What do you think?
Rate this book
Странни светове
„Дано живееш в интересни времена!“ е първото от три древни проклятия. Другите две са: „Дано привлечеш вниманието на властите!“ и „Дано намериш онова, което търсиш!“. Именно това се случва на героите в тези новели. Странните им светове, уж далечни от нашия, всъщност са съвсем близки. Писателите – с малки изключения – не са войници и не размахват мечове или пистолети. Перото е тяхното оръжие. Тази книга е вик срещу несвободата и фанатизма във всичките му форми, както в обществен план, така и в междуличностните отношения; както в политиката и религията, така и в семейството и приятелството. Лавиращ между фентъзи и антиутопия, жанрът навярно можем да определим като „приказна дистопия“. Странните светове може да ви изненадат, да ви ядосат, да ви натъжат или да им се посмеете, но няма да ви оставят безразлични. А в някои от героите може дори да се разпознаете.
320 pages, Paperback
First published January 1, 2023
1 person is currently reading
2 people want to read
About the author
Вяра Тимчева
7 books7 followersВяра Тимчева е българска журналистка, преводачка и писателка, авторка на произведения в жанра детска литература и пътепис.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 3 of 3 reviews
December 13, 2023
Спомням си, че мярнах корицата на „Странни светове“ от Вяра Тимчева из интернет пространството и си помислих, че е доста странна, но дотам. После обаче ми попадна пак. „Тази книга е вик срещу свободата и фанатизма във всичките му форми, както в обществен план, така и в междуличностните отношения; както в политиката и религията, така и в семейството и приятелството“. Това ми каза информацията на задната страна, а много се развълнувах заради използването на точка и запетая, защото аз лично никога не го използвам. Относно другото, съм виждал много книги, които да претендират за гореспоменатото послание и аз повечето пъти си казвам, че по-добре да не бяха претендирали нищо… Е, реших да приложа емпиризъм и да проверя тези твърдения от първо лице. И се радвам, че имах възможността да го направя. „Странни светове“ е сред книгите, които е жалко да минат под книжния радар и да се изгубят някъде там, сред стотиците, дори хиляди книги на български автори, които излизат на пазара всяка година. Авторката е изключително силен разказвач, а сюжетите и характерите ѝ са изградени с дълбочина, в която понякога не ти се иска да се спускаш. Освен всичко друго, „Странни светове“ за мен е книга, за загубата на невинността. Героите често са деца или юноши, жестоко принудени да пораснат твърде преждевременно, а тези, които са пощадени по един или друг начин, остават простодушни, наивни, дори след като вече трябваше да са пораснали. И все пак толкова малко му трябва на човек да се промени…
Корицата може да изглежда като нещо, което е директно извадено от сънищата на Салвадор Дали, но маската всъщност играе много важна роля в сюжетите на Вяра Тимчева, а художник се оказа не кой да е, а Текла Алексиева, изрисувала извънземните корици на книгите от „Библиотека Галактика“.
Историите са доста различни една от друга тематично и стилово, затова ще ми е трудно да говоря за книгата, без да споделя поне частично впечатленията си за всяка от тях. Та ще ги карам хронологично, а накрая ще обобщавам.
Маскаре
Мисля, че почти всеки е изпитвал чувството, да не може да бъде себе си пред някой друг. Да не може да се изразява и да прави това, което наистина иска. Да се чувства така, сякаш всяко негово действие или дума ще бъдат осъдени, а в душата му ще бъде вменено ужасното чувство на вина. Човекът отсреща винаги е жертва, твоите действия или липсата им винаги му причиняват болка. Но това не е от онази тихата болка, за която ти разбираш впоследствие. Не, това по-скоро е „виж какво ми причиняваш, така че се надявам да страдаш, а ако страдаш, то е защото ти сам така направи!“ и страхът да не нанесеш нова рана или „рана“ не спира да нараства. Дори започваш да живееш с това. Ужасът, че можеш да „сгазиш лука“ не те напуска. А кой би могъл да те постави в това положение по-добре от човек, на който държиш, който обичаш, който смяташ за приятел…
Вменяването на чувство за вина е един много тънък начин на извършване на насилие. Насилие, което може да не усетиш, дори да го упражняват върху теб. Дори да го виждаш в отношенията с другите, е нещо, с което много лесно можеш да спекулираш, но трудно да докажеш. В такъв случай насилникът дори ще те убеждава, че ти само си въобразяваш, че всичко е за твое добро, или че вината за всичко е твоя, или че той така прави от любов. И истината е, че някои от тези неща може да са верни, особено последното. Но ако някой непрестанно те кара да изпитваш напрежение, страдание, вина, безсилие и го знае, но не променя нищо у себе си, значи иска ти да изпитваш тези неща. Ако те убеждава, че те обича, може би обича повече себе си. Та нима можеш целенасочено да нараняваш човекът, когото твърдиш, че обичаш и едновременно с това твърдението ти да е истина?
След като Еда спасява Дайкини от тормоз, двете млади момичета толкова се сближават, че връзката им започва да граничи с хомосексуалността. Само че Еда е обзета от чувство за притежание, ревност, гневи се и се сърди за най-малкото на своята приятелка. От друга страна обаче Еда се явява и единствена приятелка. Тя е спасител не само от тормоза, но и от самотата, а животът ѝ е толкова тежък, че няма как да не породи съжаление у околните. Но докато Дайкини все някак успява да намери начини да се справя със състоянията на Еда, се появява другото момиче, Виана, което ѝ показва съвсем различно отношение.
„Ако в компанията на Еда се чувстваше като цвете, откъснато и грижливо затворено в бокал, обгрижвано с много обич, гледано с безмерно възхищение, но все пак държано под похлупак, то с Виана ставаше отново шарено, диво цвете, растящо на полето, свободно, галено и разлюлявано от пръстите на вятъра и от слънчевите лъчи.“
За да ѝ помогне да се пребори с депресията, Еда снабдява Дайкини със сини хапчета, които замъгляват съзнанието и го изпълват с памук. Тук нямаше как да не направя паралел с дилемата на Нео от „Матрицата“. Морфей предлага на героя синьо и червено хапче. Червеното ще просветли ума му, ще му покаже истината и ще промени живота му, без гаранцията, че истината, ще бъде приятна. Синьото хапче ще го задържи на мястото, на което се намира в момента, животът му ще си остане в пашкул. За разлика от Нео обаче, Дайкини няма избор. Тя не спира да взима сините хапчета и изборите ѝ спират да бъдат избори. За съжаление насилниците често получават именно това, което искат.
Сибила
Това също е история за насилник и насилие. Но тук става въпрос за онова брутално, тиранично, физическо насилие, което за съжаление също много хора изпитват на гърба си и често не виждат изход от него. Насилието, което прилага човек, когато знае, че действията му ще бъдат безнаказани. Няма разговори, няма спорове и дебати. Няма различно мнение. Тук дори няма условия. Или прави това, което искам от теб, или умри. Подобно на предишната история, тук също изборът е илюзорен. Но това не пречи илюзията да бъде приемана за това, което е и въпреки потисничеството и гнета, изборът все пак да бъде направен. Също така е разказ и за дехюманизацията на всичко, което се осмелява да застане срещу теб.
Няма да крия, че в процеса на четене на тази история, трябваше да оставя книгата за момент. Има една дума, която ме изважда извън равновесие и това е „обрязване“. Действие, което в „добрата книга“ е описано като „обрязване на краекожието на плътта“. Всъщност знаете ли, че над сто момчета умират на година заради усложнения при обрязването? Но съществува и друг вид обрязване. Така нареченото женско обрязване. Според мен такава варварска процедура не трябва никога да се нарича „женско обрязване“, а по-скоро вагинално или генитално осакатяване. И ако сто момчета умират всяка година при тези безумни интервенции, то бройката при момичетата е над 44 000! В момента на света живеят над двеста милиона деца, юноши и жени, осакатени по такъв начин! Правете с тази информация каквото желаете.
Героинята в тази история преживява това нещо, когато е на осем години. Процедурата е наредена от собствения ѝ баща. Нищо от това не е описано подробно, само пише, че се случва, но за мен и това стига. И не, изобщо не си мислете, че обвинявам Вяра Тимчева за това, че измисля такива зверски сюжети. По-скоро ѝ благодаря, че ме подсеща, че тези неща съществуват. Че това се случва не само в нейните фантастични светове, но и на нашата планета, на земята по която стъпваме. Случило се е днес. Случва се и докато аз пиша това, както и докато вие го четете. И това няма да спре, ако си заровя главата в пясък и кажа, че няма да чета неща, които да ме подсещат за това и да ме карат да се чувствам така.
„Питала ли си се защо проклетите мъже толкова си припадат по девствеността? Сякаш чистотата на едно създание не идва от сърцето, от характера и от делата, а се крие между краката и се спотайва в задника. Тоест излиза, че според тях непорочността не е от душата, а е в тялото. Има ли по-голяма нелепица от това? Трите жрици разчитаха знаците от Бог, следователно трябваше да са непорочни, а как да опазят една слаба и грешна жена по-добре от това да я обрежат? Иначе току-виж ѝ харесало да бъде жива…“
Легенда за синьото богатство
Това е разказ за жертвата и саможертвата в името на ефимерното, на легендата. Стегната история, която много харесах, но за съжаление е само няколко страници и не ми се иска да разтягам локумите си върху нея.
Йом смешникът
„Джефри Мур беше брат на Албърт Мур и полубрат на лудия крал Алойзиус. Беше внук на гардеробиера, с когото майката на краля беше избягала най-позорно, когато беше останала вдовица.“
Това бе една псевдоисторическа новела, за която подозирам, че е вдъхновена от лицемерието и дворцовите интриги на средновековните Англия и Франция. На места се губех из десетките имена и семейните връзки на героите. Понякога имах чувството, че четях истинска историческа книга. Не ме разбирайте погрешно, историята е една от най-големите ми страсти и като цяло се спуквам да чета такива неща, просто информацията ми идваше в повече. Разбрах обаче, че е важно да знам за дълбоките връзки между персонажите, а не кой какъв е и на кого. Защото историята, която Вяра Тимчева разказва, показва именно до къде е готов да стигне човек, само в името на семейството си. Как е способен да отмъсти за хора, които никога не са държали на него и дори не са сред живите, на хора, които не познава, чрез лица, които са напълно невинни и нямат никакъв пръст в семейните дрязги. А да се родиш в грешното семейство в грешното време е нещо доста често срещано в нашата история. Както и да се окажеш виновен в очите на някого, за нещо, което е направил дядо ти например. През цялото време си мислех, че знам накъде отива сюжетът, но тук Тимчева се оказа по-благосклонна и си признавам, че краят ме изненада приятно.
Петата кула
Историята се развива в края на 22-ри и началото на 23-ти век в поспапокалиптична антиутопия, където хората живеят предимно в четири гигантски кули, представляващи микрокосмос на определени управленчески системи. Някои от системите са назовани директно, за други се досещаме и сами. Всъщност много харесах кулата, чиято долна част е под влиянието на една, а горната част, на друга система. Погледната през нощта, долната ѝ половина свети, докато горната тъне в тъмнина. Паралелът със Северна и Южна Корея е повече от ясен. Просто погледнете сателитна снимка на двете държави през тъмната част от денонощието и ще разберете какво се има предвид. Освен кулите, има и междукулово пространство, където са се заформили големи общества, лагери, а живеят и групи от местно население. Животът вътре е отвратителен, този навън също. Много пъти хората нямат право да избират и или се лъжат, че при тях е най-хубаво, или че при тях е най-зле, но не могат да отидат там, където уж е по-добре.
Имаше момент, в който си помислих, че новелата ще се превърне в нещо като пропаганда. За мое голямо щастие, Вяра Тимчева имаше съвсем различни намерения. Въпреки че не разглеждаме всичко отблизо, все пак историята е само 90 страници, но описаното е достатъчно. Няма идилия, няма перфектен режим, няма утопия. Властват лъжите, лицемерието, злобата и страхът, но любовта и състраданието, могат да се породят навсякъде.
Излишният син
Последната новела ми беше най-малко любима. Всъщност мога да кажа направо, че не ми хареса. Историята се развива във фентъзи свят, в който няколко домове се борят за надмощие и равновесие. Тук, както и в няколко от другите сюжети, маската играе много важна роля в буквалния и метафоричен смисъл. Проблемът е, че пак имаше имена и взаимовръзки, които беше важно да се научат и запаметят, но обемът от само петдесет страници, прави кривата на научаването твърде стръмна и затова когато дойде първият сюжетен обрат, той нямаше почти никакъв ефект върху мен. Всъщност имаше, но той беше по-скоро отрицателен. За да дам пример, ще направя един спойлер за „Дюн“. То това го пише още на първата страница, но да не кажете, че не съм предупредил! В книгата барон Владимир Харконен обещава, на доктор Юи, че ще освободи съпругата му Уана от страданията, а после ще го изпрати при нея. След това нарежда да го убият, тъй като баронът предварително е убил жена му, тоест я е освободил от страданията и сега събира съпрузите отново заедно. Дали постъпката му е гадна? Да, определено. Но изрича ли баронът лъжа? Технически не. Той изпълнява точно обещанието, което е дал на доктор Юи. Ако баронът обаче беше уверявал, че Уана е жива и те ще се срещнат живи, щеше да излъже. За съжаление обратът в „Излишният син“ става по втория начин, а излъганият е читателят. На няколко места се появяват герои, които всъщност са други герои, но дори когато те са сами и авторът представя ясно чувствата и мислите им, те са показвани именно като „фалшивите“ самоличности. Такъв похват може да работи само ако тези герои са наблюдавани от външен наблюдател, който няма достъп до вътрешния им свят. Ако читателя се запознае с чувствата и мислите на героите, а те показват само фалшивите, излиза, че този персонаж се опитва да излъже читателя. Схващате ли мисълта ми? Тази грешка съм я виждал твърде много пъти при много автори. Всъщност съм я виждал дори когато историята е от първо лице, което е още по-абсурдно! Но уатевър…
По-късно се появява още един обрат, който играе ролята на истински край, но беше твърде сладникав за моя вкус. Следваше и твърде странна логика, която работи само и единствено, ако читателя си позволи да не задава никакви въпроси. Е, аз не си го позволих, затова и не ми хареса.
Ако изключим тези странни похвати и логически грешки, това е история за борбата срещу безумните вярвания и традиции, които продължават да се изпълняват, само защото са традиции. Само защото някой някъде е написал нещо и досега всички така са правели, та затова и ние така ще правим. Кучета ли ще тричаме, птици и чифтокопитни ли ще колим „за здраве“, или ще се омажем до ушите с фекална маса от пиене заради същото. Някога, в различните времена, по цялата планета са извършвани човешки жертвоприношения. Сега те са смятани за варварщина, но тогава са били „нормални“ и са минали много, много години, преди хората от различните култури да се отучат от тях. Отпорът им е бил разбираем, все пак това е част от техните традиции и култура. Истината е, че без хора, които да се опълчват на тези обичаи, още щяхме да тънем във варварщина. То не, че сега не тънем, но поне е до кръста, а не до шията. В усилията на героите за борба с традициите в разказа, те ми напомниха на римските братя Гракхи, готови да загърбят всичко заради идеите, в които вярват.
Не мога да твърдя, че книгата е перфектна. При изграждането на дълбоки герои, Вяра Тимчева пропуска да изрисува заобикалящия ги физически свят. Това от една страна много допринасяше за усещането, че чета приказка, тъй като при приказките рядко се дават кой знае какви описания. Село, град, гора, планина, замък са напълно достатъчни, за да дадат на читателя информацията, от която има нужда. Разбирам също, че ако авторката се беше впуснала и в тези описания, някои новели щяха да се превърнат в цели романи, а те имаха този потенциал. Сякаш обемът ограничаваше прекалено много повествованието и размаха на авторовото перо. А може би тя е искала да наблегне изцяло на вътрешния свят на героите, кой знае? Ако е така, наистина успява. Също така във всяка история имаше моменти на повтаряща се информация в няколко последователни изречения, което на места ме дразнеше.
Въпреки критиката накрая, бих оценил книгата с отличен шест (или по-ското5.50), а кахърите този път ще се разминат само със забележка. Разбира се, че някои от повестите и посланията в тях лягаха повече на сърцето ми и това сигурно личи. Обичам добре изградени герои, обичам богатство в емоциите и отношенията, обичам когато авторът създава светове, които да ме изплашат, натъжат или разгневят, дори и да съществуват само като очертания. Заради тези неща съм склонен да изживея някои несгоди. Понякога.
Корицата може да изглежда като нещо, което е директно извадено от сънищата на Салвадор Дали, но маската всъщност играе много важна роля в сюжетите на Вяра Тимчева, а художник се оказа не кой да е, а Текла Алексиева, изрисувала извънземните корици на книгите от „Библиотека Галактика“.
Историите са доста различни една от друга тематично и стилово, затова ще ми е трудно да говоря за книгата, без да споделя поне частично впечатленията си за всяка от тях. Та ще ги карам хронологично, а накрая ще обобщавам.
Маскаре
Мисля, че почти всеки е изпитвал чувството, да не може да бъде себе си пред някой друг. Да не може да се изразява и да прави това, което наистина иска. Да се чувства така, сякаш всяко негово действие или дума ще бъдат осъдени, а в душата му ще бъде вменено ужасното чувство на вина. Човекът отсреща винаги е жертва, твоите действия или липсата им винаги му причиняват болка. Но това не е от онази тихата болка, за която ти разбираш впоследствие. Не, това по-скоро е „виж какво ми причиняваш, така че се надявам да страдаш, а ако страдаш, то е защото ти сам така направи!“ и страхът да не нанесеш нова рана или „рана“ не спира да нараства. Дори започваш да живееш с това. Ужасът, че можеш да „сгазиш лука“ не те напуска. А кой би могъл да те постави в това положение по-добре от човек, на който държиш, който обичаш, който смяташ за приятел…
Вменяването на чувство за вина е един много тънък начин на извършване на насилие. Насилие, което може да не усетиш, дори да го упражняват върху теб. Дори да го виждаш в отношенията с другите, е нещо, с което много лесно можеш да спекулираш, но трудно да докажеш. В такъв случай насилникът дори ще те убеждава, че ти само си въобразяваш, че всичко е за твое добро, или че вината за всичко е твоя, или че той така прави от любов. И истината е, че някои от тези неща може да са верни, особено последното. Но ако някой непрестанно те кара да изпитваш напрежение, страдание, вина, безсилие и го знае, но не променя нищо у себе си, значи иска ти да изпитваш тези неща. Ако те убеждава, че те обича, може би обича повече себе си. Та нима можеш целенасочено да нараняваш човекът, когото твърдиш, че обичаш и едновременно с това твърдението ти да е истина?
След като Еда спасява Дайкини от тормоз, двете млади момичета толкова се сближават, че връзката им започва да граничи с хомосексуалността. Само че Еда е обзета от чувство за притежание, ревност, гневи се и се сърди за най-малкото на своята приятелка. От друга страна обаче Еда се явява и единствена приятелка. Тя е спасител не само от тормоза, но и от самотата, а животът ѝ е толкова тежък, че няма как да не породи съжаление у околните. Но докато Дайкини все някак успява да намери начини да се справя със състоянията на Еда, се появява другото момиче, Виана, което ѝ показва съвсем различно отношение.
„Ако в компанията на Еда се чувстваше като цвете, откъснато и грижливо затворено в бокал, обгрижвано с много обич, гледано с безмерно възхищение, но все пак държано под похлупак, то с Виана ставаше отново шарено, диво цвете, растящо на полето, свободно, галено и разлюлявано от пръстите на вятъра и от слънчевите лъчи.“
За да ѝ помогне да се пребори с депресията, Еда снабдява Дайкини със сини хапчета, които замъгляват съзнанието и го изпълват с памук. Тук нямаше как да не направя паралел с дилемата на Нео от „Матрицата“. Морфей предлага на героя синьо и червено хапче. Червеното ще просветли ума му, ще му покаже истината и ще промени живота му, без гаранцията, че истината, ще бъде приятна. Синьото хапче ще го задържи на мястото, на което се намира в момента, животът му ще си остане в пашкул. За разлика от Нео обаче, Дайкини няма избор. Тя не спира да взима сините хапчета и изборите ѝ спират да бъдат избори. За съжаление насилниците често получават именно това, което искат.
Сибила
Това също е история за насилник и насилие. Но тук става въпрос за онова брутално, тиранично, физическо насилие, което за съжаление също много хора изпитват на гърба си и често не виждат изход от него. Насилието, което прилага човек, когато знае, че действията му ще бъдат безнаказани. Няма разговори, няма спорове и дебати. Няма различно мнение. Тук дори няма условия. Или прави това, което искам от теб, или умри. Подобно на предишната история, тук също изборът е илюзорен. Но това не пречи илюзията да бъде приемана за това, което е и въпреки потисничеството и гнета, изборът все пак да бъде направен. Също така е разказ и за дехюманизацията на всичко, което се осмелява да застане срещу теб.
Няма да крия, че в процеса на четене на тази история, трябваше да оставя книгата за момент. Има една дума, която ме изважда извън равновесие и това е „обрязване“. Действие, което в „добрата книга“ е описано като „обрязване на краекожието на плътта“. Всъщност знаете ли, че над сто момчета умират на година заради усложнения при обрязването? Но съществува и друг вид обрязване. Така нареченото женско обрязване. Според мен такава варварска процедура не трябва никога да се нарича „женско обрязване“, а по-скоро вагинално или генитално осакатяване. И ако сто момчета умират всяка година при тези безумни интервенции, то бройката при момичетата е над 44 000! В момента на света живеят над двеста милиона деца, юноши и жени, осакатени по такъв начин! Правете с тази информация каквото желаете.
Героинята в тази история преживява това нещо, когато е на осем години. Процедурата е наредена от собствения ѝ баща. Нищо от това не е описано подробно, само пише, че се случва, но за мен и това стига. И не, изобщо не си мислете, че обвинявам Вяра Тимчева за това, че измисля такива зверски сюжети. По-скоро ѝ благодаря, че ме подсеща, че тези неща съществуват. Че това се случва не само в нейните фантастични светове, но и на нашата планета, на земята по която стъпваме. Случило се е днес. Случва се и докато аз пиша това, както и докато вие го четете. И това няма да спре, ако си заровя главата в пясък и кажа, че няма да чета неща, които да ме подсещат за това и да ме карат да се чувствам така.
„Питала ли си се защо проклетите мъже толкова си припадат по девствеността? Сякаш чистотата на едно създание не идва от сърцето, от характера и от делата, а се крие между краката и се спотайва в задника. Тоест излиза, че според тях непорочността не е от душата, а е в тялото. Има ли по-голяма нелепица от това? Трите жрици разчитаха знаците от Бог, следователно трябваше да са непорочни, а как да опазят една слаба и грешна жена по-добре от това да я обрежат? Иначе току-виж ѝ харесало да бъде жива…“
Легенда за синьото богатство
Това е разказ за жертвата и саможертвата в името на ефимерното, на легендата. Стегната история, която много харесах, но за съжаление е само няколко страници и не ми се иска да разтягам локумите си върху нея.
Йом смешникът
„Джефри Мур беше брат на Албърт Мур и полубрат на лудия крал Алойзиус. Беше внук на гардеробиера, с когото майката на краля беше избягала най-позорно, когато беше останала вдовица.“
Това бе една псевдоисторическа новела, за която подозирам, че е вдъхновена от лицемерието и дворцовите интриги на средновековните Англия и Франция. На места се губех из десетките имена и семейните връзки на героите. Понякога имах чувството, че четях истинска историческа книга. Не ме разбирайте погрешно, историята е една от най-големите ми страсти и като цяло се спуквам да чета такива неща, просто информацията ми идваше в повече. Разбрах обаче, че е важно да знам за дълбоките връзки между персонажите, а не кой какъв е и на кого. Защото историята, която Вяра Тимчева разказва, показва именно до къде е готов да стигне човек, само в името на семейството си. Как е способен да отмъсти за хора, които никога не са държали на него и дори не са сред живите, на хора, които не познава, чрез лица, които са напълно невинни и нямат никакъв пръст в семейните дрязги. А да се родиш в грешното семейство в грешното време е нещо доста често срещано в нашата история. Както и да се окажеш виновен в очите на някого, за нещо, което е направил дядо ти например. През цялото време си мислех, че знам накъде отива сюжетът, но тук Тимчева се оказа по-благосклонна и си признавам, че краят ме изненада приятно.
Петата кула
Историята се развива в края на 22-ри и началото на 23-ти век в поспапокалиптична антиутопия, където хората живеят предимно в четири гигантски кули, представляващи микрокосмос на определени управленчески системи. Някои от системите са назовани директно, за други се досещаме и сами. Всъщност много харесах кулата, чиято долна част е под влиянието на една, а горната част, на друга система. Погледната през нощта, долната ѝ половина свети, докато горната тъне в тъмнина. Паралелът със Северна и Южна Корея е повече от ясен. Просто погледнете сателитна снимка на двете държави през тъмната част от денонощието и ще разберете какво се има предвид. Освен кулите, има и междукулово пространство, където са се заформили големи общества, лагери, а живеят и групи от местно население. Животът вътре е отвратителен, този навън също. Много пъти хората нямат право да избират и или се лъжат, че при тях е най-хубаво, или че при тях е най-зле, но не могат да отидат там, където уж е по-добре.
Имаше момент, в който си помислих, че новелата ще се превърне в нещо като пропаганда. За мое голямо щастие, Вяра Тимчева имаше съвсем различни намерения. Въпреки че не разглеждаме всичко отблизо, все пак историята е само 90 страници, но описаното е достатъчно. Няма идилия, няма перфектен режим, няма утопия. Властват лъжите, лицемерието, злобата и страхът, но любовта и състраданието, могат да се породят навсякъде.
Излишният син
Последната новела ми беше най-малко любима. Всъщност мога да кажа направо, че не ми хареса. Историята се развива във фентъзи свят, в който няколко домове се борят за надмощие и равновесие. Тук, както и в няколко от другите сюжети, маската играе много важна роля в буквалния и метафоричен смисъл. Проблемът е, че пак имаше имена и взаимовръзки, които беше важно да се научат и запаметят, но обемът от само петдесет страници, прави кривата на научаването твърде стръмна и затова когато дойде първият сюжетен обрат, той нямаше почти никакъв ефект върху мен. Всъщност имаше, но той беше по-скоро отрицателен. За да дам пример, ще направя един спойлер за „Дюн“. То това го пише още на първата страница, но да не кажете, че не съм предупредил! В книгата барон Владимир Харконен обещава, на доктор Юи, че ще освободи съпругата му Уана от страданията, а после ще го изпрати при нея. След това нарежда да го убият, тъй като баронът предварително е убил жена му, тоест я е освободил от страданията и сега събира съпрузите отново заедно. Дали постъпката му е гадна? Да, определено. Но изрича ли баронът лъжа? Технически не. Той изпълнява точно обещанието, което е дал на доктор Юи. Ако баронът обаче беше уверявал, че Уана е жива и те ще се срещнат живи, щеше да излъже. За съжаление обратът в „Излишният син“ става по втория начин, а излъганият е читателят. На няколко места се появяват герои, които всъщност са други герои, но дори когато те са сами и авторът представя ясно чувствата и мислите им, те са показвани именно като „фалшивите“ самоличности. Такъв похват може да работи само ако тези герои са наблюдавани от външен наблюдател, който няма достъп до вътрешния им свят. Ако читателя се запознае с чувствата и мислите на героите, а те показват само фалшивите, излиза, че този персонаж се опитва да излъже читателя. Схващате ли мисълта ми? Тази грешка съм я виждал твърде много пъти при много автори. Всъщност съм я виждал дори когато историята е от първо лице, което е още по-абсурдно! Но уатевър…
По-късно се появява още един обрат, който играе ролята на истински край, но беше твърде сладникав за моя вкус. Следваше и твърде странна логика, която работи само и единствено, ако читателя си позволи да не задава никакви въпроси. Е, аз не си го позволих, затова и не ми хареса.
Ако изключим тези странни похвати и логически грешки, това е история за борбата срещу безумните вярвания и традиции, които продължават да се изпълняват, само защото са традиции. Само защото някой някъде е написал нещо и досега всички така са правели, та затова и ние така ще правим. Кучета ли ще тричаме, птици и чифтокопитни ли ще колим „за здраве“, или ще се омажем до ушите с фекална маса от пиене заради същото. Някога, в различните времена, по цялата планета са извършвани човешки жертвоприношения. Сега те са смятани за варварщина, но тогава са били „нормални“ и са минали много, много години, преди хората от различните култури да се отучат от тях. Отпорът им е бил разбираем, все пак това е част от техните традиции и култура. Истината е, че без хора, които да се опълчват на тези обичаи, още щяхме да тънем във варварщина. То не, че сега не тънем, но поне е до кръста, а не до шията. В усилията на героите за борба с традициите в разказа, те ми напомниха на римските братя Гракхи, готови да загърбят всичко заради идеите, в които вярват.
Не мога да твърдя, че книгата е перфектна. При изграждането на дълбоки герои, Вяра Тимчева пропуска да изрисува заобикалящия ги физически свят. Това от една страна много допринасяше за усещането, че чета приказка, тъй като при приказките рядко се дават кой знае какви описания. Село, град, гора, планина, замък са напълно достатъчни, за да дадат на читателя информацията, от която има нужда. Разбирам също, че ако авторката се беше впуснала и в тези описания, някои новели щяха да се превърнат в цели романи, а те имаха този потенциал. Сякаш обемът ограничаваше прекалено много повествованието и размаха на авторовото перо. А може би тя е искала да наблегне изцяло на вътрешния свят на героите, кой знае? Ако е така, наистина успява. Също така във всяка история имаше моменти на повтаряща се информация в няколко последователни изречения, което на места ме дразнеше.
Въпреки критиката накрая, бих оценил книгата с отличен шест (или по-ското5.50), а кахърите този път ще се разминат само със забележка. Разбира се, че някои от повестите и посланията в тях лягаха повече на сърцето ми и това сигурно личи. Обичам добре изградени герои, обичам богатство в емоциите и отношенията, обичам когато авторът създава светове, които да ме изплашат, натъжат или разгневят, дори и да съществуват само като очертания. Заради тези неща съм склонен да изживея някои несгоди. Понякога.
Read
January 25, 2024Ако и вие като мен сте били фенове на Библиотека "Галактика" и сте чакали с нетърпение появата на нова книга всеки месец, не се колебайте да си набавите "Странни светове" - тя би се вписала прекрасно в поредиците "Галактика" и "Фантастика". Прочетох я с огромен интерес и се възхитих на въображението и разнообразието в нея. Всяка новела отвежда в различен свят, който, дори и да не бих искала да живея в него, със сигурност съм очарована да посетя. Една от любимите ми новели беше "Йом Смешникът", която ни отвежда в свят, паралелен на нашето Средновековие и е пълна с хумор и закачливост, "Легенда за Синьото богатство" е поетична, а "Сибила" и "Маскаре" ме потресоха, мисля, че никога няма да забравя персонажите от тези две новели. Освен това корицата е рисувана от Текла Алексиева, художничката на някогашната библиотека "Галактика", която обожавах като дете. Та в резюме - хубава книга с хубаво съдържание и хубава корица. Препоръчвам я!
June 25, 2024
Не можех, да се откъсна!
Странни светове ... защо те са този свят, в който живеем...
От книгите, който се помнят!
Странни светове ... защо те са този свят, в който живеем...
От книгите, който се помнят!
Displaying 1 - 3 of 3 reviews