Двойници и животни

by Нинко Кирилов, Мария Вълкова (Illustrator)

"Двойници и животни" е дебютна за автора си Нинко Кирилов и съдържа 43 кратки разказа. Това е съвременна градска проза с привкус на магически реализъм и събира героите си с техните вътрешни гласове, двойници и животни.

Genres: Bulgarian Literature

152 pages, Paperback

First published December 19, 2013

About the author

Нинко Кирилов е автор на книги с поезия, проза и драматургия. Публикуван е във вестници, списания, онлайн издания, поетични и прозаични сборници, алманаси и антологии. Носител е на награди за поезия и кратка проза. Негови текстове са превеждани на английски, немски, италиански, испански, полски, гръцки, сръбски и черногорски.

Reviews

[Lammoth · Rating 5 out of 5]

Попадам на книга, дебют на млад български автор. "Двойници и животни". Отнасям се скептично, както към всичко българско. Престрашавам се и отварям книгата вечер у нас, в леглото. Книгата ми засмуква единия ръкав на пижамата, опитвам се да си го изтегля обратно, но вместо това попадам в друг ръкав на реалността. В реалността на нереалното.

На входа на този друг портал ме посреща Джереми Айрънс. Усмихва се и ми намигва. Праща ми въздушна целувка. Повдигам вежди и се опитвам да мисля за Джулиън Мур. Нея поне я харесвам. Поглеждам към небето, то е с кехлибарен цвят. Усещам, че някой ме чеше по главата. Осъзнавам, че съм котка, а някаква жена ме гали по козината. Изведнъж ръцете й кървят. Това е щото съм се превърнал в кактус. Кръвта ѝ се стича по почвата под мен и аз усещам топлината ѝ.

"Копеле!?", прекъсна ме Ки, който заговори с вътрешния ми глас, "нали това трябваше да е ревю на сборник от разкази, какво ще разберат хората от сюреалистичните горни абзаци?"
"Аз не пиша ревю", отвръщам, "просто преживявам сивото ежедневие на обикновен гражданин, с обикновени проблеми, но по необикновен начин."

Гмуркам се пак в книгата. Има огледало. Решавам да погледна да видя дали съм още животно. Виждам образ на кон до мен в огледалото. Ръката ми преминава през самото огледало и разрошвам гривата на коня. Яхвам го и препускам отново през страниците. Осъзнавам, че съм самият кон. Отнякъде прозвучава музиката на Брамс. Музиката ми тече по вените, а аз съм осъществил още една кафкова метаморфоза и съм се превърнал в птица. Скоростта от препускането е толкова висока, че осъществявам темпорален скок и се озовавам в София през 2051г. Същата сивота, различни трамваи.

Едва в ранното утро успявам да се измъкна от другия край на корицата. Изпотен, но възхитен. Наистина браво

[Петър Панчев · Rating 4 out of 5]

Когато логиката си избере паралелна реалност или как Нинко Кирилов деактивира чувството ни за посредствен живот
Цялото ревю тук: http://knijenpetar.blogspot.com/2015/...

Все някоя нощ ще започна да сънувам щрихи от разказите на Нинко Кирилов. Не знам защо го искам, но тази магическа реалност в книгата е много привлекателна. И защо изобщо сложих това заглавие, което само ще обърка и наскърби читателите? Защо пък да имаме чувството, че живеем посредствено? Но пък по-лошо ще е да се обърка, вече взел тази книга в ръка. А има ли нещо общо литературата с квантовата физика? Що за въпрос! Може би заради присъствието на черна дупка в квартала, или в съзнанието някой герой, докато се опитва да открие отново изгубената си идентичност. Или най-вече заради определени персонажи в „Двойници и животни“ („Black Flamingo“, 2013), които се намират в няколко разказа едновременно, докато не им бъде определено мястото в съзнанието на читателя. Но и аз трябва да се водя по акъла на Нинко, който съвсем целенасочено заявява, че книгата е „концептуален албум с шизофренични парчета“. Каквото и да последва по-нататък, аз ще продължавам да съм разнищен тотално от тази шизофреничност. Каквото и да се каже за тази книга, май всичко ще се окаже вярно. (Продължава в блога: http://knijenpetar.blogspot.com/2015/...)

[Mira Baldaranova · Rating 4 out of 5]

Разказите на Нинко Кирилов са едновременно претенциозни и непринудени, иронични и тъжни - в контраст, който може да те накара да се смееш с Външния си глас и да плачеш с Вътрешния. И въпреки асоциациите с Борхес, Маркес и други известни имена в световната литература, за мен това са разказите на Нинко Кирилов – неподправени, млади, с черно-бяла обсесия. Четох ги бавно по няколко, за да не се изгубя сред настроения, двойници и черни дупки. Понякога се стрясках, виждайки в някои от двойниците свои собствени.

„Счупените хора и неща само си мислим, че ги познаваме. Те вече не са цели, затова нямаме обяснение за почти нищо около тях.“

„Счупеното носи щастие“, защото ражда двойници. Множество смешни и криви отражения в напуканото огледало. Можем да се огледаме в очите им. Дали са повече двойници или повече животни и кое е по-добре от двете, всеки сам решава. На мен животните по ми харесаха. Някак по-човешки са. Една „книга на въображаемите същества“, в която се смесват утопия, фантастика, митология и градски реализъм.

„Не се плаши. Понякога Огледалото показва нещата такива, каквито са. Но невинаги това е истината, която на нас ни трябва.“

Героите са оригинални и повтарящи се. Повтарящите се са още по-оригинални. Ки, Жожо, Хетомородиан (някакъв си там герой от разказ на любим автор), Човекът с Кученцето, тя.

Тя (любовта) участва с някакви свои урбанистични двойници, но пази земното притегляне и крехката си нежност. По-миловидна е от другите и това помага да й простиш обезличаването (Тайната вечеря, Обичамтеносинаработаинямакакдатигокажа, Ана). А в други разкази пък имитира несъзнателно класическата музика и идват сълзите – „като клавиши“. „Жожо и той плаче, но тихо, за да не ме събуди.“ (425 слона летяха в небето; Денят, в който бялото изчезна).

И в своята съвкупност те са модерни градски метаморфози на „аз-а“, който се губи лесно. Разчупва се на двойници и на животни, които се множат без-контрацептивно и наводняват градския ни реализъм. Но не удавят прозата. Тя избуява ярка и цветиста, щрихована от бързи описания и кратки диалози, играеща и непокорна.

Играта на автора с читателя е непринудена като намекващо намигване, пила чаша от фолклорен извор и бутилка Ирония. Обърква те с начало и финал, предлага опции за избор, кани те през лабиринти, от които трябва сам да се измъкнеш. „Спасявай се“, ти казва Писателят. А онзи двойник Ки ти пуска милозливо по някоя подсказка. Ей-тъй от грижа да не разпилееш някъде из лабиринта личните си двойници, животни или да пуснеш корени.

Повече: http://knizhka-s-mishka.eu/

[Jacqueline · Rating 5 out of 5]

– Виж, не искам да ти се правя на ментор, но престани с тия градски теми – някакви софийски дришльовци пият по барове и после им се случва нещо метафизично. Това е зверското клише! – повишава пак тон Кученцето след поредния прочетен разказ. (...) Знам, че тая урбанистика с магически елементи те влече, ама айде стига! Чети си Булгаков и Алиенде, ама не ми се прави на умен! Пиши си ги разказите, ама по-така, скромно, дай няколко и утре ще ида до онова издателство, ще видим, нищо не обещавам, само да не вали…
А зад прозореца капките започват да падат бавно, после по-силно, тропат по стъклото, но ние не отваряме, приплаква ми се, даже не знам защо, просто не знам.
("Кученцето се завръща")

Кученцето ще ме извини, но ще си позволя да споделя дълбокото си несъгласие с тезата му.
Съвсем случайно, преди няколко години, отегчена от безкрайно четенечетенечетене на юридическа литература, попаднах на някакъв блог. Първоначалната идея: „Отделям време за един- два разказа и си се връщам обратно към облигационното.“

Е, Нинко ми обърка плановете. Не просто не спрях да го чета. Споделих негови неща с приятели, които пък от своя страна ме задърпаха на литературни четения, в които той също се появяваше, и ето, накрая се сдобих и с Двойниците.

Много се радвам, че страхотните истории, които едно време ме впечатлиха в блога, няколко години по- късно са в ръцете ми и на хартия. Малко мрачни, малко философски, тук- там чувство за хумор и самоирония, подплатени с прилично количество от писателското его. Странни. Пристрастяващи.
И нещо много важно- фактът, че съм всичко друго, но не и фен на магическия реализъм (който в същото време е основата, на която се крепи Нинковия свят), и въпреки това съм толкова очарована от Ки&co, означава много.

А как се задържа труден читател с мисли, заключени само в максимум две- три страници? Примери:

*Обожавам онези дребни-бележки-така-между-другото-от писателя към читателя, диалозите герой- Вътрешен глас , писател- Вътрешен глас, писател- читател- герой- Вътрешен глас... Тук нещо стана хаос, но прочелите книгата си разбират какво имам предвид:

– Чувам гласове – шепнеше си Програмиста, а пръстите му летяха.
– И аз съм я чел! – обажда се с неподходящо висок тон Писателя.
– Моля?!
– И аз съм чел „Бесове“, радвам се, че и ти си я чел. Най-любим ми е онзи цитат на Кирилов, че човек е нещастен, само защото не знае, че е щастлив. Но романът си е цялостна сатира, бляскав е, детайлно изящен…
Кирилов?! Това е името на героя? Ебаваш се, мърморя и аз без тире за ��ряка реч, но дори Програмиста вече не ми обръща внимание. Може би, защото малко по-горе изчезнахме с Глас. N.B.: Да си следя малко по-сериозно собствената история, че става тъпо за читателя.
("Непатетичен разказ за Писател и Дъжд")

***
– Ако напишеш нещо, но никой не го прочете, написал ли си го, Селинджър младши, а, сдухвач на млади писатели, ти? – отново Вътрешен глас, моят си, майка му и неговата, който се опитва да говори в твърде буквален превод на американски изразчета, а това не върви.
Това не върви, пич.
– Моля?! Кое не върви? – Писателя се оглежда панически из стаята, защото ни е чул. Ами сега?
– Млъкни! – шепне ми Неговия Вътрешен глас.
– Защо? – отговаря му Моя. – Я стига с тези боязливи измъквания и опити за вербални еквилибристики в повествованието, това да не ви е текст на Люсо Станев – като си се осрал и героят е чул думите на разказвача, сам да се оправя!
Кой – героят или разказвачът, намесвам се и аз, но без въпросителна в края на изречението, защото няма време, всичко това се развива абсурдно бързо.
– Кои сте вие, бе, пичове?! – невярващо се дзвери (също любима дума, да) на празните стени Писателя.
("Непатетичен разказ за Писател и Дъжд")


*Симпатичният, ненатрапчив хумор, който не залита в просташки, посредствени цинизми, както (недоумявам защо) нещо стана модерно в последните години сред драскачите на съвременна българска проза:

– Я по-спокойно, моля! – отряза го Вътрешния глас, чийто глас (гласът на Вътрешния глас, колко изящно) си беше почти като неговия, ама някакси по-софистициран, интелигентен, абе всяваше респект.
("Животното в огледалото")

***
– Не ми се излиза, честно казано – отговарям. – Мисля да почета пак малко Еко и Йоркен и да поспя после до към обяд.
При това дори замижавам от предвкусваното удоволствие.
– Копеле, вземи малко се стегни, виж се на какво си заприличал! Я дай малко с теб да излезем, ще изпием по бира-две навън, ще е превъзходно по всичките ти критерии, познавам те, ще направя така, че да е яко, обещавам! – настоява той.
– Виж, Вътрешен глас, не ща. Навън ще е бахти кишата, а нали знаеш, че ми пропускат зимните обувки, не искам просто, хайде остави ме да почета и стига толкова!
– Добре – въздъхва Гласа. – ОК, самосъжалително копеленце, на мен вече ми писна да се занимавам с жалката ти екзистенция, чети си там, пиши си, аз излизам, защото това не е живот, да ти кажа, просто не е! – последното Гласа изрича доста екзалтирано и дори наистина излиза от стаята с тръшване на вратата след себе си, не знам как го прави.
("Спокойно")

***
Гледам жената, която наистина някакси е Прага, в мисъл, има нещо очевидно прекрасно-чешко в излъчването си, и не знам какво да кажа.
– Оф, копеле, вземи най-накрая се осъзнай – на крака ти идват, а ти си печеш филии и си губиш времето тука! – това вече е Вътрешния глас, който стърчи някак въпросително-укорително зад Прага. И двамата ме гледат втренчено, осъдително и ми става кофти.
– Хайде влезте вътре, за да не си говорим през прага – моля ги и се отдръпвам назад.
– През кое? – пита Прага.
– Много си тъп! – прошепва Вътрешния ми глас, докато и двамата влизат.
("Спокойно")

***
Поколебавам се дали да не го предупредя да внимава с бърбъна, ама защо да му се меся, той е Писателя, аз само ти разказвам тази история. Някой от вътрешните гласове или аз, това няма значение, отваря вратата, а зад нея вали Дъжда. Не знам как вали пред вратата на апартамент, това не е дообмислено според мен, но карай.

– Валя си, какво, проблем ли има? – протестира Дъжд.
("Непатетичен разказ за Писател и Дъжд")


*Меланхоличните, леко мрачни настроения тук- там, които придават един красив, тъжен нюанс на разказите. Някак нежни, изящни ми се струваха тези отклонения. Нямаш избор- наслаждаваш им се:

- Времето не лекува. И онова- че всичко е за добро- е глупост. Просто всеки следващ момент все по-малко помниш предишното "добро" и това е направено с цел да не съжаляваш. Защото вече си счупен. В забравянето е спасението.
("Счупеното носи щастие")

***
Вятърът не гони сухи листа, а роклята ѝ, косите ѝ, червилото по устните ѝ. Гони нея, следва я.
(...)
(Ки:) – Мисля си, че може тя да е скочила, а ти да си се объркал. Понякога всички се объркваме, не те виня – толкова хора и детайли, толкова септемврийски утрини и непознати градове, толкова влюбени самоубийци.
("Джулиан Мур")

***
Излизам на терасата. (...) Музиката е и там. Музиката е навсякъде. Тече по вените ми, трепери в черепната ми кутия. Облечена е в дрехите ми. Има моето лице, има и жирафска муцуна. Има всичко. Има и тази къща, притежава я. Държи ни в плен. (...) Тичам към антрето. Музиката ме следва. По стълбата към втория етаж. И там е. (...)
Жожо казва:
– Понякога имитирам класическа музика несъзнателно, дори сам се плаша от това. Понякога го правя, за да не ми е самО. Защото иначе ми е. Понякога не сме сами. Понякога сме. Понякога е винаги, защото е разтегливо понятие. Понятието ПОНЯКОГА. И не разбираме кога за някого понякога (понякого?) е винаги.
Аз спя. И сънувам как Жожо ме завива с някакво одеяло и се сгушва в краката ми. Пак зазвучава музика, струва ми се, някоя от гимнопедиите на Сати. Пианото сякаш е в стаята и звукът ме прегръща отвсякъде, рисува съня ми и ме пази от априорното ми отчаяние.
("Deus Ex Giraffa")


*Разсъждения, някак преминаващи извън контекста- абстрактни, увличащи, чисто житейски (...и отвъд):

Симпатичната обреченост от Втория концерт за пиано на Рахманинов, не мога да го сбъркам. Жожо отново започва да скимти. Нощните жирафи са като хората – реагират винаги със закъснение, свръхемоционалност и изобщо драматизират премного. Симпатични са/сме с това, но в един момент стават/ставаме досадни. Оглеждам се, а после правя и всъщност необходимото – ослушвам се. Музиката си върви мачкаща, ето, влиза и щрайхът, контрабасът дъни сякаш в петите ми.
("Deus Ex Giraffa")

***
Цялата тази мръсотия, която струи от нас, ме е вцепенила. Не искам и не мога да им кажа нищо. Толкова е тихо, че чак ми дотъпява, че седя тук и не мога да направя нищо. Тя е вътре заради нас, ние се молим за нея. Молим се, молим се, молим се. Повтаряме си, че има смисъл – докато тя изпълнява всичките ни желания, ние я боготворим, а по този начин самовлюбено боготворим себе си и животите си, които сега вече са нейни. И нищо повече не можем да направим, така че тя да разбере това. Или го знае? Дали знае, че нашите желания, нашите молитви са я приспали? Дали усеща вината ни в онези японски на вид вихрушки около човешкото си тяло? А нас? Греховете ни, мислите ни, изкуплението в себе си?
Хващам си и аз главата и с някакво безлично отчаяние сядам в редицата на всички останали, всички еднакви, всички грешни. И между другото усещам, че плача, но тихо, сякаш някой е намалил звука на цялата сцена.
И знам, Бога ми, че не трябваше да си пожелавам Тя да заспи.
("Спящата")

***
Помнеше обаче как тъкмо се беше навел да вземе едно по-голямо парче и докато го вдигаше, съзря в него някаква сянка. Уплаши се, разбира се. Повика татко си и му разказа с тънък гласец за случката. Баща му пък се усмихна, погали рошавата му главица мило и с любов и му каза със спокоен тон: „Не се плаши. Понякога Огледалото показа нещата такива, каквито са. Но невинаги това е истината, която на нас ни трябва!“. Ки запомни това. Не запомни сянката, но запомни Огледалото.
("Животното в огледалото")

***
За Човека с кученцето аз не съм нищо повече от Човека с книгата и в това няма нищо лошо – вселената, както уточнихме вече, е с такива размери, че трябва да има някакви нарицателни и генерализации, иначе ще потънем в самия Адски хаос, който сами сме донесли, а после възнегодуваме срещу му, но това е друга тема, незасягаща хората с кученца и книги, затова се връщам обратно.
("Драмата с кученцето"- страхотен разказ с много хумор, препоръчвам)

***
„Бог може би още не се е събудил“, помисли си Дъглас, когато отвори очи и погледна през прозореца.
("Денят, в който бялото изчезна")


*Отношението на Нинко към жената. Не конкретна личност- уважението и нежността, с които се любува на Жената като събирателен образ. И (май неизбежно) преплетена с появите ѝ- любовта, за която толкова красиво разказва (“Никой не може да разпознае толкова незабележима твоя усмивка, само аз можех.”):

Отвън септември ухаеше на липи, което я изненада, но не много.В душата ѝ имаше черен огън, светлина и нощ едновременно, но очите ѝ вече се движеха по-бързо от крайниците. Нямаше, нямаше време за губене. Денят беше дошъл, без да я пита, понеделник, сладък вкус на езика, лек полъх през прозореца. Тя подреди цветята в голямата ваза, отвън се носеха песни на непознат език, чиято цел беше да заглушат тишината. Халатът увисна на закачалката в банята, увисна като девствено сърце, а тялото ѝ, бяло, с лунички-пръски божествена боя, под душа, под небето някъде над тази хотелска стая, под света, който сякаш познаваме, сияеше.
("Джулиан Мур")

***
Косата й беше само леко влажна и падаше на голите й рамене. Сед��аха и пиха вино в тишина. Седнаха и пиха вино и тишина. (...) Сякаш за едно и също мислеха. Сякаш за различни светове мислиха. Сякаш се гледаха в очите и сякаш пиеха вино. Пиеха вино. (...) Тайна вечеря от целия свят, само за нас, като едно време, каза си Мария.
("Тайната вечеря")

***
Ето, виждам се – сядам на пейката в дъното, сам, тих, седя в Ръката на Париж, в Ръката на Безтебието, не знам къде. И не мога да пропусна да ти кажа – това е нищо. Защото аз ще те намеря, недалеч от Реката. И ще сме в Ръката на Бог, преди и след, където всъщност винаги сме били.
("Ръката на Бог")

***
- После пак ще ме забрави за няколко месеца и когато вече ми се прииска да му се ядосам, ще се обади ненадейно и ще каже нещо мило като онова, че просто имал нужда да ме чуе. (...) И ще вземе да изстреля някаква съвсем нелогична фраза като вчера: сърцето, знаеш ли, е есенен гараж- хората, които обичаме, само временно паркират в сърцата ни, а после ни разлюбват и потеглят нанякъде по студените улици. И дали съм бил съгласен. Защо ме пита такива неща?
("Сърцето е есенен гараж")
( Тук, между другото, може да се хвърли поглед и на това )

***
Оказа се, че това е именно тя. В усмивката й имаше нещо бепомощно, а дъхът й беше на манго. Предложи му питие и той не отказа, въпреки че ненавиждаше алкохола. Говориха си цяла вечер, по-точно тя говори, а той слуша и кима на правилните места. Тя беше с малко маниерна за домашно събиране блуза и пола до коленете, а той – с дънки, пуловер без ръкави и риза под него. Беше обръснат, което се случваше рядко. Тя забеляза двете малки порязвания от едната страна на шията му, но само се усмихна. Музиката, която звучеше зад, пред и около тях, беше някаква, но това няма никакво значение за историята им. Излязоха на терасата и той продължи да слуша, а тя да говори. После тя неочаквано се приближи до ухото му и прошепна нещо. Той я погледна и се усмихна недостатъчно уверено. Тя се приближи отново и повтори: „Казвах: мислиш си, че такива жени отдавна няма, но ето ме – пред теб съм!“. Отдръпна се. Тя. А той се прокашля. И погледна в стаята. Гостите бяха по-малко, отколкото когато той пристигна. Тя постави ръка на рамото му и бавно обгърна врата му. Като в началото на танц. Танц си беше и когато постави тялото й на асфалта, но вие вече знаете това – накланянето на партньорката, поемането на тежестта на изящното й тяло чрез придържане в областта на талията, прекрасни движения, чисти и вечни.
("Първи разказ")

***
Тогава я виждам. Стои и се оглежда за мен. Вижда ме. Усмихва се, но съвсем леко. В първите две секунди просто ми напомня на жена ми, но после се убеждавам, че наистина е тя. Има нейната усмивка, нейните очи, нейната нейност. (...) Тя не помръдва. Усещам потреперването под краката ни, когато се приближавам още малко. Ето ни двамата, извън нашето време. Историята се ражда отново. Ние чертаем в момента кардиограмата й.
("Бъдеще (не)реално")

***
Поглеждам нагоре и на носа ми пада нещо.
– Снежинки.
– Цял ден си мисля за тях! – казва тя и отново се усмихва, този път по-видно.
– И аз.
А снежинките наистина падат по лицата ни, филмови снежинки, холивудски, от моето време. Сигурно тя ги е донесла. Или са пропътували няколко десетилетия заедно с мен, за да ни направят уют тук, на мен и на нея. Поглеждам я в очите и тя не отдръпва поглед. Пропукало се е времето, цялата им теория на БАН за това как се движат темпоралните частици издиша, без да е вдишала – това тук не е алтернатива на моята жена от 2011, защото е самата тя. (...) Ще напиша за погледа й, това ще напиша за бъдещето, т.е. настоящето, т.е. да, ще разкажа на 2011 за нея в 2051, за усмивката й и за начина, по който изважда малките си ръце от джобовете на шлифера, протяга ги нагоре и чака приземяването на всички снежинки на света. За това ще напиша. Това ще е един много новаторски роман, копелета! Ще им издухам главите на ония мастити драскачи, дето се правят, че пишат много градско и модерно през 2011.
("Бъдеще (не)реално" – също любим разказ)

***
Не може ли сега да я прегърна, да се затичам с тази жена, която ме обича навярно колкото и тогава, да целунем снежинките в бъдеще време, а, дали не иска, не иска ли да се скрием от света, аз да пренапиша всички книги, а тя да пренапише мен, не иска ли да изшибаме света с всичките му вариации на бъдещета и да се обичаме дори тук, не иска ли да пием тукашния еквивалент на кафе сутрин в нейното легло, докато други наши версии се будят сами и нещастни?

– Искам! – казва тя.
("Бъдеще (не)реално" )


*И накрая- чистото удоволствие от изказа му, подбора и подредбата на самите думи:

цветовете на кактуса, червени като самия Ад
("Зелена")

Сипе той въпрос след въпрос, но отговор не иска, просто с интелигентна монотонност ме притиска в ъгъла, ъгъла на моята сутрин, ъгъла на моето скромно битие.
("Драмата с кученцето")

Наистина се смрачаваше, стояхме на спирката, аз чаках трамвай, който вече потракваше в далечината с пулса на скорошното ми избавление от този луд.

Трамваят изтрака с една идея по-силно по скАлата на успокоението.

– Ето! Ето, пак излъгахте! – възмути се той, а монокълът падна от лявото му око и злостно увисна на верижката си.

Вибрациите на Вселената във Виена са различни от тези в Истанбул или Рим, например. Не знам защо, но винаги преди да заспя се пренасям именно тук. Не на това конкретно място, но търся този въздух, тази динамика. Допада ми.
Точно сега червеното на ръба на хоризонта беше като на макове, отглеждани ревниво в кралска оранжерия и пазени за онези аристократични приеми, които идеално пасват на този град и в днешни дни. Да, беше притъмняло още, облаците бяха раздрани единствено от кучешкия зъб на луната, която зяпаше безцелно абсурдния ми разговор с непознатия. И докато аз гледах неопределено небето, трамваят най-сетне спря на метър от нас и въздъхна.
("Колко буржоазно")

А тя е извърнала поглед към прозореца, зад който, както вече разбрахте, се гонят абсурдно големи снежинки. Бесни траектории, миниатюрни лавини във въздуха.
("Бяло")

***
Заключението е простичко:
Седнете спокойно, удобно, налейте си чаша-от-каквото-там-ви-е-любимото-нещо, пуснете си нещо на Сати, например, и позволете на Жожо да ви прави компания.
След него сами ще дойдат и останалите двойници и животни- големи са душици, гарантирам.

[5centreview · Rating 5 out of 5]

Всички разкази ми харесаха със своята споделена вселена на обитание от героите, но особено силно и трайно впечатление ми направиха разказите:

- Оня касапин Брамс
- Обичамтеносинаработаинямакакдатигокажа
- 425 слона летяха в небето
- Животът му бил прекрасен
- Летене
- Денят в който бялото изчезна (признавам, плаках)
- Бъдеще (не)реално (най-якото csi-fi разказче)
- Разрез (за тъгата на емигранта и семейството, което остава тук)
- Колко буржоазно
- Александър
- Сърца
- Doppelganger

[Александър Цонков · Rating 4 out of 5]

Трудно ми е да започна по някакъв особено оригинален начин, затова ще го кажа направо – това е странна книга. Не го казвам в лошия смисъл. След като я прочетох, в главата ми бе някакъв микс от различни емоции, все едно бях поел малки хапки от различни измерения и реалности, чудейки се кое какъв вкус има, докато се смесваха вътре в мен.

“Двойници и животни” представлява сборник от 43 (42+1) разказа, които авторът Нинко Кирилов определя като “съвременна градска проза с привкус на магически реализъм и събира героите си с техните вътрешни гласове, двойници и животни”. Абе, в тази книга има какво ли не! Признавам, че в началото ми бе малко особено, понеже конструкцията на всеки разказ е далеч от типична. Нинко сякаш въобще не се съобразява с класическата постройка “увод-завръзка-кулминация-развръзка” (а, то не, че и е необходимо по принцип), а директно те хвърля във филма. В някои разкази си има обяснително начало и т.н., но в други директно започваш от някакво действие. Хуморът, често присъства под различна форма. Понякога се подава иззад ъгъла, друг път се стоварва върху теб. Често има директно обръщание към читателя от страна на автора.

Останалата част от ревюто + някои интересни снимки от книгата, тук:
https://lostovswritings.wordpress.com...

[Христо Блажев · Rating 4 out of 5]

Двойници и животни, магически реализъм и немагически фантастизъм: http://knigolandia.info/book-review/d...

Нинко Кирилов се подвизава литературному от доста време насам и логично – дебютният му сборник е вече факт. На пръв поглед – стилна корица и очакване за нещо различно, характерно за селекцията на изд. “Black Flamingo”, които преди време ме изненадаха чудесно със сборника на Васил Пармаков “Аз и майор Блюхер”. На втори – вариация от различни по стил разкази, сред които истински ��исери, които искрено ме впечатлиха – особено “Летене” и “425 слона летяха в небето”.

Както навярно ви е ясно от името на последния, Нинко Кирилов не се придържа към солидната и понякога възскучна основа на реализма, а начесто полита встрани от него – и точно там според мен са най-добрите му разкази, тези с леко, елегантно и някак естествено отместване встрани.

Изд. "Black Flamingo"
http://knigolandia.info/book-review/d...

[Miglena Lecheva-petrova · Rating 5 out of 5]

Хареса ми. Това съвсем сериозно.

[Tzeck · Rating 2 out of 5]

Харесвам Нинко като поет, харесвам му и някои разкази/форми на проза, но този дебютен сборник ми дойде "too urban". Твърде маниерен, пинизчийски и (неуспешно) експериментален за моя вкус, който уж обича експеримента. И твърде малко казващ нещо съществено. Уличният градски език на разказвача и постоянното му отрстаняване (и разчленяване) от наратива могат да бъдат интересен и ефектен похват, но може би не толкова, когато са на всяка втора крачка. Иначе, книжлето има своите достойнства, както и стилът на автора - а вероятно е и до моментно състояние и контекст.

[Мартин Касабов]

Книгата е странно животно. "Концептуален албум с шизофренични парчета", както го нарича самия автор. Магически реализъм в големия град, повлиян сериозно от Маркес, Селинджър, Бредбъри, Керет, Борхес, Албахари, Боланьо, Луис Карол и Кортасар.

[Emil Gotsev · Rating 4 out of 5]

Нинко има стил и въображение.