What do you think?
Rate this book
Splendore
Avremo mai il coraggio di essere noi stessi? si chiedono i protagonisti di questo romanzo. Due ragazzi, due uomini, due incredibili destini. Uno eclettico e inquieto, l’altro sofferto e carnale. Una identità frammentata da ricomporre, come le tessere di un mosaico lanciato nel vuoto. Un legame assoluto che s’impone, violento e creativo, insieme al sollevarsi della propria natura. Un filo d’acciaio teso sul precipizio di una intera esistenza.
I due protagonisti si allontanano, crescono geograficamente distanti, stabiliscono nuovi legami, ma il bisogno dell’altro resiste in quel primitivo abbandono che li riporta a se stessi. Nel luogo dove hanno imparato l’amore. Un luogo fragile e virile, tragico come il rifiuto, ambizioso come il desiderio. L’iniziazione sentimentale di Guido e Costantino attraversa le stagioni della vita, l’infanzia, l’adolescenza, il ratto dell’età adulta. Mettono a repentaglio tutto, ogni altro affetto, ogni sicurezza conquistata, la stessa incolumità personale. E ogni fase della vita rende più struggente la nostalgia per quell’età dello splendore che i due protagonisti, guerrieri con la lancia spezzata, attraversano insieme.
La voce narrante del protagonista ha la limpidezza poetica, l’ingenua epicità dei grandi inetti della letteratura, s’impenna funambolica, s’immerge tragica e gioiosa nelle mille insenature di questo romanzo che è insieme classico e sperimentale. Un romanzo che cambia forma come cambia forma l’amore. Scortica pregiudizi, ci espone alla vertigine, ci libera. Ha la solitudine, l’audacia, la virulenza malinconica di tutti gli amori non perdonati, che inseguono l’illusione di uno splendore possibile. Un romanzo che non somiglia a nessun romanzo, perché una storia d’amore non somiglia a nessun’altra storia d’amore.
Ma la storia di Guido e Costantino è anche un viaggio attraverso i molti modi della letteratura, un caleidoscopio di suggestioni che attraversa l’archeologia e la contemporaneità... una Roma ventriloqua, lacustre, gli echi della mitologia greca, e una Londra turbìna di stravaganze. Osa addentrarsi nelle pieghe più scomode dell’amore, che sovrasta gli uomini stessi che lo provano, quello che gli artisti da sempre cercano di catturare perché trova nella propria bellezza la ragione di esistere, al di sopra di ogni giudizio.
Margaret Mazzantini ci affida un romanzo ipnotico, dotato di una luce che ti fucila alle spalle, che avanza con l’urgenza folle e anticonformista di un narratore che rivendica il diritto di trasformare la vergogna in bellezza. Il diritto della letteratura, quello di risvegliarci lasciandoci nello stupore di un fragoroso sogno.
Perché il vero scandalo sarebbe non aver cercato se stessi. E alla fine sappiamo che ognuno di noi può essere soltanto quello che è. E che il vero splendore è la nostra singola, sofferta, diversità.
I due protagonisti si allontanano, crescono geograficamente distanti, stabiliscono nuovi legami, ma il bisogno dell’altro resiste in quel primitivo abbandono che li riporta a se stessi. Nel luogo dove hanno imparato l’amore. Un luogo fragile e virile, tragico come il rifiuto, ambizioso come il desiderio. L’iniziazione sentimentale di Guido e Costantino attraversa le stagioni della vita, l’infanzia, l’adolescenza, il ratto dell’età adulta. Mettono a repentaglio tutto, ogni altro affetto, ogni sicurezza conquistata, la stessa incolumità personale. E ogni fase della vita rende più struggente la nostalgia per quell’età dello splendore che i due protagonisti, guerrieri con la lancia spezzata, attraversano insieme.
La voce narrante del protagonista ha la limpidezza poetica, l’ingenua epicità dei grandi inetti della letteratura, s’impenna funambolica, s’immerge tragica e gioiosa nelle mille insenature di questo romanzo che è insieme classico e sperimentale. Un romanzo che cambia forma come cambia forma l’amore. Scortica pregiudizi, ci espone alla vertigine, ci libera. Ha la solitudine, l’audacia, la virulenza malinconica di tutti gli amori non perdonati, che inseguono l’illusione di uno splendore possibile. Un romanzo che non somiglia a nessun romanzo, perché una storia d’amore non somiglia a nessun’altra storia d’amore.
Ma la storia di Guido e Costantino è anche un viaggio attraverso i molti modi della letteratura, un caleidoscopio di suggestioni che attraversa l’archeologia e la contemporaneità... una Roma ventriloqua, lacustre, gli echi della mitologia greca, e una Londra turbìna di stravaganze. Osa addentrarsi nelle pieghe più scomode dell’amore, che sovrasta gli uomini stessi che lo provano, quello che gli artisti da sempre cercano di catturare perché trova nella propria bellezza la ragione di esistere, al di sopra di ogni giudizio.
Margaret Mazzantini ci affida un romanzo ipnotico, dotato di una luce che ti fucila alle spalle, che avanza con l’urgenza folle e anticonformista di un narratore che rivendica il diritto di trasformare la vergogna in bellezza. Il diritto della letteratura, quello di risvegliarci lasciandoci nello stupore di un fragoroso sogno.
Perché il vero scandalo sarebbe non aver cercato se stessi. E alla fine sappiamo che ognuno di noi può essere soltanto quello che è. E che il vero splendore è la nostra singola, sofferta, diversità.
312 pages, Hardcover
First published November 1, 2013
94 people are currently reading
2066 people want to read
About the author
Margaret Mazzantini
22 books665 followersMargaret Mazzantini is an Italian writer and actress. She became a film, television and stage actor, but is best known as a writer. Mazzantini began her acting career in 1980 starring in the cult horror classic Antropophagus, she has also appeared in television and theatre. As a successful writer her novels include Non ti muovere (Don't Move) which was adapted into a film of the same name and is directed by her husband Sergio Castellitto and stars Penélope Cruz. Her career as a writer and actress has earned her several awards and nominations including Campiello Awards, a Golden Ticket Award, and a Goya Award. She married Sergio Castellitto in 1987. They have four children. She lives in Rome.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 304 reviews
February 8, 2018
Maravillosa! Me encanta la prosa de esta mujer, cómo describe los sentimientos. Una historia llena de sombras, de dolor y amor.
March 11, 2022
Splendoare este povestea a doi bărbați... Nu, reformulez, căci nu asta contează! Este povestea a doi oameni care iubesc atât de mult, încât nu știu cum să facă față acelei iubiri. Își țin decenii întregi respirația și răsuflă ușurați doar când se întâlnesc, deși iubirea lor e mai degrabă acea iubire viscerală, care te tulbură și te răscolește, decât acel sentiment pașnic și liniștitor care te face să te simți în siguranță. E o poveste despre căutarea de sine, asumarea identității sexuale și constrângerile societății, dar mai ales despre acel dezechilibru prea des apărut în dragoste, pentru că rareori dai cât primești și invers. Și despre dor. Da, despre dorul ăla sadic, cine-o mai fi inventat și pedeapsa asta pentru oameni, de parcă nu ajungeau celelalte!
Un roman încărcat de emoție, sensibilitate și melancolie, care mi-a plăcut la nebunie. Totuși, dacă aveți toleranță scăzută în privința homosexualității, vă avertizez că are câteva scene explicite, nu neapărat vulgare, dar scrise cu dezinvoltură și poate chiar puțină obrăznicie. Recenzia aici: https://bit.ly/3dgPizl.
,,Dacă rănile inimii s-ar vedea pe chipul nostru, știu, tu ai fi un monstru diform, plin de cratere, de pustule sângerânde.''
Un roman încărcat de emoție, sensibilitate și melancolie, care mi-a plăcut la nebunie. Totuși, dacă aveți toleranță scăzută în privința homosexualității, vă avertizez că are câteva scene explicite, nu neapărat vulgare, dar scrise cu dezinvoltură și poate chiar puțină obrăznicie. Recenzia aici: https://bit.ly/3dgPizl.
,,Dacă rănile inimii s-ar vedea pe chipul nostru, știu, tu ai fi un monstru diform, plin de cratere, de pustule sângerânde.''
July 25, 2020
4,7
Хм. Бях срещал някъде сравнението "пише като звяр", за Мацантини. Така е.
Веднага бях грабнат от текста, повлича като море. След което се озовах в небрано лозе, въпреки че вече имах грубо описание за книгата. Темата не ми е от приятните, да, в случая звуча като гъз, но е така. И все пак, някъде към средата разбрах тази объркана за нас в полово отношение душа, Гуидо. Какво нещо е природата, нима някой може да разбере нещо? Ако Гуидо беше с физиката на жена нямаше да има проблем, проблем всъщност е за тези, които виждат в това проблем. Може би по средновековно малоумен начин мъжете се страхуваме да не ни "заразят", сякаш това е болест. А след това идва светата инквизиция на общоприетото. Знам със сигурност, че след тази книга ще знам, че не трябва всичко да разбирам. И макар да изпитвам нещо като погнуса от сцени с мъже, всъщност никой и нищо не ме задължава да ги гледам. Всъщност отвратително е самото осъждане, кое ни дава правото да наричаме и посочваме, да обричаме? Книгата е добра, дори със своята предизвикателност. Ще рискувам и ще кажа, че за жена книгата ще е почти убийствено добра. Тази свръх емоция на Гуидо, калейдоскоп от избухнали чувства в прелест.
Хм. Бях срещал някъде сравнението "пише като звяр", за Мацантини. Така е.
Веднага бях грабнат от текста, повлича като море. След което се озовах в небрано лозе, въпреки че вече имах грубо описание за книгата. Темата не ми е от приятните, да, в случая звуча като гъз, но е така. И все пак, някъде към средата разбрах тази объркана за нас в полово отношение душа, Гуидо. Какво нещо е природата, нима някой може да разбере нещо? Ако Гуидо беше с физиката на жена нямаше да има проблем, проблем всъщност е за тези, които виждат в това проблем. Може би по средновековно малоумен начин мъжете се страхуваме да не ни "заразят", сякаш това е болест. А след това идва светата инквизиция на общоприетото. Знам със сигурност, че след тази книга ще знам, че не трябва всичко да разбирам. И макар да изпитвам нещо като погнуса от сцени с мъже, всъщност никой и нищо не ме задължава да ги гледам. Всъщност отвратително е самото осъждане, кое ни дава правото да наричаме и посочваме, да обричаме? Книгата е добра, дори със своята предизвикателност. Ще рискувам и ще кажа, че за жена книгата ще е почти убийствено добра. Тази свръх емоция на Гуидо, калейдоскоп от избухнали чувства в прелест.
January 5, 2020
От няколко часа се опитвам да напиша нещо, да кажа няколко хубави думи за "Прелест" на Маргарет Мацантини, но думите не идват и не идват. Защото това, което се случва след свършека на тази история, се нарича, може би, литературен траур. И около мен са струпани толкова много книги, от които да избирам, за които нямах никакво търпение, ала сега се чудя дали ще е възможно да изпитам удоволствие дълго време, защото колкото е траур, толкоз е и нирвана и...
Авторката, поне според мен, е постигнала пълно болезнено съвършенство от началото до края. Невъзможно е да не обичаш този роман и да не го оплакваш после. Наистина в един момент малко започва да напомня на "Планината Броукбек" от Ани Пру, но е далеч по-добър.
Първоначално не можех да понасям Гуидо, изпитвах силна ненавист към този персонаж, не знам защо, въобще не е мой "тип", а Костантино го обичах. Накрая как всичко се преобърна...
Все по-трудно става да си подредя мислите. Всичко е хаос от остатъчна прелест. И спирам тук.
Нямам си класации като топ 5 на автори, топ 10 или 20, 30, 40, имам си мъничко такива, от които се обсебвам и Маргарет Мацантини съвсем заслужено се нарежда сред тях. Обещавам си да прочета всичките ѝ книги, макар и не веднага. Обмислям следващата да бъде "Да дойдеш на света", но не съм сигурен и се надявам, че приятелите ми тук ще ме улеснят с избора.
Авторката, поне според мен, е постигнала пълно болезнено съвършенство от началото до края. Невъзможно е да не обичаш този роман и да не го оплакваш после. Наистина в един момент малко започва да напомня на "Планината Броукбек" от Ани Пру, но е далеч по-добър.
Първоначално не можех да понасям Гуидо, изпитвах силна ненавист към този персонаж, не знам защо, въобще не е мой "тип", а Костантино го обичах. Накрая как всичко се преобърна...
Все по-трудно става да си подредя мислите. Всичко е хаос от остатъчна прелест. И спирам тук.
Нямам си класации като топ 5 на автори, топ 10 или 20, 30, 40, имам си мъничко такива, от които се обсебвам и Маргарет Мацантини съвсем заслужено се нарежда сред тях. Обещавам си да прочета всичките ѝ книги, макар и не веднага. Обмислям следващата да бъде "Да дойдеш на света", но не съм сигурен и се надявам, че приятелите ми тук ще ме улеснят с избора.
November 7, 2024
"...nu privi întunericul, priveşte-mã pe mine, priveşte aceastã splendoare." Oamenii îşi poartã pe tãcute greutatea propriului destin, se încarcã cu forme absurde de singurãtãţi, îşi deplâng puritatea pierdutã şi condamnã tacit/intenţionat orice formã de neobişnuit, pînã şi în dragoste. (*existã reguli în dragoste?) Am descoperit în Mazzantini o expertã în emoţii, un condei care jongleazã cu abilitate şi cu sensibilitate în intimitate. Aṣa am ajuns sã mã identific cu Guido sau cu Constantino şi sã simt furiṣându-se splendoarea clipei prezente.
"Ești totul pentru tine însuți, dar nu ești nimic pentru viață." - pag.102
"Ești totul pentru tine însuți, dar nu ești nimic pentru viață." - pag.102
October 20, 2015
La Mazzantini non è un'autrice che mette tutti d'accordo, al contrario divide in modo netto e categorico: o la si odia o la si ama. E questo lo si fa sulla base delle medesime motivazioni: uno stile ricercato, a tratti barocco e ridondante, una prosa elegante e velatamente borghese, la drammaticità esasperata della storie che racconta. Ciò premesso, io faccio parte della schiera dei suoi estimatori e trovo che l'eleganza della sua scrittura nulla tolga al contenuto delle storie che narra. Anzi, questa diventa la materia con la quale l'autrice modella la sostanza dei suoi romanzi. E tale sostanza acquisisce forza e significato proprio in virtù del suo saper scrivere, e saperlo fare bene.
Splendore è un romanzo duplice, forse triplice. È il romanzo di formazione di Guido e Costantino, ma è anche il romanzo della loro coppia, del loro amore. Una coppia mai vissuta fino in fondo, perché viverla alla luce del sole presuppone una presa di coscienza, di accettazione di sé che, complici anche gli anni in cui si svolge la vicenda, ai due ragazzi manca. A Costantino molto più che a Guido. La loro sarà una coppia clandestina, nata all'ombra del palazzo romano in cui entrambi vivono. Una coppia che continuerà a vivere al di fuori dei rispettivi matrimoni, e che scandirà le loro esistenze, dall'infanzia all'età adulta. È un romanzo sofferto e sofferente, sospeso tra l'Italia, paese cattolico e bigotto, e l'Inghilterra, paradiso agognato da un'intera generazione. È il racconto di un amore, che è quello di una vita, reso però sporco e sbagliato dalla morale e dell'ignoranza comuni. La Mazzantini stavolta si è lanciata in un'impresa non indifferente: quella di raccontare una storia gay, lei donna eterosessuale, passando attraverso quel percorso di accettazione, di esame e presa di coscienza di se stesso e della propria identità che è tappa obbligatoria di ogni omosessuale. Anche stavolta la Mazzantini riesce a spostare lo sguardo di chi legge, a mostrare l'amore per quello che è: un sentimento che lega due persone indipendentemente dal loro sesso. L'impressione che però ho avuto leggendo il libro, è che ad un certo momento le siano un po' sfuggite le cose di mano. Mi sono preso qualche ora per pensarci su e riflettere su alcune scelte che l'autrice ha fatto. L'epilogo che riguarda Costantino (non lo accenno, altrimenti faccio uno spoiler grande quanto una casa) suscita un moto di stizza, di ribellione verso un certo sentire sbagliato e verso quella cappa cattolica, che con la sua oppressione reprime quanto invece è assolutamente naturale. Ammetto di essere rimasto spiazzato nella lettura di questo passaggio, ma poi ho capito che la Mazzantini non ha lasciato nulla al caso. Perché ciò che è realmente naturale è accettare e assecondare la propria natura, non reprimerla. Ecco, semmai e innaturale pensare alla diversità come a un qualcosa di debilitante e sottraente, come a una sorta di devianza, mentre essa non è altro che una delle tante manifestazioni della normalità stessa. È questo che l'autrice vuole sottolineare. E lo
fa in tutto il libro, dalla prima all'ultima pagina. Lo splendore a cui Guido e Costantino hanno diritto, è quel guizzo di felicità che spetta a tutti. Un lampo fugace nel mare della vita, per cui vale la pena lottare, così da dare senso al nostro essere qui e ora.
December 30, 2018
Коригирам от 4 на 5 звезди. Колкото повече време минава, толкова по-често се сещам за Прелест и за това колко въздействаща, добре написана и обсебваща книга е.
-----------------
Сякаш съм притихнала след последната страница на Прелест. Прочитането й беше едно несигурно плаване, в което Мацантини ме лашкаше от едната крайност в другата, но все пак успя да ме катурне с главата надолу. На моменти, преди средата на историята, мислех, че няма да довърша прочита на книгата, но съм щастлива, че не се отказах. Мацантини пише откровено, не се свени да разголва и да изобличава и най-нелицеприятните страни на душевността на героите си и горчивината от разбитите им надежди, страховете и страданията им. Думите й секат страниците и макар да звучат поетично, всъщност са остри и нежалостиви. Втората половина на Прелест ме свари неподготвена, а краят на историята на Гуидо ме разплака. Откровено ме трогна тази книга и причината да не дам пълни 5 звезди е, че в началото части от тази история ми се сториха не на мястото си, нарушени в ритъма, в който са подхванати, а и на моменти стилът на писане ми дойде леко натоварен. Емоцията от цялостния прочит, въздействието на разказа и разгръщането на съдбите на героите обаче компенсираха почти напълно тези недостатъци.
Със сигурност ще прочета и "Да дойдеш на света".
-----------------
Сякаш съм притихнала след последната страница на Прелест. Прочитането й беше едно несигурно плаване, в което Мацантини ме лашкаше от едната крайност в другата, но все пак успя да ме катурне с главата надолу. На моменти, преди средата на историята, мислех, че няма да довърша прочита на книгата, но съм щастлива, че не се отказах. Мацантини пише откровено, не се свени да разголва и да изобличава и най-нелицеприятните страни на душевността на героите си и горчивината от разбитите им надежди, страховете и страданията им. Думите й секат страниците и макар да звучат поетично, всъщност са остри и нежалостиви. Втората половина на Прелест ме свари неподготвена, а краят на историята на Гуидо ме разплака. Откровено ме трогна тази книга и причината да не дам пълни 5 звезди е, че в началото части от тази история ми се сториха не на мястото си, нарушени в ритъма, в който са подхванати, а и на моменти стилът на писане ми дойде леко натоварен. Емоцията от цялостния прочит, въздействието на разказа и разгръщането на съдбите на героите обаче компенсираха почти напълно тези недостатъци.
Със сигурност ще прочета и "Да дойдеш на света".
September 24, 2017
Такааа... вече се убедих - Мацантини ако ще и списък с покупки да напише, пак ще ме развълнува. Не знам как го прави тази жена. Толкова богата метафоричност! Няма шаблони, сълзлива драматичн��ст и патетика. Пряма, на моменти сурова, но с такава обич и разбиране, без да превъзнася дразнещо различните. Не на последно място трябва да откроя възхитителния превод на Вера Петрова. Влиза под кожата на Мацантини, благодарение на което нищо не се губи, убедена съм.
February 6, 2017
Esplendor cuenta una historia trágica sobre dos personas que se aman. Dos niños, dos hombres, dos vidas. Es un recorrido a través de los ojos de Guido. Es la negación y el castigo a su identidad sexual. Margaret Mazzantini y su manera de contar historias: contundente, trágica, poética, hermosa y cautivadora. Y los que ya la conocemos sabemos que siempre deja para el final ese último golpe gracia. Un golpe de gracia lleno de silencios, de detalles sin contar. El efecto sorpresa arrancado de apenas unas líneas.
Margaret siempre me parecerá una imprescindible.
Margaret siempre me parecerá una imprescindible.
September 21, 2022
Un Brokeback Mountain italian. O carte trista... Nu recomand.
August 11, 2022
Прелест е, да!
Покъртителна история. Увлече ме още от първата страница, завъртя ме, завихри ме, стисна ме, смля ме и ме остави бездиханна. Краят ме довърши. Няма да издавам нищо. Само казвам, че е много по-въздействаща за мен от "Назови ме с твоето име", ако изобщо може да се прави сравнение между двете.
Покъртителна история. Увлече ме още от първата страница, завъртя ме, завихри ме, стисна ме, смля ме и ме остави бездиханна. Краят ме довърши. Няма да издавам нищо. Само казвам, че е много по-въздействаща за мен от "Назови ме с твоето име", ако изобщо може да се прави сравнение между двете.
September 12, 2018
Италия. Две момчета, израснали в коренно различни светове, но достатъчно дръзки, за да преплетат съдбите си- Гуидо, който има всичко, но не и това, за което най- силно копнее- внимание и топлина, и Константино, за който охолството е чуждо, но има любящо семейство и приятели. Единият--самотен и ядосан на целия свят, ограден с хиляди въображаеми стени, а другия- недодялан, първичен, но истински, в цялото му несъвършенство. И двамата, обаче, носят дълбоки белези и търсят своята идентичност, още от детството. Те са като два магнита, чиито полюси постоянно се сменят и колкото и да се отблъскват в един момент, толкова се и привличат.
" Прелест" не е просто една тривиална история за любовта, а разкрепостен разказ за отношенията между двама мъже, в който се прокрадва умопомрачителна страст, граничеща с лудостта и изкарваща на повърхността разрушителен гняв, необуздано желание за мъст, душевно и физическо опустошение. Границата между любовта и омразата е тънка, а Гуидо и Константино я преминават опасно често.
Мацантини ни връща в самото начало и разбива на парченца живота на своите герои. Прави дисекция на всички емоции и чувства, така че да не остане нищо скрито или закътано. Провира се тайно в мислите им и изкарва всичко на показ, докато накрая остане един оголен, но жив нерв, който няма начин да не бъде забелязан. Точно това прави Мацантини. Тя е изключителен сърцевед, който не само умее да изгражда истинска атмосфера и пълнокръвни герои, но и да описва с такова съвършенство емоции, сякаш говори от първо лице, от перспективата на една реално преживяна опитност. Имам чувството, че Мацантини има дарбата да вади душичката с памук, приканва елегантно, разгръща живи картини, потапя те в различни съдби. Уникална е, чувствена, но в никакъв случай не е сладникаво
-натрапчива. Тя просто отразява, но го прави изключително правдободобно.
А как изящно се изразява...Нейните думи са наслада за сетивата ми.
" До края на дните ми ще ме преследват звуците на прималяло очакване, правото на което е отказано, отхвърлено."
" Погребан жив в съня, сънувах любовта ѝ, която пристигаше твърде късно, когато вече не можех да се събудя, и болката, че няма да мога да ѝ се насладя съзнателно, в реалните ѝ измерения, ме довеждат до плач. "
Всички тези нейни качества, които ме грабнаха още с " Да дойдеш на света", се проявяват с още по- голяма сила в " Прелест"
Това е един провокативен и чувствен роман с висока житейска стойност.
======
" Влюбването идва с любенето, плътта е единственият плаж на душите."
" Тайните са най- добрите ни любовници, най- разюзданите, най- енергичните. Нанасят ни удар с камшик и ни пробуждат внезапно."
" Научих, че само болестта може да дефинира човешката материя, да очертае пълните и празните зони. Когато органите, смълчани в мрака вътре в нас, се обадят като живи парчета месо, ние изведнъж ставаме нашето тяло. "
" Любовта се храни от хапки, подхвърлени, когато най- малко очакваш, а това, което ти помага да издържиш, е споменът за вкуса им."
" Не спирай да търсиш собствения си поглед. Единствената грешка, която можеш да допусне, е да не си търсил, когато си имал възможност. Смелостта винаги се възхищава на неблагоприличието, на някоя грешка, явила ти се, за да те упъти към нова истина... "
" Страхът е най- силната памет на човека. "
" Прелест" не е просто една тривиална история за любовта, а разкрепостен разказ за отношенията между двама мъже, в който се прокрадва умопомрачителна страст, граничеща с лудостта и изкарваща на повърхността разрушителен гняв, необуздано желание за мъст, душевно и физическо опустошение. Границата между любовта и омразата е тънка, а Гуидо и Константино я преминават опасно често.
Мацантини ни връща в самото начало и разбива на парченца живота на своите герои. Прави дисекция на всички емоции и чувства, така че да не остане нищо скрито или закътано. Провира се тайно в мислите им и изкарва всичко на показ, докато накрая остане един оголен, но жив нерв, който няма начин да не бъде забелязан. Точно това прави Мацантини. Тя е изключителен сърцевед, който не само умее да изгражда истинска атмосфера и пълнокръвни герои, но и да описва с такова съвършенство емоции, сякаш говори от първо лице, от перспективата на една реално преживяна опитност. Имам чувството, че Мацантини има дарбата да вади душичката с памук, приканва елегантно, разгръща живи картини, потапя те в различни съдби. Уникална е, чувствена, но в никакъв случай не е сладникаво
-натрапчива. Тя просто отразява, но го прави изключително правдободобно.
А как изящно се изразява...Нейните думи са наслада за сетивата ми.
" До края на дните ми ще ме преследват звуците на прималяло очакване, правото на което е отказано, отхвърлено."
" Погребан жив в съня, сънувах любовта ѝ, която пристигаше твърде късно, когато вече не можех да се събудя, и болката, че няма да мога да ѝ се насладя съзнателно, в реалните ѝ измерения, ме довеждат до плач. "
Всички тези нейни качества, които ме грабнаха още с " Да дойдеш на света", се проявяват с още по- голяма сила в " Прелест"
Това е един провокативен и чувствен роман с висока житейска стойност.
======
" Влюбването идва с любенето, плътта е единственият плаж на душите."
" Тайните са най- добрите ни любовници, най- разюзданите, най- енергичните. Нанасят ни удар с камшик и ни пробуждат внезапно."
" Научих, че само болестта може да дефинира човешката материя, да очертае пълните и празните зони. Когато органите, смълчани в мрака вътре в нас, се обадят като живи парчета месо, ние изведнъж ставаме нашето тяло. "
" Любовта се храни от хапки, подхвърлени, когато най- малко очакваш, а това, което ти помага да издържиш, е споменът за вкуса им."
" Не спирай да търсиш собствения си поглед. Единствената грешка, която можеш да допусне, е да не си търсил, когато си имал възможност. Смелостта винаги се възхищава на неблагоприличието, на някоя грешка, явила ти се, за да те упъти към нова истина... "
" Страхът е най- силната памет на човека. "
December 8, 2017
Животът, който реве и препуска в своята неспирна прелест, е главният герой във вълнуващия роман на Маргарет Мацантини „Прелест”. В поредния си литературен шедьовър италианската писателка разказва за отношенията между две объркани, срамежливи и влюбени едно в друго момчета – Гуидо и Костантино, които разбират, че най-добрата част от живота е тази, която не можем да изживеем. „Прелест” е част от каталога на издателство „Колибри”, в превод на Вера Петрова.
„Поразени, се изправихме в изкуственото оранжево небе, преведохме се като мъже по жътва и събирахме нашето жито насред тази безбрежна прелест”
С всеки следващ свой роман Маргарет Мацантини се доказва като изкусен познавач в детайли на човешката душа. Както в „Да дойдеш на света”, където авторката (в живота - майка) изрази блестящо терзанията на яловата жена, то в „Прелест” тя води повествованието от името на мъж, влюбен в мъж. С непоправимия си разпознаваем и елегантен стил на писане, съдържащ в себе си италианската романтика, книгата разказва за моментите, в които човек не може да бъде себе си; за лъжата и последствията; за тайните, които всеки има; какъв двигател и убиец може да е любовта; и че сякаш за мнозина истинското щастие винаги е другаде и все по-често то ни обръща гръб.
„Някой ден ще кажем: всички сме били млади”
Раздялата в „Прелест” е предначертана още в началото. Романът започва с детството на богатото момче Гуидо, живеещо на горния етаж в римска кооперация, и синът на портиера във входа – Костантино, чието семейство обитава партера. Близо 5 десетилетия Гуидо и Костантино се гонят един друг, но дали ще успеят да се намерят?
„Любовта, много добре го знаех, се храни от хапки, подхвърлени, когато най-малко очакваш, а това, което ти помага да издържиш, е споменът за вкуса им”
Потиснат, неразбран и объркан, Гуидо напуска родния Рим още след завършването си. Мести се в Лондон, където преминават активните му години, но един човек не спира да го тегли обратно към родния му град и кооперацията, в която е израсъл. Гуидо. Мъжката им любов се оказва повече от шеметна. На приливи и отливи двамата се срещат и разделят, създават семейства, радват се на деца, живеят двойнствен живот, който е тяхното спасение и тяхното убийство. Най-голямата им тайна обаче един ден ще се върне, за да им навреди!
„Сега той просто е един идол, мъртвец, поставен пред теб. Така прави любовта, когато се раздели с плътта и се разположи на по-високите рафтове. Знаеш, че нищо от заобикалящото те няма да остане, телата ще се превърнат в прах и кости като животинските, които си виждал в полето, бели, измити от дъжда. Какво е станало с трупа на майка ти след всичките тези години? Спомняш си бегло дядо си и баба си, но нищо не знаеш за тези преди тях, за плътта, която се е трудила в леглата векове наред, за да се стигне до твоята. Ти си всичко за себе си, но си никой за живота”
За пореден път Маргарет Мацантини успява да вълнува чрез словото си и историята на героите й. Предразсъдъците относно хомосексуалната история в „Прелест” биват неутрализирани от безбрежния талант на италианката, която превръща отношенията между двама мъже в един съвършено написан любовен роман.
Маргарет Мацантини е родена в Дъблин. Живее в Рим със съпруга си Серджо Кастелито и четирите им деца. Завършила е Академията за драматично изкуство в Рим и е изиграла множество роли в театъра, киното и телевизията. Но истинската й страст е писането. Печели популярност още с първите си книги „Корито от цинк“ (1994) и „Манола“ (1999). Следва романът „Чуй ме“ (2001), преведен на над 30 езика, увенчан с престижните отличия „Стрега“, „Гринцане Кавур“, „Рапало Каридже“, приза на град Бари и европейската награда „Цептер“. По него Серджо Кастелито заснема филм с Пенелопе Крус в главната роля. През 2008 г. излиза световният бестселър „Да дойдеш на света“, удостоен с „Кампиело“ и екранизиран от съпруга й отново с участието на Пенелопе Крус.
През 2011 г. Маргарет Мацантини поднася поредното доказателство за таланта си да създава бестселъри. Романът „Никой не се спасява сам“ се продава в огромни тиражи, получава авторитетното отличие „Флаяно“ и е преведен на десетки езици. Серджо Кастелито го претворява на големия екран с участието на Рикардо Скамарчо и Жасмин Тринка.
Литературният триумф на италианската писателка не секва. Романът й „Утринно море“ (2011) е носител на наградите „Павезе“ и „Матеоти“. Най-новата й творба, „Прелест“, е публикувана през 2013 г.
„Поразени, се изправихме в изкуственото оранжево небе, преведохме се като мъже по жътва и събирахме нашето жито насред тази безбрежна прелест”
С всеки следващ свой роман Маргарет Мацантини се доказва като изкусен познавач в детайли на човешката душа. Както в „Да дойдеш на света”, където авторката (в живота - майка) изрази блестящо терзанията на яловата жена, то в „Прелест” тя води повествованието от името на мъж, влюбен в мъж. С непоправимия си разпознаваем и елегантен стил на писане, съдържащ в себе си италианската романтика, книгата разказва за моментите, в които човек не може да бъде себе си; за лъжата и последствията; за тайните, които всеки има; какъв двигател и убиец може да е любовта; и че сякаш за мнозина истинското щастие винаги е другаде и все по-често то ни обръща гръб.
„Някой ден ще кажем: всички сме били млади”
Раздялата в „Прелест” е предначертана още в началото. Романът започва с детството на богатото момче Гуидо, живеещо на горния етаж в римска кооперация, и синът на портиера във входа – Костантино, чието семейство обитава партера. Близо 5 десетилетия Гуидо и Костантино се гонят един друг, но дали ще успеят да се намерят?
„Любовта, много добре го знаех, се храни от хапки, подхвърлени, когато най-малко очакваш, а това, което ти помага да издържиш, е споменът за вкуса им”
Потиснат, неразбран и объркан, Гуидо напуска родния Рим още след завършването си. Мести се в Лондон, където преминават активните му години, но един човек не спира да го тегли обратно към родния му град и кооперацията, в която е израсъл. Гуидо. Мъжката им любов се оказва повече от шеметна. На приливи и отливи двамата се срещат и разделят, създават семейства, радват се на деца, живеят двойнствен живот, който е тяхното спасение и тяхното убийство. Най-голямата им тайна обаче един ден ще се върне, за да им навреди!
„Сега той просто е един идол, мъртвец, поставен пред теб. Така прави любовта, когато се раздели с плътта и се разположи на по-високите рафтове. Знаеш, че нищо от заобикалящото те няма да остане, телата ще се превърнат в прах и кости като животинските, които си виждал в полето, бели, измити от дъжда. Какво е станало с трупа на майка ти след всичките тези години? Спомняш си бегло дядо си и баба си, но нищо не знаеш за тези преди тях, за плътта, която се е трудила в леглата векове наред, за да се стигне до твоята. Ти си всичко за себе си, но си никой за живота”
За пореден път Маргарет Мацантини успява да вълнува чрез словото си и историята на героите й. Предразсъдъците относно хомосексуалната история в „Прелест” биват неутрализирани от безбрежния талант на италианката, която превръща отношенията между двама мъже в един съвършено написан любовен роман.
Маргарет Мацантини е родена в Дъблин. Живее в Рим със съпруга си Серджо Кастелито и четирите им деца. Завършила е Академията за драматично изкуство в Рим и е изиграла множество роли в театъра, киното и телевизията. Но истинската й страст е писането. Печели популярност още с първите си книги „Корито от цинк“ (1994) и „Манола“ (1999). Следва романът „Чуй ме“ (2001), преведен на над 30 езика, увенчан с престижните отличия „Стрега“, „Гринцане Кавур“, „Рапало Каридже“, приза на град Бари и европейската награда „Цептер“. По него Серджо Кастелито заснема филм с Пенелопе Крус в главната роля. През 2008 г. излиза световният бестселър „Да дойдеш на света“, удостоен с „Кампиело“ и екранизиран от съпруга й отново с участието на Пенелопе Крус.
През 2011 г. Маргарет Мацантини поднася поредното доказателство за таланта си да създава бестселъри. Романът „Никой не се спасява сам“ се продава в огромни тиражи, получава авторитетното отличие „Флаяно“ и е преведен на десетки езици. Серджо Кастелито го претворява на големия екран с участието на Рикардо Скамарчо и Жасмин Тринка.
Литературният триумф на италианската писателка не секва. Романът й „Утринно море“ (2011) е носител на наградите „Павезе“ и „Матеоти“. Най-новата й творба, „Прелест“, е публикувана през 2013 г.
May 9, 2018
Ora, se uno ha un briciolo di obiettività, al di là dei giudizi (e dei pregiudizi) sull’autrice, sui suoi romanzi precedenti e sul fatto che abbiano venduto, dovrà ammettere che questo libro è scritto maledettamente bene. Punto. Anzi, oserei dire che la qualità dello stile della Mazzantini qui arriva al punto tale da regalare a questo “Splendore” il passaggio dal rango della narrativa a quello della letteratura vera e propria. Io l’ho letto con la matita alla mano, pronta a sottolineare passaggi da riportare poi su Anobii come note a margine, per averli sempre lì a portata di mano, ogniqualvolta avrò voglia di rileggerli e di rigustare nuovamente tutta la loro forza. Innanzitutto, scordatevi lo scivolone di “Nessuno si salva da solo” (ancora oggi ho i dubbi che abbia potuto scriverlo la Mazzantini) e prendete una scala su cui posizionare, in ascesa, “Non ti muovere” e “Venuto al mondo”: la direzione è quella ma qui, al di là dello stile più elaborato, più “denso”, ci troviamo di fronte a un libro più maturo, più sofisticato. E’ complesso, “Splendore”: è un impasto denso di immagini forti, trasuda erotismo, avviluppa la mente assorbendo completamente ogni pensiero, richiede totale attenzione, prontezza, apertura. C’è lui e non ci sarà nessun altro tanto, per seguirlo dovrete prestare occhi e cervello completamente alla storia, come se lo stesse studiando. E la storia è quella di due uomini, Guido e Costantino, che crescono insieme e scoprono l’amore: due anime così distanti e al contempo così vicine fra loro e allo stesso modo tormentate, due esiliati dalla vita, stretti da una passione clandestina, potentissima, che non potranno mai vivere alla luce del sole senza pagare le conseguenze della società che sta loro attorno. Il romanzo ci conduce per mano alla scoperta di questa passione, dall’iniziale diffidenza, ad un primo avvicinamento, dalla scoperta di un sentimento al sesso, travolgente. E nel frattempo gli anni passano e la vita va avanti portando con sé anche e soprattutto delle amare sorprese. Si passa attraverso il dolore, inevitabile, ma quasi catartico. Fino alla fine. E lo stile inconfondibile della Mazzantini, quello che già io avevo definito un “dolce schiaffo”, meravigliosamente doloroso e dolorosamente meraviglioso, sembra aggrovigliarci le viscere, in un connubio totale di dolore e sublimità. Non aspettatevi un bestseller semplice e leggero, e non mi venite a dire che “Splendore” è questo, perchè non sareste obiettivi. In passato mi è capitato di bocciare l’autrice (se penso a "Nessuno si salva da solo”, appunto), ma qui, nonostante sia pronta ad ammettere che la storia non mi ha emozionata come quella narrata in “Non ti muovere” e in “Venuto al mondo”, devo inchinarmi al suo talento, alla profondità con cui scava nell’animo dei personaggi, alla sensibilità che ne porta in superficie, alla sua penna tanto elaborata. Non so se esiste un’altra autrice (donna!) che sappia dipanarci i pensieri e i sentimenti di due uomini (uomini!) che si amano, meglio di come lo possa fare un uomo stesso. Cara Margaret, questa volta…..Chapeau!
February 26, 2019
Сега около мен е тихо и така трябва да бъде.
Знаете усещането, когато една книга те накара да мълчиш и странни емоции летят в теб, благодарение на тътена на думите. Това е „Прелест“. Романът е песен за любовта и вивисекция на болката. Той те кара да живееш с невъзможното, обича да те наранява с красиви думи и те благославя с поетика и суров изказ.
"Сега той просто е един идол, поставен пред теб. Така прави любовта, когато се раздели с плътта и се разположи на по-високите рафтове. Знаеш, че нищо от заобикалящото те няма да остане, телата ще се превърнат в прах и кости като животинските, които си виждал в полето, бели, измити от дъжда. Какво е станало с трупа на майка ти след всички тези години? Спомняш си бегло дядо си и баба си, но нищо не знаеш за тези преди тях, за плътта, която се е трудила в леглата векове наред, за да се стигне до твоята. Ти си всичко за себе си, но си никой за живота".
Тази книга е събитие. Тя не просто разказва историята за невъзможната любов, тя отваря хоризонтите на реалната история. Изразните средства са убийствени и жестоки. Текстът е изпълнен с метафори и алегории. Емпатията е силна и кънти в главата на читателя, благодарение на четивния, но тежък стил на Мацантини. Тя улавя мрака и светлината в мъжката душа и поривите на главния герой, който се превръща от дете в мъж. Авторката бродира неговото нещастие и безпощадно прави аутопсия на психиката му. Мацантини е сурова и смела в изказа си. Тя пише като мъж и това е нещото, което прави силно впечатление. Опознаването на героите е светкавично и завладяващо. Няма как читателят да не стигне до емпатия. Думите болят и извират с цялата си порочна красота от наратива.
"Любов моя отвъд бурите и мечтите, любов моя отвъд възмездието на ада и срама, любов нежна, любов яростна, любов осквернена. Любов".
Романът разглежда проблема за невъзможната любов между две момчета, а по-късно и възрастни мъже, които споделят не само плътски чувства, а и онази любов, която е между душите. Текстът проследява живот, изпълнен с цялата болка на неудобната любов, която е твърде свенлива, за да събори стените около героите. Това най-силно чувство е фрагментирано и изследвано във всичките му вариации. Читателят ще види любовта в най-различните ѝ форми – между приятели, родители, любовници и сродни души. Проследява комуникацията на света, който не приема различното, отхвърля го, наранявайки физически и духовно чистотата на чувствата. Гласът на Гуидо (главния герой) често изпада в лирически отклонения и чертае прелестта на грозотата.
"Животът, повярвай, не е сноп от изгубени надежди, смрадлива плетеница от мимози, животът реве и препуска в своята неспирна прелест".
„Прелест“ е роман, който трябва да бъде четен. Не защото засяга тема, която е доста тиражирана в последните няколко години, а защото повече хора трябва да вкусят този език, който гори и оставя въглени. Това изразяване трябва да го почувстваме и да му се наслаждаваме, защото то е сладко в горчивината си и сурово в мекотата си.
Знаете усещането, когато една книга те накара да мълчиш и странни емоции летят в теб, благодарение на тътена на думите. Това е „Прелест“. Романът е песен за любовта и вивисекция на болката. Той те кара да живееш с невъзможното, обича да те наранява с красиви думи и те благославя с поетика и суров изказ.
"Сега той просто е един идол, поставен пред теб. Така прави любовта, когато се раздели с плътта и се разположи на по-високите рафтове. Знаеш, че нищо от заобикалящото те няма да остане, телата ще се превърнат в прах и кости като животинските, които си виждал в полето, бели, измити от дъжда. Какво е станало с трупа на майка ти след всички тези години? Спомняш си бегло дядо си и баба си, но нищо не знаеш за тези преди тях, за плътта, която се е трудила в леглата векове наред, за да се стигне до твоята. Ти си всичко за себе си, но си никой за живота".
Тази книга е събитие. Тя не просто разказва историята за невъзможната любов, тя отваря хоризонтите на реалната история. Изразните средства са убийствени и жестоки. Текстът е изпълнен с метафори и алегории. Емпатията е силна и кънти в главата на читателя, благодарение на четивния, но тежък стил на Мацантини. Тя улавя мрака и светлината в мъжката душа и поривите на главния герой, който се превръща от дете в мъж. Авторката бродира неговото нещастие и безпощадно прави аутопсия на психиката му. Мацантини е сурова и смела в изказа си. Тя пише като мъж и това е нещото, което прави силно впечатление. Опознаването на героите е светкавично и завладяващо. Няма как читателят да не стигне до емпатия. Думите болят и извират с цялата си порочна красота от наратива.
"Любов моя отвъд бурите и мечтите, любов моя отвъд възмездието на ада и срама, любов нежна, любов яростна, любов осквернена. Любов".
Романът разглежда проблема за невъзможната любов между две момчета, а по-късно и възрастни мъже, които споделят не само плътски чувства, а и онази любов, която е между душите. Текстът проследява живот, изпълнен с цялата болка на неудобната любов, която е твърде свенлива, за да събори стените около героите. Това най-силно чувство е фрагментирано и изследвано във всичките му вариации. Читателят ще види любовта в най-различните ѝ форми – между приятели, родители, любовници и сродни души. Проследява комуникацията на света, който не приема различното, отхвърля го, наранявайки физически и духовно чистотата на чувствата. Гласът на Гуидо (главния герой) често изпада в лирически отклонения и чертае прелестта на грозотата.
"Животът, повярвай, не е сноп от изгубени надежди, смрадлива плетеница от мимози, животът реве и препуска в своята неспирна прелест".
„Прелест“ е роман, който трябва да бъде четен. Не защото засяга тема, която е доста тиражирана в последните няколко години, а защото повече хора трябва да вкусят този език, който гори и оставя въглени. Това изразяване трябва да го почувстваме и да му се наслаждаваме, защото то е сладко в горчивината си и сурово в мекотата си.
February 15, 2025
4.5 ⭐
Guido and Constantinos, let me introduce you to Jude and Willem, Ellwood and Gaunt, et al.
"...numele meu care se năștea în pieptul lui și-i trecea prin gât, era cel mai frumos din lume dădea curaj nefericitului de mine, aluneca înăuntrul meu și mă definea, îmi dădea un loc și un timp și o origine sigură."
Guido and Constantinos, let me introduce you to Jude and Willem, Ellwood and Gaunt, et al.
"...numele meu care se năștea în pieptul lui și-i trecea prin gât, era cel mai frumos din lume dădea curaj nefericitului de mine, aluneca înăuntrul meu și mă definea, îmi dădea un loc și un timp și o origine sigură."
March 5, 2018
Без думи съм, утихнала отново. Пак все едно една част от мен е изчезнала. Мацантини е нечовешки добра, блестяща, вълшебница, не знам и аз какво още да кажа за нея. А все още не съм чела “Да дойдеш на света”. Отново пропита с безнадеждност история, красива и тъжна. Ако можех 10 звезди щях да дам.
September 9, 2022
'Hayat, inan bana, yitirilmiş umutlar demeti, kokusu uçup gitmiş bir mimoza nakışı değildir; hayat bitmez tükenmez parıltısıyla şaha kalkar ve dörtnala koşmaya devam eder.'
.
12 Haziran 2019'da almışım Parıltı'yı, kitaplığıma koymuşum ve öylece kalmış köşesinde üç yıl boyunca. Sonra sevdiğim birkaç arkadaşımla konusu geçmiş, 'e hepimizin elinde varsa okuyalım' demişiz. Ben okumaya başlayınca Parıltı'yı ismi gibi ışık saçmış gözlerim çünkü tam zamanında, tam yerinde gelmiş bu kitap bana.
Margaret Mazzantini bir hayatı anlatıyor, bir aşkı, cinsel uyanışı, şefkati, kanı deli akarken kumdan kaleler de yapabilmeyi, yolu ve bekleyişi.. Guido'yu, Constantino'yu ve bu iki beden arasındaki sonsuz görünen mesafeyi.
Üç yüz küsür sayfaya ne çok sığdırıyor Mazzantini.
Çok sevdim Parıltı'yı.
Elimden aktı gitti sayfalar ama yaşı kaç olursa olsun sanki hep ilkbaharındaymışçasına Guido'nun bakışları kaldı aklımda.
.
Eren Cendey'in her zamanki gibi nitelikli çevirisi, Geray Gençer'in çarpıcı kapak tasarımıyla ~
.
12 Haziran 2019'da almışım Parıltı'yı, kitaplığıma koymuşum ve öylece kalmış köşesinde üç yıl boyunca. Sonra sevdiğim birkaç arkadaşımla konusu geçmiş, 'e hepimizin elinde varsa okuyalım' demişiz. Ben okumaya başlayınca Parıltı'yı ismi gibi ışık saçmış gözlerim çünkü tam zamanında, tam yerinde gelmiş bu kitap bana.
Margaret Mazzantini bir hayatı anlatıyor, bir aşkı, cinsel uyanışı, şefkati, kanı deli akarken kumdan kaleler de yapabilmeyi, yolu ve bekleyişi.. Guido'yu, Constantino'yu ve bu iki beden arasındaki sonsuz görünen mesafeyi.
Üç yüz küsür sayfaya ne çok sığdırıyor Mazzantini.
Çok sevdim Parıltı'yı.
Elimden aktı gitti sayfalar ama yaşı kaç olursa olsun sanki hep ilkbaharındaymışçasına Guido'nun bakışları kaldı aklımda.
.
Eren Cendey'in her zamanki gibi nitelikli çevirisi, Geray Gençer'in çarpıcı kapak tasarımıyla ~
October 7, 2025
Mi scuso se utilizzerò termini forti per questo libro ma è stata una delle letture più sgradevoli della mia vita.
Non avevo mai letto nulla di Margaret Mazzantini, ma dopo aver letto Splendore ho capito che sarebbe stato meglio continuare così. Evidentemente Mazzantini pensa che infarcire le proprie storie di momenti tragici, di malattie più o meno gravi, di sofferenza sia sinonimo di spessore, quando in realtà, almeno ai miei occhi, un libro intero scritto in questo modo risulta solo indigesto perchè artificioso, vuoto, pesante e fastidioso. Tralasciando diversi cliché, tralasciando anche l'impostazione stilistica del romanzo, secondo me eccessivamente ricercata ma comunque legittima, io contesto proprio il contenuto del libro. Mi è parsa quasi pornografia del dolore, della sofferenza dell'infelicità. Non c'è mai, mai, e ripeto MAI, un momento non dico di gioia, ma almeno di serenità, in oltre 300 pagine. Per me portare avanti questa lettura è stato un incubo, perchè c'era sempre la sensazione che una disgrazia stesse per arrivare.
Il secondo grave problema che ho avuto con questo libro è stato, mi rendo conto, molto personale. Io sono omosessuale come i due protagonisti del libro (anzi come il protagonista, Guido, perchè la storia è soprattutto la sua). Mi sono decisamente stancato di queste storie omosessuali tragiche e ossessivamente drammatiche. Ok, ci sono le barriere sociali, l'omofobia è ancora uno dei cancri della società moderna, ma la situazione rispetto a qualche decennio fa è migliore. Non è un paradiso, ma è comunque migliore. Perchè insistere incessantemente con storie del genere? La scrittura, la letteratura hanno il potere di creare. Scrittori, create anche qualcosa di felice. Non tutte le storie omosessuali hanno sfondo tragico, per fortuna in giro per il mondo ci sono anche milioni di coppie che vivono felicemente e serenamente. Raccontate anche quelle storie, non ricordateci sempre, in maniera estenuante, di quanto è difficile la vita, perchè lo sappiamo già. Utilizzate il vostro dono per dare un po' di luce, vi accorgerete del bene che avrete fatto.
Non avevo mai letto nulla di Margaret Mazzantini, ma dopo aver letto Splendore ho capito che sarebbe stato meglio continuare così. Evidentemente Mazzantini pensa che infarcire le proprie storie di momenti tragici, di malattie più o meno gravi, di sofferenza sia sinonimo di spessore, quando in realtà, almeno ai miei occhi, un libro intero scritto in questo modo risulta solo indigesto perchè artificioso, vuoto, pesante e fastidioso. Tralasciando diversi cliché, tralasciando anche l'impostazione stilistica del romanzo, secondo me eccessivamente ricercata ma comunque legittima, io contesto proprio il contenuto del libro. Mi è parsa quasi pornografia del dolore, della sofferenza dell'infelicità. Non c'è mai, mai, e ripeto MAI, un momento non dico di gioia, ma almeno di serenità, in oltre 300 pagine. Per me portare avanti questa lettura è stato un incubo, perchè c'era sempre la sensazione che una disgrazia stesse per arrivare.
Il secondo grave problema che ho avuto con questo libro è stato, mi rendo conto, molto personale. Io sono omosessuale come i due protagonisti del libro (anzi come il protagonista, Guido, perchè la storia è soprattutto la sua). Mi sono decisamente stancato di queste storie omosessuali tragiche e ossessivamente drammatiche. Ok, ci sono le barriere sociali, l'omofobia è ancora uno dei cancri della società moderna, ma la situazione rispetto a qualche decennio fa è migliore. Non è un paradiso, ma è comunque migliore. Perchè insistere incessantemente con storie del genere? La scrittura, la letteratura hanno il potere di creare. Scrittori, create anche qualcosa di felice. Non tutte le storie omosessuali hanno sfondo tragico, per fortuna in giro per il mondo ci sono anche milioni di coppie che vivono felicemente e serenamente. Raccontate anche quelle storie, non ricordateci sempre, in maniera estenuante, di quanto è difficile la vita, perchè lo sappiamo già. Utilizzate il vostro dono per dare un po' di luce, vi accorgerete del bene che avrete fatto.
November 20, 2017
SPOILERS!!!
„… ей, момче, не си струва, нищо не заслужава болката ти.“
Кипеж от мисли – на заден план остана дори въпросът „хомосексуалност“. Просто хора. Просто любов. Замая ми се главата от тези бури. След такива книги всъщност не знам какво е любовта; най-честият ми отговор сега беше: себична, себенараняваща и друго-нараняваща. Затова и аз като Гуидо съм си мислела за съществуване без толкова силни емоции:
„... да ме отведе в един свят, лек като медуза, в който няма чувства, нито грохот от безсмислени възторзи.“
Отлагах четенето на „Прелест“ първо защото исках да имам повече свободно време, ако се окаже въвличаща (е!), но също и защото се опасявах, че може да не ми хареса колкото „Да дойдеш на света“ и „Чуй ме“. Стотина страници си казвах, че нищо не може да се сравнява с книгата за Аска и Пиетро и с първата ми среща с Мацантини. Но отново особено в последните 50-70 страници на „Прелест“ се убедих, че Маргарет Мацантини е истински голям романист. Първите ми мисли и преписвания бяха предимно за хомосексуалността, но после авторката така захваща „целия живот“, че накрая позабравих централната „гей“ тематика.
Малко се притесних от моята коравосърдечност, но по-скоро се „сърдих“ на любовта в тази книга. Толкова болка носи (разбира се преди всичко заради тесногръдието, което налага криене/разпадане на еднополовите двойки), толкова наранява „участниците“ и околните. Като ученичка се питах: защо и колко дълго обичаме, познаваме ли оптимално „обекта“ на нашите чувства или си създаваме изкривени представи; струва ли си чакане и преследване с години; една любов не се ли идеализира именно защото е несбъдната; не изчезва ли и най-силното чувство при „реализирането“ на една връзка; в какво се превръща бракът; колко е сексът и колко е другото и доколко това са отделени неща. Въпроси и не особено романтични мои отговори.
Не си спомням да съм чела книга, в която героите с „различна сексуална ориентация“ са още деца в началото на романа/разказа, все възрастни влюбени мъже съм срещала (наистина доста по-рядко жени). Така че и за това казвам „браво и благодаря“ на Маргарет Мацантини. Все пак не плаках колкото при „Да дойдеш на света“, сега предимно на следните моменти:
„Всички майки в живота ми...“
„Кой знае колко си се мъчил, а аз не съм разбрал…“
„Аз съм съдия, сгрешил присъдата.“
„Престанах да наранявам себе си, да наранявам другите…“
„Влизах в час и се чувствах обвит в борбена, съучастническа тишина, преставах да говоря и заплющяваха аплодисменти.“
„Наблюдавах и усещах опиянението на младия ѝ живот, нейният цъфтеж ме възпираше да се предам напълно.“
„Може би това е бракът, взаимно обгрижване, докато сезоните се менят.“
„Струваше ми се, че долавям един много дълбок вопъл, безсилието на всички мъже, които се любят, но знаят, че техният организъм няма да може да оплоди съществото, което обичат.“
„Този двойствен живот не ми вдъхва сили, понякога цели дни минават в пълен безпорядък.“
„Егото ми на потиснат хомосексуалист се размърдваше на дъното, призовано на бунт.“
„Тази нощ насилието е мъртво.“
„ You know, dad…”
„Изправеният ѝ, безсмъртен гръб търсеше надежда за нас.“
В книгите си Мацантини пише за различни истории и герои, не се повтаря досадно (разбира се винаги за любовта в сложните ѝ и многостранни проявления). Но донякъде вече мога да предугаждам, че нещо, което е неясно и се тормозя защо „героите постъпват така“, ще се изясни накрая (не че често в романите не е така); познато ми звучи и ритмиката в някои моменти, особено подчертано любовните/драматичните. Силната метафоричност вече май не ми харесва чак толкова много, но несъмнено е ценно, че Мацантини пише със свой богат глас. Пак го наричам мембранен стил, не само заради присъствието на самата дума.
„Гледах в тишината единия от палците си, достигнат от сладостно усещане, голямата болка се беше свила на малка топчица, търкулнала се в меко и гладко кадифе. Усещах гъделичкане, от което се смеех и превивах като дете. Плътта губеше тегло, превърнах се в безброй пеперуди, от тялото на всяка една се раждаше следващата, девствени мембрани, които разгръщах и сушах на топлия вятър на далечно лято.“
„… гърлото ми също е от метал, тръба на стар умивалник, по която заедно с водата се стича ръжда. Черни ръце се подават от стените на миналото.“
„Поглеждам лицето си, уморено, измъчено, белязано от очилата и от километрите. От това пътуване, от този трип, който продължава безброй години. Плочките се раздвижват, променят цвета си. Очите танцуват, пулсират далечни и близки. Аз съм. Несъмнено съм аз. Трогвам се, както съм опрян на умивалника. Този е последният смел жест. Разбира се, роден от един безграничен страх. Опразнен и олекнал, преминавам прага.“
Не може да се отрече, че всичко е подредено така, че да бъде максимално концентрирано и драматично. Имаше случаи да се питам „Как пък точно сега?“, „Защо не направиха нищо?“, „Не е възможно, няма логика!“. Но първо и в живота стават всякакви такива работи, и второ – струва си авторката да събере и подреди „като в роман“ всичко, за да е пълно посланието. Отново не четири, а пет звезди заради всичко, но главно заради последното изречение.
И в този роман на Мацантини съм удивена от силните второстепенни герои, направо може да се каже подкрепящи герои – Кнут, Джийна. Лени винаги е нужна. Идзуми е светица. Точно както в другите романи на авторката живея с героите и след края (въпреки че в „Прелест“ някои ми бяха малко мъгливи, може би умишлено – самия Костантино, бащата на Гуидо, а и майката, Елеонора, дори Идзуми донякъде). И както в „Да дойдеш на света“ - всяко следващо поколение поначало би трябвало да е по-чисто, да съдържа и възражда надеждата.
Говоря за неяснотата на героите, но и самите отношения между двамата мъже ми бяха малко „бедни“ като общуване, по-конкретно при диалозите; изглежда връзката не се състоеше в разговори, защото те са предимно такива, чак се чудех нарочно ли е така:
„- Нямаш представа колко съм мислил за теб.
- И аз мислих за теб.“
„- Нямаш ли ми доверие?
- Имам доверие само на теб.“
„-Къде ще ме заведеш?
- Където искаш.“
„- Какво смяташ да правиш?
- Нищо, знаеш какво.“
Най-мъчително ми беше на изреченията от типа „Оставам завинаги.“ / „Отивам си завинаги.“
Разбира се преписах всички изречения с думата ПРЕЛЕСТ. И доста други. Сложна работа.
„За миг се надявах да ме убие, за да не виждам бъдещето си.“
„… привличането, което ни отблъскваше.“
„Всеки от нас се боеше другият да не го презре.“
„Не знам какъв човек е станал, толкова години са минали.“
„Но не го познавах, за мен си оставаше непознат.“
„… кой съм аз, какво е останало от мен.“
„И изведнъж се питам струва ли си да устояваш…“
„Раздвоението между двата ми мозъка, между двете ми личности е все по-отчетливо.“
„… започва да намирисва на безсмислие и разруха.“
„Всичко, просто всичко се превърна в паника.“
„Сега той просто е един идол, поставен пред теб. Така прави любовта, когато се раздели с плътта и се разположи на по-високите рафтове.“
„Разбрах, че благодарение на търпението и чистотата на друг човек нещата могат да се променят, да станат други неща.“
„Толкова много самотни хомосексуалисти забелязвам сега в града.“
„… възрастта започваше да изважда наяве по лицата обърканите ни и неискрени души.“
„Имах нужда от Идзуми. Дори само от сянката ѝ.“
„Защото Лени бе гордостта, чистотата, беше единственото бъдеще.“
„Същество, което пронизва света с намерението да го възроди.“
„Идвал съм на този плаж като момче.
С този глад.“
„Добродушието на наркоманите, на онези, които са прерязали нервите, реагиращи на болката, но и на живота.“
„Би трябвало да се затворим в една химерична кула и там да си останем, защото живеенето на живота нанася твърде много щети.“
„Двама мъже сме, и какво от това? Кой ще ти забележи оттам горе, от небесния свод, малката разлика в пазвите на човешките зверове?“
„… също като нас, ето я цялата наша прелест.“
„… ей, момче, не си струва, нищо не заслужава болката ти.“
Кипеж от мисли – на заден план остана дори въпросът „хомосексуалност“. Просто хора. Просто любов. Замая ми се главата от тези бури. След такива книги всъщност не знам какво е любовта; най-честият ми отговор сега беше: себична, себенараняваща и друго-нараняваща. Затова и аз като Гуидо съм си мислела за съществуване без толкова силни емоции:
„... да ме отведе в един свят, лек като медуза, в който няма чувства, нито грохот от безсмислени възторзи.“
Отлагах четенето на „Прелест“ първо защото исках да имам повече свободно време, ако се окаже въвличаща (е!), но също и защото се опасявах, че може да не ми хареса колкото „Да дойдеш на света“ и „Чуй ме“. Стотина страници си казвах, че нищо не може да се сравнява с книгата за Аска и Пиетро и с първата ми среща с Мацантини. Но отново особено в последните 50-70 страници на „Прелест“ се убедих, че Маргарет Мацантини е истински голям романист. Първите ми мисли и преписвания бяха предимно за хомосексуалността, но после авторката така захваща „целия живот“, че накрая позабравих централната „гей“ тематика.
Малко се притесних от моята коравосърдечност, но по-скоро се „сърдих“ на любовта в тази книга. Толкова болка носи (разбира се преди всичко заради тесногръдието, което налага криене/разпадане на еднополовите двойки), толкова наранява „участниците“ и околните. Като ученичка се питах: защо и колко дълго обичаме, познаваме ли оптимално „обекта“ на нашите чувства или си създаваме изкривени представи; струва ли си чакане и преследване с години; една любов не се ли идеализира именно защото е несбъдната; не изчезва ли и най-силното чувство при „реализирането“ на една връзка; в какво се превръща бракът; колко е сексът и колко е другото и доколко това са отделени неща. Въпроси и не особено романтични мои отговори.
Не си спомням да съм чела книга, в която героите с „различна сексуална ориентация“ са още деца в началото на романа/разказа, все възрастни влюбени мъже съм срещала (наистина доста по-рядко жени). Така че и за това казвам „браво и благодаря“ на Маргарет Мацантини. Все пак не плаках колкото при „Да дойдеш на света“, сега предимно на следните моменти:
„Всички майки в живота ми...“
„Кой знае колко си се мъчил, а аз не съм разбрал…“
„Аз съм съдия, сгрешил присъдата.“
„Престанах да наранявам себе си, да наранявам другите…“
„Влизах в час и се чувствах обвит в борбена, съучастническа тишина, преставах да говоря и заплющяваха аплодисменти.“
„Наблюдавах и усещах опиянението на младия ѝ живот, нейният цъфтеж ме възпираше да се предам напълно.“
„Може би това е бракът, взаимно обгрижване, докато сезоните се менят.“
„Струваше ми се, че долавям един много дълбок вопъл, безсилието на всички мъже, които се любят, но знаят, че техният организъм няма да може да оплоди съществото, което обичат.“
„Този двойствен живот не ми вдъхва сили, понякога цели дни минават в пълен безпорядък.“
„Егото ми на потиснат хомосексуалист се размърдваше на дъното, призовано на бунт.“
„Тази нощ насилието е мъртво.“
„ You know, dad…”
„Изправеният ѝ, безсмъртен гръб търсеше надежда за нас.“
В книгите си Мацантини пише за различни истории и герои, не се повтаря досадно (разбира се винаги за любовта в сложните ѝ и многостранни проявления). Но донякъде вече мога да предугаждам, че нещо, което е неясно и се тормозя защо „героите постъпват така“, ще се изясни накрая (не че често в романите не е така); познато ми звучи и ритмиката в някои моменти, особено подчертано любовните/драматичните. Силната метафоричност вече май не ми харесва чак толкова много, но несъмнено е ценно, че Мацантини пише със свой богат глас. Пак го наричам мембранен стил, не само заради присъствието на самата дума.
„Гледах в тишината единия от палците си, достигнат от сладостно усещане, голямата болка се беше свила на малка топчица, търкулнала се в меко и гладко кадифе. Усещах гъделичкане, от което се смеех и превивах като дете. Плътта губеше тегло, превърнах се в безброй пеперуди, от тялото на всяка една се раждаше следващата, девствени мембрани, които разгръщах и сушах на топлия вятър на далечно лято.“
„… гърлото ми също е от метал, тръба на стар умивалник, по която заедно с водата се стича ръжда. Черни ръце се подават от стените на миналото.“
„Поглеждам лицето си, уморено, измъчено, белязано от очилата и от километрите. От това пътуване, от този трип, който продължава безброй години. Плочките се раздвижват, променят цвета си. Очите танцуват, пулсират далечни и близки. Аз съм. Несъмнено съм аз. Трогвам се, както съм опрян на умивалника. Този е последният смел жест. Разбира се, роден от един безграничен страх. Опразнен и олекнал, преминавам прага.“
Не може да се отрече, че всичко е подредено така, че да бъде максимално концентрирано и драматично. Имаше случаи да се питам „Как пък точно сега?“, „Защо не направиха нищо?“, „Не е възможно, няма логика!“. Но първо и в живота стават всякакви такива работи, и второ – струва си авторката да събере и подреди „като в роман“ всичко, за да е пълно посланието. Отново не четири, а пет звезди заради всичко, но главно заради последното изречение.
И в този роман на Мацантини съм удивена от силните второстепенни герои, направо може да се каже подкрепящи герои – Кнут, Джийна. Лени винаги е нужна. Идзуми е светица. Точно както в другите романи на авторката живея с героите и след края (въпреки че в „Прелест“ някои ми бяха малко мъгливи, може би умишлено – самия Костантино, бащата на Гуидо, а и майката, Елеонора, дори Идзуми донякъде). И както в „Да дойдеш на света“ - всяко следващо поколение поначало би трябвало да е по-чисто, да съдържа и възражда надеждата.
Говоря за неяснотата на героите, но и самите отношения между двамата мъже ми бяха малко „бедни“ като общуване, по-конкретно при диалозите; изглежда връзката не се състоеше в разговори, защото те са предимно такива, чак се чудех нарочно ли е така:
„- Нямаш представа колко съм мислил за теб.
- И аз мислих за теб.“
„- Нямаш ли ми доверие?
- Имам доверие само на теб.“
„-Къде ще ме заведеш?
- Където искаш.“
„- Какво смяташ да правиш?
- Нищо, знаеш какво.“
Най-мъчително ми беше на изреченията от типа „Оставам завинаги.“ / „Отивам си завинаги.“
Разбира се преписах всички изречения с думата ПРЕЛЕСТ. И доста други. Сложна работа.
„За миг се надявах да ме убие, за да не виждам бъдещето си.“
„… привличането, което ни отблъскваше.“
„Всеки от нас се боеше другият да не го презре.“
„Не знам какъв човек е станал, толкова години са минали.“
„Но не го познавах, за мен си оставаше непознат.“
„… кой съм аз, какво е останало от мен.“
„И изведнъж се питам струва ли си да устояваш…“
„Раздвоението между двата ми мозъка, между двете ми личности е все по-отчетливо.“
„… започва да намирисва на безсмислие и разруха.“
„Всичко, просто всичко се превърна в паника.“
„Сега той просто е един идол, поставен пред теб. Така прави любовта, когато се раздели с плътта и се разположи на по-високите рафтове.“
„Разбрах, че благодарение на търпението и чистотата на друг човек нещата могат да се променят, да станат други неща.“
„Толкова много самотни хомосексуалисти забелязвам сега в града.“
„… възрастта започваше да изважда наяве по лицата обърканите ни и неискрени души.“
„Имах нужда от Идзуми. Дори само от сянката ѝ.“
„Защото Лени бе гордостта, чистотата, беше единственото бъдеще.“
„Същество, което пронизва света с намерението да го възроди.“
„Идвал съм на този плаж като момче.
С този глад.“
„Добродушието на наркоманите, на онези, които са прерязали нервите, реагиращи на болката, но и на живота.“
„Би трябвало да се затворим в една химерична кула и там да си останем, защото живеенето на живота нанася твърде много щети.“
„Двама мъже сме, и какво от това? Кой ще ти забележи оттам горе, от небесния свод, малката разлика в пазвите на човешките зверове?“
„… също като нас, ето я цялата наша прелест.“
September 9, 2017
Отново блестяща Мацантини. Много силни герои, много дълбочина в чувства и емоции...уникално усещане да четеш всяка дума.
Сюжетът е ясен от анотацията на книгата, но отново Мацантини вплита в текста повече - много съдби, събирателни образи за италианския живот се преплитат с основната - любовта на две момчета, двама юноши, двама зрели мъже. Историята е разказана в първо лице от единия от тях - Гуидо. Започва с детството му в Рим, през най-активния му живот в Лондон и многото връщания назад към Вечния град. Но не към Рим с неговите паметници и история, а Рим с морето, което ние като туристи пропускаме и го оставяме на тях - героите на книгата.
До къде ще стигне Гуидо, воден от вярата му в любовта, ще разберем на финала, а през това време се потапяме в наистина богатата му душевност и борба със себе си в сблъсъка с реалността.
Това не е история за любов, това е история за отстояване на правото да бъдем себе си.
Има на финала един момент, едно разкриване на миналото, което малко ме изненада, чак ми изглежда като пришито към историята...но не това ще ме връща мислено отново и отново към книгата, а моментите на истинска емоция, които са толкова майсторски предадени от Мацантини, че искрено съпреживявах всичко (даже и плаках на някои моменти и не ме е срам да го призная).
Заглавието на български е "Прелест", но аз намирам за по-силен руският превод в случая: "Сияние". Сияние с много значения. Едно от тях за финал:
"Жизнь - это не утраченные надежды, не филигрань ароматных желтых цветов, жизнь - это дикий крик, это обрушивающееся на тебя бесконечное сияние." (четох книгата на руски и не мога да цитирам българския превод).
Сюжетът е ясен от анотацията на книгата, но отново Мацантини вплита в текста повече - много съдби, събирателни образи за италианския живот се преплитат с основната - любовта на две момчета, двама юноши, двама зрели мъже. Историята е разказана в първо лице от единия от тях - Гуидо. Започва с детството му в Рим, през най-активния му живот в Лондон и многото връщания назад към Вечния град. Но не към Рим с неговите паметници и история, а Рим с морето, което ние като туристи пропускаме и го оставяме на тях - героите на книгата.
До къде ще стигне Гуидо, воден от вярата му в любовта, ще разберем на финала, а през това време се потапяме в наистина богатата му душевност и борба със себе си в сблъсъка с реалността.
Това не е история за любов, това е история за отстояване на правото да бъдем себе си.
Има на финала един момент, едно разкриване на миналото, което малко ме изненада, чак ми изглежда като пришито към историята...но не това ще ме връща мислено отново и отново към книгата, а моментите на истинска емоция, които са толкова майсторски предадени от Мацантини, че искрено съпреживявах всичко (даже и плаках на някои моменти и не ме е срам да го призная).
Заглавието на български е "Прелест", но аз намирам за по-силен руският превод в случая: "Сияние". Сияние с много значения. Едно от тях за финал:
"Жизнь - это не утраченные надежды, не филигрань ароматных желтых цветов, жизнь - это дикий крик, это обрушивающееся на тебя бесконечное сияние." (четох книгата на руски и не мога да цитирам българския превод).
November 8, 2015
Roller coaster.
http://cititoriferoce.weebly.com/blog...
http://cititoriferoce.weebly.com/blog...
Read
December 1, 2017Маргарет Мацантини - "Прелест"
Дочетох я преди часове и още не мога да мисля за нищо друго.
"Прелест" е от книгите, за които или пишеш много и дълго, или нямаш сили да напишеш нито дума. Някак успях да стигна до някакво средно положение, но предупреждавам, че това, което ще напиша, ще бъде по-скоро емоционално, отколкото аналитично.
От известно време исках да прочета нещо от Мацантини. Избрах първата ми "среща" с нея да бъде чрез "Прелест", защото беше най-новата нейна книга и защото беше на тема, престанала да бъде табу не чак толкова отдавна. Не че не съм чела и други книги с подобен сюжет, но това е първата книга на такава тематика, в която виждам живота на героите проследен от самото детство до зрялата им възраст. Очаквах горчива, но и нежна история, очаквах любов, очаквах неприемане на различните - все пак "Прелест" разказва за време, когато да си хомосексуален не е нещо, което се приема спокойно от обществото.
Получих всичко това - и много повече.
В тази история има любов - не само между двамата мъже, а и съпружеска любов, любов към децата, към семейството, към живота, към приятелите. Но има и болка, има отричане, има примирение. Има дори неприемане на собствената същност, яростно отричане на тази същност, дори създаване на семейство като опит да се отрече онова, което героят дълбоко в себе си знае.
Има и толкова много загуба.
Боли, когато губиш хора, които си обичал и си им показвал това всекидневно. Но боли още повече, когато загубиш човек, когото знаеш, че си предал - а той те е обичал предано, безрезервно, и дори когато е престанал да те обича, пак е бил до теб - пак така предано, макар и само от чувство за дълг.
Интересни ми бяха отношенията между двамата мъже. Нарочно не наричам това "връзка", защото през цялото време усещах, че единият от тях не е искрен. Но въпреки това тези отношения са бурни, пламенни, живи. Прелестни. В цялата си потайност, в целия си гняв, в прокрадващата се понякога омраза - това е тяхната прелест.
Мислех да вадя цитати, да анализирам всеки от тях, но се улових, че съм напът да препиша цялата книга. Затова ще избера само еди:
"- Може би никога не ме е обичал".
- Но ти си го обичал... Достатъчно е, повярвай ми".
Независимо от анотацията, в която се казва, че това е "разказ от първо лице за една мъжка любов", за мен тази книга е много повече - толкова, че ми е трудно да я определя. Тя е истинска, правдива, човешка. Да, тя е разказ И за любовта, но не просто любовта между двама мъже, а и за любовта, която получаваме от хората около нас, които ни обичат отчаяно, упорито, неистово. Дори когато не го заслужаваме.
Дочетох я преди часове и още не мога да мисля за нищо друго.
"Прелест" е от книгите, за които или пишеш много и дълго, или нямаш сили да напишеш нито дума. Някак успях да стигна до някакво средно положение, но предупреждавам, че това, което ще напиша, ще бъде по-скоро емоционално, отколкото аналитично.
От известно време исках да прочета нещо от Мацантини. Избрах първата ми "среща" с нея да бъде чрез "Прелест", защото беше най-новата нейна книга и защото беше на тема, престанала да бъде табу не чак толкова отдавна. Не че не съм чела и други книги с подобен сюжет, но това е първата книга на такава тематика, в която виждам живота на героите проследен от самото детство до зрялата им възраст. Очаквах горчива, но и нежна история, очаквах любов, очаквах неприемане на различните - все пак "Прелест" разказва за време, когато да си хомосексуален не е нещо, което се приема спокойно от обществото.
Получих всичко това - и много повече.
В тази история има любов - не само между двамата мъже, а и съпружеска любов, любов към децата, към семейството, към живота, към приятелите. Но има и болка, има отричане, има примирение. Има дори неприемане на собствената същност, яростно отричане на тази същност, дори създаване на семейство като опит да се отрече онова, което героят дълбоко в себе си знае.
Има и толкова много загуба.
Боли, когато губиш хора, които си обичал и си им показвал това всекидневно. Но боли още повече, когато загубиш човек, когото знаеш, че си предал - а той те е обичал предано, безрезервно, и дори когато е престанал да те обича, пак е бил до теб - пак така предано, макар и само от чувство за дълг.
Интересни ми бяха отношенията между двамата мъже. Нарочно не наричам това "връзка", защото през цялото време усещах, че единият от тях не е искрен. Но въпреки това тези отношения са бурни, пламенни, живи. Прелестни. В цялата си потайност, в целия си гняв, в прокрадващата се понякога омраза - това е тяхната прелест.
Мислех да вадя цитати, да анализирам всеки от тях, но се улових, че съм напът да препиша цялата книга. Затова ще избера само еди:
"- Може би никога не ме е обичал".
- Но ти си го обичал... Достатъчно е, повярвай ми".
Независимо от анотацията, в която се казва, че това е "разказ от първо лице за една мъжка любов", за мен тази книга е много повече - толкова, че ми е трудно да я определя. Тя е истинска, правдива, човешка. Да, тя е разказ И за любовта, но не просто любовта между двама мъже, а и за любовта, която получаваме от хората около нас, които ни обичат отчаяно, упорито, неистово. Дори когато не го заслужаваме.
April 24, 2016
"Splendore" è una mescolanza continua di azioni, di fatti, di parole; di prese, di perdite, di afferramenti e di sparizioni. E' il vortice incessante della vita, con le sue mille sfaccettature, il suo essere poliedrico, un cubo che giornalmente confonde le sue facce. Il libro della Mazzantini affoga il lettore in un mare di eventi, di sensazioni, che, però, stordiscono i due protagonisti, li rendono quanto mai coscienti della loro finitudine, il nulla in confronto all'immensità della terra, del cosmo. Due puntini incerti, zoppicanti e infelici. Un amore posto in essere quasi per il suo sapore di amore sfrontato, impossibile, irrealizzabile. E quando la scrittrice decide di far riemergere la testa del lettore, è pura provocazione, sottile sadismo. Il baratro è lì, proprio sotto a te, e non c'è nulla che puoi fare fare per metterti in salvo. Il tuo patetico guscio è una difesa irrisoria, banale. Il tuo vile eroismo non attacca. Sei qui per soffrire, e lo farai bene, oh sì.
Nonostante questo, gli echi lontani di quell' "incessante splendore" si ripercuotono durante tutta la narrazione, si fanno strada a gomitate tra quei luoghi puzzolenti, marci, tra quei palazzi fatiscenti e in rovina. Il ristagno del degrado, della tristezza non impedisce ai protagonisti di amarsi a più riprese, di lasciarsi ogni volta con la promessa di un nuovo incontro, di una nuova epifania. A discapito delle rughe, degli acciacchi e di quelle profumate famiglie ben collaudate che oramai rappresentano la loro nuova identità, il loro riconosciuto status sociale, i due non possono fare a meno di cercarsi fino alla vecchiaia l'uno nell'esistenza dell'altro, nelle loro imperfezioni che li rendono unici.
E' un inno alla vita.
Nonostante questo, gli echi lontani di quell' "incessante splendore" si ripercuotono durante tutta la narrazione, si fanno strada a gomitate tra quei luoghi puzzolenti, marci, tra quei palazzi fatiscenti e in rovina. Il ristagno del degrado, della tristezza non impedisce ai protagonisti di amarsi a più riprese, di lasciarsi ogni volta con la promessa di un nuovo incontro, di una nuova epifania. A discapito delle rughe, degli acciacchi e di quelle profumate famiglie ben collaudate che oramai rappresentano la loro nuova identità, il loro riconosciuto status sociale, i due non possono fare a meno di cercarsi fino alla vecchiaia l'uno nell'esistenza dell'altro, nelle loro imperfezioni che li rendono unici.
E' un inno alla vita.
November 26, 2015
” Suntem mereu obligați să ne naștem într-un loc îndepărtat din univers (...)
Viața, crede-mă, nu e un mănunchi de speranțe pierdute, o mirositoare broderie de mimoze, viața urlă și călărește în neîncetata ei splendoare.”
Viața, crede-mă, nu e un mănunchi de speranțe pierdute, o mirositoare broderie de mimoze, viața urlă și călărește în neîncetata ei splendoare.”
September 18, 2017
„Но ти не се срамувай от пътуването. Животът, повярвай, не е сноп от изгубени надежди, смрадлива плетеница от мимози, животът реве и препуска в своята неспирна прелест.”
Мацантини е магьосник с думите! Тази жена умее да прави магии!!!
Мацантини е магьосник с думите! Тази жена умее да прави магии!!!
December 20, 2019
The story of how a youngman, in Italy in the 1970s en 1980s, discovers his homophilic nature, fights it, avoids it and hides it from the (obviously negative) outside world: it is a story that can be made into a gripping novel, with very layered characters involved. Unfortunately, “Splendore” (brilliance) by Mazzantini for me was not that novel at all. The author piles up a heap of clichés: the protagonist, Guido, grows up as a solitary boy, very sensitive, intrigued by the boy that lives downstairs, Constantino who combines a caring attitude with virile aggression, and Guido is also clearly oedipal; can it be more banal than that?
What follows is mainly a story of attraction and repulsion, but also of dramatic changes in life, and this part was slightly less annoying, but here again Mazzantini doesn’t succeed in avoiding clichés. I mention only one: the Japanese wife of Guido is presented as a typical representative of the Eastern fathoming of the mystery of life. Finally, the whole story, and especially the various relationships, are described almost exclusively in very sensuous terms, sometimes even very graphic. No, this novel really is a missed opportunity.
What follows is mainly a story of attraction and repulsion, but also of dramatic changes in life, and this part was slightly less annoying, but here again Mazzantini doesn’t succeed in avoiding clichés. I mention only one: the Japanese wife of Guido is presented as a typical representative of the Eastern fathoming of the mystery of life. Finally, the whole story, and especially the various relationships, are described almost exclusively in very sensuous terms, sometimes even very graphic. No, this novel really is a missed opportunity.
September 7, 2017
Creo que nadie me sorprende tantas veces por página como Margaret Mazzantini. Aparte de su apabullante expresividad y de la riqueza de sus imágenes, Esplendor es un recorrido por la vida de Guido, por la desesperanza, las claudicaciones, los pactos, las derrotas a las que inevitablemente nos enfrentamos a medida que maduramos, que vivimos. Una historia de amor complicada y pura entre dos hombres que viven separados por múltiples factores, pero que nunca llegan a romper sus lazos, y es también una bofetada que te hace replantearte todo lo leído y te deja el mismo sabor amargo y las mismas dudas que a Guido. Y como con el Diego de La historia más hermosa, es el retrato exacto y a la vez borroso de aquel que carece de voz y es objeto de amor por parte del narrador. Aparte de admirar profundamente a Mazzantini, solo puedo declarar mi amor por Constantino, y creer como Guido que, entre tanto desastre, siempre resplandecerán los momentos de genuina verdad y belleza.
July 29, 2020
Ik ging eigenlijk 4 sterren geven omdat dit boek echt wel vaak lekker klef is, maar de laatste zin deed me dan toch wenen om die existentialistische gekke schittering dat het leven brengt en dat verdient een extra sterretje ⭐️ (en wellicht zegt dat over mij dat ik diep vanbinnen gewoon een kleffe homo ben, en ik ben er trots op)
February 5, 2018
Пак чудесна Мацантини, но звездичките не са 5, поради няколко причини. Малко в повече ми дойде поетичното на места, малко се разсейвах и сравнявах с Call Me by Your Name, която ме помете преди това. Не знаех, че и тази засяга гей тематика. И също леко ме дразни, че стилът е все един и същ, начинът на разказване също, а историите ѝ са толкова различни. Но може би си е нещо, което само на мен направи впечатление.
Displaying 1 - 30 of 304 reviews