Лято е, в Созопол сме, но едно след друго се редят апокалиптични събития, за които получаваме само намеци, не и обяснения, в добрите традиции на фантастичната литература. А главната героиня, в своята дезориентация и автоагресия, е ту цинично дистанцирана, ту трогателно ранима и безпомощна. „Записки на свинята“ е от онази щастливи книги, които ще произведат лаф: за капаците на шахтите, под които се крие каквото си поискаш. Прочетете и ще разберете.
Ангел Игов
Антиутопия?! Или биотопия, тоест нещо живо и действително?! Ако погледнем политически – и първото, и второто, ако погледнем жанрово – само първото. Интересна е интуицията на авторката: още преди да започне т. нар. „Българска пролет“, тя описва почти същите събития в София и в страната. Това говори за таланта на Ина Вълчанова да усеща обществените настроения, да ги напипва и разказва – нещо, което не се среща често в съвременната родна литература, повече самовлюбена, отколкото социално чувствителна. Прибавям към това достойнство на ръкописа и увлекателния разказ, красивия език, неочакваните обрати...
Готин прочит в Storytel. Иначе - фантастика от руската школа в стил "Три жени на микрофона". В по-голямата част от текста се изгражда апокалиптичен свят - магически Созопол насред сриващ се световен ред - и личната история на героинята остава плоска и недоразвита. Самата героиня освен свиня е и сексистка - общува само с мъже, а жените извън нея и роднините й са кифли. Но то това е феминистичният идеал, нали така - жените са ценни само когато са мъже. Носталгията по "автентичния" Созопол също дразни - типична за една прослойка, която уж се противопоставя на новобогаташкото високомерие, но вярва, че светът й дължи самостоятелен плаж. Най-проблематична обаче e бумърската представа за разделението Изток - Запад като потиснически ред срещу свободен хаос и съответно грешното разпознаване на новия световен тиранин. Не защото е обратното - не е, естествено, и мразя, че трябва да го казвам, за да изпреваря логическата заблуда, която се ползва вместо аргумент - че всяка забележка към Запада означава лоялност към Путин. Причината е, че Западът не само не се оказа коренно различен, но още през 2013, когато е писана книгата, вече беше ясно, че неговата тирания побеждава.
За съжаление, нито главната героиня ми стана симпатична, нито бях съпричастен на пост-апокалиптичен Созопол. Все пак, доста ми напомняше за стила на Мураками. Но финала беше изключително слаб за мен, и "разясни" неща които по-добре да бяха остали само загатнати. Изобщо, както при и финала на "Потъването на Созопол", Ина Вълчанова би била по-въздействаща ако ги пропусне.