What do you think?
Rate this book
Затрупана София
В репортажно точен и забавно-остроумен стил прекрасната мемоарна книга на К. Христов „Затрупана София" възстановява духа и атмосферата на местата, обитавани от уникални и забележителни личности, съзидатели на българската духовност и култура- Иван Вазов, Алеко Константинов, Пенчо Славейков, д-р К. Кръстев, П. Яворов, К. Величков и пр. Непостижимият културен идеализъм и нравствено достолепие, човешката им чувствителност и уязвимост, житейските им тегоби и вдъхновена творческа деятелност може би са факторите, които превръщат София в културното сърце на България в началото на века.
224 pages, Paperback
First published January 1, 1944
9 people are currently reading
128 people want to read
About the author
Кирил Христов
20 books10 followersКирил Христов е български поет, писател и драматург. Роден на 29 юни 1875 в Стара Загора, учи в родния си град, в Самоков, Търново и София. Останал от малък сирак, за отглеждането му помагат двамата му вуйчовци, офицерът Георги Абаджиев и юристът Стефан Киров професор по право в Софийския Държавен университет. През 1895 е изпратен със стипендия от Военното министерство в Морското училище в Триест, където се запознава с творчеството на класическите и модерните италиански поети - Данте Алигиери, Джакомо Леопарди, Джозуе Кардучи, Л. Стекети, Габриеле Д'Анунцио. След едногодишен престой се завръща в България. През 1897–1898 живее в Неапол и Лайпциг. Става учител по български език и литература в Пражкия университет. Учителства в Шумен през 1900 г., а през 1901 е преместен в София и командирован в библиотеката на Висшето училище (днешния Софийски университет). Заедно с Антон Страшимиров редактира списание „Наш живот“. През 1904 г. се обявява в защита на Стоян Михайловски, осъден условно заради поредица от статии срещу Фердинанд I.
През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудник на в. „Военни известия“.
Прекрасен и образен лирик, поетът е имал сложни отношенията с Александър Балабанов, Елин Пелин, Дора Габе, Антон Страшимиров, д-р Кръстев, К. Величков, Александър Кипров, Яворов, П. П. Славейков и много други български литератори. Още като съвсем млад поет Кирил Христов имал изключително високо самочувствие. На 30 години изисква персонална писателска пенсия от Народното събрание, като за пример посочва норвежкия парламент, който дал народна пенсия на 31-годишния Ибсен.
През 1921 г. професор Михаил Арнаудов прави неуспешен опит да вкара Кирил Христов като пълноправен член на Академията на науките. През 1922 напуска България и се установява в Лайпциг като ръководител на семинара по български език и литература. На 16 май 1923 г. Държавен вестник публикувал указ, с който правителството на Стамболийски отпуска пожизнени народни пенсии от 2000 лева месечно на Стоян Михайловски, Елин Пели, Антон Страшимиров, Цанко Бакалов и Кирил Христов. След преврата на 9 юни указът /макар и с царски подпис/ бил забравен и неизпълнен.
През 1930 г. в Прага Кирил Христов организира свободни курсове по български език и литература в Пражкия университет. В България се завръща през 1938 г. На 27 юни 1943 г. пропада изборът му за академик. Приживе той успява да подреди в значителна степен Антология, с която е смятал, че трябва да остане в българската литература. Умира на 7 ноември 1944 г. от рак на белия дроб.
Все още създаденото от него в Германия и Чехословакия не е напълно известно. Кирил Христов е един от най-цензурираните писатели от българските издания. Това, което се възприема като скандално и невъзможно за съчиненията на Вазов, Яворов, Величков, Петко Тодоров и Пенчо Славейков, при Кирил Христов е норма. По тази причина и досега няма пълно издание на произведенията му.
Появяват се през 1894 г. Печата в сп. „Дело“ №9 1895 г. По-късно се свързва с кръга „Мисъл“, в лицето на д-р Кръстев и П. П. Славейков, което спомага за израстването му като творец. Сътрудничи с всички литературни периодични издания. През 1896 г. излиза първата му стихосбирка „Песни и въздишки“, която има шумен успех. Завършва гимназия в София.Започва пътя си в литературата с преводи от Надсон и Плешчеев. Превежда Едмон Ростан, М. Ю. Лермонтов, А. С. Пушкин, А. Негри, Л. Кастелано, Я. Връхлицки и др.През 1897 г. Кирил Христов придружава Пенчо Славейков в Лайпциг, същата година излиза втората му стихосбирка „Трепети“. Излиза третата му стихосбирка „Вечни сенки“. През 1901 г. излиза четвърта поетична книга „На кръстопътът“. Шумният успех на двете му лирически книги му спечелва покровителството на Иван Вазов и на проф. Иван Шишманов, тогавашен министър на народното просвещение и с техните протекции е назначен за библиотекар, отначало в Университетската , а по-късно в Софийската народна библиотека.
През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудник на в. „Военни известия“.
Прекрасен и образен лирик, поетът е имал сложни отношенията с Александър Балабанов, Елин Пелин, Дора Габе, Антон Страшимиров, д-р Кръстев, К. Величков, Александър Кипров, Яворов, П. П. Славейков и много други български литератори. Още като съвсем млад поет Кирил Христов имал изключително високо самочувствие. На 30 години изисква персонална писателска пенсия от Народното събрание, като за пример посочва норвежкия парламент, който дал народна пенсия на 31-годишния Ибсен.
През 1921 г. професор Михаил Арнаудов прави неуспешен опит да вкара Кирил Христов като пълноправен член на Академията на науките. През 1922 напуска България и се установява в Лайпциг като ръководител на семинара по български език и литература. На 16 май 1923 г. Държавен вестник публикувал указ, с който правителството на Стамболийски отпуска пожизнени народни пенсии от 2000 лева месечно на Стоян Михайловски, Елин Пели, Антон Страшимиров, Цанко Бакалов и Кирил Христов. След преврата на 9 юни указът /макар и с царски подпис/ бил забравен и неизпълнен.
През 1930 г. в Прага Кирил Христов организира свободни курсове по български език и литература в Пражкия университет. В България се завръща през 1938 г. На 27 юни 1943 г. пропада изборът му за академик. Приживе той успява да подреди в значителна степен Антология, с която е смятал, че трябва да остане в българската литература. Умира на 7 ноември 1944 г. от рак на белия дроб.
Все още създаденото от него в Германия и Чехословакия не е напълно известно. Кирил Христов е един от най-цензурираните писатели от българските издания. Това, което се възприема като скандално и невъзможно за съчиненията на Вазов, Яворов, Величков, Петко Тодоров и Пенчо Славейков, при Кирил Христов е норма. По тази причина и досега няма пълно издание на произведенията му.
Появяват се през 1894 г. Печата в сп. „Дело“ №9 1895 г. По-късно се свързва с кръга „Мисъл“, в лицето на д-р Кръстев и П. П. Славейков, което спомага за израстването му като творец. Сътрудничи с всички литературни периодични издания. През 1896 г. излиза първата му стихосбирка „Песни и въздишки“, която има шумен успех. Завършва гимназия в София.Започва пътя си в литературата с преводи от Надсон и Плешчеев. Превежда Едмон Ростан, М. Ю. Лермонтов, А. С. Пушкин, А. Негри, Л. Кастелано, Я. Връхлицки и др.През 1897 г. Кирил Христов придружава Пенчо Славейков в Лайпциг, същата година излиза втората му стихосбирка „Трепети“. Излиза третата му стихосбирка „Вечни сенки“. През 1901 г. излиза четвърта поетична книга „На кръстопътът“. Шумният успех на двете му лирически книги му спечелва покровителството на Иван Вазов и на проф. Иван Шишманов, тогавашен министър на народното просвещение и с техните протекции е назначен за библиотекар, отначало в Университетската , а по-късно в Софийската народна библиотека.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 11 of 11 reviews
May 7, 2021
На факта, че Кирил Христов не е бил патриахрален свенливец, дължим неговите спомени за софийските места и хора от края на 19 век до 40-то десетилетие на 20-ти. За това време този истински бохем и ценител-естет сменя доста централни (по днешните мерки) софийски квартири, при което задължително си съседства с някоя прочута личност – Вазов, Алеко Константинов, Петко Каравелов – свидетелство също и за мащабите на младата столица.
Образът на града, какъвто е бил в младостта на Кирил Христов (р. 1875 г.), ще извика носталгичен спазъм у днешния столичен обитател. С размерите на голямо село, но с кръчми и локали; врати, денонощно отворени за приятели и дори непознати; литературни разговори в някоя задушевна пивница; разходки до края на града – парка зад Орловия мост; излети пеша до Княжево и Горна Баня. Литературни вражди и велики писателски другарства с драматични мащаби.
Това е и времето, в което строителите на съвременна България, фамилиите Славейкови и Каравелови, живеят в ниски къщурки, а живите класици гладуват. Когато улица “Оборище” е далеч от днешния си хипстърско-гламурен вид, а около бъдещата катедрала “Ал. Невски” е същински буренак.
Интересното е, че тази най-ранна София се оказва изчезнала още по времето, когато Кирил Христов пише спомените си. С негодувание говори за т. нар. “съпритежателски домове”, сградите с високи тавани и асансьори “Шиндлер”, на които сега се дивим, и които се появяват масово след Първата световна война.
В “Затрупана София” е пълно с личности-маркери за духовния живот на града – същински колорити и в частните си дела. С някои от тях Кирил Христов преживява болезнен разрив, като доктор Кръстев и Пенчо Славейков, с други го свързва изначална взаимна антипатия (Антон Страшимиров), но се срещат и чудесни приятелства – с Алеко Константинов и Мара Белчева например.
Първите следосвобожденски десетилетия са време на усилен във всякакъв смисъл градеж и стремеж към културно наваксване, който никога след това няма да бъде повторен. Кирил Христов е неизменно част от него и въпреки че получавава признание приживе, остава встрани от големите имена на епохата. Поколенческата инертност избутва Христов зад традиционните литературни любимци и днес.
Знаменателна се оказва 1944-та. Последната година от живота на поета е и краят на неговата епоха.
Образът на града, какъвто е бил в младостта на Кирил Христов (р. 1875 г.), ще извика носталгичен спазъм у днешния столичен обитател. С размерите на голямо село, но с кръчми и локали; врати, денонощно отворени за приятели и дори непознати; литературни разговори в някоя задушевна пивница; разходки до края на града – парка зад Орловия мост; излети пеша до Княжево и Горна Баня. Литературни вражди и велики писателски другарства с драматични мащаби.
Това е и времето, в което строителите на съвременна България, фамилиите Славейкови и Каравелови, живеят в ниски къщурки, а живите класици гладуват. Когато улица “Оборище” е далеч от днешния си хипстърско-гламурен вид, а около бъдещата катедрала “Ал. Невски” е същински буренак.
Интересното е, че тази най-ранна София се оказва изчезнала още по времето, когато Кирил Христов пише спомените си. С негодувание говори за т. нар. “съпритежателски домове”, сградите с високи тавани и асансьори “Шиндлер”, на които сега се дивим, и които се появяват масово след Първата световна война.
В “Затрупана София” е пълно с личности-маркери за духовния живот на града – същински колорити и в частните си дела. С някои от тях Кирил Христов преживява болезнен разрив, като доктор Кръстев и Пенчо Славейков, с други го свързва изначална взаимна антипатия (Антон Страшимиров), но се срещат и чудесни приятелства – с Алеко Константинов и Мара Белчева например.
Първите следосвобожденски десетилетия са време на усилен във всякакъв смисъл градеж и стремеж към културно наваксване, който никога след това няма да бъде повторен. Кирил Христов е неизменно част от него и въпреки че получавава признание приживе, остава встрани от големите имена на епохата. Поколенческата инертност избутва Христов зад традиционните литературни любимци и днес.
Знаменателна се оказва 1944-та. Последната година от живота на поета е и краят на неговата епоха.
September 17, 2021
Кирил Христов е един от подценените български автори. Но мемоарите му са забележителни.
В „Затрупана София“ са събрани истории за срещите му с велики българи като Алеко Константинов, Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Иван Вазов.
Като прилежен хронист Кирил Христов описва потъналите в кал улици на София от началото на 20-ти век, плахите опити за някакъв интелектуален живот и безнадеждната българска простотия, която удавя всичко.
Мъдра, иронична и много тъжна книга.
Книга за българската обреченост.
В „Затрупана София“ са събрани истории за срещите му с велики българи като Алеко Константинов, Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Иван Вазов.
Като прилежен хронист Кирил Христов описва потъналите в кал улици на София от началото на 20-ти век, плахите опити за някакъв интелектуален живот и безнадеждната българска простотия, която удавя всичко.
Мъдра, иронична и много тъжна книга.
Книга за българската обреченост.
September 4, 2021
Когато попитали какъв писател е той, Кирил отвърнал да прочетат името му на обратно и ще разберат. С интерес прочетох неговите спомени за писатели, личности и случки в София в края на 19-ти – началото на 20-ти век. Авторът на тези мемоари е старозагорец и много пъти споменава родния ми град, въпреки че книгата е краезнание за столицата. Живописно описва животът там, улиците, къщите по онова време, създаването на Овча купел, гледките към Витоша и най-вече взаимоотношенията си с известните личности от онова време. Споменава Вазов, Пенчо Славейков, Мара Белчева, Кръстьо Кръстев, Яворов, разни политици, дори среща и Фердинанд. Спира се подробно на литературния кръг „Мисъл“ и дребнавите интриги и заяждания между самите писатели.
Кирил Христов е талантлив поет, преводач с бърза мисъл, но често си пати заради буйния темперамент. Разказва своята гледна точка за проваленото му приятелство с Кръстьо Кръстев и с Пенчо Славейков, като честно си признава, че и той има вина за това. Лошото е, че след това те си отмъщават, принизявайки произведенията му, а пиесата му „Боян Магесникът“ остава отхвърлена и недооценена, заради интриги и приятелски предателства.
Има малко илюстрации в самата книга - факсимилета от почерците на някои автори, както и техни потрети, оцветени в приятно зелено. Книжката ще заеме достойно място в моята библиотека.
Кирил Христов е талантлив поет, преводач с бърза мисъл, но често си пати заради буйния темперамент. Разказва своята гледна точка за проваленото му приятелство с Кръстьо Кръстев и с Пенчо Славейков, като честно си признава, че и той има вина за това. Лошото е, че след това те си отмъщават, принизявайки произведенията му, а пиесата му „Боян Магесникът“ остава отхвърлена и недооценена, заради интриги и приятелски предателства.
Има малко илюстрации в самата книга - факсимилета от почерците на някои автори, както и техни потрети, оцветени в приятно зелено. Книжката ще заеме достойно място в моята библиотека.
November 16, 2021
Макар да бива обявен за скандален (и поради това забраняван и почти неиздаван автор), за човек с твърде голямо самочувствие и прочие, Кирил Христов не изглеждаше по този начин в собствената си мемоарна книга. Само в някои мигове изглеждаше странно и нелогично обидчив и груб, с което явно често е провалял приятелствата си.
Но той е живял в друга България. Изчезналата България от началото до към средата на XIX-ти век, която често изглежда фантастична, невъзможна и чудата. Може би моят най-любим период за изследване, за който чета с наслада и винаги с малко тъга по изгубеното.
Тук откриваме Христов като лиричен, приятно бъбрив и умел разказвач, на моменти много приятно хумористичен. За мен "Затрупана София" е повече меланхоличен спомен за изчезващата често пред очите на този автор стара столица, в която като с магия старите схлупени къщици се превръщат в солидни "съпреживителни домове, наподобяващи казарми". Книгата не е толкова споменик за хората, които е познавал Христов. А че той е познавал почти всички (ако не и всичките) български писатели и творци на младата и нова България след Освобождението, това е напълно ясно. Кратките срещи, които ни "урежда" с тях, са възможно най-изчистени от прекалено даване на оценки и мнения, поне доколкото е способен на това авторът. Да четеш тази книга, общо-взето, е страхотно преживяване!
Но той е живял в друга България. Изчезналата България от началото до към средата на XIX-ти век, която често изглежда фантастична, невъзможна и чудата. Може би моят най-любим период за изследване, за който чета с наслада и винаги с малко тъга по изгубеното.
Тук откриваме Христов като лиричен, приятно бъбрив и умел разказвач, на моменти много приятно хумористичен. За мен "Затрупана София" е повече меланхоличен спомен за изчезващата често пред очите на този автор стара столица, в която като с магия старите схлупени къщици се превръщат в солидни "съпреживителни домове, наподобяващи казарми". Книгата не е толкова споменик за хората, които е познавал Христов. А че той е познавал почти всички (ако не и всичките) български писатели и творци на младата и нова България след Освобождението, това е напълно ясно. Кратките срещи, които ни "урежда" с тях, са възможно най-изчистени от прекалено даване на оценки и мнения, поне доколкото е способен на това авторът. Да четеш тази книга, общо-взето, е страхотно преживяване!
July 29, 2023
“Не винаги човек може да прозре предварително, че догдето оригиналните му творения ще избледняват, ще стареят, стойността на една дори лошо написана книга от преживяно със значителни люде расте с годините.” (6, Христов)
През парливия език на Кирил Христов оживяват редица личности, иначе познати само от историческия разказ (сред които Алеко Константинов, кръгът “Мисъл”, Вазов, политици и т.н). Свидетел на София от “турски град” до ВСВ, разговорливостта му създава спомени за епоха от културата, отишла си с автора (умира 1944 г.).
През парливия език на Кирил Христов оживяват редица личности, иначе познати само от историческия разказ (сред които Алеко Константинов, кръгът “Мисъл”, Вазов, политици и т.н). Свидетел на София от “турски град” до ВСВ, разговорливостта му създава спомени за епоха от културата, отишла си с автора (умира 1944 г.).
April 17, 2021
Рядък къс от софийската културна история!
August 25, 2022
След като човек прочете дневника на Кирил Христов, разбира защо не присъства в българския литературен канон... Претенции без покритие. Все пак книгата дава своеобразен прозорец към действителността на българските писатели, които днес боготворим. Хвърля светлина върху мизерията и чисто човешкия облик на тези хора, които сме свикнали да надничат от списъците със задължителна литература.
October 4, 2021
Заслужава си да се прочете. Описва черти на българското общество, които не са се променили и до днес. Описва и интересни факти за градоустройството на София, както и любопитни факти за знакови места.
October 15, 2020
Има някои инверсни истории от стара София
November 25, 2021
Още една ценна книга за любимата ми София!
July 2, 2022
Ако понякога ви се е искало да сте живели по времето на великите (Мисъл, Кирил Христов, Алеко, Вазов), за вас е. И в литературен, и в исторически план, страхотна.
Displaying 1 - 11 of 11 reviews