What do you think?
Rate this book
18 Kilometer bis Ljubljana (Transfer Bibliothek)
"Das Leben ist ein Sonntagnachmittag, wie Radovan sagen würde. Lang und langweilig, und nimmt ein schlimmes Ende."
Widerwillig kehrt Marko in seine alte Heimat zurück. In Fužine, dem Vorort von Ljubljana, ist nichts mehr so, wie es war. Die Leute hängen nicht mehr in Trainingsanzügen vor dem Block ab. Die Jugendlichen beschmieren keine Aufzüge mehr und sehen jetzt aus wie brave Geklonte. Er gehört nicht mehr hierher und fühlt sich wie ein Außerirdischer. Seine Freunde sind Junkies oder zum Islam konvertiert, sein Vater hat einen Tumor und tut so, als ginge ihm das am Arsch vorbei. Nach zehn Jahren in der bosnischen Provinz bei Oma und Opa und nach einer unglücklichen Liebe zu einer abgefahrenen Muslimin versucht er dort, wo er nie zu Hause war, seinen Platz zu finden.
Widerwillig kehrt Marko in seine alte Heimat zurück. In Fužine, dem Vorort von Ljubljana, ist nichts mehr so, wie es war. Die Leute hängen nicht mehr in Trainingsanzügen vor dem Block ab. Die Jugendlichen beschmieren keine Aufzüge mehr und sehen jetzt aus wie brave Geklonte. Er gehört nicht mehr hierher und fühlt sich wie ein Außerirdischer. Seine Freunde sind Junkies oder zum Islam konvertiert, sein Vater hat einen Tumor und tut so, als ginge ihm das am Arsch vorbei. Nach zehn Jahren in der bosnischen Provinz bei Oma und Opa und nach einer unglücklichen Liebe zu einer abgefahrenen Muslimin versucht er dort, wo er nie zu Hause war, seinen Platz zu finden.
315 pages, Kindle Edition
First published April 1, 2021
7 people are currently reading
246 people want to read
About the author
Goran Vojnović
21 books124 followersGoran Vojnović (rojen leta 1980 v Ljubljani) je filmski in televizijski režiser in scenarist. režiral je tri kratke filme (Fužine zakon, Sezona 90/91, Moj sin, seksualni manijak), z Markom Šantićem pa napisal scenarij za film Sretan put Nedine, ki je osvojil nagrado Srce Sarajeva in bil nominiran za nagrado evropske filmske akademije.
Kot filmski publicist sodeluje s številnimi filmskimi revijami in časopisom Dnevnik, kolumne pa objavlja na literarnem spletnem portalu beletrina.si in v študentski reviji Element. Leta 1998 je v samozaložbi izdal pesniško zbirko Lep je ta svet. Čefurji raus! je njegov prozni prvenec.
Kot filmski publicist sodeluje s številnimi filmskimi revijami in časopisom Dnevnik, kolumne pa objavlja na literarnem spletnem portalu beletrina.si in v študentski reviji Element. Leta 1998 je v samozaložbi izdal pesniško zbirko Lep je ta svet. Čefurji raus! je njegov prozni prvenec.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 35 reviews
May 13, 2024
На Балканите идентичността е щекотлива тема с много отговори наведнъж, някои от които - на пръв поглед взаимоизключващи се. Балкански синдром е бясната свръхактивност без фокус и без крайна цел. Както и парализата и интелектуалният ступор, докато животът минава край теб, а умът се гърчи нерешително насред всички възможни сценарии, неспособен да избере и да измъкне от змийското кълбо поне един и да го задържи.
Умее го Войнович, това балканското. С усмивка и през стиснати зъби - когато залпът от витиевати псувни
“майсторски клас” прикрива неумението да изречеш най-простичкото и най-истинското, и те превръща по най-изобретателни начини и форми в страхливец.
Финалът не е силата на Войнович, но Джорджич иначе е як тип, когото ти се ще да не познаваш, защото никога няма да порасне.
Умее го Войнович, това балканското. С усмивка и през стиснати зъби - когато залпът от витиевати псувни
“майсторски клас” прикрива неумението да изречеш най-простичкото и най-истинското, и те превръща по най-изобретателни начини и форми в страхливец.
Финалът не е силата на Войнович, но Джорджич иначе е як тип, когото ти се ще да не познаваш, защото никога няма да порасне.
August 10, 2021
5/5. Čefurji raus sedaj izpadejo kot prolog v Đorđić se vrača. Vojnović se je izboljšal, vrhunec predstavljajo nežno ironično-sarkastično ciničnimi samogovori glavnega junaka Marka, ne zanemariti pa gre niti izvrstnih dialoških sabljanj z očetom Radovanom. Snidenja blokovske druščine po desetletni odsotnosti (recimo "fužinski degetoizaciji") zanj izpadajo kot blede reanimacije preteklega in doživetega, medtem ko bi prijatelji, kolegi, znanci in navsezadnje starši radi nadaljevali s takšnim življenjem, ki je po njegovem nenadnem odhodu "tamo dole" zamrznilo. Marko se še vedno išče, mi bralci pa smo (zdaj) njegovi najboljši prijatelji. Morda je tudi on naš najboljši.
Read
June 13, 2021Zakaj je ta knjiga boljša od prejšnjih dveh in zakaj je še vedno traljavo napisana
Ker se avtor končno ne opravičuje med vrsticami za svoj jezik z nekimi nenehnimi narekovaji pa ležečim tiskom pa kajjazvemčemše. Ker likom, ki živijo južno od Kolpe, pusti, da govorijo, kot govorijo, ne pa da vsi govorijo slovensko in v svojem maternem jeziku v ležečem tisku izgovarjajo kulturološko izstopajoče ter karakterja razvijajoče fraze, tako imenovane mimetične klišeje, tako da bralka ja ve, da gre za latentno večjezičnost, a ji gre avtor prijazno na roko (ali na jezik) s tem, da zadevo površinsko posloveni, čeprav se zdi, da gre še samemu sebi na kurac zaradi tega.
Itak, da pri vsem tem igra veliko vlogo založba in njena stališča in itak da si zdaj lahko vsi skupaj bolj privoščijo, da bodo ljudje pač imeli še večje težave z razumevanjem kot doslej, vse je to jasno...
Je pa vseeno kar nekaj cringe momentov ravno pri tem maternem jeziku, ki ga ni nihče jezikovno pregledal, vsaj v kolofonu ni zabeleženo pa tudi bere se tako, iz avtorjevih intervjujev pa vemo, da sta prej neslovenski del besedil lektorirala kar starša, ker je lektura itak mačji kašalj, ta cringe pa se lahko vedno karakterno argumentira s tem, da protagonist pač ne zna slovnice, valda. Tako pa dobimo đe z ba kot tri besede, sasrećom in samnom kot eno, čeprav sa njom kot dve in podobno. Konsistentnost pač ni močnejša stran teh likov, ki so itak stereotipi, ki se trudijo dokazati, da niso, potem pa iz inata so, samo zato, ker si že v osnovi pomislila, da so, in že vejo, kaj si misliš, da oni mislijo:
Ker se avtor končno ne opravičuje med vrsticami za svoj jezik z nekimi nenehnimi narekovaji pa ležečim tiskom pa kajjazvemčemše. Ker likom, ki živijo južno od Kolpe, pusti, da govorijo, kot govorijo, ne pa da vsi govorijo slovensko in v svojem maternem jeziku v ležečem tisku izgovarjajo kulturološko izstopajoče ter karakterja razvijajoče fraze, tako imenovane mimetične klišeje, tako da bralka ja ve, da gre za latentno večjezičnost, a ji gre avtor prijazno na roko (ali na jezik) s tem, da zadevo površinsko posloveni, čeprav se zdi, da gre še samemu sebi na kurac zaradi tega.
Itak, da pri vsem tem igra veliko vlogo založba in njena stališča in itak da si zdaj lahko vsi skupaj bolj privoščijo, da bodo ljudje pač imeli še večje težave z razumevanjem kot doslej, vse je to jasno...
Je pa vseeno kar nekaj cringe momentov ravno pri tem maternem jeziku, ki ga ni nihče jezikovno pregledal, vsaj v kolofonu ni zabeleženo pa tudi bere se tako, iz avtorjevih intervjujev pa vemo, da sta prej neslovenski del besedil lektorirala kar starša, ker je lektura itak mačji kašalj, ta cringe pa se lahko vedno karakterno argumentira s tem, da protagonist pač ne zna slovnice, valda. Tako pa dobimo đe z ba kot tri besede, sasrećom in samnom kot eno, čeprav sa njom kot dve in podobno. Konsistentnost pač ni močnejša stran teh likov, ki so itak stereotipi, ki se trudijo dokazati, da niso, potem pa iz inata so, samo zato, ker si že v osnovi pomislila, da so, in že vejo, kaj si misliš, da oni mislijo:
Ampak ko bodo uleteli cajkani, bom jaz začel pet.
»Slovenija, od kod lepote tvoje ...«
Kaka scena bo to, res. Cajkani ne bodo vedli, ali bi me mlatili ali pa bi se usedli in gledali ta cirkus. Jaz pa bom stopil na mizo, dvignil tri prste v zrak in ...
»Slovenija! Slovenija!«
Ma rusvaj živi bo, garant! [...] Jaz bom, da jih vse še malo poprcam pa da res nobenemu več ne bo jasno, kaj se dogaja, obrnil ploščo.
»Raaatko Mlaaadić! Raaatko Mladić!«
Že zdaj vem, da se bo ta zgodba tako končala. Ker se, jebiga, ta zgodba ne more končat drugače.
May 1, 2021
Priporočam v branje. Čefurji so bili sicer meni osebno za odtenek boljši. Morda so me takrat prepričali z drugačnostjo, svežino.
December 12, 2021
Mogoče ni bil peder, Slovenc je bil pa definitivno. Ker samo Slovenc lahko verjame, da ima v Konjicah vse.
May 15, 2023
Đorđiću, smorio si me. Sori, al stvarno si me smorio. Vidi samo koliko mi je trebalo da te iščitam. To ti govori sve, ne trebam ti ništa više ni reći.
June 5, 2023
"Život ti je nedeljno popodne, kao što bi rekao Radovan. Dug je i dosadan i loše završava."
August 15, 2023
Ein hervorragender Roman für junge Erwachsene
Worum geht’s?
Um nicht ins Gefängnis zu müssen, kehrt Marko nach Fuzine in seine alte Heimat zurück. Aber dort ist nichts mehr so, wie es früher war. Nicht nur der Ort selbst hat sich verändert, auch die Leute von früher sind anders geworden. Zudem hat sein Vater einen Tumor und will sich dies nicht eingestehen. Wird Marko hier wieder Fuß fassen können?
Meine Meinung:
Der Roman „18 km bis Ljubljana“ (Folio Verlag, 08/2023) von Goran Vojnovic hat mich zuerst vom Titel und Cover her angesprochen, da meine Oma aus einem Ort in der Nähe von Ljubljana kommt und daher auch ein Teil meiner Wurzeln dort verankert sind. Und auch der Klappentext war vielversprechend. Ich habe einen Roman erwartet, der mich geistreich und mit Wortwitz unterhält. Allerdings muss ich sagen, dass ich mit dem Schreibstil leider nicht so zurechtgekommen bin, da doch viel Slang und ein großer Teil Jugendsprache eingeflossen sind, die mir dann doch teils zu grob und derb war.
Wobei dieser Sprachstil gut zu Marko, dem Hauptprotagonisten, passt, der in seinen 20ern ist. In dem Roman geht es um die Perspektivlosigkeit von Marko und seinen gleichaltrigen Freunden. Um die Suche nach einem Platz im Leben. Und auch darum, wie der Aufenthalt im Häfen, dem dortigen Gefängnis, das Leben der Insassen ändert. Einige seiner Freunde und Bekannten sind in die Drogenszene abgerutscht, wie z.B. Aco. Marko selbst ging von zu Hause weg, aber war auch andernorts immer ein Fremder und musste und wollte aus mehreren Gründen wieder zurück in sein Elternhaus.
Was mir gut gefallen hat ist, wie der Familienzusammenhalt dargestellt wird. Wie wichtig Marko die Familie ist, vor allem als sein Vater krank wird. Und auch, wie der Vater mit der Krankheit umgeht und sich um seine Frau sorgt. Ebenso die Dialoge von Marko und seinem Vater, die sich um Belanglosigkeiten drehten, um nicht auf den Punkt kommen zu müssen. All dies ist realistisch und authentisch. Dann Markos Rückblicke in die Vergangenheit zu Alma, seiner ersten Liebe. Die typische Liebesbeziehung zwischen zwei Jugendlichen, real und gut beschrieben. Für mich war an dem Roman das Problem wirklich der Sprachstil; durch diesen kam die Geschichte nicht so bei mir an, wie sie das bestimmt bei Twens tun würde. Und auch den Protagonisten kam ich nicht wirklich nahe, was ich im Nachhinein schade finde, da die Geschichte in meinen Augen viel Potenzial für Emotionen und Aha-Momente hat. Daher war das Buch für mich zwar gut, für jüngere Erwachsene ist es aber sicherlich emotionaler, lustiger und zu Herzen gehender, da diese dem Hauptprotagonisten einfach näher sind. Daher eine Leseempfehlung für alle Menschen in ihren 20ern, die reden und denken wir Marko. Mich hat das Buch leider nicht ganz so mitgerissen, wie ich es mir gewünscht und vom Klappentext her erhofft habe.
Fazit:
„18 km bis Ljubljana“ von Goran Vojnovic ist ein Roman für junge Erwachsene. Der Schreibstil entspricht dem Hauptprotagonisten Marko, der in seinen 20ern ist. Der Autor schreibt so, wie Menschen in diesem Alter reden und denken und trifft damit genau deren Stil. Auch die Handlung ist spannend. Es geht darum, seinen Platz in der Welt zu finden. Es geht um Krankheit und Familienzusammenhalt und um das Fehlen einer Perspektive. Die Charaktere sind gut gewählt, lediglich der Schreibstil konnte mich nicht packen, sodass das Buch bei mir nicht so angekommen ist, wie es wohl bei jüngeren Menschen ankommt, obwohl mir die Grundzüge und die Geschichte wirklich gut gefallen haben. Aber da ich mit Markos Sprache nicht viel anfangen konnte, ging mir der Roman nicht so zu Herzen, wie es hätte sein können.
Dennoch gute 3 Sterne von mir und eine klare Leseempfehlung für alle junge Erwachsene!
Worum geht’s?
Um nicht ins Gefängnis zu müssen, kehrt Marko nach Fuzine in seine alte Heimat zurück. Aber dort ist nichts mehr so, wie es früher war. Nicht nur der Ort selbst hat sich verändert, auch die Leute von früher sind anders geworden. Zudem hat sein Vater einen Tumor und will sich dies nicht eingestehen. Wird Marko hier wieder Fuß fassen können?
Meine Meinung:
Der Roman „18 km bis Ljubljana“ (Folio Verlag, 08/2023) von Goran Vojnovic hat mich zuerst vom Titel und Cover her angesprochen, da meine Oma aus einem Ort in der Nähe von Ljubljana kommt und daher auch ein Teil meiner Wurzeln dort verankert sind. Und auch der Klappentext war vielversprechend. Ich habe einen Roman erwartet, der mich geistreich und mit Wortwitz unterhält. Allerdings muss ich sagen, dass ich mit dem Schreibstil leider nicht so zurechtgekommen bin, da doch viel Slang und ein großer Teil Jugendsprache eingeflossen sind, die mir dann doch teils zu grob und derb war.
Wobei dieser Sprachstil gut zu Marko, dem Hauptprotagonisten, passt, der in seinen 20ern ist. In dem Roman geht es um die Perspektivlosigkeit von Marko und seinen gleichaltrigen Freunden. Um die Suche nach einem Platz im Leben. Und auch darum, wie der Aufenthalt im Häfen, dem dortigen Gefängnis, das Leben der Insassen ändert. Einige seiner Freunde und Bekannten sind in die Drogenszene abgerutscht, wie z.B. Aco. Marko selbst ging von zu Hause weg, aber war auch andernorts immer ein Fremder und musste und wollte aus mehreren Gründen wieder zurück in sein Elternhaus.
Was mir gut gefallen hat ist, wie der Familienzusammenhalt dargestellt wird. Wie wichtig Marko die Familie ist, vor allem als sein Vater krank wird. Und auch, wie der Vater mit der Krankheit umgeht und sich um seine Frau sorgt. Ebenso die Dialoge von Marko und seinem Vater, die sich um Belanglosigkeiten drehten, um nicht auf den Punkt kommen zu müssen. All dies ist realistisch und authentisch. Dann Markos Rückblicke in die Vergangenheit zu Alma, seiner ersten Liebe. Die typische Liebesbeziehung zwischen zwei Jugendlichen, real und gut beschrieben. Für mich war an dem Roman das Problem wirklich der Sprachstil; durch diesen kam die Geschichte nicht so bei mir an, wie sie das bestimmt bei Twens tun würde. Und auch den Protagonisten kam ich nicht wirklich nahe, was ich im Nachhinein schade finde, da die Geschichte in meinen Augen viel Potenzial für Emotionen und Aha-Momente hat. Daher war das Buch für mich zwar gut, für jüngere Erwachsene ist es aber sicherlich emotionaler, lustiger und zu Herzen gehender, da diese dem Hauptprotagonisten einfach näher sind. Daher eine Leseempfehlung für alle Menschen in ihren 20ern, die reden und denken wir Marko. Mich hat das Buch leider nicht ganz so mitgerissen, wie ich es mir gewünscht und vom Klappentext her erhofft habe.
Fazit:
„18 km bis Ljubljana“ von Goran Vojnovic ist ein Roman für junge Erwachsene. Der Schreibstil entspricht dem Hauptprotagonisten Marko, der in seinen 20ern ist. Der Autor schreibt so, wie Menschen in diesem Alter reden und denken und trifft damit genau deren Stil. Auch die Handlung ist spannend. Es geht darum, seinen Platz in der Welt zu finden. Es geht um Krankheit und Familienzusammenhalt und um das Fehlen einer Perspektive. Die Charaktere sind gut gewählt, lediglich der Schreibstil konnte mich nicht packen, sodass das Buch bei mir nicht so angekommen ist, wie es wohl bei jüngeren Menschen ankommt, obwohl mir die Grundzüge und die Geschichte wirklich gut gefallen haben. Aber da ich mit Markos Sprache nicht viel anfangen konnte, ging mir der Roman nicht so zu Herzen, wie es hätte sein können.
Dennoch gute 3 Sterne von mir und eine klare Leseempfehlung für alle junge Erwachsene!
June 15, 2021
Mislim, da mi je bila celo bolj všeč kot Čefurji. Prav čutiš stisko mladih (pa tudi ne tako mladih), kako so razseljeni med dva (ali celo več) svetova. Nikjer niso prav doma. Nikjer jih ne vzamejo za svoje. Ne najdejo svojega mesta. In poleg te razdrobljenosti, še "mikro" razdrobljenost. Tudi v Bosni gre delitev naprej. Srbi, Muslimani ... kje si, s kom si ...
Niti med košarkarskim prvenstvom se ne more odločiti, za koga bi navijal. Hkrati tudi družinska drama, spoznanje, da sta si z očetom bližje kot si je mislil.
Niti med košarkarskim prvenstvom se ne more odločiti, za koga bi navijal. Hkrati tudi družinska drama, spoznanje, da sta si z očetom bližje kot si je mislil.
This entire review has been hidden because of spoilers.
July 3, 2022
Đorđić se vraća iz Bosne u Sloveniju. U Ljubljani se promijenilo puno toga od njegovog odlaska, ali njegovi prijatelji se nisu. Svi su zapeli. Fali mi mrvica pozitive u romanu. Barem neki hepi end na kraju. Zar je asimilacija tako loša? Kao pozitivni primjeri čefurja koji su uspjeli su samo Dragić i Dončić. Da je izvukao barem još jednoga. Barem još Marka. Dala bih čistu peticu plus.
April 15, 2022
3,5 ⭐️
May 19, 2021
INTERVJU Z GORANOM ...
https://www.delo.si/nedelo/goran-vojn...
https://www.delo.si/nedelo/goran-vojn...
August 11, 2021
Brala sem obe zaporedoma, Čefurje prav tako prvič. Prvo sem končala in takoj nadaljevala z drugo. Ne delujeta kot dve knjigi, kar je dobro.
June 25, 2024
Напоследък се опитвам по-лично да опозная националните комплекси на страните от Балканите, чрез локална литература и нямаше как да пропусна Горан Войнович. Автор, навлякъл си проблеми със словенската полицията, заради дебютния си роман.
Преди да започнете тази книга обаче, трябва да знаете, че тя не изповядва традиционни европеиски ценности, не е и книга в подкрепа на единна Югославия и носталгия към соца. Това е роман за изгубените постсъвтски синове на Европа. Това е груба, улична реч на омразата, срещу всички и всичко - включително иронични прояви на автоагресия от главния герой. Това е книга за объркания емигрант, за "чефура" от Любляна.
Горан Войнович е създал произведение, което удря като плесница и оставя метален вкус в устата. Няма да хареса на всеки, дори бих казал, че няма да хареса на пивечето читатели. Марко Джорджич и приятелите му, не са учтиви момчета, които искате да срещнете на улицата вечер. Неприятни са, груби и агресивни. Не ги харесвам, но ги разбирам и знам какво е да се чувстваш изгубен в балканския нихилизъм. Джорджич и много от нас са поколението Х за региона и израснахме без указателни табели и отъпкани пътеки. Уморени сами да си проправят пътя в неизвестното и посочили среден пръст на света.
Именно затова тази книга е важна и трябва да се прочете. За Балканите тя е това, което е "По пътят" за битническа Америка или "Трейнспотинг" за шотландските младежи от края на миналия век.
И последно, на финала, да не пропусна, че превода на Лилия Мързликар, ако не най-добрия, то е от най-добрите, които съм чел. Предава грубият, хулигански език, без да изглежда неестествено, както при много други подобни книги. Вде едно сте уловили разговор за политика между футболни ултраси в кварталния бар. Нито в един момент не съм се чудил, дали разговорът не е звучал различно в оригинал. За мен, това е езикът на чефурите и тя ми го преразказа съвършенно.
Преди да започнете тази книга обаче, трябва да знаете, че тя не изповядва традиционни европеиски ценности, не е и книга в подкрепа на единна Югославия и носталгия към соца. Това е роман за изгубените постсъвтски синове на Европа. Това е груба, улична реч на омразата, срещу всички и всичко - включително иронични прояви на автоагресия от главния герой. Това е книга за объркания емигрант, за "чефура" от Любляна.
Горан Войнович е създал произведение, което удря като плесница и оставя метален вкус в устата. Няма да хареса на всеки, дори бих казал, че няма да хареса на пивечето читатели. Марко Джорджич и приятелите му, не са учтиви момчета, които искате да срещнете на улицата вечер. Неприятни са, груби и агресивни. Не ги харесвам, но ги разбирам и знам какво е да се чувстваш изгубен в балканския нихилизъм. Джорджич и много от нас са поколението Х за региона и израснахме без указателни табели и отъпкани пътеки. Уморени сами да си проправят пътя в неизвестното и посочили среден пръст на света.
Именно затова тази книга е важна и трябва да се прочете. За Балканите тя е това, което е "По пътят" за битническа Америка или "Трейнспотинг" за шотландските младежи от края на миналия век.
И последно, на финала, да не пропусна, че превода на Лилия Мързликар, ако не най-добрия, то е от най-добрите, които съм чел. Предава грубият, хулигански език, без да изглежда неестествено, както при много други подобни книги. Вде едно сте уловили разговор за политика между футболни ултраси в кварталния бар. Нито в един момент не съм се чудил, дали разговорът не е звучал различно в оригинал. За мен, това е езикът на чефурите и тя ми го преразказа съвършенно.
May 4, 2024
Напрегнат вътрешен монолог и един герой, който е в перманентна непригодност да се почувства припознат, принадлежен към културния код на някоя от страните, останали след разпадането на Югославия.
Да, Марко Джорджич е лошо момче. Но и посвоему добър син. Марко Джорджич умее да наблюдава какво се случва наоколо му без да си прави илюзии. Умее и да се самонаблюдава иронично. И винаги се влюбва в неподходящите момичета – което не е чак толкова трудно в регион, все още разкъсван от етнически, религиозни и поствоенни опити да се самоопределиш.
Марко се връща в дома на родителите си в Словения след като е бил изпратен за няколко години при роднини в Босна. Все едно къде живее, той винаги се озовава в ситуацията на самотен бунтар, навсякъде е чужденец в най-оголения, екзистенциален смисъл на думата.
Езикът на Джорджич е ярък и наелектризиращ конгломерат от каламбури, уличен сленг и елиптични фрази. И не може да те остави безразличен. Все едно дали почти се е влюбил, дали бъбри с приятел от детинство или неловко предъвква обичта си край болничното легло на баща си, Марко Джорджич успява да те накара едновременно да се смееш и да преглъщаш по-шумно от обикновено. Защото живее пълнокръвно - търси мястото си в живота с хъс и малко напук. Както вероятно оцеляваме всички тук, на Балканите.
И изключителен финал!
Горан Войнович (почти като във филма Another round на Винтерберг) оставя героя си високо във въздуха, в полет, на границата между гравитацията на Земята и куража да излезеш от орбитата на всекидневието, каквото и да ти струва.
(Отделно браво на преводачката Лилия Мързликар!)
Да, Марко Джорджич е лошо момче. Но и посвоему добър син. Марко Джорджич умее да наблюдава какво се случва наоколо му без да си прави илюзии. Умее и да се самонаблюдава иронично. И винаги се влюбва в неподходящите момичета – което не е чак толкова трудно в регион, все още разкъсван от етнически, религиозни и поствоенни опити да се самоопределиш.
Марко се връща в дома на родителите си в Словения след като е бил изпратен за няколко години при роднини в Босна. Все едно къде живее, той винаги се озовава в ситуацията на самотен бунтар, навсякъде е чужденец в най-оголения, екзистенциален смисъл на думата.
Езикът на Джорджич е ярък и наелектризиращ конгломерат от каламбури, уличен сленг и елиптични фрази. И не може да те остави безразличен. Все едно дали почти се е влюбил, дали бъбри с приятел от детинство или неловко предъвква обичта си край болничното легло на баща си, Марко Джорджич успява да те накара едновременно да се смееш и да преглъщаш по-шумно от обикновено. Защото живее пълнокръвно - търси мястото си в живота с хъс и малко напук. Както вероятно оцеляваме всички тук, на Балканите.
И изключителен финал!
Горан Войнович (почти като във филма Another round на Винтерберг) оставя героя си високо във въздуха, в полет, на границата между гравитацията на Земята и куража да излезеш от орбитата на всекидневието, каквото и да ти струва.
(Отделно браво на преводачката Лилия Мързликар!)
September 2, 2024
"Komšija Bole je jednom rekao da "mi čefuri svake godine idemo na odmor u vlastitu traumu." Bila je to kao fora, samo bilo je istina. Jer sve južnjake je dole čekalo sve ono zbog čega su išli gore. Sve j*bancije su ih svakog prvog maja, avgusta, Božića ili Uskrsa dočekale spremne i naj*bale im se mile majke. Podsetile ih šta ih je oteralo od vlastitog doma."
Mnogo toga imam za reći, što se tiče ove knjige. Htjela sam sačekati da se vratim u Sloveniju da je pročitam u originalu, no kada sam je vidjela u knjižari, jednostavno nisam mogla odoljeti, znajući koliko mi se prva knjiga svidjela.
Sve vrijeme dok sam je čitala, sam vjerovala da ću joj dati 3 zvjezdice, iako me je kraj posebno potresao, no, znajući da sam prvoj knjizi dala 4, ova bi morala imati 3. Mislim da je prevod Geopoetike dobro prenijeo sentimente iz prve knjige. No, taj isti jednostavan, pomalo vulgaran jezik te radnja, su u ovom djelu dovedeni do nivoa u kojem je, bar za mene, u nekim dijelovima djelo postalo nečitljivo. Prosto mi nije realno da glavni lik, nakon 10 godina, kao dvadesetosmogodišnja odrasla osoba, ima ista razmišljanja kao kad je imao osamnaest. Znam da i to ima svoju funkciju, no prosto mi je smetalo tokom čitanja. Takođe, smetao mi je manjak dosljednosti u prevođenju - Đorđić i njegova porodica bi trebali sve vrijeme govoriti ijekavicom, gledajući na to odakle su, a mislim da je to bitno, znajući ulogu jezika u prvoj knjizi te i ovdje.
Sve u svemu, još jedno uspješno Vojnovićevo ostvarenje. Mislim da je nastavak bio sasvim potreban. Niko do sada nije mogao tako efikasno i univerzalno prenijeti osjećanja jednog čefura kao on. Za to sam mu veoma zahvalna.
Mnogo toga imam za reći, što se tiče ove knjige. Htjela sam sačekati da se vratim u Sloveniju da je pročitam u originalu, no kada sam je vidjela u knjižari, jednostavno nisam mogla odoljeti, znajući koliko mi se prva knjiga svidjela.
Sve vrijeme dok sam je čitala, sam vjerovala da ću joj dati 3 zvjezdice, iako me je kraj posebno potresao, no, znajući da sam prvoj knjizi dala 4, ova bi morala imati 3. Mislim da je prevod Geopoetike dobro prenijeo sentimente iz prve knjige. No, taj isti jednostavan, pomalo vulgaran jezik te radnja, su u ovom djelu dovedeni do nivoa u kojem je, bar za mene, u nekim dijelovima djelo postalo nečitljivo. Prosto mi nije realno da glavni lik, nakon 10 godina, kao dvadesetosmogodišnja odrasla osoba, ima ista razmišljanja kao kad je imao osamnaest. Znam da i to ima svoju funkciju, no prosto mi je smetalo tokom čitanja. Takođe, smetao mi je manjak dosljednosti u prevođenju - Đorđić i njegova porodica bi trebali sve vrijeme govoriti ijekavicom, gledajući na to odakle su, a mislim da je to bitno, znajući ulogu jezika u prvoj knjizi te i ovdje.
Sve u svemu, još jedno uspješno Vojnovićevo ostvarenje. Mislim da je nastavak bio sasvim potreban. Niko do sada nije mogao tako efikasno i univerzalno prenijeti osjećanja jednog čefura kao on. Za to sam mu veoma zahvalna.
July 28, 2024
Джорджич се връща винаги чужд: https://knigolandia.info/djordjich-se...
Трудно се чете „Джорджич се връща“, като движение по разбит път. Езикът, който Войнович някак отстранено предава, е езикът на отхвърлянето, на простащината, на агресията, а миговете доброта и приемане са заринати под тоновете самодоволна грубост. Неговите герои не са литературни, те са сякаш извадени от истинския живот, те са типът хора, за които обичайно не се пишат книги, най-много някой ръбат и мрачен социалнокритикарски филм за обикаляне по фестивали да се направи. Те са постоянно в движение без цел, в един момент може да пренасят контрабанда през границата, в другия да си заплашват семействата за 200 евро плата, а могат и да отхвърлят всички норми и да завъртят луда любов с мюсюлманка, удряйки по все така тежките табута в проливалите кръвта си взаимно бивши югославски републики. Там религията все още носи потенциал да разпали фанатизъм у всеки, за когото само вярата не е достатъчна: „Санел отново откачаше. Тая негова религия беше дрога лошо качество. Понеже с религията не можеше да се надруса толкова, колкото имаше нужда. Не можеше да си удвои дозата, когато трябваше. Не можеше да се моли по десет пъти на ден и да си реши проблема.“ И пак там да си свой е най-важното – но е толкова лесно да се почувстваш чужд.
ICU Publishing
https://knigolandia.info/djordjich-se...
Трудно се чете „Джорджич се връща“, като движение по разбит път. Езикът, който Войнович някак отстранено предава, е езикът на отхвърлянето, на простащината, на агресията, а миговете доброта и приемане са заринати под тоновете самодоволна грубост. Неговите герои не са литературни, те са сякаш извадени от истинския живот, те са типът хора, за които обичайно не се пишат книги, най-много някой ръбат и мрачен социалнокритикарски филм за обикаляне по фестивали да се направи. Те са постоянно в движение без цел, в един момент може да пренасят контрабанда през границата, в другия да си заплашват семействата за 200 евро плата, а могат и да отхвърлят всички норми и да завъртят луда любов с мюсюлманка, удряйки по все така тежките табута в проливалите кръвта си взаимно бивши югославски републики. Там религията все още носи потенциал да разпали фанатизъм у всеки, за когото само вярата не е достатъчна: „Санел отново откачаше. Тая негова религия беше дрога лошо качество. Понеже с религията не можеше да се надруса толкова, колкото имаше нужда. Не можеше да си удвои дозата, когато трябваше. Не можеше да се моли по десет пъти на ден и да си реши проблема.“ И пак там да си свой е най-важното – но е толкова лесно да се почувстваш чужд.
ICU Publishing
https://knigolandia.info/djordjich-se...
October 29, 2022
Iskreno očekivao sam više od knjige jer sam se nadao da je ovo jedna od knjiga iz Frakturinog nakladničkog niza koja je stvarno izvrsna. Privukla me priča o nepostojanju vlastitog mjesta u svijetu i zakašnjelom odrastanju, točnije odbijanju odrastanja koje nikada ne ostaje na odbijanju koje čovjeka ne sustigne, kad-tad dođe faza suočavanja s životnim problemima koje može riješiti samo pojedinac kojem se oni dešavaju, u konkretnom slučaju ovog romana, samo Marko. Ono što me izuzetno smetalo tiče se pripovjedača. Njegova komunikacija zasnovana na prostaklucima autentična je jer se nalazi u društvu otpadnika, dripaca, ali ponekad ustrajava na takvoj komunikaciji da bi sebe odredio više kao buntovnika, iako je i sam svjestan da sebe jedino može odrediti kao onog koji se nije odredio, snašao u životu. Također pripovjedač se roditeljima obraća imenom, što nekad može biti uvjerljivo kao vrsta emotivne distance ili izraza poštovanja, a nekada, pogotovo u emotivno snažnim scenama, strši i nije prikladan odgovor na situaciju. Pohvalio bih upletenost košarke u roman jer je finale Europskog prvenstva 2017. upravo sabralo dvije reprezentacije između kojih je Marko razjedinjeni: Srbije kao rodne zemlje i Slovenije s kojom se nikada neće u potpunosti suživjeti jer je došljak, čefur. Svidjela mi se i poetizacija, koja je generalno vrlo rijetka u romanu na primjeru metafore da je njegov život kao vagon kojem se stalno priključuju novi vagoni, čime se upućuje na neotresivost životnog tereta.
March 17, 2024
In diesem Roman von Goran Vojnovic, der als Fortsetzung Tschefuren raus gesehen werden kann, ist der Stil doch ein wenig gehobener als im vorigen Roman. Auch die Geschichte an sich, wo Marko von seiner Zeit in Bosnien, bei seinen Verwandten, erzählt, so wie auch beschreibt, wie er sich in der ehemaligen Stätte seiner Jugendzeit, Fuzine nahe Ljubljana, nicht mehr zu recht findet, hat mir besser gefallen. Und auch seine nunmehrige Bindung bzw. der Versuch einer Annäherung an den totkranken Vater und die Mutter sind gut beschrieben. Durch seine abermalige Reise zurück zu den Wurzeln seiner Vorfahren in Visocko nehme ich an, dass es eine weitere Geschichte von Marko geben wird.
December 10, 2021
Naše junake srečamo 10 let kasneje. Odrasli so in vse je drugače, a hkrati je vse isto kot prej.
Nisem ljubitelj humorističnih knjig, ampak nekaj je na tem balkanskem humorju, da me vedno nasmeji, pa naj bo to v filmih, stand-up nastopih ali pa očitno tudi v knjigah. Mogoče je to del čefurja v meni. Zabaval sem se ob Markovih namišljenih odgovorih, tako različnih od dejansko izrečenega, in Radovanovih govorih, kjer sem si ga predstavljal kot v filmu Čefurji raus! (odlični Emir Hadžihafisbegović). Skoraj umrl sem pa pri delu o labodih.
Nisem ljubitelj humorističnih knjig, ampak nekaj je na tem balkanskem humorju, da me vedno nasmeji, pa naj bo to v filmih, stand-up nastopih ali pa očitno tudi v knjigah. Mogoče je to del čefurja v meni. Zabaval sem se ob Markovih namišljenih odgovorih, tako različnih od dejansko izrečenega, in Radovanovih govorih, kjer sem si ga predstavljal kot v filmu Čefurji raus! (odlični Emir Hadžihafisbegović). Skoraj umrl sem pa pri delu o labodih.
June 27, 2022
Vojnovič nikdar ne razočara. Dopuščam pa možnost, da nisem popolnoma objektivna. Spet knjiga, ob kateri lahko greš čez roller coaster emocij. Ima res vsaka grupa na klopcah, pred blokom, svojega Adija, Markota in Acota?
Sarkazem, cinizem, ironija = dober humor. Ampak meni osebno, uspe avtorju tudi zasolziti oči. Večkrat.
Sarkazem, cinizem, ironija = dober humor. Ampak meni osebno, uspe avtorju tudi zasolziti oči. Večkrat.
October 30, 2024
Дочетох я на инат,но иначе ми беше направо да я dnf-на още на първата третина.Книга без никакъв сюжет и смисъл,с глупави диалози и още по-маломно изградени герои.Така и не разбрах защо е написана тази книга,каква е целта й...може би да разберем колко циничен език има авторът й.
May 27, 2021
A great second act
June 14, 2021
Prav nič posebnega.
April 20, 2022
Naizgled grubo i direktno, ali s puno suptilnosti ispod površine. Svaka čast! Nadam se da će knjiga biti čitana i na hrvatskom. Uskoro.
January 30, 2023
Dovolj dobra, da sem jo dokončala, ampak sem pogrešala malo več odraslosti, ki jo načeloma lahko pričakujemo po desetih letih od spoznavanja 17-letnikov.
April 11, 2023
Zdaj mi je samo še bolj jasno, da hočem imeti knjigo, dokumentarec, igrano serijo, film in nasploh vse o Eurobasketu 2017.
August 27, 2024
Knjiga je super nadaljevanje Čefurjev. Pusti te brez besed in hkrati z uporabo jezika nasmeje iz srca. Težko jo je odložiti in še težje, ko jo prebereš do konca.
Displaying 1 - 30 of 35 reviews