Тази книга е приятен начин да направиш една разходка из историята на един голям град, въпреки че Лондон е по-скоро фон на човешките съдби, които виждаме да се развиват. Хареса ми подходът на автора да разгледа развитието на няколко фамилии през вековете, приятно напомняне как всички ние всъщност датираме много, много поколения назад и носим от всекиго по нещо.
Авторът е направил и едно от най-добрите описания на това, що е то благородна дама, на които съм попадала.
"Ако за повечето хора животът наподобяваше дълъг ден между раждането като изгрев и смъртта като залез, на него той му изглеждаше различно.
За стария друид този живот заприличваше все повече на сън. Извън него се простираше не само мрак, но и нещо светло, много реално; нещо, което познаваше отдавна
макар да не можеше да го опише, нещо, към което предстоеше да се върне. Понякога боговете му показваха с ужасяваща яснота картина от бъдещето, и в такива мигове той съзнаваше, че трябва да пази тайните на боговете от хората. Но обикновено вървеше, препъвайки се, през живота, само с едно смътно усещане, че е част от нещо предопределено, което е такова открай време. Чувстваше, че боговете го водят към съдбата му, и че смъртта е само нещо преходно, част от един по-голям ден.
Но ето, че имаше нещо странно и обезпокояващо. През последните две години самите богове като че ли му подсказваха, че дори тази по-всеобхватна съдба, този обгръщаш всичко свят на сенките отива към края си. Почти имаше чувството, че древните богове се канят да си отидат. Нима предстоеше края на света? Или, питаше се той, може би и боговете си отиват също като хората, падат на земята като есенни листа?"
"-Тя се ядосва също като мен. Смее се. Може би е малко по-мълчалива от мен, но такива са много жени, които познавам - обясняваше момичето на Офа. - И все пак е различна. Тя е господарка.
Постепенно Рикола започна да стига до своето заключение.
- Знаеш ли каква е разликата? Като че ли погледите на всички са насочени постоянно към нея.
- Сигурно е така. Наблюдават я всички хора, които работят за господаря.
- Знам. Предполагам, че и тя го знае. Но - и Рикола смръщи чело - има и нещо друго. Виждам го дори когато съм сама с нея. Тя не дава пет пари какво мисля за нея. Аз съм просто робиня. Тя е прекалено горда, за да се интересува от чуждото мнение. Но дори в такива случаи се чувства наблюдавана. Забелязвам го.
- Може би от боговете.
- Може би. Всъщност ми се струва, че става дума по-скоро за собственото й семейство. Покойният и баща, неговият баща, всички те, цели отминали поколения. Тя трябва да се държи така, защото мисли, че те я наблюдават. Струва ми се, че е точно това - и тя кимна доволно. - И през цялото време, докато я гледаш да ходи насам натам, като теб и мен, не виждаш просто господарката Елфгива. Виждаш всички тях, назад във времето, чак до самия бог Уонден, предполагам. Разбираш ли, те всички са там, в мислите й, без значение какво върши. Ето какво е да си благородна дама.
Офа загледа удивено жена си. Разбираше какво има предвид тя.
- Е, би ли искала да бъдеш като нея? - попита той.
Рикола се разсмя рязко.
- Какво, и да мъкна постоянно всичко това на гърба си? По-скоро бих влязла в онзи чувал със змията! Прекалено тежко е."
"Защото, с типичната за него прозорливост, крал Едуард вече бе осъзнал голямата истина, която щеше да бъде доказана от историята на почти всички големи законодателни събрания занапред - че между проститутките и политиците неминуемо възниква привличане."