"Всяка книга трябва да има свое лице, подобно на човека, или подобно на сградите, за да може да определим това лице на мъж ли е, или на жена, стар човек ли стои пред нас, или дете, тази сграда жилище ли е, църква ли е, покрит пазар, плевник или египетска пирамида. Като оформя лицето на книгата, по този начин писателят улеснява и подпомага не само читателя да я тълкува по-добре, но улеснява и подпомага той в това отношение и благочестивата литературна критика. Аз много се измъчих с тази малка северна сага, но колкото и прилежно да се трудих, не успях да я предложа на читателя в чист литературен вид. Получи се смесица от всякакви жанрове и форми, промъкнаха се различни хибриди, дори кучешка панахида има вътре и като четех и препрочитах написаното, все повече и повече се убеждавах, че книжката заприличва не на сага, а на грубите дървени обуща, наречени сабо." (Йордан Радичков)
Yordan Radichkov was a Bulgarian writer and playwright.
Literary critics Adelina Angusheva and Galin Tihanov called him "arguably the most significant voice of Bulgarian literature in the last third of the 20th century". Some literary critics have referred to him as the Bulgarian Kafka or Gogol. Radichkov is widely known for his numerous short stories, novels and plays. He is also known for the screenplays of the Bulgarian film classics Torrid Noon (1966) directed by Zako Heskiya, The Tied Up Balloon (1967) and The Last Summer (1974).
In 2000, Radichkov was decorated with the high government prize the Order of the Balkan Mountains. In 2007, a monument dedicated to him was officially opened at the garden of the former Royal Palace, nowadays National Art Gallery in Sofia city centre.
Няколко за илюстрация, макар че който е чел Радичков, едва ли има нужда да му се илюстрира.
"А улицата сякаш мене бе чакала, веднага хвърли студен дъжд в лицето ми, мокра шума разхвърли наоколо, сивота и неприветливост. Студените листа скачаха от дърветата и като се пльосваха в краката ми, веднага умираха. Сухата шума пада леко, приземява се тя на пръсти и едва докоснала земята, вятърът я подхваща и дълго тя се носи, подскача или търкаля по земята. Не умира веднага отбруленият лист, през целия си живот той е стоял на дървото и когато се отрони към земята, ще потича по нея, защото през целия си живот е наблюдавал от дървото как деца, кучета, диви животни, жаби и птичета са подскачали по земята, пъплели са по нея или пък в бесен галоп са преминавали, а дървото е чувствало тръпката."
"Когато надникнах през прозореца, видях долу цъфнали жасминови храсти, отрупани с огромен рояк насекоми. Бяха от същия вид, който преди малко влетя да огледа стаята. Роякът пиеше нектар от цветовете на жасмина, насекомите се повдигаха непрекъснато във въздуха, падаха върху цветовете, сменяха постоянно местата си, отново се вдигаха, залети от ослепителната светлина на слънцето. Златен дим се носеше от тях, плуваха те в златно сияние и като разклащаха белите жасминени цветове, изтръскваха целия им аромат. Бяха гладни и ненаситни, замаяни от тежкия нектар, някои завираха тъпите си муцуни чак до дъното на цветовете, газеха тромаво и тежко през тях, но странно - нито един цвят не поломяваха. (И в най-недодяланото насекомо се крие известна деликатност по отношение на цветята.)"
"Дървосекачът сочеше ту мен с пръст, ту книжката, докато накрая разбрах, че това е книжка за глухонеми. След като не разбирам езика, аз по тази книжка, показвайки картинките на медицинските сестри, мога да поискам да ми се донесе люла за пушене, да ми се купят цигари или пура, може би искам да напиша писмо, може би искам да пия кафе - ето къде е нарисувано кафето - и прочее, и прочее. Лицето на дървосекача все повече и повече засияваше, човекът много се зарадва, че ми станаха ясни работите относно картинната книжка. По едно време той ме тупна по работа, аз от своя страна също го тупнах по рамото. Прегърнахме се. И смешно беше, и трогателно, някак си несръчно, двама човека с къси ризи и с дълги фланелени чорапи се прегръщат, говорейки едновременно на два различни езика, без да се разбират, на това отгоре непрекъснато застъпват дългите си чорапи."
За свое голямо съжаление намерих обаче сред мислите и разсъжденията на Радичков доста остарели, снизходителни, надменни, да не кажа направо обидни и вредни, та не ми стана любима тази книга, както, навярно наивно, очаквах.
Отзиви за Радичков различни от 5/5 са опити за критичност, там където трябва да се водим само по нишка от чисти чувства. Всяка дума просто си ляга на страницата. Четеш една глава, уж кратичка, пък не можеш да започнеш следващата защото си пренаситен. Прекрасни, така наречи “ежедневни мисли”, просто някъде из далечния Север, а толкова красиви.