What do you think?
Rate this book
Ане
Романът на Камелия Панайотова е болезнено автофикционално брожение по следите на изгубения дом и несъстоялото се родителство. Красив разказ за майката, за изоставянето и живота с липсата, за насилието над ума и тялото, за истинското сестринство и окончателното откъсване от утробата. Той ще продължава да е зловещо актуален, докато светът продължава да гледа на жените като на „едно парче месо“. В „Ане“ самото име на героинята вика към майката – за да я намери съвсем другаде.
200 pages, Paperback
Published November 1, 2023
4 people are currently reading
131 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 36 reviews
November 13, 2023
"В гърлото ми - огромна буца. Представям си я като почва, ронлива и суха. Невъзможно е да израсте нещо от нея."
Снощи до късно не успях да заспя, защото си мислех за дебютния роман "Ане" на Камелия Панайотова. Харесвам Камелия като поет и като човек, но си признавам, че бях леко скептична към книгата, защото Ками е много, много млада, а създаването на роман е несъмнено трудна задача. Е, не съм имала право - мъдростта и тъгата на преждевременно порасналото момиче са заключени в 200 страници автофикция.
"Не можеш да гледаш гордо, когато трябва да се защитаваш."
Читателят няма да знае коя точно част от историята се е случила наистина, коя е измислена, къде е добавено, къде премахнато, но цялостно в мен остана усещането за достоверност, някъде там има едно Ане, на което баш така му се е случило всичко. Тежък и суров разказ за откраднатото детство, невъзможността да се почувстваш обичан и приет от хората, които са те създали, порастването, физическото и психическото насилие, самотата, бездната на детското отчаяние. Няма нищо по-лошо от това да се чувстваш сам срещу света, когато си още толкова мъничък и крехък, когато си само на седем и вече знаеш, че трябва да държиш собствената си ръка, защото няма кой друг да го направи.
"Впрочем баба се обръщала към тогавашната си свекърва с anne, турското майко - нищо че тя била българка. Когато изрече тази дума, и двете се спогледахме сепнати - та това беше моето име! Нали и на мен така викаше - Ане."
Ане, която си мечтае както майка ѝ да не я беше изоставяла, така и да се окаже, че има друга майка, майка, която не пие, която не предпочита демонстративно сестра ѝ, която я обича и не е спирала да я търси. Много противоречиви чувства и мисли се въртят из главата на главната героиня. Виждаме я като дете, после като пораснала жена, ставаме свидетели на отношенията ѝ с баба ѝ, с Рене, Лола, появяват се ключови второстепенни персонажи. През цялото време усещах, че има някакво черно и тежко събитие, което чака зад ъгъла, и не сгреших. Плаках на тази сцена, боля ме, лежах до Ане, когато тя се утешаваше с мисълта, че за седем години клетките се обновяват.
На мен историята ми подейства твърде емоционално, за да мога да кажа нещо обективно, а и не мисля, че е необходимо, това са просто моите лични впечатления и чувства. Може би образът на бащата ми остана леко недовършен, но предполагам това е било нужно, за да излезе на преден план Майката и трагедията на нейната студенина. Сигурна съм, че ще се намери някой по-подготвен, който да даде градивна критика. Убедена съм също така, че тепърва ще наблюдаваме как Камелия се развива като автор, но за крехките си години успя да докаже още с дебютния роман, че умее да пише красиво, без излишни приказки и с изумителна дълбочина. Подчертавах си много изречения, спирах да помисля върху други, препрочетох началото и края, дивях се на някои оригинални решения. Браво, Ане, много добре си държала собствената си ръка през всички тежи години.
Красивата корица е на Милена Вълнарова.
Снощи до късно не успях да заспя, защото си мислех за дебютния роман "Ане" на Камелия Панайотова. Харесвам Камелия като поет и като човек, но си признавам, че бях леко скептична към книгата, защото Ками е много, много млада, а създаването на роман е несъмнено трудна задача. Е, не съм имала право - мъдростта и тъгата на преждевременно порасналото момиче са заключени в 200 страници автофикция.
"Не можеш да гледаш гордо, когато трябва да се защитаваш."
Читателят няма да знае коя точно част от историята се е случила наистина, коя е измислена, къде е добавено, къде премахнато, но цялостно в мен остана усещането за достоверност, някъде там има едно Ане, на което баш така му се е случило всичко. Тежък и суров разказ за откраднатото детство, невъзможността да се почувстваш обичан и приет от хората, които са те създали, порастването, физическото и психическото насилие, самотата, бездната на детското отчаяние. Няма нищо по-лошо от това да се чувстваш сам срещу света, когато си още толкова мъничък и крехък, когато си само на седем и вече знаеш, че трябва да държиш собствената си ръка, защото няма кой друг да го направи.
"Впрочем баба се обръщала към тогавашната си свекърва с anne, турското майко - нищо че тя била българка. Когато изрече тази дума, и двете се спогледахме сепнати - та това беше моето име! Нали и на мен така викаше - Ане."
Ане, която си мечтае както майка ѝ да не я беше изоставяла, така и да се окаже, че има друга майка, майка, която не пие, която не предпочита демонстративно сестра ѝ, която я обича и не е спирала да я търси. Много противоречиви чувства и мисли се въртят из главата на главната героиня. Виждаме я като дете, после като пораснала жена, ставаме свидетели на отношенията ѝ с баба ѝ, с Рене, Лола, появяват се ключови второстепенни персонажи. През цялото време усещах, че има някакво черно и тежко събитие, което чака зад ъгъла, и не сгреших. Плаках на тази сцена, боля ме, лежах до Ане, когато тя се утешаваше с мисълта, че за седем години клетките се обновяват.
На мен историята ми подейства твърде емоционално, за да мога да кажа нещо обективно, а и не мисля, че е необходимо, това са просто моите лични впечатления и чувства. Може би образът на бащата ми остана леко недовършен, но предполагам това е било нужно, за да излезе на преден план Майката и трагедията на нейната студенина. Сигурна съм, че ще се намери някой по-подготвен, който да даде градивна критика. Убедена съм също така, че тепърва ще наблюдаваме как Камелия се развива като автор, но за крехките си години успя да докаже още с дебютния роман, че умее да пише красиво, без излишни приказки и с изумителна дълбочина. Подчертавах си много изречения, спирах да помисля върху други, препрочетох началото и края, дивях се на някои оригинални решения. Браво, Ане, много добре си държала собствената си ръка през всички тежи години.
Красивата корица е на Милена Вълнарова.
December 4, 2023
Романът на Камелия Панайотова ми спря дъха! Абсолютно помитащ! Реже като нож! Безпощаден! Мога да продължа до безкрай с емоционалните излияния и нито едно няма да бъде необосновано или преувеличено… Харесах страшно много стихосбирката на Камелия “Човекът, който си тръгва”, но “Ане” ми разби сърцето…, а аз имам силно и неудържимо желание да прегърна авторката. Успх да го направя на премиерата и ми олекна 💗
Като майка няма как да не съм разтърсена от историята на Ане, от липсата на грижа в детството, от липсата на всичко, което би следвало да е даденост в живота на едно дете. Като майка на две момичета, отношенията на сестрите Ане и Тея се врязаха в душата ми! Като човек, който изгуби и двете си баби само преди година, романът ме върна в онези лета, които прекарвах на село с всичките им хубави моменти и си припомних как баба ме дразнеше в определени ситуации и нямах търпение да се прибера в града. Нещо, което Ането не можеше да направи…
Началото и краят коват! Невероятен дебют, който няма да остави читателя безучастен!
“От детството помня единствено презрението, което изпитвах към майка си.”
“Още отпреди да се родя, искам друга майка. От утробата до раждането и оттогава насам единствената ми цел е да разочаровам майка си, да я отвратя от себе си.”
“Вътрешно вече се бях примирила, но от време на време нещо току се надигаше в мен и аз отново търсех пътя към майка си. Всеки път тя ме отпращаше.”
“Моля те мамо, заплаках, много те моля, обещавам, че ще ям по-малко, даже мога въобще да не ям, само не ме връщайте пак, моля те.”
“Само че едно дете не може да разбере защо са нужни пари или защо трябва да е лесно, за да го обичат.“
Като майка няма как да не съм разтърсена от историята на Ане, от липсата на грижа в детството, от липсата на всичко, което би следвало да е даденост в живота на едно дете. Като майка на две момичета, отношенията на сестрите Ане и Тея се врязаха в душата ми! Като човек, който изгуби и двете си баби само преди година, романът ме върна в онези лета, които прекарвах на село с всичките им хубави моменти и си припомних как баба ме дразнеше в определени ситуации и нямах търпение да се прибера в града. Нещо, което Ането не можеше да направи…
Началото и краят коват! Невероятен дебют, който няма да остави читателя безучастен!
“От детството помня единствено презрението, което изпитвах към майка си.”
“Още отпреди да се родя, искам друга майка. От утробата до раждането и оттогава насам единствената ми цел е да разочаровам майка си, да я отвратя от себе си.”
“Вътрешно вече се бях примирила, но от време на време нещо току се надигаше в мен и аз отново търсех пътя към майка си. Всеки път тя ме отпращаше.”
“Моля те мамо, заплаках, много те моля, обещавам, че ще ям по-малко, даже мога въобще да не ям, само не ме връщайте пак, моля те.”
“Само че едно дете не може да разбере защо са нужни пари или защо трябва да е лесно, за да го обичат.“
December 30, 2023
Хубав дебют. Хареса ми, че авторката не се е изкушила да хлъзне читателя по сълзливата плоскост - с тази тема това не е трудно и със сигурност би ѝ донесло повече читатели.
Хареса ми, че разказът е много стегнат, суров, бих го нарекла спартански.
Темите, които засяга книгата са безспорно важни, тежки и за съжаление актуални. От друга страна, нямаше една жена в тази книга, която да не е по някакъв начин насилена от близките си хора - физически, психическо или емоционално. Разбирам идеята, че "счупената" жена травмира дъщерите си, които травмират своите, които ... обаче всичката гадост, и случайна, и закономерна - поради родова травма - да се излее над една глава (а също и в мини общността всички жени да са жертви на насилие) ми се струва прекомерно. Сигурно има такива случаи, не знам, но на мен ми липсваше един светъл, поне малко от малко ненакърнен, ненасилен женски образ.
Много ми хареса, че една от основните теми е доброволното мълчание, в което жените потъват и което спомага за това да не могат да преодолеят травмата, а да я оставят да се задълбочи; мълчанието, което също е част от причините да има още и още жени, подложени на насилие.
Разбрах защо бащата не обича Ането. Не разбрах защо майка ѝ я изоставя. Отношенията на героинята с баба ѝ бяха много хубаво разработени, много живи, плътни, миналото на бабата беше съвсем достоверно, напълно разбирам причините за действията ѝ. С майката нещата не стоят така. Имам въпроси. (Ако идеята е, че и самата главна героиня няма отговор защо ѝ се случва това до самия край на книгата, и/или че авторката не иска само на нас, читателите да ни даде такъв, то това не става достатъчно ясно за мен.)
Харесвам финала, макар че така, както го разчитам той е много безнадежден. В тоя свят, в който жените са обект на постоянно насилие, какво по-хубаво от това да си момче (не само, за да задоволиш очакванията на бащата).
При всяко положение "Ане" е хубава, силна, тежка, добре разказана история.
С интерес ще прочета следваща прозаична книга на Камелия Панайотова. Особено ще съм любопитна, ако е на тема, която не е толкова кървяща и болезнена за всяка една читателка, независимо дали е била, или не, обект на насилие.
Хареса ми, че разказът е много стегнат, суров, бих го нарекла спартански.
Темите, които засяга книгата са безспорно важни, тежки и за съжаление актуални. От друга страна, нямаше една жена в тази книга, която да не е по някакъв начин насилена от близките си хора - физически, психическо или емоционално. Разбирам идеята, че "счупената" жена травмира дъщерите си, които травмират своите, които ... обаче всичката гадост, и случайна, и закономерна - поради родова травма - да се излее над една глава (а също и в мини общността всички жени да са жертви на насилие) ми се струва прекомерно. Сигурно има такива случаи, не знам, но на мен ми липсваше един светъл, поне малко от малко ненакърнен, ненасилен женски образ.
Много ми хареса, че една от основните теми е доброволното мълчание, в което жените потъват и което спомага за това да не могат да преодолеят травмата, а да я оставят да се задълбочи; мълчанието, което също е част от причините да има още и още жени, подложени на насилие.
Разбрах защо бащата не обича Ането. Не разбрах защо майка ѝ я изоставя. Отношенията на героинята с баба ѝ бяха много хубаво разработени, много живи, плътни, миналото на бабата беше съвсем достоверно, напълно разбирам причините за действията ѝ. С майката нещата не стоят така. Имам въпроси. (Ако идеята е, че и самата главна героиня няма отговор защо ѝ се случва това до самия край на книгата, и/или че авторката не иска само на нас, читателите да ни даде такъв, то това не става достатъчно ясно за мен.)
Харесвам финала, макар че така, както го разчитам той е много безнадежден. В тоя свят, в който жените са обект на постоянно насилие, какво по-хубаво от това да си момче (не само, за да задоволиш очакванията на бащата).
При всяко положение "Ане" е хубава, силна, тежка, добре разказана история.
С интерес ще прочета следваща прозаична книга на Камелия Панайотова. Особено ще съм любопитна, ако е на тема, която не е толкова кървяща и болезнена за всяка една читателка, независимо дали е била, или не, обект на насилие.
November 24, 2025
Не знам какво и как да кажа за тази книга…
March 4, 2024
Изключително вълнуващ роман! Просто съм без думи, само емоция! Не знам как да се събера и да опиша тази история. Трябва да се прочете! От всяка дъщеря, майка, сестра, баба.
Силно ме развълнува историята на Ане. Искам да я прегърна! Майчински, сестрински, приятелски... Всякак! И Тея искам да прегърна. И нейната история бих изслушала. Дъщерята, сестрата и майката в мен стояха със свито сърце, докато научавахме все повече от историята на Ането. Толкова много мисли и въпроси, които ми се иска да не се раждат в никоя детска главичка.
Много хубав и изчистен стил на писане има Камелия Панайотова. С малко думи казва толкова много. С нейния поетичен изказ нацелва право в десетката грозната действителност и я облича в красиви думи, създавайки една зловеща гротеска.
Изключително съм впечатлена и нямам търпение да прочета още! Бих чела всичко, което напише.
Силно ме развълнува историята на Ане. Искам да я прегърна! Майчински, сестрински, приятелски... Всякак! И Тея искам да прегърна. И нейната история бих изслушала. Дъщерята, сестрата и майката в мен стояха със свито сърце, докато научавахме все повече от историята на Ането. Толкова много мисли и въпроси, които ми се иска да не се раждат в никоя детска главичка.
Много хубав и изчистен стил на писане има Камелия Панайотова. С малко думи казва толкова много. С нейния поетичен изказ нацелва право в десетката грозната действителност и я облича в красиви думи, създавайки една зловеща гротеска.
Изключително съм впечатлена и нямам търпение да прочета още! Бих чела всичко, което напише.
November 26, 2023
Какъв дебют само!!!
June 15, 2024
Как пише това момиче! Сурово, безпощадно, без оня домашен страх “какво ще кажат хората”. И в същото време толкова поетично, дъхаво, прасковено, политащо, измиващо като дъжд. Браво!
November 25, 2023
Хаотично ще да е това ревю, все още не мога да си подредя мислите след края на книгата.
Върви ми с българските автори напоследък, все попадам на чудесни книги, писани от млади и талантливи родни писатели. Ключовата дума в този случай е „млади“, защото Камелия Панайотова е на една все още крехка възраст. Невероятно ми изглежда, че толкова млад човек е способен да напише един толкова зрял и задълбочен роман. За което искрено ѝ се възхищавам.
Романът е дебютен, но това по нищо не личи, текстът е изчистен от всичко излишно. Нямам представа как начинаещ писател създава толкова добре изпипан текст, но е факт, че Камелия Панайотова е успяла. При това е засегнала няколко болезнени за обществото ни теми - алкохолизъм, домашно насилие, липса на близост между деца и семейство. Книгата предизвика в мен противоречиви чувства, от една страна съпреживявах цялата болка на Ане, от друга - искрено се възхищавах на прекрасния стил на писане, на логическото построяване на текста, на моментите, в които са вмъкнати препратките към миналото… на всичко. Мислех си, че нищо не може да ме срине емоционално повече от „Малък живот“ на Ханя Янагихара, но ето, че едното малко розово книжле с кратичкото заглавие „Ане“ успя.
Затова не подминавайте романа, заслужава си отделеното време.
До преди да се докосна до този роман не знаех нищо за авторката, признавам си, но сега с нетърпение ще очаквам следващите ѝ книги.
Имам големи надежди за бъдещето на родната литература.
Върви ми с българските автори напоследък, все попадам на чудесни книги, писани от млади и талантливи родни писатели. Ключовата дума в този случай е „млади“, защото Камелия Панайотова е на една все още крехка възраст. Невероятно ми изглежда, че толкова млад човек е способен да напише един толкова зрял и задълбочен роман. За което искрено ѝ се възхищавам.
Романът е дебютен, но това по нищо не личи, текстът е изчистен от всичко излишно. Нямам представа как начинаещ писател създава толкова добре изпипан текст, но е факт, че Камелия Панайотова е успяла. При това е засегнала няколко болезнени за обществото ни теми - алкохолизъм, домашно насилие, липса на близост между деца и семейство. Книгата предизвика в мен противоречиви чувства, от една страна съпреживявах цялата болка на Ане, от друга - искрено се възхищавах на прекрасния стил на писане, на логическото построяване на текста, на моментите, в които са вмъкнати препратките към миналото… на всичко. Мислех си, че нищо не може да ме срине емоционално повече от „Малък живот“ на Ханя Янагихара, но ето, че едното малко розово книжле с кратичкото заглавие „Ане“ успя.
Затова не подминавайте романа, заслужава си отделеното време.
До преди да се докосна до този роман не знаех нищо за авторката, признавам си, но сега с нетърпение ще очаквам следващите ѝ книги.
Имам големи надежди за бъдещето на родната литература.
November 20, 2023
Някъде, много отдавна, бях прочела как в сърцето се влиза най-дълбоко през рана. Затварям последната страница на "Ане" на Камелия Панайотова и си го спомням.
Защото това е книга, която говори през болката, през рана, която никой не ти обещава да заздравее, но ти показва, че ще се научиш да живееш и с нея. И се настанява върху сърцето ти. Проправя си път неусетно, но сигурно.
Това е важна книга - за травмата, за това което не се лекува, но и не му даваш власт над теб. Същевременно и за обичта. Сякаш двете страни на тази монета проблясват в ръцете на Ане. И правят книгата жива и пълнокръвна.
Едновременно сурова, че да почувстваш отвращението от човешката жестокост. Но и нежна - защото винаги някой ни обича, дори и да не е този, за чиято прегръдка сме копнели.
Ако се вгледате ще откриете три поколения жени - три различни белега, три различни начина да се счупиш и да продължиш. Няма правилен. Но това, което се предава, е травмата: родовата. Поколения живеят и я отглеждат. Тук, на тези страници, едно смело момиче я изговаря, без да се срамува и въпреки страха. И порасва. И слага точка. За да напише ново изречение и нова история.
Смел дебют и тема, която е неудобна. Никой не иска да говорим за майките, които всъщност не винаги са безусловна обич, за бащите, които все още искат син, а не дъщеря, за това, че не знаеш кога погледът на възрастния вместо да те пази, чака да те разкъса.
И докато ни учат, че тези неща трябва да останат "вкъщи ", Ане извисява глас. Болката е пусната на светло. Да оцелееш е изкуство.
Защото това е книга, която говори през болката, през рана, която никой не ти обещава да заздравее, но ти показва, че ще се научиш да живееш и с нея. И се настанява върху сърцето ти. Проправя си път неусетно, но сигурно.
Това е важна книга - за травмата, за това което не се лекува, но и не му даваш власт над теб. Същевременно и за обичта. Сякаш двете страни на тази монета проблясват в ръцете на Ане. И правят книгата жива и пълнокръвна.
Едновременно сурова, че да почувстваш отвращението от човешката жестокост. Но и нежна - защото винаги някой ни обича, дори и да не е този, за чиято прегръдка сме копнели.
Ако се вгледате ще откриете три поколения жени - три различни белега, три различни начина да се счупиш и да продължиш. Няма правилен. Но това, което се предава, е травмата: родовата. Поколения живеят и я отглеждат. Тук, на тези страници, едно смело момиче я изговаря, без да се срамува и въпреки страха. И порасва. И слага точка. За да напише ново изречение и нова история.
Смел дебют и тема, която е неудобна. Никой не иска да говорим за майките, които всъщност не винаги са безусловна обич, за бащите, които все още искат син, а не дъщеря, за това, че не знаеш кога погледът на възрастния вместо да те пази, чака да те разкъса.
И докато ни учат, че тези неща трябва да останат "вкъщи ", Ане извисява глас. Болката е пусната на светло. Да оцелееш е изкуство.
Read
May 17, 2025Днес искам да ви разкажа малко за "Ане" на Камелия Панайотова, без претенцията този текст да е ревю. Купих си я с огромно желание и нетърпение и си я кътах като голямо съкровище до миналия месец. Но мисля, че се препълних с очаквания и накрая изпитах повече празнота, отколкото връзка с нея. Но нека да се опитам да облека в думи това усещане.
Езикът на тази книга е съкровище, написана е обрано, стегнато, сурово, като разказът на монах отшелник свикнал да търпи лишенията, научил се да ги приема като част от естеството на живота. И същото време разказът не е осакатен откъм емоции, напротив. Всичко прозира през страниците на "Ане" болката от изоставянето, страхът от самотата, отхвърлянето, алкохолизмът, сексуалното посегателство, травма до травма, жестокост след жестокост - в живота на Ане раните са много и тя не крие болката от тях.
Изключително добре е обособено усещането за тази болка през очите на малката и на порасналата Ане - бушуващите емоции на малкото дете, което обвинява себе си за всичко и отчаяната нужда от самосъхранение на възрастния човек, който трябва да отхвърли тази вина, защото заплашва да го погълне и лиши от мястото му в света. А това се случва най-лесно като я захвърли по някой друг. Прошката е хубаво нещо, но нека не се лъжем, колко от нас успяват да простят наистина в сърцето и ума си, да отхвърлят чувството на лишение, самота, болезнените спомени, задушаващите сълзи. Да бъдеш отхвърлен от човекът, който очакваш да бъде твой щит, пристан и дом, е рана, която вероятно няма затваряне, няма и прошка.
Това, което не успявам да преглътна е отказът на Ане да опита да бъде пълноценен човек. Не това послание се надявах и очаквах да получа накрая. Разбирам, че разказът и споделените емоции целят да покажат дълбочината на травмата и последствията от нея. Давам си сметка, че някой белези не мога да бъдат излекувани, нито дори прикрити, че някои рани остават винаги леко отворени, готови във всеки един момент да се инфектират отново и да захвърлят собственика си в бездната на отчаянието. Разбирам че, травмите от детството ни белязват невъзвръщаемо, че ни повреждат и ни пречат да имаме пълноценен живот.
Но също така съм и човек, който отказва да вярва в крайностите и в липсата на алтернатива или лъч надежда. А такъв тук не усетих. Да, Ане има и добри хора в живота си, но накрая, в цялостното ми усещане за нейния вътрешен свят, имах чувството, че това няма значение, освен да засили още повече болката от липсата и отхвърлянето. Неспособна съм да приема възможността за човек, който не може да извлече поне мъничко надежда и чувство за пълноценност, за принадлежност, за приемствено, от макар и малкото добри моменти в живота си.
Смел и много ярък дебют за Камелия Панайотова.
Twenty One Pilots - Heathens
January 30, 2024
Силна, автентична, талантливо написана книга.
November 21, 2023
Още щом прочетох заглавието съвсем ясно различих вика към майката. Едно малко Ане запищя в главата ми с откритото си страдание и знаех, че тръгна ли по следите му, писъкът ще стане оглушителен. Непоносим за заглушаване. Когато отворих страниците, се мислех за подготвена. Уви, въпреки очакванията ми, коремът ми пак пропадна под тежестта на страниците, които започнах.
Никога не съм можела да чета книги с открито насилие и неполучено възмездие. Особено по темите за децата. Когато станах майка, направо си забраних тези книги. Нещо в несправедливостта, във възможността да допусна идеята за онези изоставени, неискани, пренебрегнати, наранявани от родителите си деца, ми се струваше толкова извратена и нечовешки травмираща, че все едно можех да нараня собственото си дете само при мисълта за чуждите.
Радвам се, че я прочетох. Преборих себе си и като награда получих възможността да се насладя на възхитителния талант на Камелия Панайотова. Изреченията ѝ са премерени. Фини. Чиста майсторска изработка. Не са направени от думи, издялкани са от чувства. Извадени от долапа на бабите ни, в който те държат подредените си тайни; от утробата на майките, толкова студена, че те кара да се чудиш как изобщо е създала живот на първо място; от грубите ръце на мъжете, които заразяват с мазоли прав�� душите.
Но тази книга не е писана за мен. Аз бих разбрала Ане и без да я изслушам. Достатъчно би ми било само да я погледна. Писъкът, който чувам в заглавието не е насочен към мен. Писъкът е за слепите, за глухите, за страхливците, за които е по-важно да скрият под килима лошото, вместо да го изметат от домовете си, родовете си, душите си. Това прави "Ане" важна, неудобна, брутална книга, която трябва да попада в ръцете на правилните хора. Оттам и в умовете им. Да ги преобразува.
Болезнена и откровена. Звучаща като изповед. Носеща обещание, че има живот отвъд травмите.
5/5 звезди, защото трети ден след прочита и не мога да спра да я мисля.
Ще оставя и малко цитати, които си отбелязах:
"В гърлото ми - огромна буца. Представям си я като почва, ронлива и суха. Невъзможно е да израсте нещо от нея."
"Това е била мисията ми от самото начало - да си измислям и да се провалям гръмко дори в нереалността си."
"Винаги ме напушваше на смях, когато видех баба такава - подплашена, че ще я обвинят в нещо. Знаех наизуст всичките ѝ правила. Някой ще помисли, че те бия - не викай! Някой ще помис��и, че те държа гладна - не яж у хората! Някой ще помисли, че не те пера - не се цапай! Ако някой те пита за майка ти, ще се правиш, че не си чула иначе ще ни разнасят из цялото село! Много исках да срещна този някой, който толкова се интересуваше от мен и от баба (...), но тя и дума не ме оставяше да кажа.
"Това със сигурност не беше първият път, в който пожелавах смъртта си. Или нечия друга. Но беше най-безспорният, най-категоричният. И единственият, в който страхът от родителите ми бе замъглен и притъпен, за да освободи място на нов - далеч по-суров и всеобхватен. Че вече съм жена"
"Единственото, което си мисля, докато я слушам, е че магията е проработила. Че магията винаги проработва. Дори и късно. Дори и преди смъртта. Но и че за каквото и да направиш магия - за добро или лошо - неизбежно ше ти се върне"
PS: И вижте какво нещо - майката отсъстваше в цялата книга, но пак присъстваше във всеки момент от историята. Колко осакатяващи могат да бъдат липсите.
PS2: Обожавам начина, по който е подреден текстът. Препратките, ретроспекциите, началото и краят - свързано вървят, ръка за ръка. В нито миг не спират да пренасят цялостното въздействие на историята.
Никога не съм можела да чета книги с открито насилие и неполучено възмездие. Особено по темите за децата. Когато станах майка, направо си забраних тези книги. Нещо в несправедливостта, във възможността да допусна идеята за онези изоставени, неискани, пренебрегнати, наранявани от родителите си деца, ми се струваше толкова извратена и нечовешки травмираща, че все едно можех да нараня собственото си дете само при мисълта за чуждите.
Радвам се, че я прочетох. Преборих себе си и като награда получих възможността да се насладя на възхитителния талант на Камелия Панайотова. Изреченията ѝ са премерени. Фини. Чиста майсторска изработка. Не са направени от думи, издялкани са от чувства. Извадени от долапа на бабите ни, в който те държат подредените си тайни; от утробата на майките, толкова студена, че те кара да се чудиш как изобщо е създала живот на първо място; от грубите ръце на мъжете, които заразяват с мазоли прав�� душите.
Но тази книга не е писана за мен. Аз бих разбрала Ане и без да я изслушам. Достатъчно би ми било само да я погледна. Писъкът, който чувам в заглавието не е насочен към мен. Писъкът е за слепите, за глухите, за страхливците, за които е по-важно да скрият под килима лошото, вместо да го изметат от домовете си, родовете си, душите си. Това прави "Ане" важна, неудобна, брутална книга, която трябва да попада в ръцете на правилните хора. Оттам и в умовете им. Да ги преобразува.
Болезнена и откровена. Звучаща като изповед. Носеща обещание, че има живот отвъд травмите.
5/5 звезди, защото трети ден след прочита и не мога да спра да я мисля.
Ще оставя и малко цитати, които си отбелязах:
"В гърлото ми - огромна буца. Представям си я като почва, ронлива и суха. Невъзможно е да израсте нещо от нея."
"Това е била мисията ми от самото начало - да си измислям и да се провалям гръмко дори в нереалността си."
"Винаги ме напушваше на смях, когато видех баба такава - подплашена, че ще я обвинят в нещо. Знаех наизуст всичките ѝ правила. Някой ще помисли, че те бия - не викай! Някой ще помис��и, че те държа гладна - не яж у хората! Някой ще помисли, че не те пера - не се цапай! Ако някой те пита за майка ти, ще се правиш, че не си чула иначе ще ни разнасят из цялото село! Много исках да срещна този някой, който толкова се интересуваше от мен и от баба (...), но тя и дума не ме оставяше да кажа.
"Това със сигурност не беше първият път, в който пожелавах смъртта си. Или нечия друга. Но беше най-безспорният, най-категоричният. И единственият, в който страхът от родителите ми бе замъглен и притъпен, за да освободи място на нов - далеч по-суров и всеобхватен. Че вече съм жена"
"Единственото, което си мисля, докато я слушам, е че магията е проработила. Че магията винаги проработва. Дори и късно. Дори и преди смъртта. Но и че за каквото и да направиш магия - за добро или лошо - неизбежно ше ти се върне"
PS: И вижте какво нещо - майката отсъстваше в цялата книга, но пак присъстваше във всеки момент от историята. Колко осакатяващи могат да бъдат липсите.
PS2: Обожавам начина, по който е подреден текстът. Препратките, ретроспекциите, началото и краят - свързано вървят, ръка за ръка. В нито миг не спират да пренасят цялостното въздействие на историята.
April 24, 2024
Като с обувка стъпи върху гърдите ми този роман, дълбок и деликатен, също като Ане. Браво, Камелия!
March 29, 2024
Книга, изследваща дълго премълчавани теми от българското общество. Не само тематиката, но и начинът, по който авторът успява да пренася читателя в разказания момент и го кара да се потопи, да стане свидетел на раната, за което кинематографически тип разказване в цялата книга доста помага.
Силна книга във времена, в които ставаме свидетели как биват използвани лозунги и думи като "семейство", "ценности" и т.н. Книга, доказваща, че семейството не винаги е дом.
"Ане" е лирическо отмъщение срещу селяндурското мото "какво ще кажат хората?". Едно всеобщо, преобладаващо мото както в българската действителност така и във всички общества, към които - харесва ни или не - принадлежим.
Силна книга във времена, в които ставаме свидетели как биват използвани лозунги и думи като "семейство", "ценности" и т.н. Книга, доказваща, че семейството не винаги е дом.
"Ане" е лирическо отмъщение срещу селяндурското мото "какво ще кажат хората?". Едно всеобщо, преобладаващо мото както в българската действителност така и във всички общества, към които - харесва ни или не - принадлежим.
March 18, 2024
Толкова рядко плача, когато чета, но с тази книга си изревах очите. Изключителна! 🥺
November 22, 2023
Една книга за поколенията, за семействата, за емоциите, през които са преминали много деца. Една книга за мен, за теб и за нашето детство. През погледа на едно Ане. Думите пронизват и оставят следа. Този роман определено знае как да го направи.
April 17, 2024
За мен тази книга беше изключително тежка за четене. Макар и много кратка, я четох в продължение на седмици и всеки следващ път почвах да дочитам със страх. Събуди много мои скрити страхове, много мъка и състрадание към крехката човешка душа. Много емоционална книга, написана през осезаема болка, направо ми разби сърцето..
May 25, 2025
Камелия е изключително талантлив писател, а “Ане” е една от най-силните съвременни книги. Толкова умело, увличащо, истинско разказване. Вярваш и попиваш всяка дума, пък макар и да задушава. Бях чела и слушала откъси, и достигайки до тях в книгата, си дадох сметка, че ги помня - ето такъв е този роман - не е възможно да не се запечата в съзнанието.
March 30, 2025
"Звездите са наблъскани с желания - нито един свободен слот. Моето увисва в стаята."
January 17, 2024
Исках да изчакам няколко дена преди да напиша ревю, за да съм колкото може по-обективна в него, но не се получава. Не спирам да мисля за тази книга, от както я прочетох. Тя толкова ме докосна и погълна, че вече сигурно съм накарала поне 10 човека да я прочетат. Буквално не млъквам за нея. Затова, в това необективно ревю ще напиша моята интерпретация на тази уникална книга.
„Ане“ е първият роман на Камелия Панайотова, който ни разказва историята на едноименната героиня от раждането ѝ до съзряването ѝ в млада жена в модерна България. Историята е разказана разбъркано, преплитат се минало, настояще и бъдеще, където ние виждаме героинята във всевъзможни образи на бебе, дете, тийнейджър, жена, приятелка, дъщеря, сестра и внучка. И чрез всичко това разглеждаме индиректно основната тема на семейството, обграждащото ни общество и неговите нрави и догми, и как то се отразява на един млад човек в подрастването му, оформяйки неговата емоционалност, начин на мислене и самооценка. И всичко това е разказано през призмата на едно момиче в нейния трагичен разказ за откраднато детство и липсваща любов, които я прекършват до такава степен, че тя пораства бродейки в свят, в който не се чувства обичана и желана. Това е разказ за самота, за гняв, за вкопчването ни във вечните въпроси, мислейки си, че ако получим отговори бихме могли да подредим света, в който се намираме и да поставим себе си някъде в него. В резултат на всичко това, Ане е ничия, но в същото време е неспособна да се отскубне от мечтата и идеята за една любов, която би трябвало да принадлежи на всеки човек, но на нея ѝ е отнета без обяснение. „Само, че едно дете не може да разбере защо са нужни пари или защо трябва да е лесно, за да го обичат.“;
“Моля те мамо, заплаках, много те моля, обещавам, че ще ям по-малко, даже мога въобще да не ям, само не ме връщайте пак, моля те.”.
Това е разказ за насилие под всякакви форми, за вечното отчаяние, и нуждата да принадлежим някъде и на някого. „Така че трябваше да се движа постоянно, не биваше да спирам нито за миг, понеже всеки застой означаваше сигурна смърт.“
Ала „Ане“ е много повече от това. Според мен това е книга, които не бива да бъде принизявана с въпроса „За какво се разказва“, а по-скоро „Как те накара да се почувстваш?“; „Какви реакции провокира у теб?“; „За какво те накара да се замислиш и да осъзнаеш?“; „На какви уроци те научи?“. Това е един от най-суровите и оголени разкази на една трагична човешка съдба, които някога съм чела. „Ане“ буквално ме сграбчи и не ме пусна до края, и може би никога няма да ме пусне. Самата героиня, а и второстепенните герои се усещаха толкова истински и стоящи пред мен, че чак беше плашещо на моменти. Прозата е изключително динамична и добре написана. Болката беше извадена на показ до такава степен, че ти буквално си принуден да я видиш, валидираш и съпреживееш. Сякаш романът се бори с читателя, предизвиква го да не извърне очи, което е нещо, което героите в него постоянно правеха за съжаление. „Никой нищо не иска да знае, да види, да каже“.
Една от главните теми в роман, които много ме разтърсиха, беше апатията и страхът някой да не види слабостите и болките ни насадена ни от миналите поколения.
"Винаги ме напушваше на смях, когато видех баба такава - подплашена, че ще я обвинят в нещо. Знаех наизуст всичките ѝ правила. Някой ще помисли, че те бия - не викай! Някой ще помисли, че те държа гладна - не яж у хората! Някой ще помисли, че не те пера - не се цапай! Ако някой те пита за майка ти, ще се правиш, че не си чула иначе ще ни разнасят из цялото село! Много исках да срещна този някой, който толкова се интересуваше от мен и от баба (...), но тя и дума не ме оставяше да кажа.“;
„Срамът ни бе раснал заедно с нас през годините и бе станал толкова голям, че не го споменавахме дори помежду си, макар и да го виждахме“;
„Разминаваме се случайни минувачи, с които сякаш изглеждаме еднакво: уморени, виновни, самотни, изнасилени. Всички тези хора – нечии майки, бащи, дъщери и синове – умират от срам да бъдат разпознати. Крачат травмирани, удряни и наказани – едно цяло поколение с едни и същи тревоги, което не смее да се оплаче на никого, да сподели или дори да си поплаче. За какво тогава е всичко? За какво и аз като тях вървя и се преструвам, че нищо ми няма? Накъде съм тръгнала? Как искам, бабо, да дойда сега, да се свия в скута ти като едно време и да ревна с цяло гърло – и нека ме чуят съседите, цялото проклето село нека да ме чуе! А ти, бабо, само веднъж, само един-единствен път ме остави да викам отдън душа.“; „Никой не може да понесе очакванията на другите“;
„Във всяка къща на село има такива: миниатюрни чашки за кафе с бледокафеникави цветчета и дръжчици, които практически не стават за нищо. Сякаш са за кукли. След определена възраст е невъзможно да ги ползваш по предназначение и се налага да обгръщаш порцелана с цялата си длан, дори да е горещ. Изобщо най-различни съдове, уреди и вещи са били замислени така, че да служат повече на окото, отколкото на ръцете. Едва после са се появили големи, практични, издръжливи цял един живот чаши. И все пак малките фини сервизи не отстъпваха мястото си. Стояха гордо наредени на най-високите рафтове в холовете, заключени зад грижливо почистени стъклени вратички. Сякаш притежателите им се опитваха да затворят миналото, да си представят, че докато тези крехки порцеланови съдчета оцеляват, младостта им също ще се съхрани. Гледаха ги досущ като трофеи и може би наистина бяха такива – доказателство, че и хората са оцелели. И ако някоя от чашките бе напукана или наранена, я завъртаха така, че погледът да обхваща само здравата ѝ страна, чистата и ненакърнената. Защото нищо такова не бива да изглежда използвано – всяка подобна вещ трябва да е нова, непипната. И да, тези пожълтели сервизи се надсмиваха над поколения насам от високото – и това на баба, и това на леля Дора, и това на майка ми, и моето. И никой никога не може да ги достигне.“
Не знам, защо но всеки път, когато си представям Ането да се материализира пред мен, виждам как зад нея стоят майка ѝ, баба ѝ и сестра ѝ, а и дори приятелките ѝ. Те са като някаква верига, към която тя е вовеки вързана. Защото освен всичко, което изброих по-горе, това е роман и за жената и как нейния образ произхожда от другите жени преди нея, докато тя отчаяно се бори за своята индивидуалност и как взаимоотношенията с всички тях я оформят, понякога за добро, а понякога за лошо. „..дълг на всяко дете е да обича родителите си“;
„..нещо в мен се е разкъсало от мъка по майка ми“;
„Светът наистина е по-празен без майка в него.“;
“Вътрешно вече се бях примирила, но от време на време нещо току се надигаше в мен и аз отново търсех пътя към майка си. Всеки път тя ме отпращаше.”;
„Тази безкомпромисна празнина, която майките оставят у нас, след като ни оставят, твърде често не успява да се запълни с присъствието им. Понякога завинаги“;
„Често ми се иска да съм на мястото на всички тези жени. Да нямам избор освен само един. Да няма за какво да се чудя. Те бяха сигурни и в щастието, и в мъката си. Приемаха живота такъв какъвто е, и се опитваха да изкарат най-доброто от него“.
И също така това е роман за прошката. На кого? Честно да кажа, не знам, но според мен за прошката по принцип, но също така за трагедията в нея и неспособността да простим понякога, незнаещи защо. „Аз не мога да търся утеха там, където са ме ранили.“;
„Никога не съм разбирала прошката, а трябва да простя на толкова хора. И сега не успявам да я дефинирам, Изричам я, вярвам в нея… но нищо не следва. Не е ли обидно, че нито едно листо не помръдва, нито слънцето грейва по-ярко, след като простиш на някого? Нищо. Но може би причинната е, че винаги прощавам късно. Нощем, докато виновния спи. Може би самата прошка минава по някакви невидими коридори, за да стигне до другия – този, който трябва да я приеме, ала точно в този момент е залостил вратите си. Тогава не ставаш ли ти виновният? Ако отсрещният трябва да се съгласи, да се подпише отдолу, не се ли обръщат нещата, не молиш ли ти за прошката – да я дадеш? Моля те да ти простя, свят. Само че светът не отвръща. Спи. Вероятно сънува нещо хубаво в същия този момент и не бива да го събуждам. Спящият е по-раним от будния, по-изложен на всичко. Но аз винаги съм знаела, пък и винаги така са ми казвали, че прошката се дава, за да можеш самият ти да се отървеш от вината, че не си простил. Да, значи наистина твърде късно прощавам. Вината вече се е загнездила в мен, израсла е като невидим крайник и думите не могат да я изтръгнат. Ампутация на вината. Дори словосъчетанието звучи невъзможно – как да го извърша в действителност. Вероятно това е мисията ми от раждането: вечно да закъснявам в прощаването“; „Прощаващият често хлипа в процеса на прощаване, защото откъсва думите от някъде другаде, не от гърлото. Те само минават от там. Прощаващият сравнява този акт с раждането, с изтръгването от утробата – болезнено и освобождаващо.“
За мен „Ане“ не е роман за един човек или за едно семейство, защото когато погледнем от по-голяма перспектива, това са събирателни образи, които коментират и предизвикват хората, които четат да разсъждават върху себе си и заобикалящия ги свят. Ането не е човек, а символ и манифестация на детето в нас и за най-големите ни страхове. Нещата, които ѝ се случват не са, за да се натърти колко грозен и безнадежден е света и как всичко е страдание. По-скоро ни се показва, че тези неща се случват около нас независимо, дали ни харесва или не, и вместо да се извръщаме от тях, докато не се случат на нас и тогава да ни е срам да си признаем, че са ни се случили, трябва да сме толерантни, изслушващи и валидиращи чуждата болка. Никога не знаем, дали и ние няма да се нуждаем от тези неща някъде по пътя си. А веригата от жени, която ни е представена тук за мен символизира трансгенерационната травма, която съществува навсякъде около нас и под всякакви форми. Тя няма да си отиде от само себе си. Въобще „Ане“ си е една верига, а Ането в нея символизира разхлабената част в нея, която отчаяно иска да се изтръгне от земята, която я задушава. Така, че това е и роман за сила и неумиращата воля в търсене на утеха.
„Това място ми е непознато, макар цял живот само тук да съм била. Но кой друг ще ме разбере, къде другаде да отида? Към чии детски гърди да кимам аз? Ако остана тук обаче, ще умра. Не мога още дълго да мълча. Думите сами се изкачват по гърлото ми. Ще се задуша от безразличието им – на баба ми и на изоставените ѝ деца, на леля Дора, на майка ми, на всички, на всички.“
Мисля да спра до тук и то не е, защото съм приключила, а защото просто има прекалено много важни неща, които някак си бяха казани само в 200 страници и мога да говоря, и пиша за тях до утре. Всеки, който я прочете ще бъде докоснат от различна част от нея, просто така работят истински добрите книги. За мен, „Ане“ беше преживяване, над което дълго ще разсъждавам. То бе наистина едновременно „болезнено и освобождаващо“.
„Ане“ е първият роман на Камелия Панайотова, който ни разказва историята на едноименната героиня от раждането ѝ до съзряването ѝ в млада жена в модерна България. Историята е разказана разбъркано, преплитат се минало, настояще и бъдеще, където ние виждаме героинята във всевъзможни образи на бебе, дете, тийнейджър, жена, приятелка, дъщеря, сестра и внучка. И чрез всичко това разглеждаме индиректно основната тема на семейството, обграждащото ни общество и неговите нрави и догми, и как то се отразява на един млад човек в подрастването му, оформяйки неговата емоционалност, начин на мислене и самооценка. И всичко това е разказано през призмата на едно момиче в нейния трагичен разказ за откраднато детство и липсваща любов, които я прекършват до такава степен, че тя пораства бродейки в свят, в който не се чувства обичана и желана. Това е разказ за самота, за гняв, за вкопчването ни във вечните въпроси, мислейки си, че ако получим отговори бихме могли да подредим света, в който се намираме и да поставим себе си някъде в него. В резултат на всичко това, Ане е ничия, но в същото време е неспособна да се отскубне от мечтата и идеята за една любов, която би трябвало да принадлежи на всеки човек, но на нея ѝ е отнета без обяснение. „Само, че едно дете не може да разбере защо са нужни пари или защо трябва да е лесно, за да го обичат.“;
“Моля те мамо, заплаках, много те моля, обещавам, че ще ям по-малко, даже мога въобще да не ям, само не ме връщайте пак, моля те.”.
Това е разказ за насилие под всякакви форми, за вечното отчаяние, и нуждата да принадлежим някъде и на някого. „Така че трябваше да се движа постоянно, не биваше да спирам нито за миг, понеже всеки застой означаваше сигурна смърт.“
Ала „Ане“ е много повече от това. Според мен това е книга, които не бива да бъде принизявана с въпроса „За какво се разказва“, а по-скоро „Как те накара да се почувстваш?“; „Какви реакции провокира у теб?“; „За какво те накара да се замислиш и да осъзнаеш?“; „На какви уроци те научи?“. Това е един от най-суровите и оголени разкази на една трагична човешка съдба, които някога съм чела. „Ане“ буквално ме сграбчи и не ме пусна до края, и може би никога няма да ме пусне. Самата героиня, а и второстепенните герои се усещаха толкова истински и стоящи пред мен, че чак беше плашещо на моменти. Прозата е изключително динамична и добре написана. Болката беше извадена на показ до такава степен, че ти буквално си принуден да я видиш, валидираш и съпреживееш. Сякаш романът се бори с читателя, предизвиква го да не извърне очи, което е нещо, което героите в него постоянно правеха за съжаление. „Никой нищо не иска да знае, да види, да каже“.
Една от главните теми в роман, които много ме разтърсиха, беше апатията и страхът някой да не види слабостите и болките ни насадена ни от миналите поколения.
"Винаги ме напушваше на смях, когато видех баба такава - подплашена, че ще я обвинят в нещо. Знаех наизуст всичките ѝ правила. Някой ще помисли, че те бия - не викай! Някой ще помисли, че те държа гладна - не яж у хората! Някой ще помисли, че не те пера - не се цапай! Ако някой те пита за майка ти, ще се правиш, че не си чула иначе ще ни разнасят из цялото село! Много исках да срещна този някой, който толкова се интересуваше от мен и от баба (...), но тя и дума не ме оставяше да кажа.“;
„Срамът ни бе раснал заедно с нас през годините и бе станал толкова голям, че не го споменавахме дори помежду си, макар и да го виждахме“;
„Разминаваме се случайни минувачи, с които сякаш изглеждаме еднакво: уморени, виновни, самотни, изнасилени. Всички тези хора – нечии майки, бащи, дъщери и синове – умират от срам да бъдат разпознати. Крачат травмирани, удряни и наказани – едно цяло поколение с едни и същи тревоги, което не смее да се оплаче на никого, да сподели или дори да си поплаче. За какво тогава е всичко? За какво и аз като тях вървя и се преструвам, че нищо ми няма? Накъде съм тръгнала? Как искам, бабо, да дойда сега, да се свия в скута ти като едно време и да ревна с цяло гърло – и нека ме чуят съседите, цялото проклето село нека да ме чуе! А ти, бабо, само веднъж, само един-единствен път ме остави да викам отдън душа.“; „Никой не може да понесе очакванията на другите“;
„Във всяка къща на село има такива: миниатюрни чашки за кафе с бледокафеникави цветчета и дръжчици, които практически не стават за нищо. Сякаш са за кукли. След определена възраст е невъзможно да ги ползваш по предназначение и се налага да обгръщаш порцелана с цялата си длан, дори да е горещ. Изобщо най-различни съдове, уреди и вещи са били замислени така, че да служат повече на окото, отколкото на ръцете. Едва после са се появили големи, практични, издръжливи цял един живот чаши. И все пак малките фини сервизи не отстъпваха мястото си. Стояха гордо наредени на най-високите рафтове в холовете, заключени зад грижливо почистени стъклени вратички. Сякаш притежателите им се опитваха да затворят миналото, да си представят, че докато тези крехки порцеланови съдчета оцеляват, младостта им също ще се съхрани. Гледаха ги досущ като трофеи и може би наистина бяха такива – доказателство, че и хората са оцелели. И ако някоя от чашките бе напукана или наранена, я завъртаха така, че погледът да обхваща само здравата ѝ страна, чистата и ненакърнената. Защото нищо такова не бива да изглежда използвано – всяка подобна вещ трябва да е нова, непипната. И да, тези пожълтели сервизи се надсмиваха над поколения насам от високото – и това на баба, и това на леля Дора, и това на майка ми, и моето. И никой никога не може да ги достигне.“
Не знам, защо но всеки път, когато си представям Ането да се материализира пред мен, виждам как зад нея стоят майка ѝ, баба ѝ и сестра ѝ, а и дори приятелките ѝ. Те са като някаква верига, към която тя е вовеки вързана. Защото освен всичко, което изброих по-горе, това е роман и за жената и как нейния образ произхожда от другите жени преди нея, докато тя отчаяно се бори за своята индивидуалност и как взаимоотношенията с всички тях я оформят, понякога за добро, а понякога за лошо. „..дълг на всяко дете е да обича родителите си“;
„..нещо в мен се е разкъсало от мъка по майка ми“;
„Светът наистина е по-празен без майка в него.“;
“Вътрешно вече се бях примирила, но от време на време нещо току се надигаше в мен и аз отново търсех пътя към майка си. Всеки път тя ме отпращаше.”;
„Тази безкомпромисна празнина, която майките оставят у нас, след като ни оставят, твърде често не успява да се запълни с присъствието им. Понякога завинаги“;
„Често ми се иска да съм на мястото на всички тези жени. Да нямам избор освен само един. Да няма за какво да се чудя. Те бяха сигурни и в щастието, и в мъката си. Приемаха живота такъв какъвто е, и се опитваха да изкарат най-доброто от него“.
И също така това е роман за прошката. На кого? Честно да кажа, не знам, но според мен за прошката по принцип, но също така за трагедията в нея и неспособността да простим понякога, незнаещи защо. „Аз не мога да търся утеха там, където са ме ранили.“;
„Никога не съм разбирала прошката, а трябва да простя на толкова хора. И сега не успявам да я дефинирам, Изричам я, вярвам в нея… но нищо не следва. Не е ли обидно, че нито едно листо не помръдва, нито слънцето грейва по-ярко, след като простиш на някого? Нищо. Но може би причинната е, че винаги прощавам късно. Нощем, докато виновния спи. Може би самата прошка минава по някакви невидими коридори, за да стигне до другия – този, който трябва да я приеме, ала точно в този момент е залостил вратите си. Тогава не ставаш ли ти виновният? Ако отсрещният трябва да се съгласи, да се подпише отдолу, не се ли обръщат нещата, не молиш ли ти за прошката – да я дадеш? Моля те да ти простя, свят. Само че светът не отвръща. Спи. Вероятно сънува нещо хубаво в същия този момент и не бива да го събуждам. Спящият е по-раним от будния, по-изложен на всичко. Но аз винаги съм знаела, пък и винаги така са ми казвали, че прошката се дава, за да можеш самият ти да се отървеш от вината, че не си простил. Да, значи наистина твърде късно прощавам. Вината вече се е загнездила в мен, израсла е като невидим крайник и думите не могат да я изтръгнат. Ампутация на вината. Дори словосъчетанието звучи невъзможно – как да го извърша в действителност. Вероятно това е мисията ми от раждането: вечно да закъснявам в прощаването“; „Прощаващият често хлипа в процеса на прощаване, защото откъсва думите от някъде другаде, не от гърлото. Те само минават от там. Прощаващият сравнява този акт с раждането, с изтръгването от утробата – болезнено и освобождаващо.“
За мен „Ане“ не е роман за един човек или за едно семейство, защото когато погледнем от по-голяма перспектива, това са събирателни образи, които коментират и предизвикват хората, които четат да разсъждават върху себе си и заобикалящия ги свят. Ането не е човек, а символ и манифестация на детето в нас и за най-големите ни страхове. Нещата, които ѝ се случват не са, за да се натърти колко грозен и безнадежден е света и как всичко е страдание. По-скоро ни се показва, че тези неща се случват около нас независимо, дали ни харесва или не, и вместо да се извръщаме от тях, докато не се случат на нас и тогава да ни е срам да си признаем, че са ни се случили, трябва да сме толерантни, изслушващи и валидиращи чуждата болка. Никога не знаем, дали и ние няма да се нуждаем от тези неща някъде по пътя си. А веригата от жени, която ни е представена тук за мен символизира трансгенерационната травма, която съществува навсякъде около нас и под всякакви форми. Тя няма да си отиде от само себе си. Въобще „Ане“ си е една верига, а Ането в нея символизира разхлабената част в нея, която отчаяно иска да се изтръгне от земята, която я задушава. Така, че това е и роман за сила и неумиращата воля в търсене на утеха.
„Това място ми е непознато, макар цял живот само тук да съм била. Но кой друг ще ме разбере, къде другаде да отида? Към чии детски гърди да кимам аз? Ако остана тук обаче, ще умра. Не мога още дълго да мълча. Думите сами се изкачват по гърлото ми. Ще се задуша от безразличието им – на баба ми и на изоставените ѝ деца, на леля Дора, на майка ми, на всички, на всички.“
Мисля да спра до тук и то не е, защото съм приключила, а защото просто има прекалено много важни неща, които някак си бяха казани само в 200 страници и мога да говоря, и пиша за тях до утре. Всеки, който я прочете ще бъде докоснат от различна част от нея, просто така работят истински добрите книги. За мен, „Ане“ беше преживяване, над което дълго ще разсъждавам. То бе наистина едновременно „болезнено и освобождаващо“.
November 9, 2024
"Никой не може да понесе очакванията на другите".
Разтърсваща книга, припознавам прекалено много и даже в голяма степен да не ми се е случвало (за щастие), четенето на текста усетих като ретроспекция.
Разтърсваща книга, припознавам прекалено много и даже в голяма степен да не ми се е случвало (за щастие), четенето на текста усетих като ретроспекция.
April 21, 2024
Уау! От първите страници усетих, че тематиката не ще бъде лека и затова отлагах прочита на “Ане,” но в дъждовна неделя през април, успях да я завърша.
Действително проницателен дебют с дълбочина на проблематиката и умела дисекция на социални теми, които за съжаление си остават все така актуални.
Истински впечатлен съм!
Действително проницателен дебют с дълбочина на проблематиката и умела дисекция на социални теми, които за съжаление си остават все така актуални.
Истински впечатлен съм!
June 27, 2024
Не е лека книга, но не се чете трудно. Темите са човешки, ежедневни, но те хващат за гърлото, особено разказани през погледа на едно дете/момиче. Много умело преминава във времето разказа и преплитането на различни периоди не е объркващо и натоварващо.
January 16, 2024
Толкова добре написана, толкова болезнено истинска. Просто трябва да се прочете!
March 24, 2024
Болезнено честно, не съм очаквал по-малко, тепърва ще изгрява!!
March 1, 2024
200 страници опостушителна история на няколко пласта.
Ане, anne, nene - прегръщам ви и трите.
Ане, anne, nene - прегръщам ви и трите.
June 2, 2024
Адски болезнена книга, която се чете на един дъх. Сред любимите за тази година.
February 13, 2024
Това е книга, която обмислям още - темата на й не е лека. Но стилът е динамичен, с поетични елементи в изказа и те кара да държиш книгата в ръцете. Може би няма да е книга за всеки, но вероятно няма да остави никой, който я прочетете, безразличен.
Read
May 27, 2024Много ме трогна тази книга. Силни, болезнени теми - за отхвърлянето, насилието, липсата на обич и травмата на израстването в такава среда. Ако бяха поднесени посредствено, подобни теми биха изфабрикували отблъскващо сълзлива мелодрама или цинична зрелищност. Но Камелия Панайотова е талантлив, уверен глас без фалш и манипулативност. През цялото повествование се чува гласът на детството и израстването - прям, емоционален, плътно сетивен. Изумителна зрялост у толкова млада писателка. Както се разбира от бележките, редакторската работа също е била на високо ниво.
Още един силен съвременен дебютен български роман по темата за насилието над жените - след “Направени от вина” на Йоанна Елми. Още един повод за признателност.
Още един силен съвременен дебютен български роман по темата за насилието над жените - след “Направени от вина” на Йоанна Елми. Още един повод за признателност.
July 29, 2024
Прочетох „Ане“ от Камелия Панайотова и за съжаление не ми хареса толкова, колкото исках, надявах се и очаквах. Купих я през декември, когато редица жени, чието мнение за книги ценя, пишеха възхитено за нея. Купих я с надеждата, че ще ми донесе емоционалния катарзис, който преживях при четенето на „Балканска рапсодия“ на Мария Касимова-Моасе и „Направени от вина“ на Йоана Елми (няма да се уморя да повтарям, че това е може би най-добрият български роман за последното десетилетие и със сигурност, от личната ми книжна камбанария – най-добрата книга за прехода).
Първо – хубавите неща, защото за „Ане“ могат и трябва да се кажат много хубави неща. Брилянтен език, който красиво, но в същото време упорито, настоятелно и настойчиво човърка травмите на (всеобщото ни) детство, на женското, на отсъствието. Хареса ми липсата на идиличност в израстването на село. Моето поколение е може би последното, захвърляно в продължение на месеци при баба на село, уж за негово добро – чист въздух и хубава храна, ала-бала. Обаче тази изолираност, това изоставяне (макар и да не е безсрочно като на Ане от романа) поражда угнетяващ страх от отхвърляне, който остава с теб цял живот. Образът на бабата на Ане е силно автентичен – такива са бабите, с едната ръка те милват, с другата са готови да ти отвъртят един шамар зад врата, защото не се вместваш в калъпа.
Образът на алкохолизма също беше изключително правдив.
Познах се в тази книга и се чудя колко ли щастливи (днес) хора също се разпознават в нея. Камелия Панайотова описва травмите на едно, две, може би три поколения, но го прави live – докато тези травми все още се преживяват и преработват от представителите на тези поколения. Докато се опитваме да намерим начин да „счупим цикъла“ и да не предаваме травмите си на следващото поколение.
Другото, което ми харесва безкрайно много, е може би по-важно. Появяват се (най-сетне) историите на онова поколение, което е родено по време на прехода. Децата на децата на осемдесетте. Да израснеш през 90-те и първото десетилетие на това хилядолетие не беше лесно. Разкъсан между ужас и идилия, този период има много истории, които чакат да бъдат разказани. Щастлива съм, че все повече жени посягат да ги разкажат.
Какво не ми хареса?
Насилието. Нали знаете как във всеки български филм актрисата в главната роля трябва да бъде съблечена по цици (задължително са цици, не гърди). Така се чувствах покрай сюжетната линия със сексуалното насилие – лично за мен напълно излишна за книгата (освен като причина да се разпаднат отношенията между героинята и Лола). Разбира се, в четенето и преживяването на един роман има голяма доза субективизъм. Ако описанието на насилие в семейството (родителите един към друг, Ане към сестра ѝ и пр.), сюжетната линия с чичото и по-късно с изнасилването беше излишна и сякаш съществуваше, само за да я има – издрънча ми на кухо. Сякаш авторката не е могла да измисли следващото изпитание за Ането и затова е посегнала към сексуалното насилие.
Харесвам корицата на Милена Вълнарова и с риск някой да ми се разсърдяи – не харесвам, че няма анотация. Цитатите от Ина Иванова и Антония Апостолова (редактор на романа) са важни и ценни, ала не са анотация и изданието само губи от липсата на такава.
Отбелязах си:
„Не можеш да гледаш гордо, когато трябва да се защитаваш.“
„Само че едно дете не може да разбере защо са нужни пари или защо трябва да е лесно, за да го обичат.“
„…И ако някоя от чашките бе напукана или наранена, я завъртаха така, че погледът да обхваща само здравата ѝ страна, чистата и ненакърнената. Защото нищо такова не бива да изглежда използвано – всяка подобна вещ трябва да е нова, непипната.“
„Аз не мога да търся утеха там, където са ме ранили.“
„Не разбираш какво е да не ме обичат като теб…“
„Лола не знае как да понесе удар, нито как да се изправи след него.“
„Никога не съм разбирала прошката, а трябва да простя на толкова хора.“
„Мъжете никога не са разирали тази дума – не. Баща ми не разбираше какво искат от него, когато чуваше не пий. Чичо ми се правеше на ударен, когато му давах да разбере, че не искам да слушам историите му. Дори бащата на Лола не ни обръщаше внимание, когато заявявахме, че не искаме да четем на глас. Мъжете не използват думата не. Не я познават. Не я зачитат. Не вероятно е най-тъжната, най-захвърлената дума в речника. Аз съм не.“
Първо – хубавите неща, защото за „Ане“ могат и трябва да се кажат много хубави неща. Брилянтен език, който красиво, но в същото време упорито, настоятелно и настойчиво човърка травмите на (всеобщото ни) детство, на женското, на отсъствието. Хареса ми липсата на идиличност в израстването на село. Моето поколение е може би последното, захвърляно в продължение на месеци при баба на село, уж за негово добро – чист въздух и хубава храна, ала-бала. Обаче тази изолираност, това изоставяне (макар и да не е безсрочно като на Ане от романа) поражда угнетяващ страх от отхвърляне, който остава с теб цял живот. Образът на бабата на Ане е силно автентичен – такива са бабите, с едната ръка те милват, с другата са готови да ти отвъртят един шамар зад врата, защото не се вместваш в калъпа.
Образът на алкохолизма също беше изключително правдив.
Познах се в тази книга и се чудя колко ли щастливи (днес) хора също се разпознават в нея. Камелия Панайотова описва травмите на едно, две, може би три поколения, но го прави live – докато тези травми все още се преживяват и преработват от представителите на тези поколения. Докато се опитваме да намерим начин да „счупим цикъла“ и да не предаваме травмите си на следващото поколение.
Другото, което ми харесва безкрайно много, е може би по-важно. Появяват се (най-сетне) историите на онова поколение, което е родено по време на прехода. Децата на децата на осемдесетте. Да израснеш през 90-те и първото десетилетие на това хилядолетие не беше лесно. Разкъсан между ужас и идилия, този период има много истории, които чакат да бъдат разказани. Щастлива съм, че все повече жени посягат да ги разкажат.
Какво не ми хареса?
Насилието. Нали знаете как във всеки български филм актрисата в главната роля трябва да бъде съблечена по цици (задължително са цици, не гърди). Така се чувствах покрай сюжетната линия със сексуалното насилие – лично за мен напълно излишна за книгата (освен като причина да се разпаднат отношенията между героинята и Лола). Разбира се, в четенето и преживяването на един роман има голяма доза субективизъм. Ако описанието на насилие в семейството (родителите един към друг, Ане към сестра ѝ и пр.), сюжетната линия с чичото и по-късно с изнасилването беше излишна и сякаш съществуваше, само за да я има – издрънча ми на кухо. Сякаш авторката не е могла да измисли следващото изпитание за Ането и затова е посегнала към сексуалното насилие.
Харесвам корицата на Милена Вълнарова и с риск някой да ми се разсърдяи – не харесвам, че няма анотация. Цитатите от Ина Иванова и Антония Апостолова (редактор на романа) са важни и ценни, ала не са анотация и изданието само губи от липсата на такава.
Отбелязах си:
„Не можеш да гледаш гордо, когато трябва да се защитаваш.“
„Само че едно дете не може да разбере защо са нужни пари или защо трябва да е лесно, за да го обичат.“
„…И ако някоя от чашките бе напукана или наранена, я завъртаха така, че погледът да обхваща само здравата ѝ страна, чистата и ненакърнената. Защото нищо такова не бива да изглежда използвано – всяка подобна вещ трябва да е нова, непипната.“
„Аз не мога да търся утеха там, където са ме ранили.“
„Не разбираш какво е да не ме обичат като теб…“
„Лола не знае как да понесе удар, нито как да се изправи след него.“
„Никога не съм разбирала прошката, а трябва да простя на толкова хора.“
„Мъжете никога не са разирали тази дума – не. Баща ми не разбираше какво искат от него, когато чуваше не пий. Чичо ми се правеше на ударен, когато му давах да разбере, че не искам да слушам историите му. Дори бащата на Лола не ни обръщаше внимание, когато заявявахме, че не искаме да четем на глас. Мъжете не използват думата не. Не я познават. Не я зачитат. Не вероятно е най-тъжната, най-захвърлената дума в речника. Аз съм не.“
Displaying 1 - 30 of 36 reviews