Къде започва един разказ, една история? Дали на мястото, където сега сме, място, което няма нищо общо със случилото се? Или започва там, където сме били тогава, когато това е станало? И къде свършва? Там, където е краят ѝ? Или отзвучава след него, ехо, което няма край? Или краят на разказа не е в края му, а в неговото несвършване? В излиняването на историята, в умората на героите, в тяхното безразличие? Дали ако се върнем там днес, ако сме се връщали и се връщаме от време на време, станалото ще е все още непомръкнало, все така отчетливо, с такава сила на усещанията, както тогава? И този, който разказва, ведно с този, на когото разказва еднакво ще възприемат тази история? Ако не, тогава каква е историята? Какво си мислим, че разказваме и какво се чува от нашия разказ?
Персонажите, които занимават Силвия Чолева, са на ръба, малко отвъд границата на светлината, продукти на неуютни обстоятелства, над тях витае усещането за нередност, но така и никой не се сеща да светне. Никой не чува дядото, който казва: Остави таа върлина – с човещина може, с бой не става! Това е най-големият ум, който ви давам, че и тея са живинки. Ама вие това го не умеете, загубили сте го по пътя на живота. Така са и гуцетата, така са и хората…
Силвия Чолева пише подредено и приятно, но просто не успя да ме изненада и въвлече истински в творбите си. Аз лично усетих някаква дистанция между нея и героите ѝ, вероятно породена от липсата на диалози и честото внезапно прескачане между различни гледни точки. Всичките ѝ истории си приличат като идея, разказани по един и същи начин и на моменти сливащи се една с друга. С изключение на „Този, който не е тук”, никой от разказите ѝ не остана да ми прави компания в мислите ми след края си.
Бях прочела вече половината от разказите на Силвия Чолева в сборника „Гошко”. Трябваше да направя почивка, защото книгата бавно, но сигурно отнемаше и вярата, и надеждите ми като необходими запаси за живеене. Два разказа на руски класик ме вдигнаха на крака. Когато прочитам „Гарата”, разказ преди края на книгата, вече съм – и аз не знам с точност къде – дали на ръба на депресия или на дъното на Марианската падина. След последния разказ, „Сестра”, вече нищо не ми е останало, нокаутирана съм тотално. Подобен разтърсващ из основи сблъсък с книга ми се беше случил преди 2 г., когато четох „Изплези си езика” на Ма Дзиен, сборник с малко на брой, но потресаващи разкази. Тогава въпреки смразяващата реалност в тях, все пак след прочита си казах: това и това е ценно, сега вече знам какво ще направя, ако... Сега, след края на „Гошко” нямах такава визия. Нямах никаква визия. Дадох си сметка, че след изчитането на тази книга не знам как да продължа. Не знаех как да продължа напред. Защо? Какво пък толкова, та нали това е поредната фикция? Доколкото е художествена литература, фикция е. Но реалностите в нея не са измислени, за жалост, не са. Всяка една от тези реалности в петнайсетте разказа е документален запис на деконструкцията на живота. На живота на индивида, който чете или пише, на живота на другите в стаята или къщата, на съседите, на познатите – радиусът на обхват безпощадно се разширява. В тези разкази намирам точно това, за което говори Делфин дьо Виган в първия епиграф: „Неспособна да се освободя напълно от реалното, аз произвеждам някаква неволна фикция, търся ъгъла, който ще ми позволи да се доближа още по-близо, все по-близо до истината, търся пространство, което да не е нито истина, нито измислица, а и двете едновременно.” „Силна е нощта”, прев. Росица Ташева Какво се случва, когато авторката Силвия Чолева се доближава „все по-близо до истината”? Истината боли, истината отнема надежди. Защото това не са творби, зафиксирали случващото се с произволен брой индивиди от преди 3 г. Книгата е правдиво огледало и на днешното българско общество. И показва тенденции.
Бях чел разказа "Гошко" в сборника "Зелени разкази" някъде през 2013-а и много ме беше впечатлил - един от най-добрите текстове в силния като цяло сборник (следващите два сборника от поредицата бяха разочарование). Когато започнах книгата "Гошко" обаче, съвсем бях забравил за разказа и се сетих, че съм го чел и харесал чак накрая на второто му препрочитане, близо четири години по-късно. Кефът беше дори по-голям от първия път.
Това е първата проза от Силвия Чолева, която съм чел, и за сега единствената. Не е изненада, че от нея се прокрадва немалко поезия, макар че като цяло стилът е далеч от поезия в проза (на която аз съм безумен фен). Поезията по-скоро се крие в множеството дребни детайли от човешкото ежедневие, в малките лични драми, които остават скрити за всички останали, а понякога и за преживяващия ги. Историите са плътни и последователни, с много описания и малко, критично минимален брой лесно набиващи се на очи метафори. Затова пък всеки един разказ е една огромна, труднодоловима метафора на аспекти от живия живот, за която трябва доста да се потрудиш, а понякога просто не я откриваш (може би някога по-късно, когато си се откъснал от преживяването и си забравил напълно за книгата). Това не са разкази, след които да ахнеш. Напротив - в повечето случаи след това просто мълчиш. Даже не мислиш, нито чувстваш нещо силно - само мълчиш. За да освободиш достатъчно място за чувствата, които после неминуемо ще те навестят. Да разчистиш терена от излишни мисли и сравнения.
На няколко пъти, след като прочетох за втори път "Гошко", тръгвах да пиша съобщение на Силвия, с която се имаме във фейсбук, и всичките пъти накрая изтривах всичко преди да го изпратя. Тогава не знаех защо постъпвам така, но сега вече знам. Защото няма как да опишеш с думи мълчанието.