What do you think?
Rate this book
Слънчогледи за Мария
Мария. Стефан. Винсент. Родени са в различно време. Но се познават. Нямат съмнение нито в съществуването един на друг, нито в своята предопределеност един за друг. Събитията, които дават живот на тримата -- далечни и така съдбовно близки -- се повтарят и преплитат, силни и разтърсващи, необяснимо еднакви. Отекват между времената и пронизват сънищата. Цветовете, символите и думите преминават пространствените ограничения и правят героите възможни един за друг. И напомнят, че единственото, което можем да направим за себе си, е да не се отказваме от любовта -- въпреки насилието, агресията, самотата и болката на света. Защото, както казва Ван Гог, „животът без любов е безнравствено и греховно състояние“.
- GenresBulgarian Literature
272 pages, Paperback
First published October 1, 2013
1 person is currently reading
93 people want to read
About the author
Керана Ангелова
17 books38 followersКерана Ангелова е родена в село Бродилово, само на пет-шест километра от морето, в мистичната планина Странджа – задължително го съобщава най-напред в справки за биографията си, понеже счита, че родното място е много специално нещо – то е онази точка на земното кълбо, което е проекция на замисъла всеки от нас да съществува – тук и никъде другаде.
“Тоест, смея да мисля, че родното място е посочено от пръста на онази сила, която ни е вдъхнала дъх и дух – за да поддържат те връзка със същата тази родителна сила чрез най-подходящия енергиен канал. Мисля, че ако бяхме родени на друго място, бихме имали съвсем други отношения със света: други хора, друг обмен на енергии с тях, с природата наоколо, други предизвикателства биха отключвали сетивата ни да възприемаме заобикалящото, т.е. всеки от нас си има родно място, което в общия замисъл за живота е фиксирано някъде там върху необикновената карта на животите като съдбовна отправна точка.”
Има педагогическо образование. Работи като преподавател, програмен ръководител, журналист. Има издадени осем книги с поезия и проза:
“Лято”, поезия, 1982 год. , “Подземна река”, поезия,1988 год., “Зана.Папазини”, две повести, 1998 год., “По-беззащитни глухарчета”, поезия, 2000 год., “Елада Пиньо и времето” – 2003 год., “Катокала, името на пеперудата”, поезия,2006 год. “Вътрешната стая”, роман, 2006 год., “Времена” поезия в съавторство с Роза Боянова и Калина Тельянова, 2007 год.
“Тоест, смея да мисля, че родното място е посочено от пръста на онази сила, която ни е вдъхнала дъх и дух – за да поддържат те връзка със същата тази родителна сила чрез най-подходящия енергиен канал. Мисля, че ако бяхме родени на друго място, бихме имали съвсем други отношения със света: други хора, друг обмен на енергии с тях, с природата наоколо, други предизвикателства биха отключвали сетивата ни да възприемаме заобикалящото, т.е. всеки от нас си има родно място, което в общия замисъл за живота е фиксирано някъде там върху необикновената карта на животите като съдбовна отправна точка.”
Има педагогическо образование. Работи като преподавател, програмен ръководител, журналист. Има издадени осем книги с поезия и проза:
“Лято”, поезия, 1982 год. , “Подземна река”, поезия,1988 год., “Зана.Папазини”, две повести, 1998 год., “По-беззащитни глухарчета”, поезия, 2000 год., “Елада Пиньо и времето” – 2003 год., “Катокала, името на пеперудата”, поезия,2006 год. “Вътрешната стая”, роман, 2006 год., “Времена” поезия в съавторство с Роза Боянова и Калина Тельянова, 2007 год.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 10 of 10 reviews
November 9, 2013
Когато ме заболят едновременно сърцето и главата от една книга, знам, че в нея има нещо, което няма да ми даде мира дни, понякога и месеци, след като съм затворила последната страница и съм пратила книгата да пътува между приятелите ми. Това е книга, която не пести от истини, която не те залъгва с подсладени обещания за щастие, която не ти дава рецепти за спокоен живот.
http://bit.ly/19OqkT9
http://bit.ly/19OqkT9
October 25, 2023
Философия, психология, свръхестествено – или просто човешки свят, Любов.
„Единственото, което можем да направим, е да не се отказваме от любовта. Да я обичаме, за да я спасим.
Топло, меко, истинско ми е с книгите на Керана Ангелова.
Още в предговора се изпълних с емоции и надежди – разбрах, че книгата ще е за много неща, които ме интересуват. Много се зарадвах на последното изречение: “Вярвам, че това ще бъде и най-преводимият роман на Керана Ангелова, който ще й донесе европейско признание.“ Още при четенето на „Елада Пиньо и времето“ си казах – как да се преведе?! Сигурно не може да се получи пълноценно, а колко губят от това потенциалните читатели по света…
Мисля за „Слънчогледи за Мария“, но не мога да отделя книгата от другите красиви дечица на Керана Ангелова. Не мога да не отдам дължимото на първата ми „Любовна“ среща с нея – с „Елада Пиньо и времето“. Тогава се изля големият порой – от две очи откъде толкова вода?! Но книгата събуди не тъжното плачене, а онова благото…
Иска ми се да използвам тази чуждица за авторката – сензитивност. А думата за моята връзка с книгите й – единение.
И в „Слънчогледи за Мария“ - отново познатите важни теми: „близнаците“ Любов и Болка; насилието – спрямо деца, жени, животни; наранеността в детството; различните (не са ли те „нормалните“); красиво-грозно; разбира се – Времето.
За втори път в книга на Керана Ангелова срещам отхвърляне на вменена/ненужна вина (особено от жена, насилена психически или физически) – „Не бях виновна, […]. Случи се без мен.“ Протестирам не като феминистка (не съм) срещу все още съществуващо схващане, че насилената жена трябва да носи срама, не насилникът… Някак се получава, че тя е „изцапаната“. Възхищавам се и на майката на Стефан, и на майката на Давид от „Елада Пиньо и времето“, и на самата Пиньо – там доколкото си спомням хамалинът-насилник се беше „изцепил“ с нещо от рода на „Сега кой ще те иска с този срам.“ ...?!!!
Изобщо като цяло ми харесва начина на изразяване на болката, на страданието при Керана Ангелова. Не по онзи начин от новините се говори за човешките нещастия (примерно при различните атентати в „Слънчогледи за Мария“), а като на забавен кадър се влиза навътре в човека, поглежда се в очите на болката и ужаса. Това не е бройка, не е зрелище… Всъщност в началото (с израелското семейство) възприех тероризма като трагедия на личността, но малко по-късно усетих глобалното понятие, надвисналата сянка на това безумие. В различни континенти, в различни времена…
Времето отново е герой в „Слънчогледи за Мария“. В ежедневието съм силно вкопчена в него, каквото и да представлява то… Но в книгите се отдавам на широкото тълкуване на Времето и при сигналите между Ван Гог и съвременното момиче направих аналог с подобни мои преживявания – примерно как съм възприемала Сергей Рахманинов като близък човек… Не знам дали съм наясно с идеята за прераждането, абстрактността на времето, вечността на духа, но най-малкото ми е лесно да повярвам, че силата на творческия заряд и емоционалното възприемане на нещата около нас са достатъчно големи сили за сливане на усещанията на хора от различни времена. Много се зарадвах как Мария повярва, че слънчогледите на Ван Гог са за нея – защото аз самата съм откривала себе си в музикални произведения (в две спонтанни джаз импровизации на Keith Jarrett съм си казвала „Ама това съм аз! Изцяло.“ - в едното „парче“ се видях в няколко минути, а в другото става въпрос само за 40-50 секунди…)
Изобщо не проявявам скромност – идентифицирах се и с Ван Гог в книгата: „…олелията, бъркотията от човешки тела – толкова много и различни фигури, истинско пиршество за очите на един художник. И – очи, очи, очи. Предпочиташе да рисува човешки очи вместо катедрали и паркове.“ Това пак ли е за мен?! Преди доста време в чужди градове снимах забележителности – сгради, места… Докато при едно пътуване нещо в мен се промени и оттогава търся основно това на нови места – „очи, очи, очи“. (естествено за това ме провокира „цветнокожият/цветноокият“ Лондон).
И така… пътуваме си хората напред-назад във времето. Но … човек може и да спре времето в себе си, да застине с години - до разплитането на това, което се е объркало в миналото… Тук много образно видях това. „Часовникът продължава весело да кълве времето. Момчето запраща обгорената тава право в него и стрелките спират своя ход.“ Непосилно е носенето на собствената измислена вина или поемането на товара на майката. От любов… Успокояващо е, че времето отново може да тръгне. „Миналото е бъдеще време. Миналото е бъдещето на бъдещото време. Трябва да приключа с миналото, в което това бъдеще е застинало и не позволява на живота ми да се движи. Изборът е направен.“
Един от най-силните моменти за мен обаче се случи доста рано в книгата. Като божествено докосване бяха тези две страници… Този полусън наистина ме завъртя в това, което неясно за самите себе си наричаме с една дума – Вселена… Исках целият свят да види и почувства това. Опиянена бях и не знаех как да мина към реалността. В книгата и в ежедневието ми… Исках да си остана малко така, на тези думи, без да видя веднага как е продължил „реалният“ живот… Дори ако беше мой сън/видение, не знам дали щях да го почувствам толкова осезаемо както е написано в книгата, преживяно от Мария…
А когато се появяваше Ван Гог, ми ставаше още „пó у дома“. Интересно съвпадение, че точно тази година видях (едни от) „Слънчогледите“ и други картини на Ван Гог „на живо“. Всъщност по-дълго се спрях на кипарисите в галерията… Чрез книгата оцених още повече „срещата“ си и с Моне, Мане, Писаро, Гоген, Дега… Защото там ги гледах като картини, като безспорни красоти. А чрез романа си представих как е творил всеки един от тях, в каква атмосфера, най-вече Ван Гог разбира се…
„За Арл. Към светлината. Към щастието. Към своята неотклонна съдба.“ Знам, кой ли не обича светлината, но да се присъединя и аз към Винсент – не искам завеси, не искам щори, не искам големи стени в дома си – само „свободни“ прозорци, пропускащи всеки сантиметър от светлината навън. Избрах дома си заради обляната от южна светлина тераса. Обяснявам се в любов редовно на лятото и слънцето.
Цветовете в този роман! Нямам никакви умения за рисуване, но обожавам да рисувам, именно заради цветовете – смесването им… цели „сесии“ съм правила само заради това: нюанси на синьото, нюанси на жълтото – капваш само още една капчица бяло в синьото или червено в жълтото и ето ти отново нов цвят – и така до безкрайност…
„Едно сивочервено, сравнително немного червено, ще изглежда повече или по-малко червено в зависимост от съседните му цветове. Така е с жълтото, и със синьото.“, Винсент ван Гог
Но Ван Гог се оказа още по-близо до мен.
И това не е всичко!
Забуйства и моята душа двойно и тройно: литература – рисуване – музика!!! Любимите музи не са разделени!
Тук обърнах внимание, че Ван Гог говори на провинциалната жена Марго. И си помислих как по-рано имах склонността да подценявам хората – е, този път не си помислих откъде в такова селце ще има такава интуитивна и добре изразяваща се жена. Срещата с такива герои ми е за урок и промяна – някога може да са ми правели впечатление „философстващи“ герои от затънтени места и времена, но вече не се чудя – как може „слабоумното“ момче Лофти от „Размишления в катраненото буре“ да е способно на такива мисли; как може Гичо от „Възвишение“ да разсъждава надълго и нашироко по какви ли не теми за живота… Подобни добре изградени герои просто си ги заобичвам без въпроси и чудене… Затова и на Марго не се изненадах – самият Винсент май повече се изненада?! :)
С мен се случи и това, че започнах да виждам някои четени от мен книги като картини – природни или рисувани. Направих си албум от снимки на кориците им с добавени цитати от книгите, с добавени картини на художници/мои снимки сред природата, които пасват, а също и с музика. Често съм усещала такова единство на изкуствата, сега всичко избухна отново с голяма сила.
Друг „пик“ за мен.
Любов от пръв поглед е „Слънчогледи за Мария“ – почти никога не си купувам книги веднага като излязат. Този път нямах никакво колебание. Корицата – този слънчоглед не прилича ли на една изнурена от живота човешка глава – обаче с блясък, вътрешен и като отражение на всемирната светлина… Паунът май не го усетих до край, а сигурно е важен, нищо, при следващ прочит. Дори някои герои ми останаха в периферията, но или такава е била ролята им, или съзнанието ми е било толкова заето с това, което усетих покрай Ван Гог. А за Стефан не спирах да мисля като за Давид…
И още едно интересно съвпадение – четох книгата цял един ден (а обикновено имам време само вечер). В този ден цветът на морето беше като част от корицата на книгата – синьо с една капчица в повече бяло – млечно сияние... (а той денят бил рожденият ден на Керана Ангелова без да зная?! Отпразнувах го несъзнателно с часове четене на прекрасни места – морски бряг, книжарница). Изданието – точно такава плътност на страниците харесвам, леко матирани, не чисто бели, а земно-естествени, с идеален шрифт.
От десетките (стотиците?) книги, за които съм записвала мислите си, може би тази е една от малкото, за които сякаш преобладават личните емоции, не толкова „чист анализ“ на самия роман. А каква по-голяма сила на една книга – да предизвика мисли и емоции, да се свърже с „най-вътрешната стая“ на читателя.
Ще завърша с началото:
„Погледни ме в очите, Мария, и не се плаши: те са два слънчогледа, взрени в слънцето на блажената пустота.“
*****
2023 г.
Това е същият израелец от атентата в Сарафово:
Израелец, оцелял при атентата в "Сарафово", спаси дъщеря си при удари на "Хамас"
https://nova.bg/news/view/2023/10/22/...
„Единственото, което можем да направим, е да не се отказваме от любовта. Да я обичаме, за да я спасим.
Топло, меко, истинско ми е с книгите на Керана Ангелова.
Още в предговора се изпълних с емоции и надежди – разбрах, че книгата ще е за много неща, които ме интересуват. Много се зарадвах на последното изречение: “Вярвам, че това ще бъде и най-преводимият роман на Керана Ангелова, който ще й донесе европейско признание.“ Още при четенето на „Елада Пиньо и времето“ си казах – как да се преведе?! Сигурно не може да се получи пълноценно, а колко губят от това потенциалните читатели по света…
Мисля за „Слънчогледи за Мария“, но не мога да отделя книгата от другите красиви дечица на Керана Ангелова. Не мога да не отдам дължимото на първата ми „Любовна“ среща с нея – с „Елада Пиньо и времето“. Тогава се изля големият порой – от две очи откъде толкова вода?! Но книгата събуди не тъжното плачене, а онова благото…
Иска ми се да използвам тази чуждица за авторката – сензитивност. А думата за моята връзка с книгите й – единение.
И в „Слънчогледи за Мария“ - отново познатите важни теми: „близнаците“ Любов и Болка; насилието – спрямо деца, жени, животни; наранеността в детството; различните (не са ли те „нормалните“); красиво-грозно; разбира се – Времето.
За втори път в книга на Керана Ангелова срещам отхвърляне на вменена/ненужна вина (особено от жена, насилена психически или физически) – „Не бях виновна, […]. Случи се без мен.“ Протестирам не като феминистка (не съм) срещу все още съществуващо схващане, че насилената жена трябва да носи срама, не насилникът… Някак се получава, че тя е „изцапаната“. Възхищавам се и на майката на Стефан, и на майката на Давид от „Елада Пиньо и времето“, и на самата Пиньо – там доколкото си спомням хамалинът-насилник се беше „изцепил“ с нещо от рода на „Сега кой ще те иска с този срам.“ ...?!!!
Изобщо като цяло ми харесва начина на изразяване на болката, на страданието при Керана Ангелова. Не по онзи начин от новините се говори за човешките нещастия (примерно при различните атентати в „Слънчогледи за Мария“), а като на забавен кадър се влиза навътре в човека, поглежда се в очите на болката и ужаса. Това не е бройка, не е зрелище… Всъщност в началото (с израелското семейство) възприех тероризма като трагедия на личността, но малко по-късно усетих глобалното понятие, надвисналата сянка на това безумие. В различни континенти, в различни времена…
Времето отново е герой в „Слънчогледи за Мария“. В ежедневието съм силно вкопчена в него, каквото и да представлява то… Но в книгите се отдавам на широкото тълкуване на Времето и при сигналите между Ван Гог и съвременното момиче направих аналог с подобни мои преживявания – примерно как съм възприемала Сергей Рахманинов като близък човек… Не знам дали съм наясно с идеята за прераждането, абстрактността на времето, вечността на духа, но най-малкото ми е лесно да повярвам, че силата на творческия заряд и емоционалното възприемане на нещата около нас са достатъчно големи сили за сливане на усещанията на хора от различни времена. Много се зарадвах как Мария повярва, че слънчогледите на Ван Гог са за нея – защото аз самата съм откривала себе си в музикални произведения (в две спонтанни джаз импровизации на Keith Jarrett съм си казвала „Ама това съм аз! Изцяло.“ - в едното „парче“ се видях в няколко минути, а в другото става въпрос само за 40-50 секунди…)
Изобщо не проявявам скромност – идентифицирах се и с Ван Гог в книгата: „…олелията, бъркотията от човешки тела – толкова много и различни фигури, истинско пиршество за очите на един художник. И – очи, очи, очи. Предпочиташе да рисува човешки очи вместо катедрали и паркове.“ Това пак ли е за мен?! Преди доста време в чужди градове снимах забележителности – сгради, места… Докато при едно пътуване нещо в мен се промени и оттогава търся основно това на нови места – „очи, очи, очи“. (естествено за това ме провокира „цветнокожият/цветноокият“ Лондон).
И така… пътуваме си хората напред-назад във времето. Но … човек може и да спре времето в себе си, да застине с години - до разплитането на това, което се е объркало в миналото… Тук много образно видях това. „Часовникът продължава весело да кълве времето. Момчето запраща обгорената тава право в него и стрелките спират своя ход.“ Непосилно е носенето на собствената измислена вина или поемането на товара на майката. От любов… Успокояващо е, че времето отново може да тръгне. „Миналото е бъдеще време. Миналото е бъдещето на бъдещото време. Трябва да приключа с миналото, в което това бъдеще е застинало и не позволява на живота ми да се движи. Изборът е направен.“
Един от най-силните моменти за мен обаче се случи доста рано в книгата. Като божествено докосване бяха тези две страници… Този полусън наистина ме завъртя в това, което неясно за самите себе си наричаме с една дума – Вселена… Исках целият свят да види и почувства това. Опиянена бях и не знаех как да мина към реалността. В книгата и в ежедневието ми… Исках да си остана малко така, на тези думи, без да видя веднага как е продължил „реалният“ живот… Дори ако беше мой сън/видение, не знам дали щях да го почувствам толкова осезаемо както е написано в книгата, преживяно от Мария…
А когато се появяваше Ван Гог, ми ставаше още „пó у дома“. Интересно съвпадение, че точно тази година видях (едни от) „Слънчогледите“ и други картини на Ван Гог „на живо“. Всъщност по-дълго се спрях на кипарисите в галерията… Чрез книгата оцених още повече „срещата“ си и с Моне, Мане, Писаро, Гоген, Дега… Защото там ги гледах като картини, като безспорни красоти. А чрез романа си представих как е творил всеки един от тях, в каква атмосфера, най-вече Ван Гог разбира се…
„За Арл. Към светлината. Към щастието. Към своята неотклонна съдба.“ Знам, кой ли не обича светлината, но да се присъединя и аз към Винсент – не искам завеси, не искам щори, не искам големи стени в дома си – само „свободни“ прозорци, пропускащи всеки сантиметър от светлината навън. Избрах дома си заради обляната от южна светлина тераса. Обяснявам се в любов редовно на лятото и слънцето.
Цветовете в този роман! Нямам никакви умения за рисуване, но обожавам да рисувам, именно заради цветовете – смесването им… цели „сесии“ съм правила само заради това: нюанси на синьото, нюанси на жълтото – капваш само още една капчица бяло в синьото или червено в жълтото и ето ти отново нов цвят – и така до безкрайност…
„Едно сивочервено, сравнително немного червено, ще изглежда повече или по-малко червено в зависимост от съседните му цветове. Така е с жълтото, и със синьото.“, Винсент ван Гог
Но Ван Гог се оказа още по-близо до мен.
И това не е всичко!
Забуйства и моята душа двойно и тройно: литература – рисуване – музика!!! Любимите музи не са разделени!
Тук обърнах внимание, че Ван Гог говори на провинциалната жена Марго. И си помислих как по-рано имах склонността да подценявам хората – е, този път не си помислих откъде в такова селце ще има такава интуитивна и добре изразяваща се жена. Срещата с такива герои ми е за урок и промяна – някога може да са ми правели впечатление „философстващи“ герои от затънтени места и времена, но вече не се чудя – как може „слабоумното“ момче Лофти от „Размишления в катраненото буре“ да е способно на такива мисли; как може Гичо от „Възвишение“ да разсъждава надълго и нашироко по какви ли не теми за живота… Подобни добре изградени герои просто си ги заобичвам без въпроси и чудене… Затова и на Марго не се изненадах – самият Винсент май повече се изненада?! :)
С мен се случи и това, че започнах да виждам някои четени от мен книги като картини – природни или рисувани. Направих си албум от снимки на кориците им с добавени цитати от книгите, с добавени картини на художници/мои снимки сред природата, които пасват, а също и с музика. Често съм усещала такова единство на изкуствата, сега всичко избухна отново с голяма сила.
Друг „пик“ за мен.
Любов от пръв поглед е „Слънчогледи за Мария“ – почти никога не си купувам книги веднага като излязат. Този път нямах никакво колебание. Корицата – този слънчоглед не прилича ли на една изнурена от живота човешка глава – обаче с блясък, вътрешен и като отражение на всемирната светлина… Паунът май не го усетих до край, а сигурно е важен, нищо, при следващ прочит. Дори някои герои ми останаха в периферията, но или такава е била ролята им, или съзнанието ми е било толкова заето с това, което усетих покрай Ван Гог. А за Стефан не спирах да мисля като за Давид…
И още едно интересно съвпадение – четох книгата цял един ден (а обикновено имам време само вечер). В този ден цветът на морето беше като част от корицата на книгата – синьо с една капчица в повече бяло – млечно сияние... (а той денят бил рожденият ден на Керана Ангелова без да зная?! Отпразнувах го несъзнателно с часове четене на прекрасни места – морски бряг, книжарница). Изданието – точно такава плътност на страниците харесвам, леко матирани, не чисто бели, а земно-естествени, с идеален шрифт.
От десетките (стотиците?) книги, за които съм записвала мислите си, може би тази е една от малкото, за които сякаш преобладават личните емоции, не толкова „чист анализ“ на самия роман. А каква по-голяма сила на една книга – да предизвика мисли и емоции, да се свърже с „най-вътрешната стая“ на читателя.
Ще завърша с началото:
„Погледни ме в очите, Мария, и не се плаши: те са два слънчогледа, взрени в слънцето на блажената пустота.“
*****
2023 г.
Това е същият израелец от атентата в Сарафово:
Израелец, оцелял при атентата в "Сарафово", спаси дъщеря си при удари на "Хамас"
https://nova.bg/news/view/2023/10/22/...
November 30, 2013
Керана Ангелова е изключително деликатен човек и това личи в романа й. Той е изтъкан от светлина и надежда и се усеща като чисто вдъхновение.
August 17, 2016
Светлината на езика, цветовете на тишината и няколко образа си скътвам от тая книга.
Мария
Златна. Лесна за обичане. Та нали е Мария. Златисти очи, нежна и крехка като стъбло на цвете. Можеш да я побереш в шепите си като светулка.
Стефан с фаюмските очи
Опитва се да говори с полудуми, едно през друго. „Не мога, някой друг път.“
„Изговори го някой друг път. Просто го изговори. Досега не си смеел, не си искал, не си можел. Но скоро ще го направиш.“
Съзерцател, натежал от спрели мигове.
„Присъствие и отсъствие, едновременно. Време и безвремие. ... не ме е наранявал и убивал или приютявал и спасявал целия живот, ранявали са ме и са ме спасявали спрелите мигове.”
“Миг, протегнат във времето като вечност. Ако поиска да стане част от него, просто трябва да престане да е наблюдател.“
„…имам чувството, че когато проговоря ще съм се отказал от глаголите, от сказуемите. Всяко действие е болезнено за думите, когато са ранени. Това си беше помислил и тогава, в детството, ранен право в сърцето на думите.“
Винсент Ван Гог
Навъсен северен селянин, който гази през калищата и неприветливите поля на родината и в самотията си посява в душата си неистов копнеж, отглежда в нея семката на светлината.
Абсолютен любимец, защото „няма да ти остави възможност за избор освен да го преживееш целия. А даваш ли си сметка как се преживява един Ван Гог?“ Истина е.
С трикратното отричане на себе си като в заклинание: „Аз съм безполезен човек. Аз съм безполезен човек. Аз съм безполезен човек.“ И после с вричането: „освен художник не мога да бъда нищо друго в този живот. Само че не искам светът да ме узнава. Искам да живея в стая като килия. В ъгъла на света. С дървена маса в ъгъла на ъгъла на света. Може жълта, може синя. Може със стол, може без стол, направо на земята. Или разтворен във въздуха над масата. В струята свелина, която тече през прозореца иззад басмените завеси. Това искам, да, толкова много искам, знам.“
Със сетивата му за красотата, свободата и самотата
„Красивото и грозното ги създаваме ние. Не е задължително очите ми да виждат като очите на останалите. Ще рисувам всичко това, защото вълнува душата ми. Красиви са уморените обувки, защото в тях спи извървеният път. Красиви са грозните опърпани птичи гнезда. Мамка му, късат ми сърцето. Светът ме принуждава да спасявам онова, което му е чуждо и отвратително, като ме предизвиква да го изживявам любовно и да го рисувам.“ (Ван Гог)
„Защото ти, Господи, си гнездото, в което всички ние се гушим един в друг в самотата си, но за разлика от птиците не успяваме да я припознаем като свобода – понеже още не сме се научили да летим.“ (Ван Гог)
„Към своята самота – онази, която не наранява, а приютява. Към това си се устремил. Не знаеш още, че тя не съществува, каквато я копнееш.“ (Марго)
Малко за слънчогледите и хората (пък ако не ви се четат цитати, не продължавайте)
„Виж какви живи слънчогледи, сякаш ги боли от нещо. Тук до часовника й е мястото на картината. В него тече времето, в нея е застинало безвремието. За равновесие нека си висят редом...“
„На предела съм с любовта и болката и така ще е оттук нататък, повярвай.“
„��реди седмица, когато щраках като обезумяла на летище „Сарафово“ и ръцете ми се вледеняваха и повръщах зелена жлъч, и продължавах да снимам парчетата от човешки тела, а след това и онзи мъж с небесносинята Кошава завинаги в очите му, и изтръгнатите от корен слънчогледи, все едно ги изтръгваше от сърцето си .... тогава не разбирах какъв повратен момент в собствения ми живот е всичко това. Да, аз преминах от другата страна на бариерата и повече нищо няма да е същото.“
За очите на слънчогледите и хората
Очи, които имат избор, един-единствен - да гледат слънцето.
„До него картината с дванайсетте слънчогледа е станала огромна – всичките ме гледат с обезумели, празни като дупки очи.“
„Понеже тъгата им е била приела заплашителни размери. Била е минала предела. Ирисите засияват, изумрудени звезди. Родни очи. Момиченце. Поспира, извръща глава и гледа със същите непосилни очи. Мълчи. Неочаквано поставя малката си длан на гърдите отляво и се усмихва.“
А очите на Бог са виолетови.
За срещите и паралелните светове
„На физическо ниво това означава да се разминат в настоящето. Означава изобщо да не могат да се срещнат, в тяхното общо време настояще липсва. Но има други нива на общуване, със сигурност. Неслучайно една безсмъртна част от него виси на стената й.“
„Срещите между човеците се случват тогава, когато няма как повече да не се случат.“
За думите и жестовете
„Незабравим й остана онзи жест на баба й при първата им среща, когато тя направи трогателно очертание над плоския си корем – елипса с извивката на хълм, на утроба, пълна с живот. Беше като ефирно музикално легато, което свързва в едно тоновете на фразата, изричаща самото Сътворение.“
След тази книга се чувствам така:
„Боже. Да си целият Слово, а да нямаш думи да го изразиш!“
И малко за корицата накрая, за надвисналото тъмно око на слънчогледа, сълзящо капчици мастило върху пауна гълъб. По Ван Гог.
Мария
Златна. Лесна за обичане. Та нали е Мария. Златисти очи, нежна и крехка като стъбло на цвете. Можеш да я побереш в шепите си като светулка.
Стефан с фаюмските очи
Опитва се да говори с полудуми, едно през друго. „Не мога, някой друг път.“
„Изговори го някой друг път. Просто го изговори. Досега не си смеел, не си искал, не си можел. Но скоро ще го направиш.“
Съзерцател, натежал от спрели мигове.
„Присъствие и отсъствие, едновременно. Време и безвремие. ... не ме е наранявал и убивал или приютявал и спасявал целия живот, ранявали са ме и са ме спасявали спрелите мигове.”
“Миг, протегнат във времето като вечност. Ако поиска да стане част от него, просто трябва да престане да е наблюдател.“
„…имам чувството, че когато проговоря ще съм се отказал от глаголите, от сказуемите. Всяко действие е болезнено за думите, когато са ранени. Това си беше помислил и тогава, в детството, ранен право в сърцето на думите.“
Винсент Ван Гог
Навъсен северен селянин, който гази през калищата и неприветливите поля на родината и в самотията си посява в душата си неистов копнеж, отглежда в нея семката на светлината.
Абсолютен любимец, защото „няма да ти остави възможност за избор освен да го преживееш целия. А даваш ли си сметка как се преживява един Ван Гог?“ Истина е.
С трикратното отричане на себе си като в заклинание: „Аз съм безполезен човек. Аз съм безполезен човек. Аз съм безполезен човек.“ И после с вричането: „освен художник не мога да бъда нищо друго в този живот. Само че не искам светът да ме узнава. Искам да живея в стая като килия. В ъгъла на света. С дървена маса в ъгъла на ъгъла на света. Може жълта, може синя. Може със стол, може без стол, направо на земята. Или разтворен във въздуха над масата. В струята свелина, която тече през прозореца иззад басмените завеси. Това искам, да, толкова много искам, знам.“
Със сетивата му за красотата, свободата и самотата
„Красивото и грозното ги създаваме ние. Не е задължително очите ми да виждат като очите на останалите. Ще рисувам всичко това, защото вълнува душата ми. Красиви са уморените обувки, защото в тях спи извървеният път. Красиви са грозните опърпани птичи гнезда. Мамка му, късат ми сърцето. Светът ме принуждава да спасявам онова, което му е чуждо и отвратително, като ме предизвиква да го изживявам любовно и да го рисувам.“ (Ван Гог)
„Защото ти, Господи, си гнездото, в което всички ние се гушим един в друг в самотата си, но за разлика от птиците не успяваме да я припознаем като свобода – понеже още не сме се научили да летим.“ (Ван Гог)
„Към своята самота – онази, която не наранява, а приютява. Към това си се устремил. Не знаеш още, че тя не съществува, каквато я копнееш.“ (Марго)
Малко за слънчогледите и хората (пък ако не ви се четат цитати, не продължавайте)
„Виж какви живи слънчогледи, сякаш ги боли от нещо. Тук до часовника й е мястото на картината. В него тече времето, в нея е застинало безвремието. За равновесие нека си висят редом...“
„На предела съм с любовта и болката и така ще е оттук нататък, повярвай.“
„��реди седмица, когато щраках като обезумяла на летище „Сарафово“ и ръцете ми се вледеняваха и повръщах зелена жлъч, и продължавах да снимам парчетата от човешки тела, а след това и онзи мъж с небесносинята Кошава завинаги в очите му, и изтръгнатите от корен слънчогледи, все едно ги изтръгваше от сърцето си .... тогава не разбирах какъв повратен момент в собствения ми живот е всичко това. Да, аз преминах от другата страна на бариерата и повече нищо няма да е същото.“
За очите на слънчогледите и хората
Очи, които имат избор, един-единствен - да гледат слънцето.
„До него картината с дванайсетте слънчогледа е станала огромна – всичките ме гледат с обезумели, празни като дупки очи.“
„Понеже тъгата им е била приела заплашителни размери. Била е минала предела. Ирисите засияват, изумрудени звезди. Родни очи. Момиченце. Поспира, извръща глава и гледа със същите непосилни очи. Мълчи. Неочаквано поставя малката си длан на гърдите отляво и се усмихва.“
А очите на Бог са виолетови.
За срещите и паралелните светове
„На физическо ниво това означава да се разминат в настоящето. Означава изобщо да не могат да се срещнат, в тяхното общо време настояще липсва. Но има други нива на общуване, със сигурност. Неслучайно една безсмъртна част от него виси на стената й.“
„Срещите между човеците се случват тогава, когато няма как повече да не се случат.“
За думите и жестовете
„Незабравим й остана онзи жест на баба й при първата им среща, когато тя направи трогателно очертание над плоския си корем – елипса с извивката на хълм, на утроба, пълна с живот. Беше като ефирно музикално легато, което свързва в едно тоновете на фразата, изричаща самото Сътворение.“
След тази книга се чувствам така:
„Боже. Да си целият Слово, а да нямаш думи да го изразиш!“
И малко за корицата накрая, за надвисналото тъмно око на слънчогледа, сълзящо капчици мастило върху пауна гълъб. По Ван Гог.
August 13, 2015
От книгите, след които имаш нужда дълго време нищо друго да не четеш, защото искаш още да я преживяваш. Пък и след нея всичко изглежда грозен шум. Думите на Керана имат същата честота като душата ми, от което се получи красива среща.
December 21, 2025
"Слънчогледи за Мария", Керана Ангелова. Спечелила наградата на публиката и избрана в Топ 10 на най-големия литературен конкурс "Горещия списък" за 2024 г. в Германия, Австрия и Швейцария."
Духът на Ван Гог.
"...Бог!... Искаш ли да видиш сияйното му лице?...По едно време се опитах да гледам право в очите му, за малко да ослепея! Затова рисувам слънчогледи - те са единствените на тази земя, които гледат Бог право в очите и не ослепяват!"
Всъщност книгата е за Мария и слънчогледите, всичко в живота й е свързано с тях. Дете от сиропиталище, което не знае какво означават думите "обичам те", потресаващо. И паунът, паунът е важен за душата на детето!
Прави дипломна работа за Ван Гог, обсебена от него и "влиза под кожата му". Изпитваш чувството, че съпреживява живота му и ти го разказва. Ту изпитваш възторг от гениалността на художника, ту изпадаш в бездната на терзанията и лудостта му.
И...
Атентатът в Сарафово и мъжът сред слъвогледите, и Ван Гог.
"Неслучайно една безсмъртна част от него виси на стената й. Завинаги ще свързва картината му с мъжа в слънчогледовата нива. И в двете - покруса, лудост от загубата, от липсата на любов."
"Когато минах от другата страна на бариерата". Разделът в живота на Мария, когато вижда жертвите от атентата на летището в Бургас срещу израелските туристи. "Това не е вече Бургас."
И ето тук ще се появи мъжът в слънчогледите, който ще я свърже завинаги с Ван Гог, макар и в друго измерение. "...в тяхното общо време настояще липсва."
Мария, глухонямата й баба и Ван Гог, слънчогледите и бащата на Мария, Вангога, "падаше малко чешит, де...Изписваше икони в черквата. Печаташе некролози. И рисуваше слънчогледи, само слънчогледи. "
Мария, среща дете, циганче, Мона, с изомрудени очи, което като нея, някога в пансиона, не знае значението на думата "обичам". И репродукцията на Ван Гог "Слънчогледите" в мизерната къща, където живее детето.
Мария и още една връзка, Стефан, с който са преживели един атентат, но в България, срещу вагон за майки с деца. Събитие, оставило тежки следи в живота на двамата и очертало пътя им. Съдбата ги събира, Мария, Стефан и Мона.
Но... Мария е предопределена за Винсент Ван Гог!
Книгата е слънчева, заради красивите, пъстри, поетични думи на неповторимата Керана Ангелова, но има и събития, изпълзели от сенките...
Духът на Ван Гог.
"...Бог!... Искаш ли да видиш сияйното му лице?...По едно време се опитах да гледам право в очите му, за малко да ослепея! Затова рисувам слънчогледи - те са единствените на тази земя, които гледат Бог право в очите и не ослепяват!"
Всъщност книгата е за Мария и слънчогледите, всичко в живота й е свързано с тях. Дете от сиропиталище, което не знае какво означават думите "обичам те", потресаващо. И паунът, паунът е важен за душата на детето!
Прави дипломна работа за Ван Гог, обсебена от него и "влиза под кожата му". Изпитваш чувството, че съпреживява живота му и ти го разказва. Ту изпитваш възторг от гениалността на художника, ту изпадаш в бездната на терзанията и лудостта му.
И...
Атентатът в Сарафово и мъжът сред слъвогледите, и Ван Гог.
"Неслучайно една безсмъртна част от него виси на стената й. Завинаги ще свързва картината му с мъжа в слънчогледовата нива. И в двете - покруса, лудост от загубата, от липсата на любов."
"Когато минах от другата страна на бариерата". Разделът в живота на Мария, когато вижда жертвите от атентата на летището в Бургас срещу израелските туристи. "Това не е вече Бургас."
И ето тук ще се появи мъжът в слънчогледите, който ще я свърже завинаги с Ван Гог, макар и в друго измерение. "...в тяхното общо време настояще липсва."
Мария, глухонямата й баба и Ван Гог, слънчогледите и бащата на Мария, Вангога, "падаше малко чешит, де...Изписваше икони в черквата. Печаташе некролози. И рисуваше слънчогледи, само слънчогледи. "
Мария, среща дете, циганче, Мона, с изомрудени очи, което като нея, някога в пансиона, не знае значението на думата "обичам". И репродукцията на Ван Гог "Слънчогледите" в мизерната къща, където живее детето.
Мария и още една връзка, Стефан, с който са преживели един атентат, но в България, срещу вагон за майки с деца. Събитие, оставило тежки следи в живота на двамата и очертало пътя им. Съдбата ги събира, Мария, Стефан и Мона.
Но... Мария е предопределена за Винсент Ван Гог!
Книгата е слънчева, заради красивите, пъстри, поетични думи на неповторимата Керана Ангелова, но има и събития, изпълзели от сенките...
November 10, 2014
“Човек може да извръща глава настрана колкото си иска, но ако съдбата реши да го причака на ъгъла, то той ще завие тъкмо по този ъгъл.” Керана Ангелова
Героите на Керана Ангелова живеят в миналото и бъдещето едновременно. Времето стои затаено в малко тъжните очи на слънчогледите на Ван Гог, закачени в дома на Мария – фотографка, която пише дипломна работа за холандския художник. И докато самата героиня изучава необятния свят на своя любим творец, писателката ни прехвърля назад в 19 век в града на светлината Арл, за да ни разкрие невъзможната за времето си любов на Винсент към едно момиче от бъдещето със златни очи на име… Мария.
Езикът на Керана Ангелова е поетичен и вълнуващ. Писателката преплита умело диалози, прелитащи през времето, и философски мисли, изречени простичко и човешки.
Признавам си, че на места романтичното в книгата като че ли ми изглеждаше твърде пришито (особено в историята за любовта между Мария и Стефан, момче, преживяло атентата в Буново). Една от основните теми в романа е за превъзмогването на насилието чрез Любовта (“Насилието поражда насилие, което поражда насилие, което…”). Може би този проблем сам по себе си има нужда от по-многопластово разгръщане, така че емоциите и преживяванията на героите да изглеждат по-убедителни (както например го прави Теодора Димова в “Майките”).
Със сигурност обаче Керана Ангелова е автор с важно присъствие в съвременната българска литература и несъмнено ще потърся и другия й по-известен роман “Елада Пиньо и времето”.
http://plantabook.in/слънчогледи-за-м...
Героите на Керана Ангелова живеят в миналото и бъдещето едновременно. Времето стои затаено в малко тъжните очи на слънчогледите на Ван Гог, закачени в дома на Мария – фотографка, която пише дипломна работа за холандския художник. И докато самата героиня изучава необятния свят на своя любим творец, писателката ни прехвърля назад в 19 век в града на светлината Арл, за да ни разкрие невъзможната за времето си любов на Винсент към едно момиче от бъдещето със златни очи на име… Мария.
Езикът на Керана Ангелова е поетичен и вълнуващ. Писателката преплита умело диалози, прелитащи през времето, и философски мисли, изречени простичко и човешки.
Признавам си, че на места романтичното в книгата като че ли ми изглеждаше твърде пришито (особено в историята за любовта между Мария и Стефан, момче, преживяло атентата в Буново). Една от основните теми в романа е за превъзмогването на насилието чрез Любовта (“Насилието поражда насилие, което поражда насилие, което…”). Може би този проблем сам по себе си има нужда от по-многопластово разгръщане, така че емоциите и преживяванията на героите да изглеждат по-убедителни (както например го прави Теодора Димова в “Майките”).
Със сигурност обаче Керана Ангелова е автор с важно присъствие в съвременната българска литература и несъмнено ще потърся и другия й по-известен роман “Елада Пиньо и времето”.
http://plantabook.in/слънчогледи-за-м...
April 7, 2015
http://podmosta.bg/slanchogledi-za-ma...
Емоциите на Мария, Стефан и Винсент са колкото лични, толкова и присъщи на всички нас. И си мисля за ефекта на пеперудата – само едно потрепване на крилете предизвиква буря. А нашите потрепвания? А нашите бури?
И още:
... способността да погледнеш в очите на другия, без да се страхуваш от пустотата, която ще видиш в тях, и да се осмелиш да обикнеш. Защото най-важното е да не се отказваме от любовта, да не спираме да обичаме.
Емоциите на Мария, Стефан и Винсент са колкото лични, толкова и присъщи на всички нас. И си мисля за ефекта на пеперудата – само едно потрепване на крилете предизвиква буря. А нашите потрепвания? А нашите бури?
И още:
... способността да погледнеш в очите на другия, без да се страхуваш от пустотата, която ще видиш в тях, и да се осмелиш да обикнеш. Защото най-важното е да не се отказваме от любовта, да не спираме да обичаме.
December 6, 2014
http://knijno.blogspot.com/2014/12/bl...
„Слънчогледи за Мария“ е книга за творческата експлозия, за емпатията и за нуждата от несправедливост. Защото нейните забиващи се в сърцето абокати след време могат да се окажат вливащи не отрова, а възпитание. Възпитанието, което на мен ми липсва. Възпитанието, че животът е нещо постепенно. А аз... „И да ти кажа, и до днес не съм разбрала животът ли прави нас, или ние правим живота си…“
„Слънчогледи за Мария“ е книга за творческата експлозия, за емпатията и за нуждата от несправедливост. Защото нейните забиващи се в сърцето абокати след време могат да се окажат вливащи не отрова, а възпитание. Възпитанието, което на мен ми липсва. Възпитанието, че животът е нещо постепенно. А аз... „И да ти кажа, и до днес не съм разбрала животът ли прави нас, или ние правим живота си…“
August 1, 2015
С много смесени усещания за тази книга съм. Връзката с Ван Гог ми се стори изкуствена. БГ историята по-скоро ми допадна, но като цяло по-скоро не ми хареса.
Displaying 1 - 10 of 10 reviews