Веднъж привечер се разхождах напред-назад по терасата на нашата къща в Джорасанко (Калкута). Лъчите на залязващото слънце, примесени с матовите дрезгавини на полумрака, придаваха някаква чудна прелест на припадащата вечер. Даже стените на съседните къщи ми се виждаха красиви. Нима чарът на вечерната заря, питах се аз, е отметнал всекидневната обвивка на света? Не. Чувствах, че причината бе другаде, чувствах, че в мене бе настанала вечер и нейните сенки бяха заличил моето Аз. Докъдето можех да виждам в ослепителната дневна светлина, всичко, което възприемах, бе смесено с нея и скрито зад нея. Сега, когато моето Аз беше изтикано назад, възприемах света в истинския му вид. Той нямаше нищо делнично, бе пълен с красота и радост... Докато го виждах само с външните си очи, не бях способен да схвана истинската му същност, да го опозная като израз на най-висша радост. Когато обаче един светъл лъч от съкровените глъбини на моето собствено битие намери внезапно своя път, светлина се разля по цялата Вселена и така я озари, че тя не ми се струваше вече като някаква грамада от неща и явления, а ми говореше сякаш за потока от мелодии, който извира непосредствено от сърцето на Вселената, разпространява се в пространството и времето и оттам се завръща на вълните на радостта към своя първоизточник.
ОТНОШЕНИЕТО НА ИНДИВИДА КЪМ ВСЕЛЕНАТА
Основното единство на Вселената за Индия не е само философска теория; тя смята за една от задачите си да осъществи великата хармония между чувство и дело. Чрез съзерцание и служба на Бога, чрез строго устройство на живота тя разви съзнанието си до там, че всичко получи за нея духовен смисъл. Земя, вода и светлина, плодове и цветя са за Индия не само физически дадености, които човек използва и после захвърля. За нея те са необходими, за да постигне идеала си за съвършенство, тъй както всеки тон е необходим за съвършенството на симфонията. Индия чувства ясно, че същността на света има жизнено значение за нас, че ние трябва да бъдем абсолютно чувствителни за тоя свят и да установим съзнателно отношение с него, подтиквани не само от научно любопитство или от алчност за материални облаги, а от духа на всеобхватната любов и с щедро чувство за радост и мир.
Човек трябва да се осъществи цялостно, да намери своето място в безкрайността; нужно е да знае, че колкото и да се мъчи, никога няма да събере меда в килийките на кошера си, защото многогодишните хранителни запази за живота му са извън стените на кошера. Длъжен е да разбере, че ако се откъсне от животворното и очистващото съприкосновение с безкрайността и потърси храна и лек при самия себе си, тогава сам ще полудее, ще се разкъса на парчета и ще се самоизяде. Без фона на Вселената бедността му губи единственото си велико качество – простотата, и става мръсна и срамна. Богатството му не действа вече великодушно, а е просто разточително. Инстинктите му не служат вече на живота му, не са ограничени в рамките на своето предназначение; те стават сами за себе си цел, хвърлят възпламеняващ огън в живота му и свирят на цигулка през тъмножълтите пламъци на пожара. Тогава стремежът към изява се превръща в стремеж към ефекти; в изкуството започваме да ламтим за оригиналност и изгубваме от погледа си истината – стара и все пак нова; в литературата изгубваме цялостния образ на човека – обикновен и велик. Представяме го само като някакъв психологичен проблем или като олицетворение на една страст, която е силна, единствено защото е ненормална и е представена в бляскава и силна, но фалшива светлина. Ако съзнанието на човека се ограничи само върху непосредственото обкръжение на човешкото Аз, дълбоките корени и неговата природа няма да намерят здрава почва, духът му ще бъде винаги гладен и, наместо здрава храна, би трябвало да му се дават само възбудителни средства. Тогава човек изгубва вътрешната си перспектива и започва да мери единствено чрез себе си, а не по жизнената си връзка с Космоса; не по спокойната равномерност, с която се отличава съвършенството – спокойствието на звездното небе и неспирният вечен и ритмичен танц на Вселената.
Човек може да разрушава и да плячкосва, да печели и да трупа съкровища, да прави изобретения и открития, но величието му се дължи само на това, че душата му прониква във всичко.
Цялата ни поезия, философия, наука, изкуство и религия служат само да разширят върху по-високи и по-широки сфери простора на нашето съзнание. Човек не печели права, завземайки големи пространства или чрез външното си поведение; неговото право се простира до там, докъдето реално може да въздейства, а неговото присъствие се измерва по обхвата на неговото съзнание.
Ние трябва да платим известна дан за това постижение на свободата на нашето съзнание. В какво се състои тази дан? В самоотдаването. Душата ни може да се осъществи само като се отрече от себе си.
ОПОЗНАВАНЕТО НА ДУШАТА
Откритието на една истина е същинска радост за човека – то е освобождение на неговия дух. Защото голият факт е като задънена улица, той води само към себе си, не отвъд себе си. А истината открива цял хоризонт, тя ни води към безкрайността. Ето защо, когато някой човек, например Дарвин, открие една проста и всеобща истина в областта на биологията, става ясно, че тя не се ограничава само там, а като лампа праща светлината си далеч зад нещата, за които е била запалена: тя осветява цялата област на човешкия живот и смисъл и минава отвъд първоначалната си цел. Тогава виждаме, че истината, макар да обгръща всички факти, не е една проста съвкупност от тях – тя минава над фактите и насочва към безкрайната действителност.
Както в областта на знанието, така и в областта на съзнанието човек трябва реално да опознае една основна истина, която ще му открие изгледа към безкрайно широк хоризонт. Това имат предвид Упанишадите, когато казват: Опознай собствената си душа! Или, с други думи казано, познай едничкия велик принцип за единството, който важи и за всеки човек.
Да разбираш нещо, значи да намираш в него частица от собственото си същество. Откриването именно на нас самите извън нас е това, което ни радва. Разбирането на другите неща е нещо частично, а отношението на любов към тях е цялостно.
Според Упанишадите, ключът на космическото съзнание, на съзнанието за Бога, е прозрението на душата. Първата стъпка към осъществяването на най-съвършеното освобождение е да опознаем душата си, освободена от личното Аз. Трябва с абсолютна категоричност да разберем, че в същността си ние сме дух.
Историята на човека е история на пътуването му към непознатото, на стремежа му да осъществи безсмъртното си Аз – своята душа. Като издига и събаря царства и трупа грамадни богатства, които после безмилостно разпилява на прах; като създава огромни символи, даващи форма на неговите блянове и копнежи, които после захвърля, както детето захвърля играчките си; като кове магическите ключове, с които отваря тайните на мирозданието; като изоставя настрана постигнатото от цели поколения и се затваря в работилницата си да се труда над някоя нова форма – с всичко това човек крачи от епоха в епоха към осъществяването на душата си – душата, която е по-велика от богатствата, които трупа, от делата, които извършва, от теориите, които създава; душата, чието извисяване не могат да спрат нито смъртта, нито разтлението.
Човешката нищета е бездънна, човешките нужди са безкрайни, докато човек не осъзнае напълно душата си.
ПРОБЛЕМЪТ ЗА ЗЛОТО
Въпросът защо има зло на тоя свят е еднозначен с въпроса защо има несъвършенство или, с други думи, защо съществува светът изобщо. Трябва да приемем като нещо дадено, че не може да бъде иначе; че светът е несъвършен, че той трябва да се развива и усъвършенства постепенно и че е безполезно да си задаваме въпроса защо съществуваме ние?
Въпросът, който би трябвало да си зададем, всъщност е: Вечна истина ли е това несъвършенство, абсолютно и вечно ли е злото? Реката има граници, това са бреговете ѝ. Ала само от брегове ли се състои реката и те ли са най-същественото нещо за нея? Не насочват ли тези граници водите ѝ напред? Въжето, с което се влачи лодката нагоре срещу течението, я държи здраво, но това ли е неговото предназначение – да я държи? Не я ли тегли то в същото време напред?
И световният процес си има граници, иначе той не би могъл да съществува, ала неговата същност се показва не в границите, които го стесняват, а в движението му напред, което води към съвършенство. Чудото на тоя свят не е, че в него има мъки и страдания, а че има закон и ред, красота и радост, доброта и любов. Идеята за Бога, която човек носи в своето същество – това е чудото на чудесата.
Подобно на неуспехите на детето, което се учи да ходи, ние разбираме чрез различните страдания, които срещаме всеки ден, колко несъвършени са нашите знания, нашите сили, приложението на нашата воля. Ако всичко това служеше само да покаже безсилието ни, бихме загинали от отчаяние. Ако си изберяхме една ограничена област от нашата дейност за наблюдение, личните ни несполуки и печални преживявания щяха да ни се сторят грамадни. Но животът ни води инстинктивно към по-широк хоризонт. Той ни дава един идеал на съвършенство, който ни прехвърля винаги отвъд сегашните граници. Ние носим със себе си надеждата, тя върви всякога пред ограничения ни сегашен опит; тя е безсмъртната вяра в безкрайното у нас; тя не гледа на безпомощността ни като на нещо трайно; тя е безгранична; нейната дързост отива до там – да твърди, че човек е едно с Бога; и нейните фантастични сънища се потвърждават всеки ден.
Като физически същества трябва да консумираме постоянно физическа храна, за да поддържаме жизнения си огън; нравственият ни живот също тъй се нуждае от гориво, за да се развива. Жизненият процес не спира, ние го знаем, чувстваме го; затова се изпълваме с вярата (която никакъв отделен случай не може да разколебае), че развитието на човечеството върви от зло към добро. Всички чувстваме, че доброто е положителният елемент в човешката природа и че всякога и навсякъде човек цени от всичко най-много идеала си за доброто. Ние познаваме доброто, обичаме го и отдаваме най-голяма почит на хората, които с живота си са показали, що е добро.
Да бъдеш съвършено добър – значи да осъществиш живота си в безкрайността. Това е най-всеобхватният възглед за живота, до който можем да стигнем чрез присъщата у нас сила да го виждаме като нещо цяло, в светлината на нравствения идеал. Учението на Буда се състои именно в това – да култивира до най-висша степен тази нравствена сила, която ни кара да разберем, че полето на дейността ни не се ограничава единствено в сферата на нашето тясно Аз. Това е и видението на царството небесно у Христа. Когато стигнем до всемирния живот, който е нравственият живот, тогава се освобождаваме от оковите на удоволствията и мъките. Тогава на мястото, опразнено от нашето лично Аз, идва неизказаната радост, произтичаща от неизмерима любов.
На всяка крачка ние трябва да държим сметка и за другите, както за себе си, защото само в смъртта сме сами. Един поет само тогава е истински поет, когато може със своята лична идея да достави радост на всички, нещо, което не би могъл да направи, ако не притежаваше едно общо за всичките му слушатели средство. Това средство, общият език, си има свои собствени закони, които поетът трябва да открие и да следва; като спазва това, той става истински поет и стига до поетично безсмъртие.
Най-важната поука, която човек може да извлече от живота си, не е, че на тоя свят изобщо има страдание, а, че в неговото сърце е възможността да обърне това страдание в добро, че е възможно да го обърне в радост. Тази поука е важна за нас. Няма нито един човек на тоя свят, който доброволно би отстъпил правото си на страдание, защото то е правото му да бъде човек.
ПРОБЛЕМЪТ ЗА ИНДИВИДУАЛНОСТТА
От радост произлизат всички създания, чрез радост се поддържат, към радост вървят напред и в радост завършват. Това значи, че източник на божието творчество не е необходимостта; то иде от пълнотата на радостта; Божията любов е творяща. Следователно творчеството е божието откровение.
Ние виждаме, че Оня, който е бил преди всички неща, и днес е същият. Всяка нота от песента на Вселената звучи все тъй чист в Неговия глас. Вселената не е само ехо, което блуждае от небе на небе, като бездомен скитник; тя не е ехото на някаква стара песен, изпята само един-единствен път в мъглявото начало на нещата и след това забравена. Всеки миг тя се излива от сърцето на Майстора, излита с неговото дихание.
И затова тя се разпространява в небесата като мисъл, взела поетична форма; тя никога не се опасява, че ще бъде разкъсана на парчета от бремето на собствената си нарастваща тежест. От тук и изненадата от безбройните ѝ вариации, приливът на безбройните и непрестанни потоци от индивидуалности, всяка от които няма равна на себе си в мирозданието. Както в първия, така и в последния ден, наченатото не спира никога – светът е вечно стар и вечно нов.
Целта на нашето Аз е да търси единението. То трябва с любов и кротост да сведе ниско глава и да заеме мястото си там, дето се срещат всички - и големи, и малки. Чрез загубата си то трябва да спечели и да се издигне чрез поражението си. Игрите щяха да са ужас за детето, ако то не можеше да се върне при майка си; нашата лична гордост би била нашето проклятие, ако не можехме да я пожертваме за любовта. Трябва да знаем, че самопроявлението на Безграничния в нас е безкрайно ново и вечно хубаво и дава единствения смисъл на нашето Аз.
САМООСЪЩЕСТВЯВАНЕ В ЛЮБОВТА
Принципът на единството е тайната на всички тайни. Винаги, когато срещнем някъде каквато и да е двойственост, пред нас изпъква веднага въпросът за нейния произход. А отговора намираме в Единния. Когато най-сетне уловим връзката между двете начала и ги опознаем като единни в своята същност, ние чувстваме, че сме стигнали до истината. Тогава дефинираме най-странния от всички парадокси: че Единния се разкрива в множеството, че видимостта е противоположна на истината и все пак е неразривно свързана с нея.
Любовта е крайният смисъл на всичко, което ни заобикаля. Тя не е просто чувство, тя е истина, тя е радостта, от която произтича цялото творение. Тя е бялата светлина на чистото съзнание, която се излъчва от Брама. Ето защо, за да станем едно с всечувстващото битие, което е както във външното пространство, така и в нашата душа, ние трябва да се издигнем до висшето съзнание, което е любов. Кой би могъл да диша и да живее, ако небето не е пълно с радост и любов?
В страните, където владее канибализмът, човек за човека е храна. В такава страна никога не може да има култура, защото човекът изгубва висшата си стойност и става едно от обикновените неща. Но има и друг вид канибализъм, може би не тъй суров, но не по-малко отвратителен, за който не е необходимо да се пътешества далече, за да се види. В страни с по-висока култура на човека се гледа понякога като на обикновена стока; той се продава и купува на пазара само като физическа сила. Понякога цената му се определя от това дали може да бъде използван за нещо; превръщат го в машина и богатият търгува с него, за да спечели още повече пари. Така нашата похот и алчност, нашата любов към комфорта ни карат да принизяваме стойността на човека. Това е една самоизмама в най-голям мащаб. Нашите страсти ни правят слепи за истината, която е в човека, а това е най-великата неправда, която извършваме срещу собствената си душа.
... никога не можем истински да опознаем един човек, ако не го обичаме. Една култура трябва да се цени не по сбора на силите, които е развила, а по сумата на човешката любов, която ще развива и проявява чрез законите и наредбите си. Първият и последният въпрос, който тя има да решава, е какво вижда в човека – духовно същество или машина? Когато някоя стара култура пропада и умира, това става поради причини, които са направили сърцата безчувствени и са понижили стойността на човека...
ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ В БЕЗКРАЙНОТО
Трябва да се помъчим да разберем истинския характер на желанията на човека, чиято душа копнее за Бога. Иска ли той да увеличи имуществото си с каквото и да било? Разбира се, че не. Постоянното увеличение на богатствата ни е страшно отегчителна работа. Всъщност, ако душата търси Бога, то е именно, за да се освободи завинаги от това безкрайно събиране и трупане.Тя не търси нови печалби, а трайното във всичко нетрайно, най-висшата и трайна радост, обединяваща всички радости. Ето защо, когато Упанишадите ни учат да осъществяваме всяко нещо в Брама, това не значи да търсим нещо изключително или да произвеждаме нещо ново.
Знай, че всичко в света е обгърнато от Бога. Наслаждавай се на това, коте той ти дава, и не задържай в душата си алчност за богатства, които не са твои.
Желанието ни да бъдем богати в крайна сметка не е желание за определено количество пари, а за нещо безкрайно; и най-мимолетните от наслажденията ни не са нищо друго, освен моментни докосвания до Вечността. Трагизмът на човешкия живот се състои в напразните усилия да се разширят граници на неща, които никога не могат да станат безгранични – да се достигне безпределното, като се удължи стълбата на пределното.
Трайното щастие на човека се състои не в това да получава нещо, а да се самоотдава на нещо, което е по-велико от него...
Из „Садхана - пътят към съвършенството” – Рабиндранат Тагор
Превод от немски: Васил Ставрев