What do you think?
Rate this book
Джон Ленън - Поезия, проза, интервюта
243 pages, Paperback
First published January 1, 1984
2 people are currently reading
46 people want to read
About the author
John Lennon
772 books1,973 followersJohn Winston Ono Lennon, MBE, was an English singer-songwriter who rose to worldwide fame as one of the founding members of The Beatles, and together with Paul McCartney formed one of the most successful songwriting partnerships of the 20th century.
Born and raised in Liverpool, Lennon became involved in the skiffle craze as a teenager, his first band, The Quarrymen, evolving into The Beatles in 1960. As the group began to undergo the disintegration that led to their break-up towards the end of that decade, Lennon launched a solo career that would span the next decade, punctuated by critically acclaimed albums, including John Lennon/Plastic Ono Band and Imagine, and iconic songs such as "Give Peace a Chance" and "Imagine".
Lennon revealed a rebellious nature and acerbic wit in his music, his writing, on film, and in interviews, and became controversial through his work as a peace activist. He moved to New York City in 1971, where his criticism of the Vietnam War resulted in a lengthy attempt by Richard Nixon's administration to deport him, while his songs were adapted as anthems by the anti-war movement. Disengaging himself from the music business in 1975 to devote time to his family, Lennon reemerged in October 1980 with a new single and a comeback album, Double Fantasy, but was murdered weeks after their release on the sidewalk outside his home in the Dakota. Ironically, "Imagine" (imagine all the people, living life in peace) was a featured cut from this album.
Lennon's album sales in the United States alone stand at 14 million units, and as performer, writer, or co-writer he is responsible for 27 number one singles on the US Hot 100 chart. In 2002, a BBC poll on the 100 Greatest Britons voted him eighth, and in 2008 Rolling Stone ranked him the fifth greatest singer of all time. He was posthumously inducted into the Songwriters Hall of Fame in 1987 and into the Rock and Roll Hall of Fame in 1994.
--Wikipedia the Free Encyclopedia --
Born and raised in Liverpool, Lennon became involved in the skiffle craze as a teenager, his first band, The Quarrymen, evolving into The Beatles in 1960. As the group began to undergo the disintegration that led to their break-up towards the end of that decade, Lennon launched a solo career that would span the next decade, punctuated by critically acclaimed albums, including John Lennon/Plastic Ono Band and Imagine, and iconic songs such as "Give Peace a Chance" and "Imagine".
Lennon revealed a rebellious nature and acerbic wit in his music, his writing, on film, and in interviews, and became controversial through his work as a peace activist. He moved to New York City in 1971, where his criticism of the Vietnam War resulted in a lengthy attempt by Richard Nixon's administration to deport him, while his songs were adapted as anthems by the anti-war movement. Disengaging himself from the music business in 1975 to devote time to his family, Lennon reemerged in October 1980 with a new single and a comeback album, Double Fantasy, but was murdered weeks after their release on the sidewalk outside his home in the Dakota. Ironically, "Imagine" (imagine all the people, living life in peace) was a featured cut from this album.
Lennon's album sales in the United States alone stand at 14 million units, and as performer, writer, or co-writer he is responsible for 27 number one singles on the US Hot 100 chart. In 2002, a BBC poll on the 100 Greatest Britons voted him eighth, and in 2008 Rolling Stone ranked him the fifth greatest singer of all time. He was posthumously inducted into the Songwriters Hall of Fame in 1987 and into the Rock and Roll Hall of Fame in 1994.
--Wikipedia the Free Encyclopedia --
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 5 of 5 reviews
December 8, 2015
Текстовете на песните от периода на „Бийтълс“ и самостоятелната „кариера“ на Джон Ленън ми бяха странни на български и ги прегледах набързо. Мисля, че са вкоренени в съзнанието на няколко поколения на английски и неразделно от мелодиите. В тези две части от книгата не можеше да не си мисля за най-великата гимназия – моята! :) С химн (неофициален) “Yellow Submarine”.
Но като стигнах до „Със собствен почерк“/“Прът в колелата“, направо зяпнах. Първото стихотворение („Аз съм мухлен, мухлен мъж“) го прочетох няколко пъти на глас, хилейки се във възторг, после дни и нощи наред още ми се саморецитираше из главата.
Второто произведение – разказче, на което си казвам „Ама май всичко ще е хубаво!“ Следва друго стихче и се оцъклям още повече (също няколко пъти го четох с кеф). Още две разказчета, в които вече разбирам какво мога да очаквам, до момента „няма празно“; после кравата, папагалчето, Франк – възприемам го насериозно Ленън. Именно на фона на пълния абсурд, налудничавост, вдетиняване, но и доста стряскащи бодвания. Всичко би изглеждало като голяма простотия на много читатели. На този етап за мен е супер. Не знам какво съм чела и харесала едно време.
Стигнах до „Араминта помиярката“ и предните произведения поизбледняха. Заливах се от смях, търкалях се по земята – това не са преувеличени изрази, имам свидетели! ;) Абе направо смях до задушаване. Не знам какво ми стана, толкова ли е смешно, има ли някаква стойност, някой би ли го признал за литература. Но аз от години не съм се смяла така, стана опасно чак, трябваше и да се диша все пак…
Опитвах се да се „държа трезва“, само за да мога да се възхищавам и на невероятното съ-творчество на преводача. Копирах си разказа на английски, само за да се правя, че знам този език, по-точно езика на Джон… Хулигански език, предполагам за собствено забавление е писал, освен за „поука“, както е често в жанра „абсурд“. Всъщност преводът на български си е направо пренаписване - задачата е да се запази смисълът, но и да се измислят такива думички, които да наподобяват „истинските“ – но наистина със смисъл, а не само с цел звуково изкривяване. Всичко е толкова плавно, че на моменти четях, все едно са „истинските“ думи, може да не се забележи разликата от няколко букви. В тази разлика е намигването.
Какво да препиша? Разказът заема три „разлиствания“, но и на трите съм сложила листченца за преписване…
„Ама да бе, да, аз понякога съвсем цирозно се бяспокоя, като започнеш с този кисък твой и предизвика той върнения безброй и биспокойствие сред сейменството ми и моите близги.“
„- Да бе, туйто, чисто и просно - отвърна Ричард. - Сутрин, прокобед и вечер само се смяфка като смяхната.
Спасторът вдигна поглед от къркоделието си и си отвори устите…“
На „спасторът“ и „къркоделието“ вече бях паднала от смях…
Следващия разказ в подобен стил имах неблагоразумието да прочета по време на чакане в НАП. Виждали сме хора да се усмихват като четат книги – в градския транспорт, на други обществени места. Но тук аз не успях да се сдържа в тези рамки. Към изражението на лицето - звук и леко подскачащо тяло…
„Джак Изтърбушвача - каза Уомблс, пуфкайки дълбоко в рулата си, - Джак Изтърбушвача е не само хладнокърмен убиец, но и сексуален маниакъл от най-долна пломба. След това моят вбесен колига запърли отново лилата си и тръгна към безпризорците на своя прочут апартамент на Бъргър Стрийт в Лондон…“
На „най-долна пломба“ ми беше подскачането…
Много съжалих, че свърши тази част, и то не особено весело… макар че тръгна надобре…
"Щастлива ябълка му викна: - Идвай!
И чайникът завира май.
Една торба другарчета ти нося
да хапнеш с тях, да пийнеш чай."
За препоръчване ли е творчеството на Джон Ленън – не смея да кажа. Хем книгата вероятно се намира трудно, хем звучи „странно“- мнооого меко казано.
Следват снимки и си помислих – книги/снимки с какво „качество“ сме били принудени да гледаме в книгите преди десетилетия…
След това – „Джон Ленън за себе си“. Много внимателно четох интервютата. Пак не помня как съм ги чела, виждала ли съм други интервюта и биографични материали за Ленън преди, но това беше една приятна и проясняваща среща с него.
Ето някои по-стандартни части от интервютата в последната част.
„Попаднал бях в компания, в която се чувствах като цар; имаше безкрайно много мацки, пиене, наркотици, власт и всички ми казваха колко съм велик. По кой начин можех да се измъкна? Сякаш пътувах с влак; не можех да сляза.
Не можех и да творя. Е, творях по малко, самó идваше; но бях част от компанията, а от такова нещо човек не може да се „откачи“. Беше фантастично! Идвах от дълбоката провинция. Нищо не знаех – Ван Гог беше най-модерното нещо, за което бях чувал. За нас дори Лондон беше мечата, а Лондон е едно голямо нищо. Струваше ми се, че съм дошъл от затънтената провинция, ега ти, и завладявам света. Приятно ми беше, но едновременно с това се чувствах като хванат в капан. Нищо не можех да направя. Бях се хванал на хорото., Бях се пристрастил като някакъв наркоман.“
„Според мен повечето училища са затвори – детският свят е толкова широк и да го ограничиш, като накараш едно дете да се аъвевновава в класната стая, е истинска идиотщина. Пратих Шон на детски дом, но когато разбрах, че го правя, за да се отърва от него, си го прибрах вкъщи… „Ако не му отделя достатъчно време, когато е на пет години, ще трябва да му отделям двойна доза внимание, когато стане по-голям. Ще му бъда задължен.“
„Сега Йоко се грижи за издръжката на семейството, тя се занимава със сделки и банкери. А аз станах „домакиня“.
„Йоко ме беше изпратила да пътувам по света, за да бъда сам. Нищо не бях правил сам след двадесетгодишнината си. Дори не знаех как да се регистрирам в хотел…“
Имате ли представа за това как ще бъде „Когато съм на 64“ („When I’m 64”)?
„Не, нямам. Надявам се, че с Йоко ще бъдем симпатична възрастна двойка, която живее на някой остров край брега на Ирландия или нещо такова - ще разглеждаме дневниците на своето младежко безумие.“
Но като стигнах до „Със собствен почерк“/“Прът в колелата“, направо зяпнах. Първото стихотворение („Аз съм мухлен, мухлен мъж“) го прочетох няколко пъти на глас, хилейки се във възторг, после дни и нощи наред още ми се саморецитираше из главата.
Второто произведение – разказче, на което си казвам „Ама май всичко ще е хубаво!“ Следва друго стихче и се оцъклям още повече (също няколко пъти го четох с кеф). Още две разказчета, в които вече разбирам какво мога да очаквам, до момента „няма празно“; после кравата, папагалчето, Франк – възприемам го насериозно Ленън. Именно на фона на пълния абсурд, налудничавост, вдетиняване, но и доста стряскащи бодвания. Всичко би изглеждало като голяма простотия на много читатели. На този етап за мен е супер. Не знам какво съм чела и харесала едно време.
Стигнах до „Араминта помиярката“ и предните произведения поизбледняха. Заливах се от смях, търкалях се по земята – това не са преувеличени изрази, имам свидетели! ;) Абе направо смях до задушаване. Не знам какво ми стана, толкова ли е смешно, има ли някаква стойност, някой би ли го признал за литература. Но аз от години не съм се смяла така, стана опасно чак, трябваше и да се диша все пак…
Опитвах се да се „държа трезва“, само за да мога да се възхищавам и на невероятното съ-творчество на преводача. Копирах си разказа на английски, само за да се правя, че знам този език, по-точно езика на Джон… Хулигански език, предполагам за собствено забавление е писал, освен за „поука“, както е често в жанра „абсурд“. Всъщност преводът на български си е направо пренаписване - задачата е да се запази смисълът, но и да се измислят такива думички, които да наподобяват „истинските“ – но наистина със смисъл, а не само с цел звуково изкривяване. Всичко е толкова плавно, че на моменти четях, все едно са „истинските“ думи, може да не се забележи разликата от няколко букви. В тази разлика е намигването.
Какво да препиша? Разказът заема три „разлиствания“, но и на трите съм сложила листченца за преписване…
„Ама да бе, да, аз понякога съвсем цирозно се бяспокоя, като започнеш с този кисък твой и предизвика той върнения безброй и биспокойствие сред сейменството ми и моите близги.“
„- Да бе, туйто, чисто и просно - отвърна Ричард. - Сутрин, прокобед и вечер само се смяфка като смяхната.
Спасторът вдигна поглед от къркоделието си и си отвори устите…“
На „спасторът“ и „къркоделието“ вече бях паднала от смях…
Следващия разказ в подобен стил имах неблагоразумието да прочета по време на чакане в НАП. Виждали сме хора да се усмихват като четат книги – в градския транспорт, на други обществени места. Но тук аз не успях да се сдържа в тези рамки. Към изражението на лицето - звук и леко подскачащо тяло…
„Джак Изтърбушвача - каза Уомблс, пуфкайки дълбоко в рулата си, - Джак Изтърбушвача е не само хладнокърмен убиец, но и сексуален маниакъл от най-долна пломба. След това моят вбесен колига запърли отново лилата си и тръгна към безпризорците на своя прочут апартамент на Бъргър Стрийт в Лондон…“
На „най-долна пломба“ ми беше подскачането…
Много съжалих, че свърши тази част, и то не особено весело… макар че тръгна надобре…
"Щастлива ябълка му викна: - Идвай!
И чайникът завира май.
Една торба другарчета ти нося
да хапнеш с тях, да пийнеш чай."
За препоръчване ли е творчеството на Джон Ленън – не смея да кажа. Хем книгата вероятно се намира трудно, хем звучи „странно“- мнооого меко казано.
Следват снимки и си помислих – книги/снимки с какво „качество“ сме били принудени да гледаме в книгите преди десетилетия…
След това – „Джон Ленън за себе си“. Много внимателно четох интервютата. Пак не помня как съм ги чела, виждала ли съм други интервюта и биографични материали за Ленън преди, но това беше една приятна и проясняваща среща с него.
Ето някои по-стандартни части от интервютата в последната част.
„Попаднал бях в компания, в която се чувствах като цар; имаше безкрайно много мацки, пиене, наркотици, власт и всички ми казваха колко съм велик. По кой начин можех да се измъкна? Сякаш пътувах с влак; не можех да сляза.
Не можех и да творя. Е, творях по малко, самó идваше; но бях част от компанията, а от такова нещо човек не може да се „откачи“. Беше фантастично! Идвах от дълбоката провинция. Нищо не знаех – Ван Гог беше най-модерното нещо, за което бях чувал. За нас дори Лондон беше мечата, а Лондон е едно голямо нищо. Струваше ми се, че съм дошъл от затънтената провинция, ега ти, и завладявам света. Приятно ми беше, но едновременно с това се чувствах като хванат в капан. Нищо не можех да направя. Бях се хванал на хорото., Бях се пристрастил като някакъв наркоман.“
„Според мен повечето училища са затвори – детският свят е толкова широк и да го ограничиш, като накараш едно дете да се аъвевновава в класната стая, е истинска идиотщина. Пратих Шон на детски дом, но когато разбрах, че го правя, за да се отърва от него, си го прибрах вкъщи… „Ако не му отделя достатъчно време, когато е на пет години, ще трябва да му отделям двойна доза внимание, когато стане по-голям. Ще му бъда задължен.“
„Сега Йоко се грижи за издръжката на семейството, тя се занимава със сделки и банкери. А аз станах „домакиня“.
„Йоко ме беше изпратила да пътувам по света, за да бъда сам. Нищо не бях правил сам след двадесетгодишнината си. Дори не знаех как да се регистрирам в хотел…“
Имате ли представа за това как ще бъде „Когато съм на 64“ („When I’m 64”)?
„Не, нямам. Надявам се, че с Йоко ще бъдем симпатична възрастна двойка, която живее на някой остров край брега на Ирландия или нещо такова - ще разглеждаме дневниците на своето младежко безумие.“
March 18, 2017
И всъщност по принцип класическата музика е в 4/4 такт; по-късно става 4/3/2, което е ритъмът на валса, и така нататък, но с това се отдалечава все повече от пулса на сърцето. Неговият ритъм е 4/4.
April 5, 2020
В първото ревю, което прочетох, авторката, Кремена, се питаше има ли някаква стойност, написаното от Ленън. Отговорът е - несъмнено! Дотолкова, доколкото има смисъл написаното от който и да е друг. Да напомня, че нонсенс са писали още Луис Карол, Джеймс Джойс и редица други именити писатели. Макар че има ли нужда таланта на Ленън от подобна легитимация?
Когато говорим за изкуство, правилният въпрос е въздейства ли ни то, докосва ли ни по някакъв начин, оставя ли следа?
За мен отговорът на тези три въпроса е да; в нонсенс произведенията на Ленън, откривам повече смисъл, отколкото в конвенционалните произведения на голямо количество автори.
Интересно, мога изрецитирам без да се запъна “мухлен мъж”, помня историята, около която е конструирано “чуднодръвко, долу слез (или магическият пес), както и финала му. Освен това си спомням как съм се смял през сълзи на историята за Шамрок Уолмбс и Джак Изтърбушеача, Бъкингадският дворец и т.н.. Всичко това съм го чел преди близо 25 години, а имам чувството че е било едва вчера.
Може би тук е момента да отбележа брилянтната работа на преводача (май в случая са двама), винаги съм смятал, че в това поле сме имали щастието да се наслаждаваме на гигантски таланти. Превода в невероятен! Търсил съм преводи от английски на испански на класики като “В цъфналата ръж” на Бърнс или пък “Ако” на Киплинг и положението е просто отчайващо. Не мога да опиша какъв късмет имаме да притежаваме толкова талантливи преводачи!
В този смисъл, макар и повечето текстове да са ни познати до втръсване, винаги може да се открие нов нюанс, благодарение на страхотната работа на преводачите.
Интервютата? Интервютата са увлекателни и са като фотография на епохата, на кредото на Ленън, а освен това са изпълнени и с интересни анекдоти.
Заслужава ли си да прочетете тази книга? Абсолютно! Дори и да е само за да се посмеете на остроумните намигвания в нон нонсенс произведенията на Ленън. Завиждам благородно на тепърва посегналите към тази книга и им пожелавам приятно смяфкане!
Когато говорим за изкуство, правилният въпрос е въздейства ли ни то, докосва ли ни по някакъв начин, оставя ли следа?
За мен отговорът на тези три въпроса е да; в нонсенс произведенията на Ленън, откривам повече смисъл, отколкото в конвенционалните произведения на голямо количество автори.
Интересно, мога изрецитирам без да се запъна “мухлен мъж”, помня историята, около която е конструирано “чуднодръвко, долу слез (или магическият пес), както и финала му. Освен това си спомням как съм се смял през сълзи на историята за Шамрок Уолмбс и Джак Изтърбушеача, Бъкингадският дворец и т.н.. Всичко това съм го чел преди близо 25 години, а имам чувството че е било едва вчера.
Може би тук е момента да отбележа брилянтната работа на преводача (май в случая са двама), винаги съм смятал, че в това поле сме имали щастието да се наслаждаваме на гигантски таланти. Превода в невероятен! Търсил съм преводи от английски на испански на класики като “В цъфналата ръж” на Бърнс или пък “Ако” на Киплинг и положението е просто отчайващо. Не мога да опиша какъв късмет имаме да притежаваме толкова талантливи преводачи!
В този смисъл, макар и повечето текстове да са ни познати до втръсване, винаги може да се открие нов нюанс, благодарение на страхотната работа на преводачите.
Интервютата? Интервютата са увлекателни и са като фотография на епохата, на кредото на Ленън, а освен това са изпълнени и с интересни анекдоти.
Заслужава ли си да прочетете тази книга? Абсолютно! Дори и да е само за да се посмеете на остроумните намигвания в нон нонсенс произведенията на Ленън. Завиждам благородно на тепърва посегналите към тази книга и им пожелавам приятно смяфкане!
July 25, 2013
Книгата е ценна със свежите и нестандартни идеи в нея - като се има предвид, че се появи, когато още нашата поезия и проза бяха сковани от (почти) еднотипно писане.
Днес ако я прочета сигурно няма да ми се стори толкова оригинална.
Но още помня Араминта Помиярката например.
А преводът е блестящ.
Днес ако я прочета сигурно няма да ми се стори толкова оригинална.
Но още помня Араминта Помиярката например.
А преводът е блестящ.
April 11, 2014
Открих я сред огромната библютека във фамилната ни къща - пълна с книги от 20 век, та до сега. Всякакви автори, жанрове, теми, Но тази р по-особена. ДЖОН ЛЕНЪН Е ИКОНА ЗА ВСЕКИ.. ЧОВЕК ПОСТИГНАЛ МНОГО И УБИТ БЕЗ НИКАКВА ВИНА...
Displaying 1 - 5 of 5 reviews