„Сонет 130“ е концентрат от отлично боравене с думите и запомнящи се образи, които преследват читателя като сянка дълго време, след като разказът е прочетен. Ганка Филиповска умее да нажежава словото си до червено толкова добре, колкото и да го охлажда до болезнена ледност. Радостина А. Ангелова
Тези разкази са като тиха река. Бълбукат и увличат. Написани с великолепно, внимателно и грижовно майсторство, те направо те завъртат. В бавна, но мощна въртележка. Тя е светът на Ганка Филиповска. Калин Терзийски
Разказите на Ганка Филиповска, уважаеми читателю, може и да не ти харесат. Но не защото не са хубави, напротив – те са сред най-добрите образци на българския разказ (най-българския жанр, както твърдят мнозина авторитетни българисти), а защото оставят в душата усещане, че ние, българите, не сме си свършили докрай работата по превръщането ни в човеци. И точно това поправят разкази като тези на Ганка Филиповска: ускоряват, улесняват и утвърждават превръщането ни в човеци. Прочетете ги заради това! Но ги прочетете и заради друго – да се насладите на една истински добра литература. Митко Новков
Ганка Филиповска е родена във Варна и завършила българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Работила е като стругар, учителка, коректор, редактор, собственик на модна къща, търговец на едро. Редактира произведения на съвременни български автори и публикува поезия и проза в списанията „Пламък“, „Везни“, „Знаци“ и във вестниците „КИЛ“ и „Труд“. Награждавана е за поезия в конкурса „Още стихове за вечните неща“ и за разказ в „Състояние на полет“ и в „Елате ни вижте“. От 2008 г. живее в София.
Ганка Филиповска е написала един голям Разказ. В трийсет вариации. С трийсет възможни сценария. Без хепи енд. Човекът на Филиповска е болезнено сам, самотен, разочарован. Може би някога е имал хубава работа, добро семейство, „перспективи“. Сега е отрезвен, макар нерядко алкохолизиран. Нищо не иска, няма мечти, все му е едно. Крачи в унес през дните си. Звездите му са удавени в кал. Този човек е най-често без име. Не ти е нужно име, когато животът се окаже куха черупка. Когато съществуваш без смисъл, е все едно как се казваш. Човекът на Ганка Филиповска е загърбил любовта. Уж има нужда от нея, но вече не й вярва. Превърнал я е в рутина, в движение на тялото, не в състояние на духа. Някога този човек е бил пълен с живот, с трепети. Днес е увиснал и занемарен. Живее сврян в ъгъла на града, в ъгъла на собственото си аз. Децата са заминали еднопосочно. Някои в чужбина, други в смъртта. Единствената светлина проблясва, когато разказът допусне външен наблюдател. Разказвач. Тогава светът се пропуква и през цепката аха да се намести друг възможен сценарий. Побран в мига на една отдавнашна снимка, усмихната. За кратко. Надеждата за близост бързо изтича в канала заедно с кръвта от прерязани вени. Ключът от външната страна на вратата е превъртян. Отдалечаващи се стъпки.
Въпреки мрачната атмосфера, която витае в книгата, зад разказите твърдо стои един прекрасен стил на писане, един разказвач, който определено знае как да борави с думите. Макар и свързани като настроение и нюанси, разказите не преливат един в друг, а живеят свой собствен живот.
Ганка Филиповска пише така все едно всеки един от героите ѝ реално съществува и тя е преживявала с него всеки един от описаните тежки моменти. Жестовете, поведението, думите на хората, които срещаме в ,,Сонет 130“ са плътни и живи. Може би просто няма как да бъде измислено нещастие, което още не се е случило някога на някого. Няма как да бъде измислена болка, която не е изпитана.
Знаете ли, Алис Мънро наскоро каза, че за да остане един автор в историята не е нужно някога да напише роман – разказите стигат. А Ганка Филиповска го доказва по най-добрия начин. Не знам откъде е намерила сили за такива чудовищни разкази, но “Сонет 130″ се вкопчва в съзнанието ти и дърпа да извади оттам всичката мъка, от която си се молел да се спасиш, пречупва те и те пита: “Имаш ли душа?”
И когато чета подобни разкази, вярвам, че Алис Мънро е много права и добре осъзнавам, че това ревю ще стане разпокъсано. Но знам, че щом прочетете ”Сонет 130″ ще ми простите.
“Сонет 130” е едновременно тъжна, смешна и цинична. И много, болезнено, плашещо реална.Смърт, изневери, примирение, страх, инертност. Ганка Филиповска има невероятно око за житейски истории, за механизмите на битието. И успява да превърне личните трагедии в спираща дъха литература.
Три дни поред излизах слънчев от вкъщи и малко по-късно влизах в офиса вмрачен и сериозен. Три дни поред прекрасното време навън воюваше с разказите в “Сонет 130″ на Ганка Филиповка и губеше. И това ми харесваше – този сборник е в конфронтация с всичко насилено позитивно, което се трупа около ни. Той е обратното на магическия реализъм. В него реалността е в пълния си хищен блясък, в цялата си стихийна драма, в една сладка, прекрасно написана болка, която сърцето безпогрешно чете. Сборник, над който ще бъдат проляти безброй сълзи и не е срамно, че и аз добавих няколко към тези бъдни кладенци от прочистени души – разказът “Ножче за педикюр” е нищо по-малко от шедьовър със смазващ край, отвъд който няма какво повече да се каже, само чистата емоция стои оголена. А кръвта си шурти.
Толкова много самота, тегавина и сивота, събрани на едно място, не бях виждала, честно. Въпреки че смешни истории рядко харесвам. Реших да прочета тази книга след като попаднах на противоречиви мнения за нея. Разкази по принцип рядко харесвам. Тук са около 30 и са кратки. В началото те удря силна емоция от описаните безнадеждности, тъжни съдби, човешки трагедии... Мила родна картинка от безпаричие, безработица, безцветност, без-радост. Някъде след шестия-седмия разказ обаче всичко започна да ми се размива в една безформена каша - застаряващи разведени жени, любовници, разбити бракове, немотия, децата непременно са в чужбина и не са близки с родителите си, защото си имат своите грижи... Безвъзвратно загубени любови от студентските години... Ужас някакъв! И все еднакъв! Вчера я започнах и току-що я приключих, но от 30тината истории мога да се сетя само за една, може би защото не я разбрах, понеже съм глупава - онази за младата монахиня (за тези, които вече са чели книгата. За тези, които не са - горещо не я препоръчвам, ако не искат да се депресират!). Освен това стилът е един такъв обикновен, елементарен, лек, но не по онзи приятен начин, пълен с тривиални литературни форми - канелени очи, сияйни коси, али бали... Отказвам да повярвам, че това е българската действителност в пълния й блясък! Може да звучи тъпо, наивно и прекалено оптимистично, но вярвам и знам, че не всички в България живеят като героите от разказите. А те, героите, са толкова еднакви, понякога и имената им се повтарят... Може би щеше да е по-добре вместо разкази, това да се беше превърнало в един роман за няколко преплитащи се съдби - мъжа химик в драмата на средната възраст, който заживява с любовницата, но след няколко години и 1-2 деца решава, че е направил голяма грешка и исканда се върне при първата си жена; жената с бг филология и по настоящем продавачка в квартален магазин за хранителни стоки, непременно родом от Варна и проклинаща момента, в който е решила да дойде в София; любовницата - по-млада, но не много, за сметка на това дългокрака и неистово желаеща да народи един куп деца на мъжа, които ще бъдат по-малки от внуците му; споменаване на децата, които са в чужбина; малко домашно насилие; безработица, безпаричие, една драматична смърт, или по-добре самоубийство и май това е... Много съжалявам за супер негативното мнение, но тази книга ми скапа последните 24 часа; и се надявам другите книги от бг автори, които си накупих напоследък, да са други!!! Силно залагам на От космоса с любов. Да видим...
Цялото ревю на: http://bookcompass.wordpress.com/2013... „Сонет 130” на Ганка Филиповска беше една от избраните от мен книги, които исках да си самоподаря от Панаира на книгата. И въпреки или именно заради своето съдържание, тя е точно това, което исках да прочета преди Коледа, във времето, когато човек прави своите равносметки преди края на старата и началото на новата година. В момента, в който отворих „Сонет 130” аз се заплених и не можах да оставя книгата докато не прочета и последния разказ. И някак си в главата ми неизбежно се въртяха думите на Моканина от „По жицата”, „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!”. Защото в разказите има толкова много скръб, страх, самота, пропилени животи, грешни избори и нещастни любови. Героите се лутат в своето сиво ежедневие, замръзнали в спомена за онзи миг щастие, който някога са изпитали и неспособни да продължат напред.
„Сонет 130“ е сборник с много въздействащи разкази, от които в началото могат да те побият тръпки. Живееш, мислиш, че най-хубавото тепърва ти предстои, верен си на принципа „всяко зло за добро“ и изведнъж започваш да четеш тези истории за нещастието и в теб се промъква зловещото подозрение, че може би нищо хубаво не ти предстои и че всъщност всяко зло повлича след себе си още десет други злини.
Мога да разкритикувам единствено многото повтарящи се мотиви в различните творби. „Сонет 130“ е като дълго пътуване, по време на което на всяка следваща спирка виждаш нещо вече познато от предишната. Според мен авторката е имала някого предвид, пишейки своите истории, може би няколко души, чиито вина и страдание многократно се опитва да изкупи с думите си. Поне аз така си обяснявам всички тези сходни за разказите ѝ елементи.
Не можах да осъзная напълно случващото се в тези разкази. Не успях да бъда съпричастен към скърбите и неволите на героите. Не го поисках. Не го поисках, защото щях да пропадна в тъмнината на вечната нощ, покосила мъже и жени, непознати за мен, но странно близки. Представих си как мъката и чернотата на живота кръжат като призраци от друга реалност над Ганка Филиповска, докато тя извайва в черни краски ад на земята. Аз не четях, а сънувах. Кошмари.
Тези разкази са безутешни, невероятно безутешни; героите в тях са захвърлени на бунището на историята, защото не са победители. Те ще бъдат забравени и заместени от други страдалци. След всеки следващ разказ лентата се превърта към началото и жестоките кадри се повтарят, сякаш мъчението продължава безкрайно.
Настръхвам на края на всеки разказ! Чела съм Ганка Филиповска в интернет, отвреме-навреме по някой ред. Започвам разказите без да си давам ясна сметка с какво точно се захващам. После думите ме хващат за гърлото и не мога да спра да чета. Възхитена съм от тези разкази, побиращи мъката, надеждата, отчаянието, голямата крачка, която всеки трябва, просто трябва да направи в живота си, но дълго, дълго отлага... И макар безнадеждността да е основият тон, някои разкази ще ви усмихнат и ще припомнят, че животът не е само бял, нито само черен. Обичам тези "бяло-черни птици в единствения си полет"...
Безспорно хубава книга. Това, което не ми допадна, обаче е чувството за безнадежност, което струи от всяка страница. Героите са толкова болезнено отчаяни и толкова жалки, че чак не изглеждат истински, а удобно измислени, за да да потвърдят, че животът е гаден и няма смисъл в него. Честно казано, предпочитам литературата да ми дава надежда...