„Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите“
Когато фантастичното звучи твърде вероятно, когато ужасното се докосва до красивото, когато ежедневното те кара да възкликнеш, да се стреснеш, да се разсмееш или засяда в гърлото ти... когато виното за мъртвите го пият живите... ~ ~ ~ ~ http://gaiana-books.com
Отворете бутилката, отпийте от виното - глътка за живите и глътка за мъртвите... защото някои живи не са съвсем живи и някои мъртви не са съвсем мъртви... В тази книжна бутилка има тридесет глътки, Вие ги разпределете!
Един клошар се е запътил в зимната нощ към гробището, един гарван със счупено крило подскача по замръзналите буци пръст, един космически кораб се разбива през 1943-та, едно дърво дава плод дванадесет пъти в годината... Един кладенец лекува, едно колело е тайната на двама старци, един понтон се поклаща във водата, един каубой пресича града, блед младеж залага на „тука има-тука няма”... Една ръждива тенджера къкри на огъня, една китара е зад витрината на заложна къща, историята на едно такси звучи като реквием, едно цигане мечтае да го дават по телевизията... И още: Един човек за първи път прави ракия, едно момиче брои пари всяка вечер, един барман черпи, докато си спомните кой е, мрачен художник продава картините си на площада, а понякога хората дават обет... И още: Една катеричка краде лешници, един мъж наричат „Тихия”, един метроном магично трака, един влак се носи в нощта, едно предложение, на което може да се откаже... И още: Една стара къща ще се събори, за да се построи нова, по-здрава от нея, един котак чака стопанина си, хартиени фенери се издигат всяка вечер в небето, а в безлюдно селце идва посетител...
Докато подбирах кои разкази да влязат в този сборник, попаднах на забравената от мен народна мъдрост: „Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите“. Тя ми помогна там, където се колебаех, и ми подсказа кои разкази да включа. Приятно четене!
Явор Цанев
Накрая винаги остават няколко капки в бутилката... От последните капки събрах за Вас бонус-разказ, съвсем кратък – колкото да запълни една страничка.
Явор Цанев е страхотен разказвач, който работи пестеливо и много умело с думите. Няма маниернечене, излишна помпозност, всичко е изчистено и "дестилирано". Фокусът е поставен върху вътрешния свят на героите, арената на оная древна като света битка между Добро и Лошо, пречупен през родната ни мизерна действителност, а това прави разказите разпознаваеми и достъпни. Чете се на един дъх ! Пре-По-Ръч-Вам !!!
Много качествени разкази. Истории, които са ежедневни, но същевременно магически. Истории на анонимни лица, с които се разминаваш, но които животът не разминава. Много човешки, много филантропски. По принцип съм почитател на по-дългите разкази, затова няма как да не се възхищавам на онези писатели, които успяват да въплътят пълноценни сюжети, характери или настроения едва в няколко странички. Безкрайно ми харесаха - "Кучето на клошаря", "Кладенецът", "Понтонът", "Гарванът", "Котаракът".
След „Странноприемницата“ си мислех, че знам какво да очаквам от този сборник, но в него Явор Цанев е събрал съвсем различни като стил и жанр разкази и успя да ме изненада и то много приятно. Много ми е трудно да опиша емоциите които изпитах при четенето на тези кратки шедьоври, защото Явор не просто разказва едни обикновени истории, а дърпа тънките струни на емоциите на своите читатели. Във всеки негов разказ се вълнувах и то всеки път по различен начин. Не се сещам за други книги, които така да са ме вълнували. Ето защо харесах всичките му разкази: „Вино за мъртвите“, заради това че ни показва колко сме различни ние хората, но всеки има своя уникална болка и съдба. „Кладенецът“, заради неугасващата надежда която носим в себе си и меркантилите, които винаги ще я използват за своя облага. „Метрономът“ заради уникалната си метафора. „Дървото“, защото ме пренесе в едно любимо мое място. „Да попаднеш на разум“, защото ни показва колко сме сгрешени като ген. „Котакът“, защото е влязъл толкова добре в котешката психология. „Цигането“, „Стреляй пръв“, „Кучето на клошаря“, заради това, че ни показват другия, различния, от който все отвръщаме поглед. и т.н няма да изброявам всички, просто трябва да ги прочетете. Докато в „Странноприемницата“ си личеше как Явор е бил повлиян от творчеството на редица автори като Робърт Шекли, Стивън Кинг, Едгар Алън По, Рей Бредбъри, в този сборник откривам съвсем други автори и то нашенски. Магичният реализъм на Хайтов, чишитите герои на Радичков, одухотворените животни на Емилиян Станев и умелото извеждане на българския нрав, на Йовков и Елин Пелин. Всички тези косвени асоциации с нашите класици ми навя носталгичен блян по умиращата българска литература. Само че Явор Цанев явно е от хората, които ще продължават да я държат жива. За финал, след като прочетох и останалите му сборници, ще споделя, че „Вино за мъртвите“ си остава личния ми фаворит, заради по особения емоционален заряд с който е зареден.
Понякога "поемам дъх и издишвам напиращото в мен". Припомних си как да го правя след като прочетох до край "Вино за мъртвите". Научих как да облъхнеш с магическия си дъх естественото, обкръжаващото те, сякаш си поел магията на този свят и си я издишал на друго място, изпълнено с най-тривиалното от живота. То ще поеме от дъха ти, за да се слее с него, ще стане част от самия теб. Ще се превърне в магия. В магията на реалността. В магията, която всички и всичко носят. Фантастичното е дори в обикновените животи, стига да го потърсиш. Дори да си помислиш за него може би няма да го откриеш веднага и това ще разколебае вярата в съществуването му у теб. Явор Цанев е търсач на магия. Той може да ти помогне.
"Вино за мъртвите" те кара да помислиш, че във всичко има смисъл. В живота на всеки и всичко сякаш се таи някаква по-висша сила, която го извисява над онова, което можеш да си представиш.
Вчера взех всичките платна на стар художник. Реализъм. Високи сгради, схлупени къщурки, жени в носии, овчари и орачи, дървени маси отрупани с храна, вази и цветя, облаци, пейзажи. Картини от всичко онова, което ни заобикаля. Подбрах онези в сиви тонове. Наредих ги една до друга и помолих стария майстор да подчертае у всички по няколко линии с фосфоресцираща синя боя и те се превърнаха в магия. Също както във "Вино за мъртвите" много обикновени на пръв поглед случки са обгърнати с вълшебство. Една щриха понякога е достатъчно за да направи нещата различни, за да накара читателят да открие скрития смисъл и да допълни с въображението си случилото се. Тази магията не е самоцел, а доизказва неизказаното от автора. Тя допълва сюжета и внася нюанс в картината, която няма как да се опише с думи.
Някои от творбите носят със себе си носталгия. Не, вие носите тази носталгия. Аз поне със сигурност. Носталгия по старата българска литература. "Вино за мъртвите" е нещо странно. Тя може да ви внуши, че е писана между двете световни войни, защото стилово... странно, но сякаш носи обаянието на миналото. Литературата ни прекъсна съществуването си малко след 1944 г., а после жалките остатъци след тази дата деградираха или се развиха, но не оставиха семе, което да покълне. Традицията изглежда беше прекършена и унищожена, което накара всичките ни нови автори да търсят вдъхновение от вън. Така новата ни литература нямаше нищо общо със старата...
... изглежда. Ала "Вино за мъртвите" ме кара да мисля, че някъде семената са покълнали. Независимо дали са семената на българската литература или българската култура. Това е книга, която няма как да съществува. Не съм сигурен, че тя е написана докато я описвам, а седи на масата до мен. Преди да я прочета вярвах, че подобна книга може са съществува само ако литературата ни не беше прекратявала съществуването си и започнала от начало. Явно тя съществува. Без значение дали е така или само ми се струва, разказите тук наследяват онова, което са писали г��лемите български автори.
Добрите качества, които автора проявява в писането на къси разкази, са твърде неочаквани... Прекалено са мощни като за реалностите на днешната ни литература. Никога не с��м вярвам, че български автор може да предизвика силни чувства у читателите си с толкова малко слова. Не знам дали това важи за всички. Знам, че важеше за мен.
Героите на Явор Цанев са мравки в реалността и свръхчовеци в литературата. Те са незабележими за всички, а тайно притежават велики способности, които ги правят необикновени. Слабите носят могъщи сърца, които ги превръщат в титани. Като в разказите "Обет" и "Реквием за такси", в които двама клетници си поставят за цел да спасят хиляди хора от гибел макар те самите да са просто вейки в света на хората. Историите им приличат почти на тази на Луи Пастьор, който започнал да унищожава болести една по-една. Причината? След като цялото му семейство умира от туберкулоза, той се заклева пред себе си да победи всяка болест на земята. "Стреляй пръв" е посветен на Каубоя - един симпатяга, който ми стана най-любимия герой в сборника. Местният хахо, въобразил си, че е шериф от филм се превръща в истински герой. Толкова много напомня Дон Кихот от едноименния роман. Хем тъжно, хем весело. Страхотен чешит :)
Могъщи са и животните. Дори те имат съзнание, също като в разказите на Емилиян Станев и не са по-малко трогателни. "Кучето на клошаря", което е готово да помогне на своя стопанин в безнадеждна ситуация, "Гарванът" - едно слабо животно, което се бори за оцеляване, "Котакът" - вероятно най-трогателната история за животни в сборника. Този жанр малко или много прашасва по рафтовете на цялата литература. Кой вече пише за животни? Кой ги одухотворява? Ако не ги обичаш не можеш да го правиш. Авторът не ги превръща в хора, но показва мислите им... прекалено първични за да са човешки, но и прекалено добродушни... за да са на хора.
Старите легенди са вплетени в днешната реалност. Да, наистина! Старите български предания, които за последно живееха в творбите на Хайтов. "Като старите майстори" възкресява поверието за вградените в постройки сенки, "Кладенецът" разказва за тайнствените сили на лековитата вода и порокът на алчността. "Тука има - тука няма" е история, сякаш извадена от стара книга с български истории за свръхестествени преживявания, която е поставена в съвременен контекст. Легендите, митовете, популярните вярвания са слети с реалното. Те не го преобразяват, не го правят чиста фантазия, а добавят само щрих. "Фантастичното звучи твърде вероятно."
Магията е най-силна и почти взима превес над реализма в "Да попаднеш на разум", където космически кораб се разбива в смазана от войната Европа през 1943 г. Тук хуманизмът излиза на преден план и въпреки фантастичното начало имам чувството, че магията отново е само оръжие на автора, за да ни изкаже мнението си, да допълни думите си. До къде ни доведе разума и какво всъщност е той? Разумни ли са наистина хората? Разумът не е само умението ти да мислиш. Той е много повече.
По същия начин в "Хартиени фенери" магията отново се слива с реалността. Всеки човек е една вселена. Той е изгражда през целия си живот. Ражда се само с част от нея. Ами ако тя е по-различна от тази на всички останали?
"Дървото" и "Колелото" разказват приказката за старостта и борбата на човек с нея. Вечната жажда на хората да живеят. Никога няма да се начудя как някои автори вплитат фантазиите си толкова умело в заобикалящия ги свят. Всичко изглежда толкова естествено, макар да е невъзможно. Толкова ти се иска да е вярно, че се превръща в реалност.
"Дестилация" е едно от любимите ми произведения в сборника. Някои казват, че думата "спирт" произлизала от латинското "spiritus" (дух). Т.е. спиртните напитки са нещо като вода с по-инак душа. Независимо дали вярвате в това, тук ракията наистина има душа. Тя може да се влее в някой и да му разкаже история, а тази история може да го остави без дъх... не само заради острия вкус.
"Селцето" също ще налее малко мъка в чашата. Завладяващата носталгия, която се завихря в главата ви ще бъде удавена в поредното невидимо море магия. Мисля, че това е и единствения разказ в книгата, който можете да прочетете безплатно в интернет.
Авторът ни намигва с много тънко и приятно черно чувство за хумор в "Старицата", където една бабка е обсебена от правенето на зимнина до маниакалност (накрая се смях с глас, нещо твърде нетипично за мен при четенето) и "Цигането", в което да си изтърсака в семейството ти носи всеобщата любов на семейството, но и твърде странни задължения. "Лешникът и катеричката" също си е голям майтап. Много ми приличат на шегите, които понякога пускат Хайтов и Ивайлов Петров в разказите си. Дребни, леки и твърде естествени. Не просташки, а чисто забавни. Типичен български хумор, ако мога да нарека така хумора на класиците ни. Само те са ме разсмивали наистина. Може би истинското му име е "български битов хумор" защото разказва за напълно обикновени ситуации и чисто житейски смешни истории, които могат да се случат всекиму... е, хайде, в "Цигането" има и нещо особено.
Реализмът обаче взима пълно надмощие и остава самостоятелен господар в много от разказите. Да опишеш невероятно една твърде обикновена история никак не е лесно. Да трогнеш някого с нея обаче е още по-трудно. Тези тук успяват да го направят, повярвайте ми, успяват. "Вино за мъртвите", в който магията отстъпва много, но все още се прокрадва, разказва накратко за един бездомник, който намира бутилка вино на гробищата и се приютява от виелицата в празен гроб. Отново, както виждате, наистина уникалното е, че един български автор се спира на твърде български сюжет, повлиян от българските обичаи (гробовете се преливат с вино). "Метрономът" ни учи, че уединението не е винаги съвсем полезно. Цялата история звучи на гротескно описание на една умираща връзка между мъж и жена. "Цената на спокойствието" ни показва, нещо в което винаги съм бил убеден, че няма по-глупава поговорка от "по-умният винаги отстъпва". Понякога просто не бива да отстъпиш. Не, че не можеш да го направиш, не трябва! И докато в тези няколко разказа магията още прави плахи опити да излезе наяве, някъде тя не успява. "Предложение, на което можеш да откажеш" е сигурно най-любимият ми разказ от всички в книгата. Разказва просто как един старец разговаря по телефона. Офертират го от кабелна телевизия. Да, наистина това е всичко, но след неочаквания финал останах поразен. Беше като гръм от ясно небе. Накара ме да прочета края още два пъти. "За любовта, парите и малката смърт" е друг мой фаворит. Една жена е избрала да напусне някого заради друг. По-точно заради парите му. Отново една твърде обикновена ситуация е представена така, сякаш е плод на поличба, а остава напълно възможна, макар и малко вероятна. Красива история.
"Понтонът", "Самовнушение" и "Плячка" са разкази натоваряни с дълбок психологически елемент. Те оставят читателя да размишлява дали случилото се в тях е истина или творение на болната психика на героите.
Знам, българските автори не обичат да ги оприличават на класиците ни. Но ако харесвате българска класика от 1930 до към края на 60-те години. Ако Ивайло Петров и Николай Хайтов ви разсмиват и си падате по нашенски легенди. Ако искате животните да живеят и чувстват като хора, както при Емилиян Станев. Ако обичате къси разкази тип "Елин Пелин" и магия вплетена в тях подобно на "Старопланински легенди" на Йовков... и ако бихте искали да четете тези автори, но да пишат все едно са живи днес "Вино за мъртвите" е нещо, от което трябва да опитате.
Ами много трудно бих написал нещо за този сборник. Той сам говори за себе си достатъчно високо:
Книгата е отличена с литературната награда за извънстолични автори „Светлоструй“ – 2014 г. (за проза) и с номинация за престижната литературна награда „Елиас Канети“ – 2015 г. Разказът „Селцето“, включен в сборника, е със специалната награда от националния конкурс за разказ на името на Агоп Мелконян – 2013 г.
Мога да кажа, че тридесетте произведения вътре ми върнаха любовта към и надеждата за българските кратък и свръхкратък разказ.
Всеки сборник от Явор (прочел съм четири), освен изненадите вътре в произведенията е и изненада сам по себе си. Толкова са различни един от друг, че няма как да обявиш фаворит. Въпреки това май този ми допадна най-много(или беше "Странноприемницата", или "Слънчогледите", или "Home sweet Home"? Немогадаземарешение!)
Няма да разглеждам разказите поотделно, мотото на книгата говори достатъчно за съдържанието: „Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите“, а Явор, с леки, пестеливи щрихи, успява да ни покаже животинското в хората и човешкото в животните, и обратното, и не само. Абе, пригответе се да бъдете постоянно изненадани, леко изплашени и дълбоко затрогнати.
На края, за всички които изпуснаха да си вземат "Вино за мъртвите" - вече има второ издание. Действайте, защото после не искам пак на мен да мрънкате, когато се изчерпа и то.
Изключително четиво! С нетърпение чаках да я отворя и прочета. С голямо удоволствие и на един дъх я изгълтах! Всеки един от разказите отново показва и доказва уникалността, с която Явор твори. Благодаря! Успехи!
"Живите затварят очите на мъртвите, мъртвите отварят очите на живите"
Явор Цанев, както може би съм ви казвал, е един много хубав човек от Русе. Издава родното ъндърграунд списание "Дракус" с издател "Гаяна", което публикува изключително творби от български автори в жанрове като фантастика, фентъзи, ужаси, крими, приключения и т.н. Комай остана единственото списание, което излиза на хартия и единственото, което обявява конкурси и връчва парични награди. Ревюирал съм всичките броеве до момента в блога. Ако имате път към Русе, отбийте се в кръчмата на Явор "Рокстар кафе", пийнете едно, запознайте се с Явката, пък си купете я някое Дракусче, я тази книга която ревюирам, я предната на Явор "Странноприемницата". Продават се в кръчмата, ще останете доволни.
"Отворете бутилката, отпийте от виното - глътка за живите и глътка за мъртвите... защото някои живи не са съвсем живи и някои мъртви не са съвсем мъртви"
Явор Цанев обаче е и нещо много повече от всичко това. Той е и страхотен писател.
Ако сте прочели Странноприемницата и ви е харесала, във "Вино за мъртвите" направо ще се влюбите. Честно. В предния сборник въпреки че също е чудесен имаше доста стари разкази, в този всичко е ново. Признавам: някои от разказите са така силни, че дори закоравяла гадина като мен усети влага в очите си. Тук просто няма слабо.
"Когато фантастичното звучи твърде вероятно, когато ужасното се докосва до красивото, когато ежедневието те кара да възкликнеш, да се стреснеш, да се разсмееш или засяда в гърлото ти... когато виното за мъртвите го пият живите..."
Кладенецът, Метрономът, Дървото, Старицата, Обет, Селцето, Гарванът, Не Се Връщай, Котакът, Дестилация, Тихия, Реквием за Такси, Едно От Мен, Хартиени Фенери, Вино за Мъртвите... Всичко е чудесно. Кратки, изчистени, силни творби. Нямам какво да кажа.
Странно се почувствах, когато затворих и последната страница на „Вино за мъртвите“ („Гаяна“, 2013). Прочел съм хиляди разкази и все още не мога да си отговоря на един въпрос: защо разказите ми се струват толкова привлекателни като литературен жанр? Кратките текстове се четат бързо и често се загубват сред дебелите томове на паметта. Ако след време направиш „ревизия“ на мозъчните рафтове, опитвайки се да си спомниш някой разказ, се появяват дребни откъслеци, части от картини и недовършени изречения. Това е съвсем естествено и рядко някой може да подреди напълно цялостната конструкция на определено литературно произведение. Явор Цанев работи именно с такива откъслеци – разкъсана реалност, която почти никой не може да подреди и систематизира. Неговите разкази ми напомнят на кратки мигове от изгубеното в мозъчните рафтове, онова, на което не се обръща достатъчно внимание и бива пускано да се оттече в канала на посредствеността. А то всъщност е истинското, реалното в живота, което пропускаме с лека ръка. Езикът на Явор е ясен и чист, дори красив. Той не робува на мъгляви обяснения, за да вкара съспенс, а директно поставя картите на масата. Именно тази рядко срещана искреност в писането го превръща във вълшебникът, чиито фокуси изглеждат съвсем реални и непринудени. Те са реални и непринудени; не е необходимо читателят да дълбае в неясни и противоречиви символи. (Продължава в блога: http://knijenpetar.blogspot.com/2015/...)
“Вино за мъртвите” е книга, за която чух, че е най-хубавата от творчеството на писателя Явор Цанев. Не съм чел всичките му останали произведения, за да преценя, но с чиста съвест мога да се присъединя към възторжените отзиви за този сборник, който смесва различни жанрове, но печели най-вече със силата на самото слово, с вкусния, но и горчив стил на автора, разказал 30 уникални и в същото време допълващи се един друг разкази. Цялото ревю четете на линка: http://citadelata.com/?p=16108
Дотук: "Метрономът", "Да попаднеш на разум" и "Цигането" - търся подходящата дума, за да изразя суперлативите си, но не я намирам. Ще кажа просто: - Браво, Яворе! Продължавам напред.
"Хартиени фенери" - сказка за "звездното дете", но в нов, Яворов стил... Упс! - да не издавам сюжета и развалям удоволствието ви. Прочетете сами - няма да съжалявате!
Задължителен сборник!!! Ако можеше повече от 5 ... с удоволствие!!! Особено разказът за котакът ме впечатли много, както и едноименният - Вино за мъртвите!!! Уникални са всички разкази, всеки един ме докосна по различен начин! Горещо препоръчвам!
Вино за мъртвите е един невероятен сборник! Толкова добре изпипан, така добре подбрани творби, красив език. Тук човек може да открие всичко: хумор, ужас, напрежение, поука, свръхестествени и реални истории. Някои от историите навлизат доста в така наречения weird fiction, а често присъства и разказът с неочакван край. За мен Явор Цанев е един от най-талантливите съвременни автори на България, а това автоматично го поставя на световно ниво. Мисля, че заслужава много повече признание у нас, от колкото получава.
Сборникът с разкази на Явор Цанев "Вино за мъртвите" е една съкровищница от много силни и въздействащи разкази. Някои от тях бих определил и като съвършенни, заради емоцията, която ще предизвикват у всеки един, който ще ги прочете.
Голяма част от разказите в колекцията разглеждат последните 30 години в България, с всичките наследени за периода пречупени съдби, тъжни истории и тъжно-меланхолични мигове. В тях е вплетена и магия, както и свръхестествени моменти, но без да стоят като кръпка, а като елементи, които да подсилят посланията в разказите, а разказите разглеждат човешките черти, като алчност, стемеж към съвършенство, безскрупулност, злоба, меркантилност и т.н.
Разказите със сигурност разчувстват и даряват моменти за размисъл, както и поуки, които да останат в нас.
Между двете корици на "Вино за мъртвите" ще срещнете най-различни истории - тъжни, забавни, ужасяващи, такива, които засягат чисто човешкото. Това е може би най-добрият сборник с къси разкази, които съм чел на този етап. Явор Цанев е майстор на късата форма, можещ с малко думи да повлияе на читателя и да го изненада в самия край на разказа... Хареса ми как авторът вкарва магичното, фантастичното и ужасяващото в на пръв поглед обикновени сюжети и финно и леко поднася наратива. Ако сте ценители на качествените книги и български автори, със сигурност не под��инавайте "Вино за мъртвите".
Много приятен и майсторски написан сборник, с красиви и идейни разкази. Не са баш моята бира (пардон, четиво) като стил, но това не ги прави по-малко прекрасни. Много ме израдваха "Лешникът и катеричката", също и "Кладенецът"; "Тука има, тука няма"... много са (туй са си 30+1 разказа и етюди, не е шега). Накратко, което за мен е по-важно от петата звездичка ("много мое четиво", с други думи): чувствам се обогатена.
Свят едновременно тук и навсякъде другаде, днес и по всяко време, поетинчно, носталгично и премерено сантиментално разказан. Приятна доза хумор и кръвожадност :)
Самобитен, затрогващ, провокиращ размисъл. Изключително умение да разказва историите интересно, а с всяка история да отправя послание. Уникална книга. 5 звезди от мен.
Това е една разнообразна колекция от къси разкази, пълна с изненади и интересни идеи. Падат се малко по-хорър от колкото ми харесва, но картините изрисувани от тях са пленяващи. Един разказ изпъква пред другите в моите очи, и това е 'Котакът'. Това е един от най-красивите и прочувствени разкази на автора, който описва ситуацията през очите на котака от заглавието. Реакциите и чувствата на котака са описани в изумителен, много внимателно подбран детайл, от който на читателя му се приисква да е там с него.