Кога и как ще свърши светът? Наближава ли краят? Какво знаем за нашето бъдеще? И дали знаем повече за миналото? Това, което мислим, че знаем за миналото си, не е ли само една наша фантазия? Откъде идваме и накъде отиваме? Вярно ли е било пророчеството на Нютон за края на света?... Oтговори на тези въпроси читателят може да намери в романа „2084-та“. Действието на романа се развива в недалечното бъдеще. Но дали едно недалечно бъдеще, когато светът е разделен на безсмъртни и смъртни хора, е радикално различно от настоящето? „Каквото е било, пак ще бъде и каквото се е правило, пак ще се прави“, казва Еклезиаст. Бъдещето произлиза от настоящето, а настоящето – от миналото. Но не е ли и миналото, както ние го виждаме, продукт на настоящето? Не го ли променяме с нашето мислене за него? „2084-та“, разбира се, е донякъде диалог с Джордж Оруел. Но 2084-та година в тази книга е доста по-различна от 1984-та, каквато я помним ние, или както я е виждал писателят през 1948-а. Този път става дума за края на света.
Владимир Левчев е роден на 17.10.1957 г. в София. Завършва английска гимназия и изкуствознание в Художествената академия. Работи като редактор и преводач на поезия в издателство „Народна култура“ от 1982 до 1990 г. Oт януари 1989 г. издава забраненото тогава списание „Глас“. След 1990 г. е зам.-главен редактор на „Литературен вестник“. През 1994 г. години заминава за САЩ, където преподава литература и творческо писане в няколко университета. Oт есента на 2007 г. е преподавател в Американския университет в Благоевград.
Владимир Левчев е автор е на 13 стихосбирки, два романа – „Крали Марко: Балканският принц“ и „2084-та“, както и множество статии на културни и политически теми. Има три книги, издадени в САЩ.
По време на дългогодишния си престой във Вашингтон Владимир Левчев се запознава в дълбочина с тайните на масонството.
Имаше много моменти, достойни и за 5 звезди... но финалът не беше един от тях, а това винаги ми разваля малко удоволствието.
Единствените препратки към 1984-та на Оруел са в заглавието, политическата и философска тематика и полицията на сънищата (vs. полицията на мисълта). Всъщност, така погледнато, не са малко препратки - просто и двамата автори пишат за човешката природа, която твърде малко се променя във времето (и предимно външно).
А лично аз виждах в книгата това, което търся да виждам, предполагам: разсъждения за Запада и "развиващия" се свят, за самотата и откъсността на емигранта от новото място и дома едновременно, и за цената на властта и прекомерната рационалност.
Хареса ми :) Май е първата антиутопия от български автор, която чета... И понеже този жанр ми е любим, абсолютно я препоръчвам. Който е чел повече по тази линия, ще намери много "заемки" от други романи, но за мен тук приятното и оригиналното бяха размислите на Слав за реалността и илюзията / тема, която много ме вълнува. Краят е доста странен - но какво пък... Аз лично съм си представяла подобни неща, така че по-добре да не коментирам.