Моята Ане Франк

by Miyoko Matsutani, Мацутани Миоко, Ружа Стоянова (Translator)

247 pages, Paperback

Published January 1, 1995

About the author

jap. 松谷みよ子 Born in 1926, Kanda, Tokyo. Graduated from Toyo High School in 1942. Requisitioned by the Naval Hydrographic Department in 1944, when she started writing stories for children.

Evacuating to Nagano in May 1945 to escape the war, she met Joji Tsubota, a famous writer for the young readers who was also there under the war evacuation, and showed him her works, asking for his advice. After her return to Tokyo in 1948, Tsubota's recommendation enabled her Kaininatta Kodomo no Hanashi (A Story of a Child turned into a Shell) to appear in the magazine Dowa Kyoshitsu (A Classroom of Children's Stories). Later, the story was published by Akane Publishing Co. as collected short stories entitled Kaininatta Kodomo (A Child turned into a Shell, 1951). The work won the first Japan Juvenile Literature Association Award for New Writers.

Married to Takuo Segawa, a folktale historian, with whom she establishment Taro Za, a puppet theater company, which broadened her social perspectives in her writing
style. With her husband she energetically collected oral stories and folktales through the interviews with the rural people in the Shinshu region, which inspired her to create a story Tatsunoko Taro (Taro the Dragon Boy, 1960) in her unprecedented literary style. Matsutani describes the story as a "collaboration of ancestors and myself." Interspersed with classical children's rhymes, her narrative style flows with a beautiful rhythm exquisitely resonant with the inherent power of story-telling. With its highly appreciated originality both in contents and form of expression that opened a new way in children's books, the work received the first Kodansha Award for Newcomers, the Sankei Juvenile Literature Publishing Culture Award, and the Hans Christian Andersen Award-Honour List (current IBBY Honour List) in 1962.

Along with her enthusiasm in creating children's fictions based on folktales, the autobiographical narrative in her Chisai Momo-chan (Little Momo-chan, 1964) brought a fresh air to the genre. The lively tone in the depiction of a child's daily life with her working mother captured readers' hearts. The work won the Noma Prize for Juvenile Literature and the NHK Juvenile Literature Encouragement Prize. Subsequently, she worked on the series of Momo-stories following the girl's growth,
such as Momo-chan to Pooh (Momo-chan and Poo, 1970), Momo-chan to Akane-chan (Momo-chan and Akane-chan, 1974), Chisai Akane-chan (Little Akane-chan, 1978) and Akane-chan to Okyaku-san no Papa (Akane-chan and Daddy as Guest, 1983). Particularly, Chisai Akane-chan made a big challenge in dealing with a topic on a parent's divorce, a conventional taboo in the realm of children's literature, by putting the serious subject into focus in a touch of fairytale style.

Matsutani has also been intent upon writing such fictions termed as so-called protest literature, including Futari-no Ida (Another Little Girl Called Ida, 1969), Shinokunikara-no Baton (From the Past World, 1976), and Watashino Anne Frank (Letters to Anne Frank, 1979). Her war-stories for younger children such as Machinto (A Little more, 1978) and Oide-Oide (Come here, 1984), for example, are written for those children in the next generation who do not have any experience of real war. The scope of her activities has been extended to record and compile the modern folktales in a series such as Gendaiminwako (Collection of Folktales in Modern times, 5 volumes, 1985).
pageup

Reviews

[Деница Райкова]

Мацутани Миоко - "Моята Ане Франк", изд. "Сиби" 1995, прев. Ружа Стоянова

Преди близо месец споменах тук тази книга. И разказах историята си с нея. И казах, че ще чака ред за четене.
Е, дочака го. Дочетох я късно снощи. И оттогава, вече повече от половин денонощие, се опитвам да си събера мислите и да сглобя някакъв отзив.
Мога да започна с основната информация - че това е втората книга от трилогията на Мацутани Миоко /спазен е японският ред на изписване на името - първо фамилията, след това името/, започваща с "Историята на говорещото столче" и завършваща с "Жезълът от страната смъртта", която, неизвестно защо, така и не е издадена в България.
Мога да започна и с моята история с тази книга - но аз вече я разказах.
Затова...
Затова просто ще пиша, ще излея мислите и чувствата, които тази книга събуди в мен.
Когато започнах да я чета, знаех много малко за нея - че действието в нея се развива десетина години след края на тези в "Историята на говорещото столче". И че тук на преден план е Юко - малкото момиче от предишната книга. И че тя се запознава с историята на Ане Франк. И... дотук.
Нека кажа, че първото, което ме впечатли, беше структурата на тази книга. Тя е оформена едновременно като дневник и като писма - дневникови писма, които Юко, майка и Фукикко и брат й Наоки пишат до Ане Франк. И чрез тези писма навлизаме в порядките и обществото на Япония от края на 70-те години на 20 в. И не само битовите и семейни порядки, а промените, отношенията и "бурите" в обществото. Опитите за връщане назад, под маската на "опазване на традициите" - връщането на японското летоброене. Расизмът, преследващ корейците само защото са корейци - без да са навредили на никого. Появата на нацистки символи, "маскирани" като проява на ексцентричност. И осъзнаването, че дори в една уж кореняща се дълбоко във фолклора приказка може да се открият паралели с действителността- и то с някои от нейните най-страшни проявления.
Това, което със сигурност не очаквах - и заради което в един момент ми стана ужасно трудно да чета книгата - беше връзката с Аушвиц. Мисля, че разказът на Фукико за видяното там още дълго ще ме преследва в кошмарите ми. И преди някой да каже "стига вече с тази тема" - тази книга е писана много, много преди в България да се появят толкова книги по темата. И въздействието на описаното е безкрайна силно, първо, защото точно тук нямам никакво основание да смятам, че е преувеличено, и второ, защото е описано от японка - а когато стане дума за Втората световна война, светът винаги ще се сеща най-напред за Япония и Германия. Дамата героиня, описвайки видяното, изпитва вина - и усетих чувствата й толкова силно, че едва прочетох точно тези страници.
Някои неща в самата книга, в послеписа и в биографичната бележка за авторката ме наведоха на мисълта, че в книгата вероятно има и автобиографичен елемент. Препрочитах много пъти тези страници, а когато най-накрая затворих книгата, дълго я държах в ръце и мислих върху прочетеното. Подозирам, че ще я чета още много пъти.
Накрая ми се иска да споделя едни свои мисли, които подобни книги винаги пораждат у мен. Струва ми се, че ако не всяка страна, то поне всяка географска област им своя представа за това какво е "детска книга". Защото тази книга, въпреки темите в нея, е определена като детска. Мацутани Миоко е смятана за "детска" писателка. Но докато човек може да бъде наречен дете? И нима едно дете не би се разстроило от тези теми? Аз отдавна съм минала детската възраст, а се разстроих изключително много от част от прочетеното. Може би в Япония децата порастват по-бързо, или порастват по различен начин - но тази книга може да разстрои и възрастен.
На мен обаче тя много ми хареса. Силна, въздействаща, богата, запомняща се книга, която със сигурност ще препрочитам още много пъти.

[Гери · Rating 5 out of 5]

Много приятна книжка за това как момичетата са си момичета навсякъде и ако не бяха лошите мъже, които контролират света, може би наистина щяха да си пишат писма и да си споделят едни и също копнежи...