Тази манга е по-класическа на вид (като под това определение имам предвид, че изглежда като творба, създадена някъде в края на 90-те и началото на новия век). Донякъде е сходна на заглавия като Nana и дори Given, само че ако последното беше писано в посочения период. Историята пък има някои мънички сходства с неща, които би написал Харуки Мураками... което допълнително доказва, че си имаме работа с нещо като цяло доста класическо.
Главният герой е объркан младеж, който след смъртта на дядо си (много добър изпълнител на шамисен) е много разстроен и е загубил мястото си в живота. Решението му е да замине за Токио, защото в Аомори вече "не чува нужните мелодии". В Токио, както може да се очаква, му се случват куп странни неща - попада на едно момиче, което иска да успее в живота (но вместо това работи като хостеса) и гаджето ѝ, което пък си има музикална банда. Сецу, иска или не, се включва в живота им и проблемите им, докато се опитва да преоткрие страстта си.
Оттук нататък имаме малък проблем, тъй като времето в историята започва да тече по странен начин, според мен. Минават разни седмици в разстояние на страница-две и отношенията на героите, както и вътрешните им чувства, се променят доста бързо. Което е жалко, тъй като не ни дава особена възможност да ги опознаем и да са ни симпатични. За мен това е големият минус на творбата като цяло.
Честно да си призная, на мен най-симпатичен ми стана Уакана, "настойникът" на Сецу. Харесва ми, че му дават толкова "екранно време", изглежда най-жив и добре изграден. (Анимефенска бележка: Ако някой ден се направи аниме, стискам палци това да е Кояма Рикия, просто го чувам!).
Идеята е симпатична, покрай успеха на Given смятам, че заглавието ще се приеме доста добре. А и включването на традиционен инструмент като шамисена в комбинация с модерната музика е предизвикателен елемент. Може би е в плюс за по-порасналите читатели това, че артът напомня добрите стари заглавия - носталгията по миналото и така нататък... влияят си.