”Пазете се от убийци с претенции за просветен интелект.”
Хенсън поставя в прав текст четири - удачни според него - примера от световната история, че във война е важно да си силен, а не прав. Оръжията и ресурсите, а не моралът, печелят победи. И който се предовери на морала, го избиват до крак, защото обикновено се съпротивлява по-ожесточено.
Девизът на книгата би бил цитатът от “Облакът “Атлас” “The weak are meat the strong do eat” или родната “поговорка” “Преклонена главица сабя не я сече.” Хенсън е почитател на сабята.
Като първи пример е поднесена древната Тива, осмелила се да въстане срещу Александър Македонски, в резултат на което той я разрушава до основи, населението на града е избито и малцината оцелели са продадени в робство, а цялата култура на елинските градове-държави си отива заедно с митичния град на Едип. Тук тезата на Хенсън е, че тиванците почиват на стари лаври, без да искат да си дадат сметка, че нямат вече нито подготовката, нито съюзниците да се опълчат срещу македонците. Не мога да преценя доколко аргументът е валиден - описанието на събитията е някак твърде повърхностно и пълно с повторения. Вероятно има някакво основание - в крайна сметка правилната преценка кога да се биеш, когато си в неизгодна позиция, е решаваща. Но много фактори изглеждат пропуснати или просто са се загубили във времето, и картината е крайно смътна. Цялата част звучи някак спекулативно.
Вторият поднесен пример е пунически Картаген, изравнен със земята през 146 г. пр.н.е. от Рим. Поуката тук, доколкото схващам, е че щом една велика сила във възход е вдигнала мерника на бивша сила в упадък, последната няма никакъв шанс. Никаква дипломация и аргументи не помагат, тъй като агресорът изначално не иска нито мир, нито дори подчиняване - а единствено унищожение и разграбване. Логично. Предходните две пунически войни и Ханибал Барка с неговата армия пред портите на Рим твърде много са ужасили Рим, и той сграбчва първия шанс, когато се сдобил със силата да унищожи напълно Картаген. В този случай борбата е за предпочитане… Отново повърхностен поглед, но тук той е с повече детайли и по-увлекателен.
Третият пример (Константинопол) почти ме отказа да чета четвъртия (Теночтитлан). За падането на Константинопол под ботуша на Мехмед Фатих през 1453 г. са изписани тонове литература. Хенсън за пореден път доказва, че англоезичните автори не могат да се справят с феномена “Византия”, който им се явява някак противоестествен - римска империя, но без Рим; християнска, но не католическа; благоденстваща, а не разграбена; ловка, а не грубиянска; и най-страховитото - с предимно азиатска част… Наистина не мога да разбера неприязънта на западните историци, включително на Хенсън. Макар да се опитва да се сдържа, тук тезата му е, че византийците през 1453 г. до последно били пълни наивници и не били вярвали, че ще паднат. Бабини-трънкини глупости. Последните императори прекрасно са знаели реалността, но са предпочели да се опитат да се защитят докрай. Така че тезата на Хенсън тук е безумна. Разбира се, той оневинява Запада и свенливо отмива вината на четвъртия кръстоносен поход - юначните бандити все пак са горди представители на Запада. И твърди, че православието се осмелило да се отдели от католицизма, гаче баш католицизмът е “оригинал”… Останалите факти са интересни, но цялото послание звучи тенденциозно.
За Теночтитлан не ми се чете вече. Ще вземе да ги изкара и конкистадорите някакви пратеници на провидението да накажат грешните диваци…
Корекция: все пак прочетох главата. Отлична поука как по-малочислен, но технологично по-напреднал враг, който гъвкаво привлича мнозинство недоволни местни съюзници, в крайна сметка надделява над далеч по-многочислена, но неадаптивна империя. Ацтеките падат заедно със столицата си едва две години след като авантюристът Ернан Кортес ги е зърнал за първи път. Нелоша част, но отново имаше нещо липсващо, контекстът беше недостатъчен, а испанците бяха повече от леко героизирани.
Разбира се, в една война винаги има победени - и горко им! Историята се пише от победителите, а победител е (почти) винаги по-силният. Затова и в историята често той е обявен за прав. Похвално е усилието да се покаже поражението, което е можело да бъде избегнато с повече ловкост, подготовка, привидно подчинение и изчакване или привличане на активни силни съюзници. Но примерите ми се струват нагласени за целите на тезата, а не тезата естествено да произлиза от фактите. Знаех си аз, че няма да се спогодя с автор, чиято използвана литература е единствено на родния му английски… Дали изобщо знае други езици?…
Хенсън твърдо застъпва гледната точка, че всеки от тези четири града е трябвало да капитулира, а не да се се съпротивлява, т.е. трябва да се приемат каквито и да е условия, само и само да се оцелее. Което не е толкова ужасно, колкото звучи, ако има основания да се смята оцеляването за реална възможност. Авторът сам си противоречи на места:
✔️За Тива така и не ми се изясни картината. По-скоро обаче съм съгласна с Хенсън.
✔️За Картаген не съм съгласна с Хенсън. Картагенците вече са били капитулирали. Рим просто е искал да ги унищожи, съпротивата само е отложила унищожението. Но то вече е било планирано. Нищо е нямало да спаси града и жителите му.
✔️За Константинопол решително съм против тезата на Хенсън. Градът-призрак неизбежно е щял да падне, и е бил населяван от съвсем малко жители (останалите вече са били измрели или избягали). Също така неизбежно е щял да бъде разрушен, за да се построи като османски град.
✔️Теночтитлан пък е можел да победи испанците - ако е бил променил военната си тактика. Но са били твърде закостенели и самоуверени. Защо обаче да капитулират, след като са имали добри шансове? Не са имали късмет с кадърен военачалник, това е. А съвсем накрая - дори да са били склонни даде предадат, решението за града е било взето от по-силния…
Епилогът е в стил “да си дойдем на думата” с послания към Украйна и други съвременни конфликти (но много малко избрани) - “ако не можете да победите, предайте се, защото във войната няма логика и морал, а съпротивата води до по-голяма жестокост.” Спорно послание! Точната преценка е дяволски важна, но има различни стратегии все пак!… Авторът определено е тръмпист в по-мека форма (т.е. единственият морал е силата, слабите да ближат подметки и да казват “Благодаря!”), което заедно с липсата на детайлен контекст на поднесените събития (умишлен похват във всяка една глава, където се скача направо в центъра на клането) и дългите повторения, не го класира високо в моя списък с интересни исторически автори.
2,5⭐️ - махам закръглянето нагоре, авторът просто е такъв супремасист, че не става, просто не става…