорци.
Недей да мислиш, че ще дойде време,
когато ще порасне то, и гневно
стената ще разкърти и ще хукне
из улиците с рев да мачка всичко.
Не, по-добре, ако ти се присъни
то като слона Анибалов — в броня
от мед блестяща и с пера от щраус —
на път към разтреперания Рим.
("Слоненок", 1921)
***
Звездите тревожни бледнееха вече
и мартенски изгрев пълзеше към тях.
(...)
Излязох навън. Скрежът беше окичил
града с толкоз нежен и приказен прах…
Не помня как там, сред снега коленичих
и кръста си златен до устни допрях
("Крест", 1908)
***
Той се кле със страшни речи
на Мадоната във храма,
че ще бъде верен вечно
на най-Праведната дама.
Ала после взе да пада,
и с порока да играе…
Бе веднъж заклан при свада
и след туй дойде пред рая.
„Ти ли се закле у храма —
Богородица му рече,
че на Праведната дама
ще й бъдеш верен вечно?
Мен лъжци не са ми скъпи,
да ги слушам аз не мога.
Който клетва е престъпил —
да не търси жал у Бога.“
„Прошка, прошка“ — викна само
той пред зейналите двери.
„Търсих Праведната дама —
никъде не я намерих!“
(Он поклялся в строгом храме…, 1910 )
***
Който кула въздига си, няма
да довърши, а в някакъв миг
ще политне в световната яма
с ужасяващ и яростен вик.
Разрушителят ще се окаже
под това, дето сам е рушил.
Ще вопие от мъка, но даже
Господ няма да го утеши.
А отшелника, из пущинака
тръгнал мир да намери, и цяр,
ще издебне стаеният в мрака
кръвожаден, безмилостен звяр.
Аз от земното зло многолико
отърваване още не знам.
Но помни — имаш право велико:
да избираш смъртта си — ти сам.
(Выбор, 1908)
***
(...)
И дали ще си умреш безславно,
или славно — все едно — смъртта е
стар работник — костелив и бавен,
който те прибира най-накрая.
(...)
А когато слезеш в свойта яма,
и отправиш вопъл към съдбата,
няма да откриеш вече храма,
а ще срещнеш блудница зъбата.
Много сладко тя ще те целува,
ще те смуче със безкрайна злоба.
Нищо друго там не съществува.
Няма изход — никога — от гроба.
("За гробом", 1908)
***
Като куче на верига къса
лае зла картечница отпред.
И шрапнелът плячката си търси,
сякаш е пчела и сбира мед.
(...)
Тия бавни труженици, Боже,
в кървавия път благослови!
Всеки е сеяч и както може —
жъне слава в гибелта, уви!
("Война", 1916)
***
В най-светлия и хубав ден —
на Възкресение Христово,
тъй всичко ми се стори ново
и се помислих за спасен.
Насън ранен съзрях се аз.
В прахта лежеше мойта младост.
Заплаках над света тогаз,
със сълзи на кипяща радост.
***
Интересни моменти от "Поет на екзотиката и мечтата" от Бойко Ламбовски:
Гумильов е един от „най-неруските“ руски поети, ако за еманация на руския поетичен гений на XX век приемем например Есенин. Почти пълното отсъствие на гражданска патетика, както и на пейзажно-фолклорни мотиви го прави далечен както на некрасовския размах в руската поезия, така и на философско-съзерцателното у Тютчев, Фет, Есенин… Ако по съдба Гумильов попада в редицата на изброените в самото начало имена, ако смъртта му сред разгула на революционния терор го уподобява на Андре Шение (с когото често го сравняват), то по дух поезията му има аналог с Киплинг. Екзотиката на темите, прецизността във формата и мъжествеността в позицията сближават двамата поети и ги правят своего рода съперници не във възпяването или оплакването на света, а в неговото героично опознаване. Както за Киплинг белият колонизатор не е лошият чичо, който експлоатира туземците, така за Гумильов конквистадорът или младият Помпей не са просто грабители и негодни. „Светът е на безстрашните!“ — такъв лайтмотив можем да изведем от подобни внушения. Без жертвоготовното чувство и постоянната мисъл за възмездие обаче тези внушения биха се изродили в цинична проповед и възхвала на всяка сила и култивацията й. Гумильов и неговият герой никога не изменят на най-съществената черта на руския литературен субект — съзнанието за вина и неизбежна разплата за натрупания екзистенциален грях. В почти всички стихотворения се долавя предчувствието за обреченост и изкупление. Нещо повече — с гениална прозорливост поетът пророкува смъртта си:
И не ще си умра в кревата
пред нотариус, лекар и поп.
Дупка някоя непозната
ще ми е буренясал гроб.
(„Аз и Вие“)
***
Наистина по подозрение за участие в контрареволюционен заговор Николай Гумильов е разстрелян през 1921 година. Има запазени свидетелства за изключителното самообладание, с което той приел ареста. Взел си за прочит там Библията и Омир, а два дни преди разстрела писал на жена си: „Не се безпокой. Здрав съм, пиша стихове и играя шах. Прати захар и тютюн“. Според легендата е могъл да се спаси, но предпочел анонимната смърт като бял офицер пред възможността за помилване като именит поет. Страшният вихър на Гражданската война коси сляпо и безсмислено. Годините на Сталиновия терор парализират духовния потенциал на страната. Лаконично и зловещо Анна Ахматова, която е била съпруга на Гумильов, обобщава така:
Син ми — лагер.
Мъж ми — тлен.
Помолете се за мен.
Не е страшно. Поетът сам уверява читателя, че е в сигурни ръце:
(...) с душевна топлота не ги лигавя,
не им омръзвам с намеци многозначителни
(...)
Аз уча само как да бъдат смели,
когато свирят покрай тях куршуми,
и чупят бордове вълните мощни —
да бъдат смели и да правят нужното.
("Мои читатели")
Извод?
Въпреки трудните и мрачни моменти, "светът е на безстрашните" и справедливостта винаги чака зад ъгъла. Гумилёв знае най- добре. "Според свидетелствата на съвременниците си Гумильов се е стремял да бъде навсякъде, където е опасно. В разговор с Георги Иванов той му съобщава:— На война е същото… Страшно и скучно. Като тръгваш в конна атака, викат: „Сниши се!“ Аз не се снишавах. Но прекрасно съзнавах колко е рисковано."
А щом настъпи сетният им час,
и алена мъгла ги заобгръща,
ще ги науча да си спомнят всичко —
жестокия и скъп живот,
родината чудата и единствена,
и щом пред Бога се явят,
да отговарят с прости, верни думи —
докато чакат Неговия съд.
("Moи читатели")
***
Стърчи моят замък в пустинни земи
на връх каменист и зъбат.
Аз сам го въздигнах в среднощни тъми,
проклинайки целия свят.
(...)
Не можех по-дълго безумния бард
да слушам и меча извих.
Забодох в гръдта му червен минзухар
в награда за дръзкия стих.
Красиво и кърваво този цветец
връз младата гръд заблестя.
„Върви си — му казах, — злокобен певец!“
Но той бе поел към смъртта.
Аз струните скъсах и арфата с гръм
ударих о пода без жал,
затуй, че за пръв път на гордия хълм
разплакан бе гордият крал.
А замъкът пак тъне винаги в здрач,
и скита насмешникът-трол,
Не знае страхливецът — кралят е в плач
в огромния мраморен хол.
("Песня о певце и короле", 1905)
***
Къде съм? Вече си губя куража.
Сърцето ми в отговор дава знак:
„Ето я гарата, откъдето даже
към Кришна и Буда потегля влак.“
(...)
Сега чак разбирам, че свободата
е блясък отвъден сред този мрак.
Хора и сенки пазят вратата
на планетарния зоопарк.
("Заблудившийся трамвай", 1921)
*Един от шедьоврите на Гумильов — „Заблудилият се трамвай“, написан към края на живота му, е своеобразен „дуел“ с „Пияния кораб“ на Рембо.
***
Но не щеше Гара да умира,
вгледа се нагоре, после вдясно,
дето бяха братята й, после —
пак нагоре, сетне пък поиска
да си тръгне. Старецът не даде
и попита: „Как е?“ Тя с досада
рече: „Няма нищо. Виждам
само чер небесен свод отгоре,
а по нето огънчета, както
в блатото цветчетата напролет.“
Старият помисли и заръча:
„Гледай още!“ И отново Гара
дълго, дълго взира се в небето.
„Не — тя рече, — туй не са цветчета,
а са много, много златни пръсти.
Те ни сочат планините, сочат
ни полята и реките, сочат
всичко, дето вече се е случило,
дето става и ще стане утре.“
Хората я слушаха сащисани;
не децата само — и мъжете
тъй до днес не знаеха да бъбрят.
А на Гара бузите пламтяха,
бляскаха очите — тя цъфтеше, —
и с ръце прострени към небето,
като птица искаше да литне.
После изведнъж запя тъй звънко
като буен вятър сред тръстики,
от иранските хълмя задухал.
(...)
като чучулиги в жарко пладне,
или като жаби в лятна вечер.
(Звездный ужас, 1921)
***
Кипеше площадът от буйната лава човешка,
и с южна разпаленост сипеха жар небесата,
Но гордият вожд вдигна длан и с надменна насмешка
възви своя кон и поведе на север войската.
(Варвары, 1910)
***
Слънце свирепстващо,
слънце заплашващо,
боже, дошъл от отвъдното
с ярки закани;
слънце, убий настоящето
заради бъдното,
но пощади древността ни!
("Молитва, 1910)
***
Днес погледът твой е печален и тъй непознат,
ти с толкова тънки ръце коленете обви…
Чуй: някъде там, край далечното езеро Чад,
жираф грациозен върви.
(...)
Знам весели приказки от екзотични земи,
за вождове, страсти, красавици с черни тела…
Но ти вярваш само в това, че отново ръми,
ти дълго си вдишвала само отровна мъгла.
И как да ти кажа за дивния, гъст аромат
на тропика с палмите, с буйните, странни треви…
Ти плачеш? Чуй: там, край далечното езеро Чад,
жираф грациозен върви.
(Жираф, 1908)
***
Ангел се надвеси от небето.
Наклони към бездната главата.
Но светът бе мрачен, докъдето
адът беше обладал земята.
("Акростих", 1909)
***
О, моята любов към теб е слонче,
родено в европейски зоопарк,
което стъпва с ходила от вата
по пода в кабинета на директора.
Не му предлагай кифлички виенски
и зелеви кочани не предлагай —
то може само резен мандаринов
да хапне или някое бонбонче.
И не плачи, че в тясната си клетка
ще служи на тълпата за посмешище,
и разни продавачи ще му духат
цигарен дим пред кискащи се фльорци.
Недей да мислиш, че ще дойде време,
когато ще порасне то, и гневно
стената ще разкърти и ще хукне
из улиците с рев да мачка всичко.
Не, по-добре, ако ти се присъни
то като слона Анибалов — в броня
от мед блестяща и с пера от щраус —
на път към разтреперания Рим.
("Слоненок", 1921)
***
Звездите тревожни бледнееха вече
и мартенски изгрев пълзеше към тях.
(...)
Излязох навън. Скрежът беше окичил
града с толкоз нежен и приказен прах…
Не помня как там, сред снега коленичих
и кръста си златен до устни допрях
("Крест", 1908)
***
Той се кле със страшни речи
на Мадоната във храма,
че ще бъде верен вечно
на най-Праведната дама.
Ала после взе да пада,
и с порока да играе…
Бе веднъж заклан при свада
и след туй дойде пред рая.
„Ти ли се закле у храма —
Богородица му рече,
че на Праведната дама
ще й бъдеш верен вечно?
Мен лъжци не са ми скъпи,
да ги слушам аз не мога.
Който клетва е престъпил —
да не търси жал у Бога.“
„Прошка, прошка“ — викна само
той пред зейналите двери.
„Търсих Праведната дама —
никъде не я намерих!“
(Он поклялся в строгом храме…, 1910 )
***
Който кула въздига си, няма
да довърши, а в някакъв миг
ще политне в световната яма
с ужасяващ и яростен вик.
Разрушителят ще се окаже
под това, дето сам е рушил.
Ще вопие от мъка, но даже
Господ няма да го утеши.
А отшелника, из пущинака
тръгнал мир да намери, и цяр,
ще издебне стаеният в мрака
кръвожаден, безмилостен звяр.
Аз от земното зло многолико
отърваване още не знам.
Но помни — имаш право велико:
да избираш смъртта си — ти сам.
(Выбор, 1908)
***
(...)
И дали ще си умреш безславно,
или славно — все едно — смъртта е
стар работник — костелив и бавен,
който те прибира най-накрая.
(...)
А когато слезеш в свойта яма,
и отправиш вопъл към съдбата,
няма да откриеш вече храма,
а ще срещнеш блудница зъбата.
Много сладко тя ще те целува,
ще те смуче със безкрайна злоба.
Нищо друго там не съществува.
Няма изход — никога — от гроба.
("За гробом", 1908)
***
Като куче на верига къса
лае зла картечница отпред.
И шрапнелът плячката си търси,
сякаш е пчела и сбира мед.
(...)
Тия бавни труженици, Боже,
в кървавия път благослови!
Всеки е сеяч и както може —
жъне слава в гибелта, уви!
("Война", 1916)
***
В най-светлия и хубав ден —
на Възкресение Христово,
тъй всичко ми се стори ново
и се помислих за спасен.
Насън ранен съзрях се аз.
В прахта лежеше мойта младост.
Заплаках над света тогаз,
със сълзи на кипяща радост.
***
Интересни моменти от "Поет на екзотиката и мечтата" от Бойко Ламбовски:
Гумильов е един от „най-неруските“ руски поети, ако за еманация на руския поетичен гений на XX век приемем например Есенин. Почти пълното отсъствие на гражданска патетика, както и на пейзажно-фолклорни мотиви го прави далечен както на некрасовския размах в руската поезия, така и на философско-съзерцателното у Тютчев, Фет, Есенин… Ако по съдба Гумильов попада в редицата на изброените в самото начало имена, ако смъртта му сред разгула на революционния терор го уподобява на Андре Шение (с когото често го сравняват), то по дух поезията му има аналог с Киплинг. Екзотиката на темите, прецизността във формата и мъжествеността в позицията сближават двамата поети и ги правят своего рода съперници не във възпяването или оплакването на света, а в неговото героично опознаване. Както за Киплинг белият колонизатор не е лошият чичо, който експлоатира туземците, така за Гумильов конквистадорът или младият Помпей не са просто грабители и негодни. „Светът е на безстрашните!“ — такъв лайтмотив можем да изведем от подобни внушения. Без жертвоготовното чувство и постоянната мисъл за възмездие обаче тези внушения биха се изродили в цинична проповед и възхвала на всяка сила и култивацията й. Гумильов и неговият герой никога не изменят на най-съществената черта на руския литературен субект — съзнанието за вина и неизбежна разплата за натрупания екзистенциален грях. В почти всички стихотворения се долавя предчувствието за обреченост и изкупление. Нещо повече — с гениална прозорливост поетът пророкува смъртта си:
И не ще си умра в кревата
пред нотариус, лекар и поп.
Дупка някоя непозната
ще ми е буренясал гроб.
(„Аз и Вие“)
***
Наистина по подозрение за участие в контрареволюционен заговор Николай Гумильов е разстрелян през 1921 година. Има запазени свидетелства за изключителното самообладание, с което той приел ареста. Взел си за прочит там Библията и Омир, а два дни преди разстрела писал на жена си: „Не се безпокой. Здрав съм, пиша стихове и играя шах. Прати захар и тютюн“. Според легендата е могъл да се спаси, но предпочел анонимната смърт като бял офицер пред възможността за помилване като именит поет. Страшният вихър на Гражданската война коси сляпо и безсмислено. Годините на Сталиновия терор парализират духовния потенциал на страната. Лаконично и зловещо Анна Ахматова, която е била съпруга на Гумильов, обобщава така:
Син ми — лагер.
Мъж ми — тлен.
Помолете се за мен.
July 25, 2016
Рядко намирам поезия, която да ми пасне на повече от едно ниво. Тук съм в пълен синхрон.
По стените на старата къща
скачат призраци всяка минута.
И ридаят, крещят и се мръщят
триста гнома в дома безприютен.
По столовете, масите, пода… —
вие също ги бихте съзрели.
Мрази светлото тази порода.
Лъч не виждат по цели недели…
А телцата им болни и странни
трепкат като листата наесен,
откогато са тук без стопанин —
в този дом, допреди жив и весел.
Става все по-унило и тихо,
все по-душен е вътре животът.
Те тогава сами удушиха
своя собствен стопанин в леглото.
Погребалните свещи изтляха,
отшумя и печалният спомен.
Само шушнат под старата стряха
неми укори, сълзи бездомни.
По стените на старата къща
скачат призраци всяка минута.
И ридаят, крещят и се мръщят
триста гнома в дома безприютен.
И да, всяка прилика с родни действителности е случайна и до някъде - илюзорна.
По стените на старата къща
скачат призраци всяка минута.
И ридаят, крещят и се мръщят
триста гнома в дома безприютен.
По столовете, масите, пода… —
вие също ги бихте съзрели.
Мрази светлото тази порода.
Лъч не виждат по цели недели…
А телцата им болни и странни
трепкат като листата наесен,
откогато са тук без стопанин —
в този дом, допреди жив и весел.
Става все по-унило и тихо,
все по-душен е вътре животът.
Те тогава сами удушиха
своя собствен стопанин в леглото.
Погребалните свещи изтляха,
отшумя и печалният спомен.
Само шушнат под старата стряха
неми укори, сълзи бездомни.
По стените на старата къща
скачат призраци всяка минута.
И ридаят, крещят и се мръщят
триста гнома в дома безприютен.
И да, всяка прилика с родни действителности е случайна и до някъде - илюзорна.
Displaying 1 - 4 of 4 reviews