Този път за болката

by Mihajlo Pantić, Михайло Пантич, Севда Гайдарова-Димитрова (Translator)

Сборникът разкази на Михайло Пантич „Този път за болката“ е своеобразно продължение на предхождащия го „Ако това е любов“, като представя и една друга гледна точка към интимния свят на модерния градски човек в съвременна Сърбия. Търсенето на собствения Аз през страданието, самотата, нееднозначното общуване между хората трасират пътя на авторовото пътуване към модерния хуманизъм, основан на дълбокото разбиране и съпричастие към стремежа на съвременника да открие и утвърди собствената си идентичност. Всеки от образите се оглежда в критичното огледало на пропуснатите житейски шансове, любови, разпаднати семейства, забравени приятелства. Дълбокият психологизъм на образите се разгръща на фона на драматичните промени в бивша Югославия през последното десетилетие на миналия век. Така личната драма на всеки от героите получава своята социална и историческа проекция, а от друга страна историята – своето човешко лице. Тъкмо с тази своя особеност творбата е особено интересна за българския читател, тъй като талантливо и откровено разкрива образа на „съседа“ и по този начин хвърля мост между двата народа и двете култури.
Сложната историческа картина на Балканите е направила връзките между съседните народи многопластови и не винаги еднозначни. Поради това всяко ново познание за съдбата, перипетиите, надеждите и отчаянието на съвременните общества на Балканите е стъпка към разбирателство чрез опознаване. В същото време талантът на Михайло Пантич, сгрятата от човешка топлота гледна точка към съвременния човек извежда проблематиката от националното и регионалното и я превръща в изказан на глас размисъл за съдбата на човека в днешния ден.

264 pages, Paperback

First published January 1, 2007

About the author

Mihajlo Pantić (1957) is a Serbian writer and literary critic. He has published 25 books - short stories, essays, critiques, anthologies. Some of his collections of short stories are: “The Chronicle of the Room' (1984), “Wonder in Berlin” (1987), “Poets, Writers and the Rest of the Menagerie” (1992), “I Can't Remember a Single Sentence” (2000), “If This Is Love”(2003), “This Time, About Pain” (2007). He is also a compiler of the anthologies: “An Anthology of Serbian story. 1945-1995" (1997), “Reading the Water – Serbian Stories About Fishery” (1998) and “A Small Box – the Briefest Serbian Stories of the XX Century” (2001).
Some of Mihajlo Pantić's short stories have appeared in various anthologies and have been translated into English, French, German, Italian, Danish, Czech, Slovenian and Macedonian.
Mihajlo Pantić is a vice president of the Serbian PEN center board. He teaches “History of Serbian Literature” and “Creative Writing” at the Faculty of Philology in Belgrade. He is also the editor of literary editions “Albatros” and “Pan” and of the literary magazines “Svet reči” (“The World Of The Words”) and “Književni glasnik” (“The Literary Journal”).

Reviews

[Кремена Михайлова · Rating 3 out of 5]

Натрових се от предозиране – болка, сивота, неудовлетворение, несподеленост… От това предозиране не успях да почувствам истински цялата тази болка, при все че вярвам на Моканина за мъката на този свят…

Всичко ми се сливаше, не различавах героите – наранени от любовта мъже и жени. По-долу откъсите ще покажат, че са доста сходни настроенията им. Имаше и един детайл (често повтарящото се „м-да“), заради който в повечето разкази чувах предимно гласа на автора, а не специфични и запомнящи се различни личности. А в „Ако това е любов“ много добре си представях отделните герои и чувствах всичко с тях (макар че няколко пъти се виждаше, че това е в известна степен авторът).

“Болката не се очаква и не преминава, болката е моето единствено трайно тлеещо огнище. Не преставам да мисля за нея, защото постоянно я преживявам.“

„ Моят случай се различава по това, че всъщност аз не знам какво ме боли, освен че най-общо бих могъл да кажа, че всичко ме боли, че ме боли самият живот.“

„Във всеки миг у мен съществува някаква болка, някаква рана и глад – страшен, неутолим глад...“

„Всекидневният живот е пълен с отсъстващ смисъл, равнодушие, ужас, глупост, низост и обида, а Бог го няма никъде. Всичко, което правим, в общи линии се свежда до приемане на удари и до причиняване на болка другиму…“

„… животът не е бог знае какво. В основата си е мизерен, пълен с болка, предвидим, онова, което получаваме от другите, в крайна сметка се свежда до раните, и като се събере всичко накуп, е направо нищо, истинска безсмислица, на която някой привидно придава някакво значение, а други и толкова не прави.“

„Мога да кажа за себе си, че съм заклет колекционер на всичко, което боли, а болят много неща. Боли всичко.“

„Трябваха ми години да се примиря с вледеняващата констатация, че светът е безсмислен и равнодушен, но продължавам да не разбирам защо е и ужасен…. Всекидневното натрупване на ужас… ужас до полудяване, истинска болка.“

„Животът, мисля, че вече ви казах това, е сив, летаргия между две хранения, плащане на сметки, бягане по анцуг или без него.“

„Всичко, което правя, го правя с чувството, че е напразно и излишно.“

И така – чувах предимно монотонен меланхоличен глас, доста напомнящ ми за Лудвиг на Давид Албахари. А в някои моменти на Самотния бегач на дълги разстояния. Сигурно и аз самата пресилвам, като съм извадила точно тези откъси (макар че с лупа трябваше да търся ведрите проблясъци). Може да се каже, че разказите ми „харесаха“ като за 2*, не за 3*. Но се опитах да проявя уважение към този народ – не заради универсалната болка от любов и трудни отношения, а заради войната, която преживяха. Заради която с основание може всички да изпитват болка. И срам, че допуснаха това. А от този срам – още по-силна болка… Последната пета част, по-различна по форма от другите, ми подсказа корените на това терзание. Мисля, че мъжките гласове бяха по-изпразнени от светлина (може би като основни действащи лица във войната, макар тя да не присъства пряко в 95% от разказите).

„Сърбите като много стар европейски народ с дълга история, за която свидетелства с установената културна традиция и с много силното митологично съзнание аз колективна принадлежност, виждат себе си като голяма общност и така се и държат. Ние имаме мит, достатъчно голям за сто милиона граждани, а сме всичко на всичко десет. Начинът, по който днес разказваме на света тази история за себе си, е непоправимо идеологизиран, медийно и занаятчийски нехайно оформен, анахроничен, ниско комуникативен (неразбираем за другите, които може и да не желаят да ни слушат) и неубедително пропаганден. При това сме изложени на демонизиране и недоразумението става безнадеждно дълбоко. Войната само задълбочава тази пропаст.“

Остава да приема цялата тази болка като изкупление. Като отмиване. Затова завършвам с рядката за тази книга дума „хубав“ - за живота.

„А в същото време е и хубав в тази своя безсмисленост и уродливост.“

[Jacqueline Wagenstein · Rating 5 out of 5]

Михайло Пантич е носител на Литературна награда на Белград за сборника „Този път за болката“, издаден през 2007 г. Мотивът за болката доминира във всеки един от дванайсетте кратки истории в книгата, а четенето им е катартичен опит без аналог. Четенето им е красива терапия за душата, която следва посоките на малки ежедневни случки из улиците на Нови Белград – случки, отключващи съзерцание, неведоми размишления и интимни спомени. Сияйният талант на автора, сгрятата от тънка чувствителност и разбиране гледна точка към съвременния човек извежда проблематиката от националното и я превръща в изказан на глас размисъл за съдбата на човешкото днес.
Ето какво споделя Михайло Пантич по повод излизането на сборника: „Писането е форма на пречистване, а понякога и на анестезия. Но човек не може да пише за болката, докато я преживява. Защото болката няма форма, както твърдеше един италиански поет. Нужно е да отшуми до известна степен или да я потиснеш и смалиш, за да си в състояние да говориш за нея. Количеството на болката няма нищо общо с качеството на една история, точно както преживяното страдание не означава, че обладаваш артистичен талант. Но също така е вярно, че болката и страданието вдъхновяват разказването на истории. Ние, писателите, имаме нужда да облекчим болката си, като говорим за нея. Разбира се, ние я артикулираме като художествен феномен. Както всички останали, аз съм изживявал болка, а после съм се опитвал да я мисля и изразя през средствата на литературата. Болката конституира един ясен и мощен мотив за творчество“.

[Stefan Gašić · Rating 4 out of 5]

Pošto je ovo već treća zbirka Pantićevih priča koje sam pročitao, donekle sam uspeo da proniknem u srž njegovih dela.
Pod jedan: skoro sve priče su spojene jedinstvenom atmosferom i duhom Novog Beograda.
Pod dva: veže ih gotovo uvekprisutna jaka emocija, bilo da je to ljubav ili bol( kao što i same zbirke nose naziv, sa razlogom).
Tri: Monotonost se ogleda u usmeravanju ka jednoj tematici, što znači da je klimav kvalitet zbirke koja nastoji da u svaku priču uplete jedan motiv.

Slična je tema u svim pričama, ima ih 16. Ali, za razliku od većine knjiga u poslednje vreme, ovde na samom kraju imamo najbolju priču: "Deset (ne)snimljenih fotografija", može se nazvati još i Pantićev portret umetnika u mladosti, mada je veoma uzbudljiv način na koji on niže slike iz svoje prošlosti, one upečatljive, protkane bolom ali na poseban način, uvek drugačiji.

Sve u svemu, vredi pročitati, Pantić je ipak jedan od savremenih pisaca koji donosi duh savremenog doba, onakvog kakav zaista i jeste.

[NeDa · Rating 3 out of 5]

Непрекъснатото споменаване на думата "болка" не ми хареса и успя да се намеси негативно дори в разказите, които ми допаднаха ...
А "два бека", споменато в текст за баскетболен отбор, ме довърши, нищо, че е на пръв поглед дребно и вероятно няма общо с автора ...