Улица „Щастие“ наистина съществува. На нея има само една ниска къща, в краен квартал на София – кучетата махат опашки пред прага, а децата се смеят. Поезията обаче има странни маршрути – минава през Самарканд в Централна Азия и се отбива в Прага, прескача до Истанбул и Дрезден, спира се на някой връх горе в планината или чака на спирка на Лъвов мост.
Не е ясно къде ще срещнеш история, достойна за разказване. И няма голяма разлика дали пишеш репортаж, разказ, пиеса или стихове – важна е историята. А историите винаги идват в подходящата форма, сами си обличат подходящите дрехи.
Тези стихове са писани в продължение на десет години, печелили са награди, включвани са в антологии, превеждани са. И питат как се трупа умора, как се внимава за малките жестове, как назряват конфликтите или къде намираме основание, за да продължим.
Стиховете на Оля са лаконични. При тях като че ли видимите следи на стила са премахнати, разкрасяването е забранено. Именно при този аскетизъм в подхода към текста се получава най-запомнящото се качество в стиховете на Оля: там всяка дума тежи.
Кристин Димитрова
Оля Стоянова е журналист, поет, пътешественик. Автор на „Пътеводител на дивите места“ и сборника с разкази „Какво сънуват вълците“. Има издадени три стихосбирки – „Фотографии“, Проза“ и „Пътна карта“, както и един роман – „Лични географии“. Докторант в Софийския университет. Носител на отличия за поезия, проза, журналистика и драматургия. Обича истинските истории.
Оля Стоянова е родена на 17.09.1977 г. в София, завършва Журналистика, а след това и Културология в СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на четири книги - три стихосбирки "Фотографии" (200 г.) и "Проза" (2002 г.) и "Пътна карта" (2003 г.), както и на един роман - "Лични географии" (2005 г.). Печелила е куп награди за поезия, проза и журналистика. Текстовете ѝ са превеждани на английски, руски, италиански, чешки, словашки и полски.
Невъзможно добра поезия, дори ми е трудно да повярвам, че в една стихосбирка може да има толкова много свят, толкова много разкази, толкова много чужд живот. Книга, лишена от егоизма, който обикновено е присъщ на поезията.
Отворени некрополи на брега на морето, в които влиза соленият вятър, пропълзяват гущери и растат подивели къпини - след близо петнайсет века какво по-добро доказателство, че всичко е вятър работа.
***
Пейзаж
Ята гарвани край Елба – късна есен, голи клони и ниско небе – някой друг трябва да ги опише. Аз само минавам.
***
Хляб
Жената, която продава хляб на пазара в Истанбул, не вика, не кани никого, не примамва тълпите: хлябът е като слънце – той сам ще огрее рано сутрин вечерта нищо няма да е останало.
Малко отзад напред, но това се оказва втората книга на Оля Стоянова, която чета след пръвата ни среща във Висока облачност миналото лято. Макар разказите да не ми въздействаха така, както очаквах, стихосбирката ми разкли това, което усещах, докато четях миналата година - поетичен талант за тънките нишки, които удържат ежедневието да не се разпадне на купчина разхвърлени факти.
Чудесна стихосбирка! Нямам търпение тази поетика тепърва да се развива и да рефлектира в проза!
Аз съм отдавнашен почитател на стиховете на Оля Стоянова. Забавлява ме и ме възхищава как използва многозначността на думите. "Non stop" и "Отправна точка" от стихосбирката "Пътна карта" са ми любими.
В "Улица "Щастие" някои стихотворения ме подлъгаха. Чаках, чаках острия завой в тях това, дето ще ми обърне смисъла, както съм свикнала да правят стиховете на Оля, а той не се появи. Но пък една улица на име "Щастие" сигурно трябва да е такава, с по-плавни завои, с повече слънце и въздух, чай от 20 стотинки, дете с хвърчило и къщи, на които да се покланя човек. И тук-там по някой по-остър ъгъл и завой - за баланс.
Хубава книга. И ви черпя едно стихотворение:
Пазар край пътя
Следобед, 36 градуса, Анадола. Бабите край пътя се крият под сенките, забулени, седнали по турски, подреждат отново и отново кошниците с праскови и ягоди, прозяват се, проследяват лениво колите, които профучават край тях и гледат на света просто и ясно - едни ще си тръгнат, други ще дойдат, трафик винаги има.
Той знае, че когато нещата се разпадат, те са бели на цвят. Умората се промъква, когато двама души мълчат дълго време, а вътрешно водят диалози и всеки знае репликите на другия. Не си ли забелязал как става - всеки път зимата идва незабелязано, без цветове, с мълчание...
Четем “Улица Щастие” от Оля Стоянова. Първо идва у мен едната котка, която се казва Херкулес и е женска, после идва и другата, Звездичко, и почват да пипат с лапи книгата и да мъркат. След тях идва и детето, сяда до мен и котките. Но то не издържа дълго време на едно място, отива да си вземе книга от другата стая и се връща с “300 пословици и поговорки на руски”, казвам му да не пипа моите книги, в тях няма картинки. То отива и сменя книгата - този път носи едно дебело и миниатюрно томче хайку, спомен от починалата ми приятелка. Обръщам му внимание, че и тази книга е моя, да си вземе от неговите, които са най-отпред на шкафа. Тогава малкият отнася хайкуто и се връща с “Какво сънуват вълците”, пак от Оля. Сяда на фотьойла точно както аз съм седнала, започва да разгръща и да изрежда сънищата на вълците - камиони, чудовища, извънземни. Харесал е шарената корица на книгата. Прочита я за няма и минута, отнася я и носи следващата. Пита ме как се казва, впечатлено от разперената бяла птица на син фон отпред. “Изплези си езика”, му казвам. То сяда и се плези на книгата, без да я отваря. Като свърши с плезенето, прибра книгата при своите, най-отгоре. А аз поемам на пресекулки тъга, умора, прости и точни думи, сякаш писани на първия език, преди столетия, близки, мои, като че ли ги помня от предишния живот. Едва стигам до “Вътрешният релеф” и “Дзен”, а котките вече са ме изпохапали и изподраскали, защото при всяко разлистване на страниците хващат пръстите и ръката ми с нокти и зъби. Детето изнася опашатковците навън, а аз продължавам към “Малките моменти”. I’m in heaven, аз съм на “Улица Щастие”.