Иконите спят

by Geo Milev, Geo Milev

„Иконите спят” – пет варианта на народни песни от Гео Милев излиза през 1922 г. в издателството на Т. Ф. Чипев. Петте стихотворения в книгата, представена фототипно, са „Змей”, „Стон”, „Кръст” „Гроб” и „Край”. Предговорът е на Иван Гранитски.

Genres: Poetry

20 pages, Paperback

First published January 1, 1922

About the author

Geo Milev studied in Sofia and later in Leipzig where he was introduced to German Expressionism. His university thesis was on Richard Dehmel. Beginning in 1916 he fought in the World War I, where he was severely injured. After recuperating in Berlin he began to collaborate with the magazine Aktion. Upon his return to Bulgaria he started to publish the Bulgarian modernist magazine Везни (Scales), in Sofia. He contributed as a translator, theatre reviewer, director and editor of anthologies.
On May 15, 1925 Geo Milev was taken to the police station for a "short interrogation" from which he never returned. His fate remained unknown for 30 years. In 1954 during the trial of General Ivan Valkov and a group of physical executioners one of them confessed where and how the reported missing had been executed and buried. Geo MIlev was strangled and then buried in a mass grave in Ilientsi, near Sofia after the reprisals following St Nedelya Church assault. The repressive government used that as an excuse for murdering progressive intellectuals. His skull was found in the mass grave. His body was identified due to the glass eye he was wearing after he lost his right eye in World War I.
He published his most famous poem September in his magazine Пламък (Flame) in 1924. It describes the brutal suppression of the Bulgarian uprising of September 1923 against the military coup d'état of June 1923.

Reviews

[Денис Олегов · Rating 5 out of 5]

СТОН

Черней, горо, черней, сестро, двама да чернеем...



Печални пътеки пред мене разтваря

студената зимна гора,

дълбоко зад черните клони догаря

ранна - (рана) - зора.



Светът ме възвежда през страшни места,

аз тръпна димяща в безлюдни блата

- о гора моя черна сестра!

твоите черни листа

плачат сълзите ми - бавно - и горко повтарят

моята жалба и вопъл и зов:

Ах - де е той!



(Там - може би зове ме гробът на мойта горестна любов.)

Ден и нощ

без покой

аз го диря навред

и отивам напред

през света,

с раздрани нозе и без мощ

- душата дълбоко в нощта -

ден и нощ

без покой,

години безчет!

и безброй:

Де е той?



(И надава студен, съкрушителен вой

зимният вятър

- Вкаменено ридание -

и в мрака на скръб без страдание

изчезва далечна земята.)



- О гора моя черна сестра! -



Слънцето в пещери слепи убива го:

в страшни нощи без лъч и звезда

той възкръсва и гази в кръвта

на кръстопътища сплетени в ниски поля.

Моята болка настига го

- призрак без плът.

Червен от убийство и черен от мъртва мъгла

той влиза в съня ми



(иконите спят)



- страшен и чужд - преди да се съмне



(иконите спят)

и хвърля пред мойте нозе

кървави ризи и черни глави



(иконите спят)



Вече нямам очи - вече нямам лице

- о гора моя черна сестра!

и пътя пред мене се вий

и горчиво витло под мъртвешка зора.

[Kari Ivanova · Rating 3 out of 5]

плачат сълзите ми - бавно - и горко повтарят

моята жалба и вопъл и зов