1393 г. Търновград. Баязид Светкавицата е повел войските си към последната крепост на Второто българско царство. А цар Иван Шишман бяга, оставяйки защитата на града в ръцете на обичан от народа духовник.
1443 г. Южна Франция. Група верни последователи на богомилското учение рискуват живота си, за да спасят от папските рицари безценни реликви, съхранявани с години в легендарната крепост Монсегюр, и да ги върнат в земите, на които принадлежат.
Есента на 1443 г. Град Буда. Осемнадесетгодишният крал Владислав Ягело III повежда десетки хиляди рицари към скованите от люта зима български земи.
1444 г. Шуменската крепост. Българите защитават домовете и вярата си от войските на кръстоносците на папа Евгений IV и намират неочакван съюзник – гарнизона, който управлява крепостта по това време.
Каква е връзката между едно от най-влиятелните и мистични учения в българската и световната история – богомилството, Светата инквизиция и Последния кръстоносен поход? Защо младият полско-унгарски крал повежда огромна католическа армия, за да кръстоса мечове в т. нар. Битка на народите? На какъв тайнствен език е написано Реймското евангелие, пред което полагат клетвата си френските крале? Каква е легендата за духа на Баян Мага и още ли обитава горите, за да пази българския народ? Кои може да са наследниците на последния царски род в България и каква тайна са криели предшествениците им?
„Войната на верите“ на Людмила Филипова ни потапя в клокочещата енергия на нашата българска духовност. Страница след страница пред нас се разгръщат културни пластове, които Людмила Филипова неочаквано смесва така, както само тя умее. Тя вписва и преплита европейската история в българската. Дори събитията, които се разгръщат в Шуменския регион, са не просто местни и български, а общоевропейски. По този начин разказът е насочен към всички, които споделяме тази обща история. Пред нас в изненадваща интерпретация се разгръщат истории, за които сме чували, учили сме и този провокативен свят ни държи в напрежение до последната страница!" Проф. Сергей Игнатов
Истината е като огромна изронена мозайка. Ние сме тези, които, камъче по камъче, възстановяваме картината на миналите исторически времена. В своите романи Людмила Филипова, стъпвайки на автентичните писмени извори, ни поднася интересни разкази за онези далечни години. Извор на вдъхновение за поредния роман е разказът, посветен на сюжет, свързан с похода на Владислав Варненчик през 1444 г., който илюстрира съхранената памет на няколко поколения. Той ме върна назад във времето, когато преди близо 50 години обхождах скалните манастири в Шуменско и издирвах два камъка с надписи, упоменати от К. Шкорпил. Попитах в кметствата и в кръчмите на Осмар и Троица възрастни хора за надписите. Покрай тях те ми споделиха почти същия разказ за проблемите преди 500 г., съпровождащи местното население по време на този поход, и оказаната загриженост от гарнизона на Шуменската крепост. Разказ, предаван от поколение на поколение, съхранен в продължение на толкова време. Романът ми напомни за още една сходна история, която научих от местни жители на с. Крепча, където през 1972 г. проучвах некропол от Х – ХV век. Следи от този поход се откриват и в този район, видно от намерения преди доста години меч, съхранен в музея в Попово. Именно тези следи от премълчано, но незабравено дълги години минало ни поднася Людмила Филипова в романа си „Войната на верите“. " Проф. д.и.н. Казимир Попконстантинов
“И българите забленуваха най-светлия си копнеж за свобода в най-тъмните си времена, тъй както птиците пеят най-красивите си песни насън в мрака на нощта”
Книга, която те кара да настръхнеш! Доста разсъждавах върху почти всяко изречение. Още един път си припомних колко са велики всъщност предците ни! Колко силен и безстрашен народ са били българите! С две ръце препоръчвам на всеки, който обича и копнее за България, да я прочете!
Отвратителна книга. Имах големи очаквания към Людмила Филипова, които не се оправдаха. Започвам със стила - изключително скучен, включващ дълги, досадни, ненужни и неточно описания на исторически събития. Бележките под линия също досаждат при четене. През повечето време имах чувството, че не чета роман, а учебник по история от началния курс. Авторката цитира непрекъснато ту Стефан Цанев, ту Антон Дончев, с което съвсем загуби симпатиите ми. Не разбрах логиката на изображенията в книгата - все на познати места и предмети. При това черно-бели, с ужасно качество. Самата история пък е елементарна и на места съшита с бели конци. Дори взимайки предвид уточнението на началната страница, че в литературата не се търси историческа достоверност, някои неща бяха нелогични не само погледнато исторически. Като се замисля, не знам на какво основание давам и тази звезда.
Беше интересно четиво, но доста често се повтаряха едни и същи факти. Като цяло оставам с положително усещане от книгата, но като че ли очаквах малко повече.
Голямо разочарование. След “Войната на буквите” имам добро мнение, също и очаквания, но това ме остави безмълвен. Чудя се как може да има толкова безкритични хора, на които да им харесва това? Въпреки, че е художествено произведение, в него е заменена историята ни с политико- удобни убеждения. На почти всяка страница е споменато, че османците са се грижили за българите, че не е било робство, а мирно и тачещо съжителство, манастири чак били строили за народа. Потресаващо!