What do you think?
Rate this book
Животът на Лотрек
Верен на своя метод, Анри Перюшо (1917-1967), автор на поредица биографии на френски импресионисти и постимпресионисти, разказва за живота и творчеството на големия художник Тулуз-Лотрек, като възкресява една вълнуваща епоха в историята на изобразителното изкуство. Проникновен наблюдател, Лотрек рисува с остра и тъжна ирония порочния свят и героите на нощния париж и Монмартър, без да морализира, но и без да прощава. Почти несъзнателно неговото изкуство се превръща в стихиен протест срещу една жестока действителност, която убива достойнството на човека.
288 pages, Paperback
First published January 1, 1955
12 people are currently reading
171 people want to read
About the author
Henri Perruchot
29 books18 followersHenri Perruchot was a French writer, art critic, biographer and magazine editor.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 9 of 9 reviews
February 24, 2017
Reading this book is like falling into a vortex of Toulouse Lautrec's life. Turbulent, vibrant and tragic life of one of the greatest artist of the 19th century. It is impressive how much research has been done to produce this quality book. Highly recommended.
January 12, 2018
Прелестно бебе с ведър поглед и хубави червени закръглени бузки, тъй гиздаво в своите дрешки по модата на епохата...
Започва едно мъченичество.
Другите излизат, яздят, препускат, а той, той куцука както може с патериците по песъчливите алеи. Прощавайте, коне! Поне за много седмици. За много и много седмици!
Всъщност пейзажът, дори морският, е нещо неподвижно и въпреки че сега е обречен на бездействие, Пти Бижу си остава –ако не тялом, то поне по душа и характер – това, което винаги е бил: вечно движение.
С каква наслада се бе оставял като дете на милувките на жените, на майка си, на лелите си! Как обичаше да се притиска гальовно към тях! Колко е нежно това дете! И тъкмо когато сърцето му е на път да се разтвори, то трябва да се заключи завинаги. Никога вече красотата няма да бъде за него стимул за въображението, подтик на чувствеността, а само оскърбление и болка. Той е твърде прозорлив, има твърде трезв и проницателен ум, за да не признае сам пред себе си без заобикалки, че е отхвърлен от света. Какво би могъл да прочете той в погледа на младите момичета освен погнуса и, още по-лошо, съжаление.
Животът иска да му се изплъзне, ала той няма да се остави да го заточат. Той ще сграбчи живота въпреки всичко. С молива, с четките си той ще бъде винаги там, в разгара и средеца на света. Лотрек рисува и живописва непрекъснато. Но не като човек, който се упоява с наркотици, а по-скоро като корабокрушенец, който в отчаяната си борба за живот се вкопчва в някоя отломка.
Любимите му сюжети не се променят. Коне, екипажи, кораби, кучета съставляват все още главното „меню“. Творбите, които се раждат, изписани сръчно в светла гама, са изпълнени с движение.
Той обича не само това, което се движи, което живее и се изразходва, всичко, което му напомня загубения за него свят, но обича и всичко онова – било то човек или животно, - което се отличава с нещо характерно. Поради южняшкия си произход, поради възпитанието си той умее да цени само индивида. Особеното го привлича. То му е близко, дава му някаква опора: всеки човек е по своему нещо като урод. Колко многообразен е животът! Каква смесица от нелепо и прекрасно, от възвишено и отвратително! Лотрек се опива от това неспирно менящо се зрелище. Опива се в истинския смисъл на думата. Да живее чрез очите си е за него истинска наслада. Преди той е обичал да рисува. Сега рисуването става за него смисъл на живота. Сега започва друг вид лов.
Името и богатството му са сега само ръждиви ключове, които не отварят никаква врата. Светът се е затворил пред него. Ако наистина иска да си намери място в този свят, той трябва да си извоюва, да заслужи други достойнства...
Остава му само изкуството. Само чрез изкуството той може да завоюва онова право, за което страстно копнее – правото да живее сред хора, които не са уроди.
Превзетостта, фантазьорството го карат да настръхва. Той обича само прямите и неподправени същества, хората, които съвсем честно се представят за това, което са, но са хора на място.
Това, което буди възхищението му, не е условната красота, тъй скъпа на Бона и Кормон. Лишен от въображение, Лотрек обича само реалното. Само ония черти, които характеризират едно същество, които открояват индивидуалното у него, те и само те привличат вродената му наблюдателност, неутолимото му любопитство; това и само това го кара в някакъв дълбок, първичен порив да хваща четката. Грозното? Та и грозното си има своите „хубави страни“ – достатъчно е да ги видиш.
Пейзажите и натюрмортите са за него безсмислени упражнения. Съществува само човекът... Човекът и само човекът! И то не идеалният човек, архангел или наяда, разкрасен, обезплътен чрез умозрителна абстракция, а индивидите. Индивидите такива, каквито се разкриват във всекидневието си, които животът е въргалял във вълните си и чиито лица и тела той е белязал с печата на нещо съкровено лично и неповторимо.
В Монмартър – този квартал, където много мъже и много жени са навярно от гледна точка на морала порочни същества, но където тъкмо по тази причина индивидът се изявава по-свободно, по-открито от другаде – по-непринудено, по-безсрамно, но и по-правдиво.
В лицата на тия мъже и жени, белязани от разврата и порока, той съзира себе си, собствения си осакатен живот. Човешкото падение сякаш го омагьосва. То го влече неудържимо, то не се откъсва от него, не ще може вече никога да се откъсне от него. Всичко, което е съзвучно с най-съкровеното у него, с най-болезнените струни, той намира тук, в този храм на движението, където всецяло се отдава на единствената роля, която му е отредена: ролята на наблюдател.
В обществено отношение той не принадлежи вече към никаква среда. Интересува го само човекът, човешкото – интересува го страстно.
Ала Лотрек споделя тази любов, това съчувствие на Винсент към всичко страдащо дотолкова, доколкото споделя и хуманитарните настроения на Брюан. Той не изпада в умиление пред никого, нито дори пред себе си. Така неумолимо, както наблюдава себе си, той наблюдава и другите. Нито порицава, нито възхвалява: само наблюдава. Не съди, не анализира. Избягва всяка проява на чувства, тъй като по природа е безразличен към морала. Той иска само едно – да напипа суровия неподправен живот. Нищо друго! Ако платната на Ван Гог са откровение, излияние, неговите са познание. Ван Гог е въплъщение на милосърдието, Лотрек – на проницателността.
Лотрек рисува, рисува. Рисува лица на жени, разкива „не нечовешкото, а напротив, онова, което е неумолимо човешко“ у тях. И той като Ван Гог трябва да върви, да носи кръста си до край. Тридесет и седем години! Нужни са били тридесет и седем години, за да може Винсент да каже всичко за любовта и мъката в живота си. Лотрек рисува. Рисува празничния и разгулен живот, покрива платната и картоните си с розови, виолетови, зеленикави, угасени багри. Обсебен от цветовете, открил в отсенските на зелено нещо демонично, той рисува отчаянието на смеха и пъкъла на веселието.
Изкуството на плаката разкрива пред Лотрек неподозирани възможности. Той твърде скоро разбира, че притежава вроден усет за изискванията на този жанр – усет за монументалността, декоративната стойност и непосредствената, ударна сила на въздействието. Той е роден да бъде плакатист. Не се ли е стремял винаги в своето все по-пречистващо се изкуство към най-силно внушение чрез най-пестеливи средства?
В публичните домове Лотрек няма защо да се бои от подобни унижения. Привикнали на най-извратени приумици, живеещи в един друг свят, където мъжът се отърсва от лицемерието, за да се отдаде без всякакъв свян на инстинктите си, където тези инстинкти се разкриват рязко, където всичко онова, което навън грижливо се прикрива, се пробужда и развихря, проститутките не виждат нищо необикновено у художника. Едно мъничко мъжле с уродлива физика, с неутолими желания, добре, какво от това? Това мъжле не е чак толкова различно от мнозина други и несъмнено много по-малко чудновато от някои маниаци, които щом излязат от полумрачните стаи на улицата, надяват тутакси обичайната маска на благоприличието.
Те (проститутките) са тъжни, винаги тъжни, смеят се само когато се напият; ала той, той умее да каже някоя дума, която извиква усмивка на устните им и мимолетно пламъче на детско щастие в очите им. Той знае какво им липсва и което толкова много липсва и на самия него, мъчи се по хиляди начини да им го даде и да го получи от тях – чувството, че са човешки същества.
Тези жени обществото е превърнало в парии – парии като него. Лотрек се бунтува срещу тази присъда. И ако е толокав суров, толка правдив и безпощаден, то е за да каже по-ясно, по-твърдо и по-убедително, че никой на този свят няма право да отритне никого.
Живописта не е могла да му замести нищо. Когато Лотрек се бе хвърлил в неблагоприятното поприще на изкуството, той бе вярвал, че с цената на упорита работа ще стане може би голям художник и че това ще преобрази живота му, че той ще намери в изкуството отплата и възмездие. Но може ли човек да знае кога е станал голям художник? Ние се виждаме само през очите на другите. А и да си голям художник – какво общо има това с щастието?...
Може ли живописта да му замести нещо? Той наистина рисува, защото не може да прави нещо по-добро. Лотрек е вложил в изкуството цялата си пламенна любов към живота, страстното си желание да се спаси. Но каква полза? Магическото очарование се изчерпва.
Геният се е оттеглил от ръката на художника, остава му вече само едно – да умре. Няма ги вече княжеските угощения, които той сам си устройваше. Няма я вече последната му утеха, най-крепката му опора в борбата срещу съдбата – правото да живее въпреки всичко сред нормални хора.
Гроздето зрее, налято със захар, в опалените от слънцето лозя. Лотрек вече не излиза от стаята си.
Той почти напълно е оглушал. Не се смее вече – никак не се смее. Потчи не говори. Едва вижда какво става около него. Вече няма желания, никакви желания.
Из „Животът наТулуз-Лотрек“ – Анри Перюшо
Превод от френски: Никола Георгиев
Започва едно мъченичество.
Другите излизат, яздят, препускат, а той, той куцука както може с патериците по песъчливите алеи. Прощавайте, коне! Поне за много седмици. За много и много седмици!
Всъщност пейзажът, дори морският, е нещо неподвижно и въпреки че сега е обречен на бездействие, Пти Бижу си остава –ако не тялом, то поне по душа и характер – това, което винаги е бил: вечно движение.
С каква наслада се бе оставял като дете на милувките на жените, на майка си, на лелите си! Как обичаше да се притиска гальовно към тях! Колко е нежно това дете! И тъкмо когато сърцето му е на път да се разтвори, то трябва да се заключи завинаги. Никога вече красотата няма да бъде за него стимул за въображението, подтик на чувствеността, а само оскърбление и болка. Той е твърде прозорлив, има твърде трезв и проницателен ум, за да не признае сам пред себе си без заобикалки, че е отхвърлен от света. Какво би могъл да прочете той в погледа на младите момичета освен погнуса и, още по-лошо, съжаление.
Животът иска да му се изплъзне, ала той няма да се остави да го заточат. Той ще сграбчи живота въпреки всичко. С молива, с четките си той ще бъде винаги там, в разгара и средеца на света. Лотрек рисува и живописва непрекъснато. Но не като човек, който се упоява с наркотици, а по-скоро като корабокрушенец, който в отчаяната си борба за живот се вкопчва в някоя отломка.
Любимите му сюжети не се променят. Коне, екипажи, кораби, кучета съставляват все още главното „меню“. Творбите, които се раждат, изписани сръчно в светла гама, са изпълнени с движение.
Той обича не само това, което се движи, което живее и се изразходва, всичко, което му напомня загубения за него свят, но обича и всичко онова – било то човек или животно, - което се отличава с нещо характерно. Поради южняшкия си произход, поради възпитанието си той умее да цени само индивида. Особеното го привлича. То му е близко, дава му някаква опора: всеки човек е по своему нещо като урод. Колко многообразен е животът! Каква смесица от нелепо и прекрасно, от възвишено и отвратително! Лотрек се опива от това неспирно менящо се зрелище. Опива се в истинския смисъл на думата. Да живее чрез очите си е за него истинска наслада. Преди той е обичал да рисува. Сега рисуването става за него смисъл на живота. Сега започва друг вид лов.
Името и богатството му са сега само ръждиви ключове, които не отварят никаква врата. Светът се е затворил пред него. Ако наистина иска да си намери място в този свят, той трябва да си извоюва, да заслужи други достойнства...
Остава му само изкуството. Само чрез изкуството той може да завоюва онова право, за което страстно копнее – правото да живее сред хора, които не са уроди.
Превзетостта, фантазьорството го карат да настръхва. Той обича само прямите и неподправени същества, хората, които съвсем честно се представят за това, което са, но са хора на място.
Това, което буди възхищението му, не е условната красота, тъй скъпа на Бона и Кормон. Лишен от въображение, Лотрек обича само реалното. Само ония черти, които характеризират едно същество, които открояват индивидуалното у него, те и само те привличат вродената му наблюдателност, неутолимото му любопитство; това и само това го кара в някакъв дълбок, първичен порив да хваща четката. Грозното? Та и грозното си има своите „хубави страни“ – достатъчно е да ги видиш.
Пейзажите и натюрмортите са за него безсмислени упражнения. Съществува само човекът... Човекът и само човекът! И то не идеалният човек, архангел или наяда, разкрасен, обезплътен чрез умозрителна абстракция, а индивидите. Индивидите такива, каквито се разкриват във всекидневието си, които животът е въргалял във вълните си и чиито лица и тела той е белязал с печата на нещо съкровено лично и неповторимо.
В Монмартър – този квартал, където много мъже и много жени са навярно от гледна точка на морала порочни същества, но където тъкмо по тази причина индивидът се изявава по-свободно, по-открито от другаде – по-непринудено, по-безсрамно, но и по-правдиво.
В лицата на тия мъже и жени, белязани от разврата и порока, той съзира себе си, собствения си осакатен живот. Човешкото падение сякаш го омагьосва. То го влече неудържимо, то не се откъсва от него, не ще може вече никога да се откъсне от него. Всичко, което е съзвучно с най-съкровеното у него, с най-болезнените струни, той намира тук, в този храм на движението, където всецяло се отдава на единствената роля, която му е отредена: ролята на наблюдател.
В обществено отношение той не принадлежи вече към никаква среда. Интересува го само човекът, човешкото – интересува го страстно.
Ала Лотрек споделя тази любов, това съчувствие на Винсент към всичко страдащо дотолкова, доколкото споделя и хуманитарните настроения на Брюан. Той не изпада в умиление пред никого, нито дори пред себе си. Така неумолимо, както наблюдава себе си, той наблюдава и другите. Нито порицава, нито възхвалява: само наблюдава. Не съди, не анализира. Избягва всяка проява на чувства, тъй като по природа е безразличен към морала. Той иска само едно – да напипа суровия неподправен живот. Нищо друго! Ако платната на Ван Гог са откровение, излияние, неговите са познание. Ван Гог е въплъщение на милосърдието, Лотрек – на проницателността.
Лотрек рисува, рисува. Рисува лица на жени, разкива „не нечовешкото, а напротив, онова, което е неумолимо човешко“ у тях. И той като Ван Гог трябва да върви, да носи кръста си до край. Тридесет и седем години! Нужни са били тридесет и седем години, за да може Винсент да каже всичко за любовта и мъката в живота си. Лотрек рисува. Рисува празничния и разгулен живот, покрива платната и картоните си с розови, виолетови, зеленикави, угасени багри. Обсебен от цветовете, открил в отсенските на зелено нещо демонично, той рисува отчаянието на смеха и пъкъла на веселието.
Изкуството на плаката разкрива пред Лотрек неподозирани възможности. Той твърде скоро разбира, че притежава вроден усет за изискванията на този жанр – усет за монументалността, декоративната стойност и непосредствената, ударна сила на въздействието. Той е роден да бъде плакатист. Не се ли е стремял винаги в своето все по-пречистващо се изкуство към най-силно внушение чрез най-пестеливи средства?
В публичните домове Лотрек няма защо да се бои от подобни унижения. Привикнали на най-извратени приумици, живеещи в един друг свят, където мъжът се отърсва от лицемерието, за да се отдаде без всякакъв свян на инстинктите си, където тези инстинкти се разкриват рязко, където всичко онова, което навън грижливо се прикрива, се пробужда и развихря, проститутките не виждат нищо необикновено у художника. Едно мъничко мъжле с уродлива физика, с неутолими желания, добре, какво от това? Това мъжле не е чак толкова различно от мнозина други и несъмнено много по-малко чудновато от някои маниаци, които щом излязат от полумрачните стаи на улицата, надяват тутакси обичайната маска на благоприличието.
Те (проститутките) са тъжни, винаги тъжни, смеят се само когато се напият; ала той, той умее да каже някоя дума, която извиква усмивка на устните им и мимолетно пламъче на детско щастие в очите им. Той знае какво им липсва и което толкова много липсва и на самия него, мъчи се по хиляди начини да им го даде и да го получи от тях – чувството, че са човешки същества.
Тези жени обществото е превърнало в парии – парии като него. Лотрек се бунтува срещу тази присъда. И ако е толокав суров, толка правдив и безпощаден, то е за да каже по-ясно, по-твърдо и по-убедително, че никой на този свят няма право да отритне никого.
Живописта не е могла да му замести нищо. Когато Лотрек се бе хвърлил в неблагоприятното поприще на изкуството, той бе вярвал, че с цената на упорита работа ще стане може би голям художник и че това ще преобрази живота му, че той ще намери в изкуството отплата и възмездие. Но може ли човек да знае кога е станал голям художник? Ние се виждаме само през очите на другите. А и да си голям художник – какво общо има това с щастието?...
Може ли живописта да му замести нещо? Той наистина рисува, защото не може да прави нещо по-добро. Лотрек е вложил в изкуството цялата си пламенна любов към живота, страстното си желание да се спаси. Но каква полза? Магическото очарование се изчерпва.
Геният се е оттеглил от ръката на художника, остава му вече само едно – да умре. Няма ги вече княжеските угощения, които той сам си устройваше. Няма я вече последната му утеха, най-крепката му опора в борбата срещу съдбата – правото да живее въпреки всичко сред нормални хора.
Гроздето зрее, налято със захар, в опалените от слънцето лозя. Лотрек вече не излиза от стаята си.
Той почти напълно е оглушал. Не се смее вече – никак не се смее. Потчи не говори. Едва вижда какво става около него. Вече няма желания, никакви желания.
Из „Животът наТулуз-Лотрек“ – Анри Перюшо
Превод от френски: Никола Георгиев
November 3, 2025
I was hooked up and couldn´t stop reading. At the end, when Lautrec is dying, I literally burst into tears and I wasn´t able to stop. My boyfrined was actually worried about me. I believe that this says more then thousand words.
September 8, 2018
Very interesting biography. I feel like knowing all these details about Lautrec's life helps to understand his works. Loved it!
July 4, 2020
Great read tragic interesting life, great author
September 14, 2025
,,leidke mulle veel hullem naine kui see, kes on hull teise naise järele“ Lautrec teab oma kvääre
mul on kahju, et ma hakkasin seda raamatut alles viimastel sajal leheküljel nautima
mul on kahju, et ma hakkasin seda raamatut alles viimastel sajal leheküljel nautima
November 11, 2025
En y réfléchissant pas si surprenant qu’un nain pervers soit assez torturé à l’intérieur de lui pour devenir un des artistes les plus talentueux de son siècle
July 14, 2023
I found this so interesting (particularly his time in Moulin Rouge and the brothels) although I did wonder how the author knew such detailed things - such as Lautec being attracted to Lilly etc. I do wish it had included the paintings to frequently mentioned. I would also like to read more about the women who modelled for him such as La Goulue and the others who disappeared from history especially since it does seem he was a misogynist.
Displaying 1 - 9 of 9 reviews