What do you think?
Rate this book
Никол слиза по стълбите
Димитър Ганев е роден през 1992 г. в София. Учи философия във Виенския университет. Печелил е първи награди в множество литературни конкурси, организирани от "Списание Едно", книжарници "Хеликон", БНР, фондация "Братя Мормареви", сп."Пламък" и др. През 2009 г. става най-младият лауреат на конкурса "Рашко Сугарев" Печели втора награда на Националния поетически конкурс "Веселин Ханчев", 2013 г. Текстовете му са излизали в "Литературен вестник" и други водещи издания у нас, публикува и на английски. "Никол слиза по стълбите" е дебютната му стихосбирка.
След целия опит, който имаме с писането и любовта, тази стихосбирка с изящна лекота ни повежда отново из лабиринта на любовното тяло и неговите градове, стаи и стълбища. Много силен поетически дебют.
Георги Господинов
Димитър Ганев превъзхожда "младата" ни поезия в редица аспекти: овладяността, ерудицията (да не се обърка със самоцелни препратки), широтата на мирогледа. Докато Никол слиза по стълбите, авторът й се изкачва спокойно и уверено към своите литературни образци.
Иван Ланджев
След целия опит, който имаме с писането и любовта, тази стихосбирка с изящна лекота ни повежда отново из лабиринта на любовното тяло и неговите градове, стаи и стълбища. Много силен поетически дебют.
Георги Господинов
Димитър Ганев превъзхожда "младата" ни поезия в редица аспекти: овладяността, ерудицията (да не се обърка със самоцелни препратки), широтата на мирогледа. Докато Никол слиза по стълбите, авторът й се изкачва спокойно и уверено към своите литературни образци.
Иван Ланджев
45 pages, Paperback
First published December 1, 2013
45 people want to read
About the author
Димитър Ганев
5 books9 followersДимитър Ганев е роден през 1992 г. в София. Завършва 91 НЕГ „Проф. Константин Гълъбов” и в момента живее във Виена, където е студент във Виенския университет. Пише от ранна детска възраст. Печелил е първа награда в множество литeратурни конкурси, сред които за най-добър разказ на „Списание Едно”, на книжарници „Хеликон”, на Българското национално радио, на фондация „Братя Мормареви”, на списание „Пламък” и др.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 17 of 17 reviews
March 5, 2016
Събота сутрин - едно от предимствата да работиш в книжарница е, че докато всички спят и само се сънува поезия, на теб ти плащат, за да пребиваваш сред призраците от четящи и стотиците стихосбирки. В такива моменти не ти остава нищо друго освен да грабнеш някоя от тях, да си намериш удобно самотно място и да се гмурнеш в нечий друг ум.
"Никол слиза по стълбите" е наистина прекрасен дебют, сдържана, без излишна поза изследваща тъканта на неосъществеността. Димитър Ганев пише точно по начина, по който в моята представа трябва да твори един млад поет. В доста от стихотворенията открих свои мисли и усещания, звучащи точно така, както и аз бих ги опоетил.
Да си буден рано сутрин в почивен ден понякога (само понякога) е красиво.
"Никол слиза по стълбите" е наистина прекрасен дебют, сдържана, без излишна поза изследваща тъканта на неосъществеността. Димитър Ганев пише точно по начина, по който в моята представа трябва да твори един млад поет. В доста от стихотворенията открих свои мисли и усещания, звучащи точно така, както и аз бих ги опоетил.
Да си буден рано сутрин в почивен ден понякога (само понякога) е красиво.
March 14, 2016
Няма да престанем да търсим
своето място там, където няма места.
Най- важният (и изключително субективен) критерий, който ми показва дали дадена поезия е "добра" или не в очите ми: как резонира с мен самата. Критиката и анализите могат спокойно да си гледат работата, ако поетът ме е "сръчкал" достатъчно умело- дали ще е улучил ценни за мен спомени, някаква скрита болка или красиви моменти, които тепърва предстоят, няма значение. Не е и необходимо казаното да е в унисон с емоциите ми, нямам нищо против да ме предизвикат. Стига да е изящно. Със стил.
Тук идва ред на Димитър Ганев, от чиято стихосбирка съм
невероятно
впечатлена!
Обикновено се получава така, че подлагам творчеството на връстниците си на по- остра критика и подбор от обичайното. Засега единствено Теа Денолюбова е успяла да си извоюва безкрайното ми уважение и възхищение. Ганев май също се насочва натам, но ми трябват още малко наблюдения, за да преценя напълно. И все пак, страхотен дебют в малката ми класация. На пръв поглед момчето сякаш хвърля мислите си някак хаотично из страниците- като поток на мисълта, който леко ми напомняше не само за Теа, но и за Елин Рахнев. Това "пускане" на метафори, случвания, разочарования, спомени, моменти etc. обаче е всичко друго, но не и хаос. Всъщност, като се замисля, май е, но по-скоро онзи,
творческият, вечно търсещ, малко разочарован, но винаги с поне капчица надежда в джоба и онази-нямаща-утоляване-и-това-си-е-жажда към новото, неоткритото, непознатото
хаос в душата на всеки смислен* млад човек (*онези млади хора, с наличието на живец и душа визирам).
Всяко пътуване е провал,
ако завърналият се
е същият, който е заминал.
Човекът в "Никол слиза по стълбите" е чувствителен, малко мрачен, носталгичен, много влюбен, губи се в себе си, открива се в Нея, умишлено я губи отново, търси друга, друго, другаде, открива се отново... И така до безкрай.
Може да е всеки. Може да си ти.
Половин Брукнерова симфония:
за назидание на синята ти рокля.
А Никол слизаше по стълбите
като по Дюшан.
(...)
Декорите бяха такива:
Виена, квартира, университет,
квартети, скрити цитати от Маяковски,
ноември, Малте Лауридс Бриге,
Антоан Рокантен, "Бардолино",
отегчителни любовници.
Зад сцената се криеше нашата жажда
за недоволство.
(...)
Не трябва никога да бъдеш моя.
Ще те имам завинаги чрез
всички останали жени, които ме
отдалечават от теб и ме приближават
към това, което никога няма да бъдеш.
***
А за дните, в които няма да участвам, ще ти кажа
отново да мислиш за мен като за
ъгъл, през който всичко ново се пречупва, като
за начина на посягане към дръжка
на прозорец, смяната
на сезоните, навиването на часовника.
***
Засях те в моите ниви, построих те по площади,
вградих костите ти в катедрали, от погледа ти
изковах покриви за къщите в моите родни градове,
с миглите ти почиствам снега, навалял по ръката ми,
останала висяща дълго след като си излязла
от геометрията на нейната прегръдка.
Ще заключа плътта ти в този хлад,
в случай че трябва да те създам отново.
***
Подредих онези вечери обратно в себе си
(както тогава нощта се подреждаше пласт по пласт върху нас),
вечерите, когато заспивах в каютата на тялото ти
и сънувах рибите зад стените й;
когато това, което ставаше отвън, не беше,
че дъждът вали, а че просто ние се движим
срещу отдавна неподвижни капки. И събирах минутите (...)
искам отново (...)
да сънувам рибите зад стените на каютата и да
превръщам въздуха в каквото беше.
***
А беше февруари (аз помня), студът
отвън ми беше тесен,
четирите стени на нощта не ме
побираха, а в ъглите им намирах
праха от собствения си разпад и го
слагах под килима.
***
Идваш и димът на очертанията ти се стеле,
наслоява се (...)
по жадните ми бели дробове,
не съм влюбен в теб, а в спасението, което представляваш
***
Омръзна ми
да поддържам връзка от разстояние със себе си
***
Колкото повече дните отминават
толкова по- отскоро те обичам.
Винаги
става все по- рано
за всичко- любовта ни върви
право срещу времето,
както ние вървим
един срещу друг за среща,
за която
и двамата сме подранили.
***
Дланите ти са единствената ми мярка
за време,
пръстите ти са
вечерните часове, които галят
представите ми за зима.
***
(Още треперя над всяка минута,
опитвам да живея без спомени.)
***
Във Флоренция се пристига на свечеряване
и за да се остане завинаги.
***
Налях сутринта в чашата на този град,
пуснах хапчето на слънцето да се разтваря вътре.
***
Тогава снегът бе набразден от всичките значения,
с които го дарявахме (...)
но въпреки него все още са зелени твоите поляни, през
които крача към себе си уморен.
***
не те обичам толкова,
колкото обичам любовта си към теб.
***
Ще дълбаем дълго с пръсти
дъното на любовта си, докато не разберем,
че след това ни чака друго дъно
***
След малка разходка стигнахме до релсите,
по които ще те напусна -
по тях влаковете се ронят
като машинални сълзи.
Напускам те като квартира.
Опразвам те, взимам каквото ми трябва,
чистя ъглите ти и те оставям да пустееш.
(...)
Влюбен съм в началото на любовта ни
и отказвам да приема неговата смърт
(...)
напускам те, за да те намеря отново,
за да се стовариш пак като утро, гилотина
или край на стихотворение.
***
разхвърляните покриви зад прозореца
своето място там, където няма места.
Най- важният (и изключително субективен) критерий, който ми показва дали дадена поезия е "добра" или не в очите ми: как резонира с мен самата. Критиката и анализите могат спокойно да си гледат работата, ако поетът ме е "сръчкал" достатъчно умело- дали ще е улучил ценни за мен спомени, някаква скрита болка или красиви моменти, които тепърва предстоят, няма значение. Не е и необходимо казаното да е в унисон с емоциите ми, нямам нищо против да ме предизвикат. Стига да е изящно. Със стил.
Тук идва ред на Димитър Ганев, от чиято стихосбирка съм
невероятно
впечатлена!
Обикновено се получава така, че подлагам творчеството на връстниците си на по- остра критика и подбор от обичайното. Засега единствено Теа Денолюбова е успяла да си извоюва безкрайното ми уважение и възхищение. Ганев май също се насочва натам, но ми трябват още малко наблюдения, за да преценя напълно. И все пак, страхотен дебют в малката ми класация. На пръв поглед момчето сякаш хвърля мислите си някак хаотично из страниците- като поток на мисълта, който леко ми напомняше не само за Теа, но и за Елин Рахнев. Това "пускане" на метафори, случвания, разочарования, спомени, моменти etc. обаче е всичко друго, но не и хаос. Всъщност, като се замисля, май е, но по-скоро онзи,
творческият, вечно търсещ, малко разочарован, но винаги с поне капчица надежда в джоба и онази-нямаща-утоляване-и-това-си-е-жажда към новото, неоткритото, непознатото
хаос в душата на всеки смислен* млад човек (*онези млади хора, с наличието на живец и душа визирам).
Всяко пътуване е провал,
ако завърналият се
е същият, който е заминал.
Човекът в "Никол слиза по стълбите" е чувствителен, малко мрачен, носталгичен, много влюбен, губи се в себе си, открива се в Нея, умишлено я губи отново, търси друга, друго, другаде, открива се отново... И така до безкрай.
Може да е всеки. Може да си ти.
Половин Брукнерова симфония:
за назидание на синята ти рокля.
А Никол слизаше по стълбите
като по Дюшан.
(...)
Декорите бяха такива:
Виена, квартира, университет,
квартети, скрити цитати от Маяковски,
ноември, Малте Лауридс Бриге,
Антоан Рокантен, "Бардолино",
отегчителни любовници.
Зад сцената се криеше нашата жажда
за недоволство.
(...)
Не трябва никога да бъдеш моя.
Ще те имам завинаги чрез
всички останали жени, които ме
отдалечават от теб и ме приближават
към това, което никога няма да бъдеш.
***
А за дните, в които няма да участвам, ще ти кажа
отново да мислиш за мен като за
ъгъл, през който всичко ново се пречупва, като
за начина на посягане към дръжка
на прозорец, смяната
на сезоните, навиването на часовника.
***
Засях те в моите ниви, построих те по площади,
вградих костите ти в катедрали, от погледа ти
изковах покриви за къщите в моите родни градове,
с миглите ти почиствам снега, навалял по ръката ми,
останала висяща дълго след като си излязла
от геометрията на нейната прегръдка.
Ще заключа плътта ти в този хлад,
в случай че трябва да те създам отново.
***
Подредих онези вечери обратно в себе си
(както тогава нощта се подреждаше пласт по пласт върху нас),
вечерите, когато заспивах в каютата на тялото ти
и сънувах рибите зад стените й;
когато това, което ставаше отвън, не беше,
че дъждът вали, а че просто ние се движим
срещу отдавна неподвижни капки. И събирах минутите (...)
искам отново (...)
да сънувам рибите зад стените на каютата и да
превръщам въздуха в каквото беше.
***
А беше февруари (аз помня), студът
отвън ми беше тесен,
четирите стени на нощта не ме
побираха, а в ъглите им намирах
праха от собствения си разпад и го
слагах под килима.
***
Идваш и димът на очертанията ти се стеле,
наслоява се (...)
по жадните ми бели дробове,
не съм влюбен в теб, а в спасението, което представляваш
***
Омръзна ми
да поддържам връзка от разстояние със себе си
***
Колкото повече дните отминават
толкова по- отскоро те обичам.
Винаги
става все по- рано
за всичко- любовта ни върви
право срещу времето,
както ние вървим
един срещу друг за среща,
за която
и двамата сме подранили.
***
Дланите ти са единствената ми мярка
за време,
пръстите ти са
вечерните часове, които галят
представите ми за зима.
***
(Още треперя над всяка минута,
опитвам да живея без спомени.)
***
Във Флоренция се пристига на свечеряване
и за да се остане завинаги.
***
Налях сутринта в чашата на този град,
пуснах хапчето на слънцето да се разтваря вътре.
***
Тогава снегът бе набразден от всичките значения,
с които го дарявахме (...)
но въпреки него все още са зелени твоите поляни, през
които крача към себе си уморен.
***
не те обичам толкова,
колкото обичам любовта си към теб.
***
Ще дълбаем дълго с пръсти
дъното на любовта си, докато не разберем,
че след това ни чака друго дъно
***
След малка разходка стигнахме до релсите,
по които ще те напусна -
по тях влаковете се ронят
като машинални сълзи.
Напускам те като квартира.
Опразвам те, взимам каквото ми трябва,
чистя ъглите ти и те оставям да пустееш.
(...)
Влюбен съм в началото на любовта ни
и отказвам да приема неговата смърт
(...)
напускам те, за да те намеря отново,
за да се стовариш пак като утро, гилотина
или край на стихотворение.
***
разхвърляните покриви зад прозореца
January 25, 2014
Това ми е от спонтанните книги.
Когато внезапно, малко преди края на работното време на книжарниците, вечно дремещото желание за бягство у мен ме изкарва на улицата. В осем и половина вечерта се сдобивам с „Никол слиза по стълбите“, защото подхожда на натежалото небе, на въртящите се до полуда Wild Mood Swings (The Cure) в ушите ми и на собственото ми слизане към приспиващия се град.
Книгата е закуската на следващото утро.
Липсва музикалност в стиховете и по инерция би трябвало да не успея да ги харесам –оставам си роб на традицията, в поезията се нуждая от ритъм и песен. Обаче не.
Думите са красиви и друго не е нужно. Думите заснемат моменти бягство, моменти младост и мигове споделеност. Разпознавам се в пътищата им. Поезия на прозата е, запазване на ежедневието такова, каквото го живеем на по двайсет-и-няколко. Нащърбено. (Не)влюбено. Бягащо и неритмично. Търсещо.
И ще се препрочита.
Когато внезапно, малко преди края на работното време на книжарниците, вечно дремещото желание за бягство у мен ме изкарва на улицата. В осем и половина вечерта се сдобивам с „Никол слиза по стълбите“, защото подхожда на натежалото небе, на въртящите се до полуда Wild Mood Swings (The Cure) в ушите ми и на собственото ми слизане към приспиващия се град.
Книгата е закуската на следващото утро.
Липсва музикалност в стиховете и по инерция би трябвало да не успея да ги харесам –оставам си роб на традицията, в поезията се нуждая от ритъм и песен. Обаче не.
Думите са красиви и друго не е нужно. Думите заснемат моменти бягство, моменти младост и мигове споделеност. Разпознавам се в пътищата им. Поезия на прозата е, запазване на ежедневието такова, каквото го живеем на по двайсет-и-няколко. Нащърбено. (Не)влюбено. Бягащо и неритмично. Търсещо.
И ще се препрочита.
July 2, 2017
Прекрасно преживяване от Димитър Ганев, добър пример за това как може да се пише елегантна и интелигентна поезия, но не за сметка на онази нежност, която толкова често (дори прекалено често) ни влюбва в стиховете. Приятно-странно, но да нарека книгата "романтчина", няма да означава, че я оценявам негативно. Искам да прочета още много, много от тази димитър-ганева романтичност.
April 17, 2020
"за дните, в които няма да участвам"
"не ми липсваш, някои чувства са просто от разсеяност"
"покрайнините на твоето присъствие"
"но всъщност най-много се страхувам от това затишие,
което никога не е пред буря"
не е съвсем моето, но пък е хубаво от време на време да се припознаеш в нечии чужди редове, когато не се намираш в своите.
"не ми липсваш, някои чувства са просто от разсеяност"
"покрайнините на твоето присъствие"
"но всъщност най-много се страхувам от това затишие,
което никога не е пред буря"
не е съвсем моето, но пък е хубаво от време на време да се припознаеш в нечии чужди редове, когато не се намираш в своите.
September 5, 2021
Безтегловността да се намираш и търсиш в чужди думи - най-голямата радост за съзнанието.
В колко ли истории ще се прероди моето съзнание, докато намери дом под нечия стряха. Автори, като Димитър Ганев, ти напомнят, че домът не е общо кратно, а напротив - копнежи по онова, което не се побира в простите рамки. Че любовта не е красив пейзаж, а редица действия от събиране и изваждане на ясно делими половини, които принадлежат и отделно на своето собствено число.
Намирането не е зависим резултат от търсенето. То е ефект на неспирния сърбеж и допир към един друг по-добър живот, един друг по-добър свят. Към един по-добър теб (и с някой друг).
В колко ли истории ще се прероди моето съзнание, докато намери дом под нечия стряха. Автори, като Димитър Ганев, ти напомнят, че домът не е общо кратно, а напротив - копнежи по онова, което не се побира в простите рамки. Че любовта не е красив пейзаж, а редица действия от събиране и изваждане на ясно делими половини, които принадлежат и отделно на своето собствено число.
Намирането не е зависим резултат от търсенето. То е ефект на неспирния сърбеж и допир към един друг по-добър живот, един друг по-добър свят. Към един по-добър теб (и с някой друг).
December 15, 2021
„Всяко пътуване е провал,
ако завърналият се
е същият, който е заминал.“
***
„Ще те имам завинаги чрез
всички останали жени, които ме
отдалечават от теб и ме приближават
към това, което никога няма да бъдеш.
Няма да престанем да търсим
своето място там, където няма места.“
ако завърналият се
е същият, който е заминал.“
***
„Ще те имам завинаги чрез
всички останали жени, които ме
отдалечават от теб и ме приближават
към това, което никога няма да бъдеш.
Няма да престанем да търсим
своето място там, където няма места.“
March 5, 2014
Рецензията ми на прекрасната "Никол слиза по стълбите" на страниците на "Литературен вестник"
"Много рядко се случва поетичен дебют на българската литературна сцена да се превърне в събитие. Не защото сцената ни е микроскопична и малкото прожекторче, което я осветява, мъждука с кратки примигвания, а понеже ужасно рядко се случва дебютна стихосбирка да привлече погледите на публиката. Във време на книжовна тъмнина, произлязла от хартиените стремления на множество полуграфомани и полуинтелигенти, проблясна редкият блясък на самородния диамант. В този случай името
му е Димитър Ганев. Стихосбирката – „Никол слиза по стълбите”. Препоръчвам да запомните това име, защото съм уверен, че с течение на времето ще го чувате много често. И всеки път ще е
заслужено.
Не крия, че се познавам с младия поет. Бих могъл да съм само горд от такова
приятелство. Още от първата на среща в него видях нещо, което ми напомни за осанката на друг голям поет, открит за света в най-ранна възраст. Говоря, разбира се, за френското дете чудо Артюр Рембо.
Но за разлика от него, сигурен съм, че на Димитър Ганев няма да му е нужна подкрепата на някой наследник на Верлен, за да се издигне в поетичното общество.
Защото Димитър, още с първата си книга, надскочи летвата, поставена от
много други дългогодишни поети. И от това стъпало нагоре съществува само
усъвършенстването във висшия пилотаж на поезията.
Но с какво е толкова специална тази
„Никол слиза по стълбите”, би ме запитал читателят? Отговарям с удоволствие. Първо, Димитър Ганев пише с лекота, присъща на някой обрулен от годините майстор на перото, влачил се безкрайно из тъмната и тежка материя на словото. Второ, той умее да разказва. Още с първата дума те хваща за яката, вдига те и те отвежда до точката в края на книгата, без да си разбрал как се е случило толкова бързо. Това говори за талант на голям и опитен разказвач. И трето, той знае как да опъне точно онези струни в сетивата на читателя, от които да зазвъни прекрасната мелодия на
искрените чувства. С тази книга поетът безцеремонно и изящно ни посочва пътя, по който трябва да се развива българската поезия занапред. И по-умните от нас веднага трябва да отворят опърпаните си тефтери и да започнат да си записват, защото много рядко ни се предоставят такива прекрасни възможности за това. Напълно съм убеден, че не преувеличавам
в думите си. Те са напълно искрени, тъй както и стихотворенията на поета Ганев са искрени до крайност. При него няма да откриете нито един фалшив стон, нито един грешно изсвирен акорд, нито една неискрена нотка, нито фалшивеенето, познато ни от толкова много други събратя по перо. При него ще откриете единствено стърготините на словото, които е изровил от речта и подредил по изящно свой начин.
Накрая ще се завърна в началото и ще кажа отново, че „Никол слиза по стълбите” свети с чистия въглероден блясък на самородния диамант, който ще видят всички, все още зрящи за истинска поезия."
http://www.bsph.org/members/files/pub...
"Много рядко се случва поетичен дебют на българската литературна сцена да се превърне в събитие. Не защото сцената ни е микроскопична и малкото прожекторче, което я осветява, мъждука с кратки примигвания, а понеже ужасно рядко се случва дебютна стихосбирка да привлече погледите на публиката. Във време на книжовна тъмнина, произлязла от хартиените стремления на множество полуграфомани и полуинтелигенти, проблясна редкият блясък на самородния диамант. В този случай името
му е Димитър Ганев. Стихосбирката – „Никол слиза по стълбите”. Препоръчвам да запомните това име, защото съм уверен, че с течение на времето ще го чувате много често. И всеки път ще е
заслужено.
Не крия, че се познавам с младия поет. Бих могъл да съм само горд от такова
приятелство. Още от първата на среща в него видях нещо, което ми напомни за осанката на друг голям поет, открит за света в най-ранна възраст. Говоря, разбира се, за френското дете чудо Артюр Рембо.
Но за разлика от него, сигурен съм, че на Димитър Ганев няма да му е нужна подкрепата на някой наследник на Верлен, за да се издигне в поетичното общество.
Защото Димитър, още с първата си книга, надскочи летвата, поставена от
много други дългогодишни поети. И от това стъпало нагоре съществува само
усъвършенстването във висшия пилотаж на поезията.
Но с какво е толкова специална тази
„Никол слиза по стълбите”, би ме запитал читателят? Отговарям с удоволствие. Първо, Димитър Ганев пише с лекота, присъща на някой обрулен от годините майстор на перото, влачил се безкрайно из тъмната и тежка материя на словото. Второ, той умее да разказва. Още с първата дума те хваща за яката, вдига те и те отвежда до точката в края на книгата, без да си разбрал как се е случило толкова бързо. Това говори за талант на голям и опитен разказвач. И трето, той знае как да опъне точно онези струни в сетивата на читателя, от които да зазвъни прекрасната мелодия на
искрените чувства. С тази книга поетът безцеремонно и изящно ни посочва пътя, по който трябва да се развива българската поезия занапред. И по-умните от нас веднага трябва да отворят опърпаните си тефтери и да започнат да си записват, защото много рядко ни се предоставят такива прекрасни възможности за това. Напълно съм убеден, че не преувеличавам
в думите си. Те са напълно искрени, тъй както и стихотворенията на поета Ганев са искрени до крайност. При него няма да откриете нито един фалшив стон, нито един грешно изсвирен акорд, нито една неискрена нотка, нито фалшивеенето, познато ни от толкова много други събратя по перо. При него ще откриете единствено стърготините на словото, които е изровил от речта и подредил по изящно свой начин.
Накрая ще се завърна в началото и ще кажа отново, че „Никол слиза по стълбите” свети с чистия въглероден блясък на самородния диамант, който ще видят всички, все още зрящи за истинска поезия."
http://www.bsph.org/members/files/pub...
December 19, 2013
Неприлично е да си толкова добър на тази възраст. Прекрасен дебют!
Отдавна не съм имала такъв порив да си купя стихосбирка и не помня кога за последно някоя ме е вълнувала така. Засичала съм Димитър Ганев из листата на "Литературен вестник" и още тогава ме спечели, нямах и колебание, че това малко книжле ще ми легне на синхрона.
Вълнуващо бягство от засядането, от уловката на любовта и щастието, когато мимолетното е най-красиво и разтрепващо и се превръща в монумент.
Недостатъкът е жаждата, която ти оставя краткостта на тези 45 страници, и за първи път се радвам, че чета бавно. От друга страна, препрочитането е желано и необходимо за сетивата.
Отдавна не съм имала такъв порив да си купя стихосбирка и не помня кога за последно някоя ме е вълнувала така. Засичала съм Димитър Ганев из листата на "Литературен вестник" и още тогава ме спечели, нямах и колебание, че това малко книжле ще ми легне на синхрона.
Вълнуващо бягство от засядането, от уловката на любовта и щастието, когато мимолетното е най-красиво и разтрепващо и се превръща в монумент.
Недостатъкът е жаждата, която ти оставя краткостта на тези 45 страници, и за първи път се радвам, че чета бавно. От друга страна, препрочитането е желано и необходимо за сетивата.
January 6, 2014
„Гледахме този бездарен залез, а/ после как мракът чупи прозорците”. Така започва дебютът на Димитър Ганев в поезията и продължава съвсем не бездарно, но чупещо разни предразсъдъци за младите поети, които уж не можели да пишат... Съвсем скромно ще предложа да преосмислиш това становище като прочетеш няколко странички от „Никол слиза по стълбите” (което, между другото, е страхотен избор на заглавие). Разбира се, аз съвсем не съм мерило за добра поезия, оттам и скромността, но все пак ми се струва, че тази стихосбирка има своите неоспорими качества. Езикът е едно, а после градовете и любовта.
Прочети повече тук: http://www.chetecut.com/2014/01/blog-...
Прочети повече тук: http://www.chetecut.com/2014/01/blog-...
August 7, 2014
...
Аз съм у дома си
навсякъде, стига да не съм там за дълго,
мога да живея навсякъде,
преди да ми стане твърде познато,
не съм нищо повече от корифей на отсъствието.
Датите на най-хубавите дни
са написани на поредните билети,
най-вълнуващият град е неизброденият, както най-
уютната стая е още необзаведената и
най-любимата жена е следващата, защото най-
добрият начин на живот е винаги новият,
а аз съм все повече себе си,
когато отново съм вече друг.
Аз съм у дома си
навсякъде, стига да не съм там за дълго,
мога да живея навсякъде,
преди да ми стане твърде познато,
не съм нищо повече от корифей на отсъствието.
Датите на най-хубавите дни
са написани на поредните билети,
най-вълнуващият град е неизброденият, както най-
уютната стая е още необзаведената и
най-любимата жена е следващата, защото най-
добрият начин на живот е винаги новият,
а аз съм все повече себе си,
когато отново съм вече друг.
Read
December 25, 2014Не е лоша.
Ще я оставя без звезди. Засега.
Ще я оставя без звезди. Засега.
February 19, 2014
Много добра и проницателна поезия!
February 10, 2016
Впечатляващ дебют.. ще има да си ги препрочитам повечето стихове.. много ми допаднаха. Определено Димитър Ганев има потенциал, очаквам следващи книги от него с интерес :)
July 6, 2014
Неприлично добро п��падение...
November 1, 2014
"Всяко пътуване е провал,
ако завърналият се
е същият, който е заминал."
ако завърналият се
е същият, който е заминал."
Displaying 1 - 17 of 17 reviews