What do you think?
Rate this book
Аз мога да цитирам тишина
64 pages, Paperback
First published January 1, 2013
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 6 of 6 reviews
Read
July 9, 2015Аз мога да цитирам тишина: http://knigolandia.info/book-review/a...
Мартин Спасов е… чудесен. Рядко ми се случва да препрочитам толкова внимателно стихове, но в неговите има ритъм, има талант, има поезия в оня абсурдно-необясним смисъл, който просто усещаш и застиваш на място. В тия стихове има много тъга и невъзможности. Привидно еднообразната тематика обаче се пречупва в толкова различни посоки, развален калейдоскоп, който показва различните фасетки на живота. Но какво да ви говоря. Прочетете. И сами ще разберете.
Какво ли ти говоря, ти си рана.
Синджир си на сърцето – бясно куче.
Как исках точно тебе да те нямам.
Но имам те. Във всеки миг неслучен.
ИК "Хермес"
http://knigolandia.info/book-review/a...
Мартин Спасов е… чудесен. Рядко ми се случва да препрочитам толкова внимателно стихове, но в неговите има ритъм, има талант, има поезия в оня абсурдно-необясним смисъл, който просто усещаш и застиваш на място. В тия стихове има много тъга и невъзможности. Привидно еднообразната тематика обаче се пречупва в толкова различни посоки, развален калейдоскоп, който показва различните фасетки на живота. Но какво да ви говоря. Прочетете. И сами ще разберете.
Какво ли ти говоря, ти си рана.
Синджир си на сърцето – бясно куче.
Как исках точно тебе да те нямам.
Но имам те. Във всеки миг неслучен.
ИК "Хермес"
http://knigolandia.info/book-review/a...
December 13, 2021
Поезия от един вече забравен период в историята на поетичното изкуство. От pre-папихансовата ера.
March 17, 2017
Възпитани да сме гостоприемни,
не смеем да изгоним самотата.
Наливаме й втора чаша с време,
а нашата-със свикналост - прелята.
Разказваме си врели-некипели.
За всичко има време. Пълна глупост!
Веднъж сме само истински и цели,
а после стъкленицата се чупи.
Докато се залъгваме със строфи,
ти чуваш, че се чука на вратата.
Отваряш я и виждаш, че Любов е.
Но ти не разговаряш с непознати.
не смеем да изгоним самотата.
Наливаме й втора чаша с време,
а нашата-със свикналост - прелята.
Разказваме си врели-некипели.
За всичко има време. Пълна глупост!
Веднъж сме само истински и цели,
а после стъкленицата се чупи.
Докато се залъгваме със строфи,
ти чуваш, че се чука на вратата.
Отваряш я и виждаш, че Любов е.
Но ти не разговаряш с непознати.
April 13, 2018
Гърдите ми са пълни с времена,
които няма как да ти разкажа.
Аз мога да цитирам тишина.
Запомних я, защото беше важна.
Послушно я научих наизуст
и сам я разделих на два куплета.
Един ти казах. После – трус
разсече като праскова небето.
И точно като плод – потече сок
във вените на сухите ми рани.
Прощавам си последния порок –
когато всички тръгнат, да остана.
Да мога и след тях да помълча
и с пръст да пипна всичките миражи.
Аз мога да цитирам тишина.
Но втория куплет не ще ти кажа.
***
Слънца от хоросан се ронят
върху несбъднати мечти.
Животът съществува в спомен.
А огънят – във струйка дим.
Тревата пощиш от калинки
и се превръщаш във дете.
Каквото купиш със стотинки,
изплащаш после със сърце.
В градината дърво посаждаш,
а никне пак наежен храст.
Чешма строиш и мреш от жажда.
Говориш, ала нямаш глас.
Страхът прозира през очите,
когато кажеш, че си смел.
Война свършва. Сто убити.
И победители са те.
Оставаш сам. Нощта се хили.
Слънцата – пръснати надлъж.
Събираш ги с последни сили
с ръце, увехнали от дъжд.
***
Отучих тишината да боли
и ням щурец в ухото ми засвири.
Сърцето ми е глупав пилигрим –
пътува и се кланя на кумири.
Напълних самовара с липов цвят
и гледах как потича щедростта му.
Помислих си: „Приятел без ръка
е по-добре, отколкото без рамо“.
На чашата ми кацна гълъб син
и тихо в аромата се удави.
Сърцето е наивен пилигрим.
Разбра, че няма път.
Но продъжава.
***
Тази риза ти ли ми я даде?
Ти ли ми превърза всички рани
и прогони всички лешояди,
и врабчетата с трохи нахрани?
Ти ли ме усмихна без причина?
Ти ли ми показа пътя лесен,
който аз съм търсил със години,
и на гръб през него ме пренесе?
Ти ли закопча със белезници
лошото, което в мене влезе?
Ти ли даде свобода на птиците,
след като отвори им кафеза?
Ти ли ме помоли да остана,
че навън е студ и вятър вее?
Чух, че занемелите камбани
също ти накара да запеят.
Ти ли се погрижи за огнище,
ти ли подреди такава маса?
Моля те, от теб не искам нищо.
Само да ми кажеш тихо: „Аз съм“.
***
Полудя този свят. Полудя.
Струва ми се така неестествен.
Ни снегът му пухкав и бял,
нито песните му са песни.
Кукувицата прави гнездо,
а пък аз още ходя бездомен.
Всеки вече търгува с любов,
обеднява човекът – до спомен.
Вчера сливи за смет, а пък днес
всеки трупа сметта си в душата.
Плодовете изгниват. От стрес
се събуждаме. Всичко е вятър.
Все на края на пропаст стоим,
а назад всеки път извървян е.
Само полъх ни стига един –
да пропаднем. И стих да остане.
Но светът полудял не чете,
той отдавна не вярва на рими.
Някой ражда се, друг ще умре.
А в сърцата сме най-уязвими.
Кукувицата свива гнездо
в този свят, до абсурд неестествен.
Аз все още си нямам свой дом.
Само пропаст. И идваща есен.
***
Човек не покорява върхове.
Изкачва ги, оглежда се и слиза.
Върхът е връх, защото е далеч
от всякакви потребности за близост.
Там не виреят други светове
освен света, избрал да бъде вятър.
Върхът е връх и не дели на две
със никого дори височината.
Мълчи поникналият еделвайс.
Треперят на върха дори дърветата.
А ти ми проговаряш с режещ глас,
че често взема връх у нас сърцето.
***
Защо рисуваш птици еднокрили
и къщи без врати – аз как да вляза?
Тъгата ти е хванала молива
и драска във душата ти омраза.
Звездите ти са бледи и приличат
на хилави светулки. Дай им пламък!
Животът само с мисъл се обича.
И пак така се мрази. С мисъл само.
Не трий небето с тъжните си лакти.
Светулките ще прогорят платното
и то ще се стопи пред тебе, както
се стапя свещ, оплакала живота.
Тогава ще остане тишината.
Тогава аз дори ще си замина.
Защото бях гласът на онзи вятър,
довял надежда в твоята картина.
***
Светът ще бъде и след мен:
обичан, прокълнат, последен;
любящ, неверен, озверен,
заможен, пропилян и беден.
Ще падат крехките листа,
земята ще покрият цяла
и птичка с есенни крила
ще отлети, по-малко бяла.
Ще бъде мир, ще е война.
Ще чакат влюбени нощта,
за да почувстват лунен гъдел.
Животът – толкова един
като любов, самотност, мама.
И можем да си го платим –
понякога с прегръдка само.
Из „Аз мога да цитирам тишина“ - Мартин Спасов
които няма как да ти разкажа.
Аз мога да цитирам тишина.
Запомних я, защото беше важна.
Послушно я научих наизуст
и сам я разделих на два куплета.
Един ти казах. После – трус
разсече като праскова небето.
И точно като плод – потече сок
във вените на сухите ми рани.
Прощавам си последния порок –
когато всички тръгнат, да остана.
Да мога и след тях да помълча
и с пръст да пипна всичките миражи.
Аз мога да цитирам тишина.
Но втория куплет не ще ти кажа.
***
Слънца от хоросан се ронят
върху несбъднати мечти.
Животът съществува в спомен.
А огънят – във струйка дим.
Тревата пощиш от калинки
и се превръщаш във дете.
Каквото купиш със стотинки,
изплащаш после със сърце.
В градината дърво посаждаш,
а никне пак наежен храст.
Чешма строиш и мреш от жажда.
Говориш, ала нямаш глас.
Страхът прозира през очите,
когато кажеш, че си смел.
Война свършва. Сто убити.
И победители са те.
Оставаш сам. Нощта се хили.
Слънцата – пръснати надлъж.
Събираш ги с последни сили
с ръце, увехнали от дъжд.
***
Отучих тишината да боли
и ням щурец в ухото ми засвири.
Сърцето ми е глупав пилигрим –
пътува и се кланя на кумири.
Напълних самовара с липов цвят
и гледах как потича щедростта му.
Помислих си: „Приятел без ръка
е по-добре, отколкото без рамо“.
На чашата ми кацна гълъб син
и тихо в аромата се удави.
Сърцето е наивен пилигрим.
Разбра, че няма път.
Но продъжава.
***
Тази риза ти ли ми я даде?
Ти ли ми превърза всички рани
и прогони всички лешояди,
и врабчетата с трохи нахрани?
Ти ли ме усмихна без причина?
Ти ли ми показа пътя лесен,
който аз съм търсил със години,
и на гръб през него ме пренесе?
Ти ли закопча със белезници
лошото, което в мене влезе?
Ти ли даде свобода на птиците,
след като отвори им кафеза?
Ти ли ме помоли да остана,
че навън е студ и вятър вее?
Чух, че занемелите камбани
също ти накара да запеят.
Ти ли се погрижи за огнище,
ти ли подреди такава маса?
Моля те, от теб не искам нищо.
Само да ми кажеш тихо: „Аз съм“.
***
Полудя този свят. Полудя.
Струва ми се така неестествен.
Ни снегът му пухкав и бял,
нито песните му са песни.
Кукувицата прави гнездо,
а пък аз още ходя бездомен.
Всеки вече търгува с любов,
обеднява човекът – до спомен.
Вчера сливи за смет, а пък днес
всеки трупа сметта си в душата.
Плодовете изгниват. От стрес
се събуждаме. Всичко е вятър.
Все на края на пропаст стоим,
а назад всеки път извървян е.
Само полъх ни стига един –
да пропаднем. И стих да остане.
Но светът полудял не чете,
той отдавна не вярва на рими.
Някой ражда се, друг ще умре.
А в сърцата сме най-уязвими.
Кукувицата свива гнездо
в този свят, до абсурд неестествен.
Аз все още си нямам свой дом.
Само пропаст. И идваща есен.
***
Човек не покорява върхове.
Изкачва ги, оглежда се и слиза.
Върхът е връх, защото е далеч
от всякакви потребности за близост.
Там не виреят други светове
освен света, избрал да бъде вятър.
Върхът е връх и не дели на две
със никого дори височината.
Мълчи поникналият еделвайс.
Треперят на върха дори дърветата.
А ти ми проговаряш с режещ глас,
че често взема връх у нас сърцето.
***
Защо рисуваш птици еднокрили
и къщи без врати – аз как да вляза?
Тъгата ти е хванала молива
и драска във душата ти омраза.
Звездите ти са бледи и приличат
на хилави светулки. Дай им пламък!
Животът само с мисъл се обича.
И пак така се мрази. С мисъл само.
Не трий небето с тъжните си лакти.
Светулките ще прогорят платното
и то ще се стопи пред тебе, както
се стапя свещ, оплакала живота.
Тогава ще остане тишината.
Тогава аз дори ще си замина.
Защото бях гласът на онзи вятър,
довял надежда в твоята картина.
***
Светът ще бъде и след мен:
обичан, прокълнат, последен;
любящ, неверен, озверен,
заможен, пропилян и беден.
Ще падат крехките листа,
земята ще покрият цяла
и птичка с есенни крила
ще отлети, по-малко бяла.
Ще бъде мир, ще е война.
Ще чакат влюбени нощта,
за да почувстват лунен гъдел.
Животът – толкова един
като любов, самотност, мама.
И можем да си го платим –
понякога с прегръдка само.
Из „Аз мога да цитирам тишина“ - Мартин Спасов
October 25, 2020
Поезия от световна величина, стил и изказ в традицията на класиците!
Любимо:
Решаваш, че не стигат две очи,
за да съзреш достатъчно пред тебе.
Достатъчни са две. Ала и с три
не би видял ти в патенцето лебед,
щом сляпо е сърцето ти за цвят,
за красота, която е незрима.
Отвъд света ни също има свят,
но трябва ти да видиш, че го има.
Достатъчно е дадено в нас.
Но трябва да успееш и приложиш
и мисъл, и усещане, и глас.
И сляп, да видиш кой ти вади ножа.
Не искай повече, преди да усвоиш
това, което ти е отредено.
Един е печелившият ти фиш,
но трябва да уцелиш точно време.
Излюпи се със втори чифт криле
от някакво яйце с два жълтъка
красива птица. Не съзря небе.
Разбра ли как излишъкът е мъка?!
Любимо:
Решаваш, че не стигат две очи,
за да съзреш достатъчно пред тебе.
Достатъчни са две. Ала и с три
не би видял ти в патенцето лебед,
щом сляпо е сърцето ти за цвят,
за красота, която е незрима.
Отвъд света ни също има свят,
но трябва ти да видиш, че го има.
Достатъчно е дадено в нас.
Но трябва да успееш и приложиш
и мисъл, и усещане, и глас.
И сляп, да видиш кой ти вади ножа.
Не искай повече, преди да усвоиш
това, което ти е отредено.
Един е печелившият ти фиш,
но трябва да уцелиш точно време.
Излюпи се със втори чифт криле
от някакво яйце с два жълтъка
красива птица. Не съзря небе.
Разбра ли как излишъкът е мъка?!
January 27, 2025
Поезия от един вече забравен период в историята на поетичното изкуство. От pre-папихансовата ера.
Displaying 1 - 6 of 6 reviews