недохранени стихотворения. Стърчат лопатките на думите, пробиват кожата. Но продължават да ядат гърдата му и сладко ритат.
Стихотворения от едно пътешествие на поета в географския и личния му Север. С илюстрации на Кирил Златков.
"Тук всяко стихотворение стои силно и крехко (да, в това съчетание), като в същото време всяко тъче общото платно на стила и смисъла. Прецизност, минимализъм, една особена поетика на следобедната светлина и на мимолетното, на болезненото, на свечеряването и изтичащото време. Тъга по дома и одомашняване на тъгата." Георги Господинов
КАТО ПОКРИВКА
Това място няма катедрален шпил, от който да се питам: защо ми беше да се качвам тук… Висок съм като тенджерата чужда супа, зимна чиния за мен.
Марин Бодаков е български поет и журналист. Роден е на 28 април 1971 г. във Велико Търново. През 1994 г. завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 1997 до 2000 г. работи в сп. „Български месечник“. От 2000 г. завежда отдел Литература на вестник „Култура“. Съветник по въпросите на културата в Кабинета на Председателя на Народното събрание (2006-2009) и старши асистент по жанрове в печата, публицистиката и художествената критика в Катедра „Печат и книгоиздаване“ на ФЖМК на СУ „Св. Климент Охридски“. Постоянен член на жури на есеистичния конкурс „Цв. Стоянов“. Женен е за преводачката Зорница Христова, с две дъщери — Анна (2003) и Ния (2011).
Въпреки че заглавието ми звучи много сантиментално и дневнично, разгръщам книгата с намерението да чета стихове. И наистина – намирам такива, кратки, минималистични, в половината от книгата. Така лесно, гладко се четат… и толкова бързо свършват! Накрая – снимка и кратка биографична справка за Марин Бодаков. Изненадана съм. А защо липсва такава и за художника Кирил Златков? Та половината книга се състои от негови илюстрации. Това не е само стихосбирка, не и за мен. Ако се абстрахирам от стиховете, бих я съзерцавала като албум с репродукции на Кирил Златков. Но не искам да се абстрахирам и да оставям стиховете настрана, да се правя, че забравям какво са ми казали. А те са особени. Кратки и понякога неясни, като светлината в северните страни през дългата тамошна зима. Когато денят предлага светлинна оскъдица, осветяването идва от друга посока – отвътре („нашите спомени“) или, както е в „Разпознаване“ – „от книгата“. Има и още нещо, което „осветява“ страниците на книгата – тъгата, меланхолията – отличителен белег на много от поетичните миниатюри: „Джобна градина“, „Учебна тревога“, „Аварийно кацане“, „Като тази кула“, „Изтърсакът“, „Как да отбия тъгата“ и „Този дом не познава ножове“. Но дори в „записването“, в документирането на тези състояния там, в Писателския преводачески дом във Вентспилс, Латвия, има подреденост и спратнатост – една рядко срещана чистота – на чувството, на стихотворенията, на изказа, на Аз-а: „Този дом не познава ножове“, „От изтощението остана само чистотата“, „Плътта е орден“, „Връщам се“ (и други от вече споменатите). Да, светлината на северното денонощие е малко, затова стиховете са толкова кратки – сякаш написани в мига преди да угасне денят. Но и самите стихове, със своите спокойни и пестеливи внушения, рисуват един прозорец, който отваря пространство за още светлина. И стъклото на прозореца е покрито от северни, зимни ледени картини – причудливи с неочакваните заглавия спрямо стиха под тях – такива като „Петле и риба“, „Огънче пред вратата“. Премереност, пестеливост, загатнатост и премълчаност – все маркери на севернните ширини и сезони. Стиховете, които откривам по страниците, ми напомнят на зрънца, затрупани от снега, в които расте и се събира животът: сега са такива; как ли ще избуят с преместването им на юг, в друга ширина, свобода и близост? Това спокойствие и прозрачност, пречистеност, които струят от стиховете – те имат потенциала да поддържат пламъка на горенето и казването за дълги години. Защо? – за да бъдат разчетени (ако не днес) утре от днешните деца и да бъдат разбрани – като спомени, стихове или кратки приказки. А за разбирането днес, накрая на книгата има една изненада: вместо съдържание – речник! На нещата, съставляващи (и присъстващи в) живота на автора. Речник, който с огромно удоволствие препрочитам, взема ли пак „Северна тетрадка“ в ръце. За справка: вижте значението на думи като Поезия, Любов, Война, Жена/Мъж.
не е просветнало след осем ще се стъмни пред три следобед коремът на съня е плосък и светлината идва тук от книгата
/
Той пише недохранени стихотворения. Стърчат лопатките на думите, пробиват кожата. Но продължават да ядат гърдата му и сладко ритат.
/
АВАРИЙНО КАЦАНЕ
Прораства като перушина. Перца от преклонение и сдържаност обвиват самотата ми на север, на юг... И милват разстоянието децата ми.
/
Пристига без написани домашни, никой не го кани да играят, бие се с големите животът, бие се с малките животът, не завършва
/
ОТ ИЗТОЩЕНИЕТО ОСТАНА САМО ЧИСТОТА
Да посреща времето като приятел, с когото са пак сдобрени. И да кривне към себе си... ... "Какво трака край теб", да попита жена му. Да отвърне щастливо: "Морето!"
/
КОЛЕДНА ПЕСЕН
(Втора сутрин намирам картоф в чорапа на празника.) Трябва да стигна морето, да оставя велосипеда преди острите камъни, както си правила преди година... Ти, светлина над името ми, вълната в него, с две малки рибки.
Тази книга е толкова лична, че ме остави с усещането за реална тетрадка, в която едно момче е писало стихове, прокарвало е пунктирни линии, свързвало е с линии точки, за да запълни времето далеч от дома. От страницата с копирайта става ясно къде е било това момче (този мъж?) - в Латвия, в някакъв дом за писатели и преводачи във Вентспилс, където с "мила тържественост", "плашливо и с купища грешки" пишещият в тетрадката е говорил (или по собствените му признания е изтезавал) езика на "прокудения окупатор", както ни е разказал в стихотворението "Симпатичен съм". Идва ли светлина от тази книга? Има ли някой, който не разбира стиха със заглавие "Да се чете буквално"? Тази свенлива и чувствена поезия крие трудността си в подкупващата простота на разбирането, завършено в своята недостатъчност. По-голямата част от стиховете в "Северна тетрадка" са като от поетичен дневник, а останалите са като фигури от една грижливо тъкана покривка (за нощно шкафче? или за трапезна маса?!), която не се страхува да бъде допълнение към изображенията или илюстрациите в книгата.
"Издателство за поезия ДА" ме хвърлят в недоумение. Не очаквах подобна глупост от тяхна страна - да позволят издаването на нещо толкова плоско и кухо; съдържание, изпразнено от смисъл в голямата си част:
Изтърсакът
От тишината козината оредява, изчезва пикочен мехур, изчезва пол... И бавно се превръщам в шип, безкраен, безработен.
Важно е "поетичните" души да имат таланта да усетят кога би било правилно да споделят вътрешния си свят с останалите... и кога това би било ужасен избор.
Навън е 2°C, привидно свечерява вътре. Млечните зъби на небето са избутвани весело от постоянните в малката му уста.
Марин Бодаков, уж човек с претенции, а създател на "оригинални" мисли като "и светлината идва тук/ от книгата". Несериозно е.
Обида към читателя, в общи линии. Трябваше да се досетя, още щом видях името на Георги Господинов на корицата.