Константин Илиев Константинов (1890-1970) е български писател и преводач, автор на разкази и пътеписи, на детска литература, както и на един роман („Кръв“, 1933). В историята на българската литература Константинов остава преди всичко с разказите си, в които най-добре се изявява пестеливият му, точен стил, умелото структуриране на сюжета и тънкият усет към психологията на героите. Константин Константинов е роден в Сливен на 3 август 1890. Завършва Правния факултет (1911) на Софийския университет. Запознава се в Париж със символиста Николай Лилиев. Работи като съдия и адвокат.
През 2004 г. на негово име в Сливен е учредена националната литературна награда „Константин Константинов“.
Изключителен майстор на описанието, все едно гледаш картина, когато четеш. Разказите са натурални, истински, от живота такъв, какъвто е, какъвто е бил през 30-40 те години на миналия век. Истинско удоволствие е да се четат.
С ефирните картини, които Константин Константинов е изградил, радващи читателското въображение и доставящи му насладата да премине през сменящите се сезони - не само в природата, а и в човешката душевност, отразяващи с неизчерпаема будност трепетите и тревогите на времето, този сборник с разкази и пътеписи се нарежда сред находките ми за миналата година.
Рядко се пише за Константин Константинов, а мисля, че заслужава да е обратното. Аз самата случайно се сетих за една негова приказка - "Спи-спи", която изучавахме в началното училище, и реших да потърся други негови произведения - обичам, когато такива спонтанни хрумвания ме срещат с нов за мен любим автор.
"Въпреки очакването си той не можеше да заспи. Последните няколко часа и всичко, което непосредно го окръжаваше тук, действуваше не само върху чувствата, но и на съзнанието му. Всички събития и неща бяха променили местата си, явяваха се в други съотношения, изпъкваха в нова светлина и тоя неочакван свят, съграден от същите елементи, който много приличаше на предишния, беше все пак съвсем различен и сега — единствено истинският. Той знаеше, че сам е частица от тоя нов свят, и с любопитство гледаше към другия, в който допреди малко смяташе, че живее. То не беше възвръщане или оглеждане на миналото — то бе просто ново зрение, насочено към всички неща и най-вече към самия него. Всъщност всичко това сега не беше така отчетливо и ясно в съзнанието му, но с цялото си тяло и душа той се почувствува изведнъж далеч от сегашното, виждаше всяка дреболия на предишното съществувание, но с такова спокойно учудване, както пеперудата би гледала пашкула, от който току-що е изхвръкнала. И — странно нещо! — в това нямаше никакъв смут, а едно безгранично равнодушие и още — някаква внезапна самотност, която той за първи път усещаше така непобедимо."