Четох книгата бавно и напоително, на моменти си ми беше откровено трудно. С това не искам да кажа, че есетата са някакви нечетими ерудирани текстове, предназначени за преподаватели. Имам предвид, че Бродски казва ужасно много с всяко изречение, дори с тези, които на пръв поглед не са нищо особено, така че през цялото време се опитвах да попия, да осмисля, мозъкът ми започваше да блуждае и аз отново и отново се връщах към едни и същи страници. Взискателно четиво, в което обаче има и чувство за хумор, забавни и мили спомени от детството на Бродски, размисли върху автори, които не бях чувала, както и подробна разходка из Истанбул. Пътешествията може би наистина са самотни, но ми се струва, че е съвсем съзнателно решение на автора.
Бродски от малък много е обичал да прекарва време в музеи. Разказва, че в един от големите такива е имало внушителна колекция от гръцки и римски мрамори. Благодарение на дългите часове и наблюдения стига до заключението, че в зависимост от това дали е сутрин, обед, зима или пролет, лицата на скулптурите се менят. Разочарован е, че няма как да узнае какво се случва след затварянето на музея, в онези недостъпни за посещения часове. С бюстовете обаче е малко по-различно, както открива внезапно един ден, докато се взира в бялото личице на някаква ранноримска fanciulla (момиченце на италиански). Повдига ръка, за да приглади косата си и така закрива единствената светлина към нея, падаща от тавана. Изразът на лицето й моментално се променя. Бродски е удивен, затова започва бързо да движи ръце, наблюдавайки как чертите й се менят от различните сенки. Ядосаният пазач в музея го изгонва, но “разяреното му лице ми се стори по-малко живо от това на мраморното девойче, създадено преди Христа”.
Споменът на Бродски се върти като късометражен филм в главата ми, постоянно си го представям като едно малко момче в огромна галерия, което се интересува от сенките и светлината по скулптурите. И това ако не е удивително, забавно и мило.