Всички сме страници

by Петя Русева, Мила Янева-Табакова (Illustrator)

Помагат ли четири чаши вода при раздяла? Как живее този, който има да взема? Дали се променя човек, когато лети или стане невидим? Коя е най-срамната дума? Какво можеш да разбереш за себе си, докато купуваш портокали? Кога ще върнат усмивката на Кольо?

Съдби се пресичат, после неусетно се разминават – в големия град или в спомена. Сюжетите в тези кратки разкази събират моменти на скрито щастие или изстрадани рецепти за оцеляване, докато героите се опитват да разберат себе си и другите. Или поне да съчинят приемливо обяснение за живота.

Реят се правдиви измислици, а истините са верни само донякъде.

Нали животът е вихър от истории и всички сме страници от неподвързана книга?

148 pages, Paperback

Published January 1, 2023

Reviews

[Mila · Rating 5 out of 5]

Гледаш я тази крехка книжка, такава тънка и симпатимна, а като почнеш да четеш-трудно прочиташ повече от 2-3 разказа наведнъж. Толкова са интензивни, всяка дума си тежи на мястото, уж ти показва някаква история, но в нея има толкова много за откриване. И дали героите с едни и същи имена не са едни и същи хора? Дали можеш да сглобиш историите като пъзел? Още не знам.
Прекрасни разкази. Горещо препоръчвам!

[Kalina · Rating 5 out of 5]

Една от най-хубавите книги, които съм чела през живота си. Шрифтът на корицата е малко усукан и всеки път чета заглавието като “Всички сме стръвници” - and that’s okay.

“ЩОМ ТОВА ДИАГНОЗАТА, ето сделката:
няма да променя нищо. Няма да напуска скучната си работа. Няма със затворени очи да бодва пръст в картата, а после да хуква натам. Няма да издирва стари врагове, за да им прощава тържествено. Е, ако срещне някого, който ѝ е направил добро, защо да не му благодари? При положение че моментьт е подходящ, ще го покани да седнат някъде.
Обаче нов живот, ново аз - не. Какво им е на старите? Дори да можеше да започне отначало, мерси, но саншанжман. Ще мине по същите стъпки, ще направи същите грешки. Нали всички погрешни решения е вземала искрено, обмислено, от принципни позиции? Дори е била най-истинска точно когато е бъркала. Когато не прие „вълнуващата и перспективна" работа, стопяваща разликата между сряда и събота? Когато вървеше на пръсти до асансьора, за да не я издебне съседката с гениалния внук? Когато заряза йогата след второто посещение? Ето тогава беше изцяло вярна на себе си. Редките случаи на по-доброто ѝ „аз" — те са фалшьт, но дотук бяха.
Няма да цени повече това, което има, нито ще се наслаждава на дребните неща в живота. Няма да гледа позитивно. Ако строши кристалната ваза, няма усмихнато да махне с ръка. Беше за първото място от конкурса, натри им носа на всички. Ще плаче за вазата, ще вие направо, само да я счупи.
Няма да започне да брои комините, както съветваше една радиоводеща; като всички нормални хора ще си гледа в краката за разместени плочки. А звездното небе изобщо няма да го съзерцава от терасата с чаша вино; ще пие водка пред телевизора.
Няма да бъде благодарна за всеки нов ден - ще мрънка! За времето, за транспорта, за шестетажния блок, дето му копаят основите под носа ѝ... Няма да се спира пред бебешките колички, когато го населят досадните млади семейства. Няма да запомня имената на бебетата, няма да се поинтересува нито веднъж какви са им подвизите на растежа... Нека само доживее до тъпия им бал.”

[Bookmaniac70 · Rating 3 out of 5]

Опция от 1 до 10 звездички би дала възможност за по-прецизно оценяване на книгите. Сега тези три звездички стоят като някаква ниска оценка, пък всъщност книгата ми хареса. Множество микроразкази/проблясъци от ежедневието, които ни карат да се замислим за битките, които всеки от нас води със себе си или зад вратата на дома си. Върви и се чете леко, без напъване и изнасилване на езика. Някои имена се повтарят, но само можем да се досещаме дали хората зад тях са същите. Всички сме страници, но дали успяваме да се прочетем един друг?

[Габриела Манова]

От златните години на поредицата „Кратки разкази завинаги“ на „Жанет 45“ насам съм поразредила четенето на разкази. Много обичам сериали например, затова и мислех, че доживот ще съм влюбена и в жанра разказ, но не би. Може би просто не съм попадала на достатъчно добри истории.
„Всички сме страници“ обаче ме изтръгна от този застой: 145 страници микроразкази, в които уж ежедневни неща те хвърлят в дълбокото, понеже във всяка наглед обикновена ситуация се крие някоя подробност, която я прави необикновена. Имаше и смешки, разбира се, най-важният (ми) тест за добра литература, нямаше празнословие и опияняване от собствените думи; не, Петя Русева знае точно къде да сложи край на разказа, привидно внезапно, но всъщност точно навреме, но и както в живота, това, че краят си е бил съвсем на място, се вижда малко по-късно.
Имената на героите в историите ѝ се повтаряха, сякаш самите те прескачаха от разказ в разказ, но дали бяха едни и същи, кой може да каже... А и може би е още по-хубаво, че няма как да разберем със сигурност. По някаква причина все пак за мен персонажите бяха свързани в едно цяло, както са свързани героите в New York, I Love You или в Paris, je t'aime, или в „Наистина любов“, или най-добре - както сме свързани всички в живота по принцип.
Кратки разкази, издържани в най-добрата традиция на стегнатото, изненадващо, милостиво и забавно писателско умение. Напомниха ми и на Етгар Керет, и на Давид Албахари, и на Джорджо Манганели... пир.

[Milena Tasheva · Rating 3 out of 5]

„Всички сме страници“ е кратка книга, която не бих могла абсолютно еднозначно да сложа в графата „сборник с разкази“.
Започна много силно, но към средата сякаш изгуби инерция и малко започна да ми доскучава. Въпреки това ми беше любопитно какво ще се случи и продължих да я чета и не съжалявам.
Това са парченца истории без заглавия, сякаш страници, откъснати от книгата на живота и носещи се по вятъра. Напомни ми малко на „Четецът от влака в 6:27“, където главният герой всяка сутрин четеше на глас във влака случайни страници, спасени от машината за претопяване на хартия – фрагменти от истории, които са хем незапочнати, хем ще останат недовършени.
Така и с тези разкази – влизаш в историята от средата или от края, и излизаш от нея. Като пътуване с метро – хората, с които по принуда си станал близък в натъпкания вагон, ще продължат живота си без теб и ти – без тях. Няма да разбереш как свършва историята за учителката на дъщерята на русата дама или дали колежката е разбрала, че мъжът ѝ изневерява.
Понякога ще ги засичаш сутрин или вечер, така както героите от един разказ се появяват в друг в тази книга. Обичам подобно фрагментарно разказване, когато историите си търсят място, като парченца от пъзел. Дали накрая ще види голямата картина обикновено зависи от читателя, а какво по-хубаво от това.

[Radi Neykova · Rating 5 out of 5]

Тези кратки разкази са истинска наслада за въображението. Отнасят те на различни места и в живота на всякакви хора, които виждаш случайно, всеки ден, на улицата, в метрото. Стилът и езикът на автора са запомнящи се. Въпреки онази неочакваност в историите, бих ги препрочела с удоволствие.

[NeDa · Rating 5 out of 5]

Много хубаво късометражно кино! Епизодите са изключително разнообразни, започват непретециозно и внезапно, действието е бързо, езикът - добър и накрая - чудесен финал.

[Maria · Rating 5 out of 5]

Изключително четиво за всеки, който иска да усети добрия стил, език и история.

[Tonka Rousseva · Rating 5 out of 5]

Прекрасни разкази! Препрочитам и откривам в тях всеки път нови неща! Истинско удоволствие за читателя.