What do you think?
Rate this book
Книга про Уну
Мустафа Гусар — колишній солдат і поет-початківець. Унаслідок пережитого й побаченого за роки війни у нього тепер, у мирний час, біполярний розлад, і тільки-но йому вдається зібрати розбиті уламки свого життя докупи, як усе знову розвалюється: на спогади про країну, якої більше не існує, про війну та смерть. Порятунок і вихід із заплутаного лабіринту свого розуму він шукає у письмі. Так він повертається на береги свого дитинства, на береги річки Уни в Боснії і Герцеговині, у бабусин дім. І так він — рік за роком, рибина за рибиною, крапля за краплею — проживає, прокручує своє життя заново, від початків дотепер. За цю книжку автор отримав премію ім. Меші Селімовича у 2011 році та Літературну премію Європейського Союзу в 2013 році.
272 pages, Hardcover
First published December 1, 2011
41 people are currently reading
977 people want to read
About the author
Faruk Šehić
23 books114 followersFaruk Šehić was born in 1970 in Bihać, in the Socialist Federal Republic of Yugoslavia. Until the outbreak of war in 1992, he studied veterinary medicine in Zagreb. However, the then 22-year-old joined the Army of Bosnia and Herzegovina, in which he led a unit of 130 men. After the war he studied literature and has gone on to create his own literary works.
His second book ‘Hit depot’ (2003) was the absolutely literary bestseller in Bosnia despite that was a poetry book. In this book he made a sketches of a several main topic of his later works such as postwar life on the edge of society. His poems are about local (and global) feeling of capitalistic way of life mixed with desperate postwar life in ruins, remains of dead society in Sarajevo and Bosnia.
Literary critics have hailed Šehić as the leader of the ‘mangled generation’ of writers born in 1970s Yugoslavia, and his books have achieved cult status with readers across the whole region. His collection of short stories ‘Under Pressure’ (Pod pritiskom, 2004) was awarded the Zoro Verlag Prize. His debut novel ‘Quiet Flows the Una’ (Knjiga o Uni, 2011) received the Meša Selimović prize for the best novel published in Serbia, Bosnia and Herzegovina, Montenegro and Croatia in 2011 and the EU Prize for Literature in 2013. His most recent book is a collection of poetry entitled ‘My Rivers’ (Moje rijeke, Buybook, 2014) for whom he received Risto Ratković Award for the best poetry book in Serbia, Bosnia and Herzegovina, Montenegro and Croatia in 2014. His books are translated into french, italian, german, english, bulgarian, macedonian, polish, slovenian and hungarian language. Šehić lives in Sarajevo and works as a columnist and journalist in respected political magazine ‘BH Dani’.
His second book ‘Hit depot’ (2003) was the absolutely literary bestseller in Bosnia despite that was a poetry book. In this book he made a sketches of a several main topic of his later works such as postwar life on the edge of society. His poems are about local (and global) feeling of capitalistic way of life mixed with desperate postwar life in ruins, remains of dead society in Sarajevo and Bosnia.
Literary critics have hailed Šehić as the leader of the ‘mangled generation’ of writers born in 1970s Yugoslavia, and his books have achieved cult status with readers across the whole region. His collection of short stories ‘Under Pressure’ (Pod pritiskom, 2004) was awarded the Zoro Verlag Prize. His debut novel ‘Quiet Flows the Una’ (Knjiga o Uni, 2011) received the Meša Selimović prize for the best novel published in Serbia, Bosnia and Herzegovina, Montenegro and Croatia in 2011 and the EU Prize for Literature in 2013. His most recent book is a collection of poetry entitled ‘My Rivers’ (Moje rijeke, Buybook, 2014) for whom he received Risto Ratković Award for the best poetry book in Serbia, Bosnia and Herzegovina, Montenegro and Croatia in 2014. His books are translated into french, italian, german, english, bulgarian, macedonian, polish, slovenian and hungarian language. Šehić lives in Sarajevo and works as a columnist and journalist in respected political magazine ‘BH Dani’.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 74 reviews
July 13, 2020
"على ضفة النهر الأخضر استدركت أنني تواجدت هناك سابقًا، كان ذلك العالم قريبًا مثل لمسة أمي."
مع التدفق الهادئ لنهر أونا الشاهد على التاريخ، يتدفق الماضي حاضرًا في ذاكرة فاروق شهيتش، وكما كان يتجول على ضفاف النهر، يتجول على ضفاف الذكريات دون محاولة الغوص في الأعماق تفاديًا للمزيد من الألم،
وكما أن تدفق النهر لا يظل هادئًا إلى الأبد، فتارة يتدفق ببطء وهدوء وتارة بسرعة وصخب، كذلك الذكريات التي تتدفق معه، تتأرجح بين الهدوء والصخب؛ فعندما تطفو ذكريات الطفولة الدافئة الوادعة في منزل جدته الدافئ المبني على أحد تفرعات نهر أونا، يستقر النهر ويتدفق بهدوء ...،
وعندما تطفو ذكريات الحرب المؤلمة التي عاشها كجندي، حرب البوسنة والهرسك ومذبحة سربرنيتشا، يعود إلى النهر اضطرابه وصخبه.
"العقل ينسى ولكن الآثار الجسدية تحتفظ بالنتيجة، فالجسد النازف متحف التاريخ."
جيفري هارتمان
فاروق شهيتش عاش في زمن الحرب وشاهد دمار بلدته التي كانت تقع في المرتبة الثالثة لأكثر البلدات دمارًا في البوسنة والهرسك، ولمس تداعيات الحرب النفسية على الناس، وعلى نفسه التي كان يشعر بتآكلها وبتصدعها تحت وطأة ذاكرة مثقلة بالصدمات النفسية، ومن خلال روايته لذكرياته المرتبطة بنهر أونا يكون بمواجهة مع ألمه ومخاوفه، وليس أمامه سوى أن يضغط على الزناد لتسلك الطلقة مسارها نحو مخاوفه،
ومع الوقت يتأكد أن محاولات النسيان دائمًا فاشلة، فهو شخص لا ينسى ولا يسامح أبدًا، ويتذكر أدق التفاصيل، فيستمر في فتح السدود لذكريات الحرب المؤلمة لتتدفق فربما مع تدفقها وجريانها تجرف معها ألمه وخوفه، فتُشفى جروحه، وتعود إليه أجزاء روحه المبعثرة، فيصبح مكتملًا من جديد، ويعود ذلك الطفل الذي ينتظر الفجر لينسل من تحت الغطاء الدافئ في منزل جدته ويتسلق السلالم المحفرة من شدة المطر،
ليركض إلى ضفة نهر أونا، ملجأه وحصنه المنيع الذي يحتمي فيه من ذاكرة معتمة بالألم ...
وسيظل يتدفق نهر أونا بداخله بين هدوء وصخب الذكريات، وفي الحرب والسلم، تدمر البيوت على ضفافه وتُبنى من جديد، ويستمر في التدفق إلى الأبد حاملًا قصص التاريخ.
"كان نهر أونا وضفافه ملجأي وحصني النباتي المنيع. هنا اختبئ تحت أغصان الأشجار من الناس، وحيدًا في الصمت تحيط بي الطبيعة الخضراء، كل ما استطعت سماعه كان صوت ضربات قلبي، وصوت أجنحة الذباب، وصوت الماء عندما ترمي سمكة ما بنفسها خارج الماء وتعود إليه. أنا لا أكره الناس لكنني أشعر بحال أفضل بين النباتات والحيوانات البرية. فبعد أن أدخل مخبأي النهري، لا يمكن لشيء سيء أن يحدث لي."
12.07.2020
مع التدفق الهادئ لنهر أونا الشاهد على التاريخ، يتدفق الماضي حاضرًا في ذاكرة فاروق شهيتش، وكما كان يتجول على ضفاف النهر، يتجول على ضفاف الذكريات دون محاولة الغوص في الأعماق تفاديًا للمزيد من الألم،
وكما أن تدفق النهر لا يظل هادئًا إلى الأبد، فتارة يتدفق ببطء وهدوء وتارة بسرعة وصخب، كذلك الذكريات التي تتدفق معه، تتأرجح بين الهدوء والصخب؛ فعندما تطفو ذكريات الطفولة الدافئة الوادعة في منزل جدته الدافئ المبني على أحد تفرعات نهر أونا، يستقر النهر ويتدفق بهدوء ...،
وعندما تطفو ذكريات الحرب المؤلمة التي عاشها كجندي، حرب البوسنة والهرسك ومذبحة سربرنيتشا، يعود إلى النهر اضطرابه وصخبه.
"العقل ينسى ولكن الآثار الجسدية تحتفظ بالنتيجة، فالجسد النازف متحف التاريخ."
جيفري هارتمان
فاروق شهيتش عاش في زمن الحرب وشاهد دمار بلدته التي كانت تقع في المرتبة الثالثة لأكثر البلدات دمارًا في البوسنة والهرسك، ولمس تداعيات الحرب النفسية على الناس، وعلى نفسه التي كان يشعر بتآكلها وبتصدعها تحت وطأة ذاكرة مثقلة بالصدمات النفسية، ومن خلال روايته لذكرياته المرتبطة بنهر أونا يكون بمواجهة مع ألمه ومخاوفه، وليس أمامه سوى أن يضغط على الزناد لتسلك الطلقة مسارها نحو مخاوفه،
ومع الوقت يتأكد أن محاولات النسيان دائمًا فاشلة، فهو شخص لا ينسى ولا يسامح أبدًا، ويتذكر أدق التفاصيل، فيستمر في فتح السدود لذكريات الحرب المؤلمة لتتدفق فربما مع تدفقها وجريانها تجرف معها ألمه وخوفه، فتُشفى جروحه، وتعود إليه أجزاء روحه المبعثرة، فيصبح مكتملًا من جديد، ويعود ذلك الطفل الذي ينتظر الفجر لينسل من تحت الغطاء الدافئ في منزل جدته ويتسلق السلالم المحفرة من شدة المطر،
ليركض إلى ضفة نهر أونا، ملجأه وحصنه المنيع الذي يحتمي فيه من ذاكرة معتمة بالألم ...
وسيظل يتدفق نهر أونا بداخله بين هدوء وصخب الذكريات، وفي الحرب والسلم، تدمر البيوت على ضفافه وتُبنى من جديد، ويستمر في التدفق إلى الأبد حاملًا قصص التاريخ.
"كان نهر أونا وضفافه ملجأي وحصني النباتي المنيع. هنا اختبئ تحت أغصان الأشجار من الناس، وحيدًا في الصمت تحيط بي الطبيعة الخضراء، كل ما استطعت سماعه كان صوت ضربات قلبي، وصوت أجنحة الذباب، وصوت الماء عندما ترمي سمكة ما بنفسها خارج الماء وتعود إليه. أنا لا أكره الناس لكنني أشعر بحال أفضل بين النباتات والحيوانات البرية. فبعد أن أدخل مخبأي النهري، لا يمكن لشيء سيء أن يحدث لي."
12.07.2020
January 29, 2025
До цієї книжки у мене особливе ставлення. З автором, який її написав, ми в “Текстурі” організовували велику публічну подію декілька тижнів тому. На той момент я ще не встиг прочитати книжку, але встиг поспілкуватись та послухати автора — харизматичного боснійського письменника та колишнього військового Фарука Шехича.
І ось вчора я прочитав весь текст. Точніше сказати — прожив 💔
“Книга про Уну. Повоєнний роман” — це текст, який в першу чергу відчують ті, хто пережив або переживає війну. Я спробував уявити, що читаю його в мирні часи у якомусь альтернативному всесвіті, і зрозумів, що історія могла б здатись мені незрозумілою, важкою, і зрештою б відклав її. Натомість коли ти вже третину життя прожив у країні, в якій йде війна, три роки з них повномасштабна, і читаєш текст після ночі, коли у тиловому місті збивали ворожі дрони, то все сприймається інакше. Тоді текст відгукується на якомусь екзистенційному рівні.
Це історія про те, як поет став військовим, і за роки війни пережив такі події, після яких важко зібрати уламки свого Я. Порятунок герой шукає у письмі, спогадах про дитинство, та річці Уна, яка чого тільки за тисячі років не бачила на цьому світі.
Річка, бабусин дім, дерева, справжні та несправжні спогади… Текст написаний потоком думок, з сумішшю магічного реалізму, і прекрасний переклад Андрія Любки робить його живим настільки, що ти ніби фізично відчуваєш запах вкритої росою черепиці, липких тіл равликів, поверхні неспокійної води. Спогади наповнені густотою. І виринаєш з них в моменти, коли текст раптом обривається, і ти читаєш короткі абзаци про жорстокі вбивства, спалені будинки, зруйновані долі.
Роман нелінійний, непростий, моментами можна втратити думку, але ти відчуваєш текст, розумієш про що він, відчуваєш колективний біль і асоціюєш його з долями мільйонів українців, для яких те, про що пише автор, ще попереду. Адже наша війна триває.
Непересічний досвід отримав від читання книжки. Хочеться порадити її усім, кому відгукнулась моя десь хаотична рефлексія.
До речі, в останній день у Франківську Фарук показав мені головну героїню книжки — річку Уну — на відео, де він ловив рибу (це було в проміжку між тим, як ми говорили про футбол). Дуже гарна річка.
Ще більше відгуків та окололітературного шукайте в моєму книжковому блозі в Телеграмі
І ось вчора я прочитав весь текст. Точніше сказати — прожив 💔
“Книга про Уну. Повоєнний роман” — це текст, який в першу чергу відчують ті, хто пережив або переживає війну. Я спробував уявити, що читаю його в мирні часи у якомусь альтернативному всесвіті, і зрозумів, що історія могла б здатись мені незрозумілою, важкою, і зрештою б відклав її. Натомість коли ти вже третину життя прожив у країні, в якій йде війна, три роки з них повномасштабна, і читаєш текст після ночі, коли у тиловому місті збивали ворожі дрони, то все сприймається інакше. Тоді текст відгукується на якомусь екзистенційному рівні.
Це історія про те, як поет став військовим, і за роки війни пережив такі події, після яких важко зібрати уламки свого Я. Порятунок герой шукає у письмі, спогадах про дитинство, та річці Уна, яка чого тільки за тисячі років не бачила на цьому світі.
Річка, бабусин дім, дерева, справжні та несправжні спогади… Текст написаний потоком думок, з сумішшю магічного реалізму, і прекрасний переклад Андрія Любки робить його живим настільки, що ти ніби фізично відчуваєш запах вкритої росою черепиці, липких тіл равликів, поверхні неспокійної води. Спогади наповнені густотою. І виринаєш з них в моменти, коли текст раптом обривається, і ти читаєш короткі абзаци про жорстокі вбивства, спалені будинки, зруйновані долі.
Роман нелінійний, непростий, моментами можна втратити думку, але ти відчуваєш текст, розумієш про що він, відчуваєш колективний біль і асоціюєш його з долями мільйонів українців, для яких те, про що пише автор, ще попереду. Адже наша війна триває.
Непересічний досвід отримав від читання книжки. Хочеться порадити її усім, кому відгукнулась моя десь хаотична рефлексія.
До речі, в останній день у Франківську Фарук показав мені головну героїню книжки — річку Уну — на відео, де він ловив рибу (це було в проміжку між тим, як ми говорили про футбол). Дуже гарна річка.
Ще більше відгуків та окололітературного шукайте в моєму книжковому блозі в Телеграмі
July 11, 2016
Сладкото (реката на децата) и горчивото (войната на възрастните) в едно.
„Имам силата да се срамувам и заради другите.“
Въпреки заглавието на книгата няма да започна с реката и детството. А с още подобни цитати:
„Бойното поле не искаше да изчезне, въпреки че моята фантазия ме отвеждаше в непокътнати светове от забравеното минало. Земята ставаше все по-топла и по-топла. Кравата мучеше покъртителната си елегия. Още утре щяхме да палим къщи и да убиваме хора със същите имена като нашите.“
„Къщата е наивна, каквито са и ръцете, дето са я построили. През пролетта на 1992 година тя се е надявала, че ще я пощадят, защото никога не беше строила никому зло. Всички други къщи наоколо ѝ приличали на жълти факли от детски рисунки. Преструвала се, че край нея е толкова светло, защото звездите са изгрели рано на небето. И че останалите къщи не са огнени слънца, които се взривяват насред собствения си ад. Съзнанието ѝ се оттеглило под самия връх на покрива, свило се там и треперело като премръзнала сова.“
Нетрадиционна книга, която изисква внимание, не е за бързо четене. В началото се втурнах да препускам из страниците, но ми беше трудно да навляза в стила на Шехич. Със специфичната комбинация – поетично-летливо за природата, приказно-двойствено (меланхолично и еуфорично) за детството, гневно-дръзко за войната, до сънно-хипнотично за след войната.
„Магьосникът от моето детство, човекът със сафари-очи и сафари-коса, изчезна след края на войната в един ден с мирис на дъб в гъстата борова гора на Равник. Или пък се изгубихме с него някъде в саваните на неговите сафари-очи. Просто навлезе в боровата гора, която не беше чак толкова голяма, че да потънеш в нея, но Мирдал беше истински магьосник и знаеше как да изчезне в плетеницата от борови иглички. Да се покатери като на шега в короната на най-големия бор, а от него вече беше лесно да се покачи на първия облак и да остави долу, под краката си, нашия следвоенен свят.“
Дали е така хитро замислена нарочно или спонтанно се е получило – в началото има превес именно на детско-природните преживявания, а после постепенно и коварно започва да се промъква войната – това най-масово притъпяване на съвестта. Малко бях разконцентрирана в първите части, защото за съжаление нямам опит с реки, риби, градчета от селски тип (в обобщение – волно лято сред природата) и ми беше трудно чисто визуално да си представя всичките богати картини. После обаче гόрко съжалявах за безвъзвратно отминалото време – както в реалния живот е съкрушаваща мъката по невъзвратимото предвоенно време, така и аз след „изцапването“ с войната в книгата не мислех, че мога „на чисто“ да се върна към невинното детство в началото.
Но чак такова хронологично разделение в „Книга за Уна“ няма. Без да разбирам професионално от литература, мисля, че това може би не е нито роман, нито разкази, нито фрагменти, нито мемоари. Няма оформен сюжет, няма пълно очертани герои (освен може би нана – баба). Ако за себе си определих три основни акцента – детство, природа, война –, не зная дали като четвърти елемент (или по-скоро като спояващ изброените три) да добавя нещото, което усетих като фантасмагоричност; или метафизичност в други моменти (отделни места и цели страници наред словесна феерия: 60-61, 96-99, 108, 116, 117, 147-148, 153-154 и т.н.) Тъкмо ми се зароди усещане за Маркес, и той беше споменат; после съвсем естествено ми се стори и „появяването“ на е.е.къмингс и Борхес. (Съвсем отделно, но еднакво радостно за мен – кратки връзки с други мои любими – Вим Вендерс и „Спасителят в ръжта“.) И „петият елемент“ - илюстрациите! И като съм почнала с оформящите важни неща – корицата! (после видях цвета на Уна в интернет). А Русанка Ляпова! – при всяка книга я възхвалявам и обичам, но тук ми хрумна, че се слива с автора, сякаш има втора националност освен българската (ако за езиците на бивша Югославия изобщо може да се говори като за едно цяло).
Неприятно, но мисля, че се налага да продължа с военните акценти:
„Вече никой не мисли за водата и рибите. Рибарите са станали войници. При тази пълна трансформация на един свят в друг кракът на някогашния футболист не търси топката, а внимава да не стъпи на противопехотна мина. В края на април природата се пробужда от зимния сън, но това минава незабелязано. Постепенно се връщаме към примитивните форми на живот, където най-важното е да си сит, на топло и в безопасност. Учим се на омраза, защото тя е единственият начин да оцелееш и да събудиш с нейна помощ ярост и сила, които да те поддържат жив, да ти дадат воля за живот. Не е трудно да се научиш да мразиш, трябва само да се оставиш на тялото, което инстинктивно ще генерира всичко, нужно за твоето оцеляване. Не можехме като доскорошните ни „съседи“ да се осланяме на изобилие от оръжие и муниции, нито на подкрепата на родината майка, тъй че разчитахме единствено на себе си, на онова, което е най-силно в човека, смелостта беше най-убийственото ни оръжие. Оттук и изразът: пушено месо.“
„Хвърлих се на асфалта, превзет напълно от тревата и пръстта, а ракетата освети полуизгорелите къщи, полуделия бурен и скелета на немската овчарка Аркан, умряла от артилерийска треска. Виждали ли сте някога как трепери куче, докато падат гранати? Аркан се тресеше като човек и умря от страх, който беше съвсем човешки.“
„На бойното поле нещата стоят различно: врагът си е враг. Той не може да бъде човешко същество. Той трябва да е слузесто ципокрило с рога и свински копита, затова стреляй и не се занимавай с глупости, с каквито се балтавят пъзльовците и философите. Убил съм повечето вражески индивиди в единоборство, гърди срещу гърди, затова съгражданите ми ме избягват и като вървя по улицата, всички минават на отсрещната страна.“
Преминавам разбира се и към безбройните мирни чудеса:
„Бабината къща е стабилна, сигурна и неунищожима.“
„Във водата човешкото тяло почти никога не може да има същия войнствен заряд като на сушата.“
„Защото истинските рибари ловят риба, понеже не могат другояче да ѝ покажат възхищението си. Някои от тях даже я целуват, преди да я пуснат обратно във водата.“
„Не че мразех хората, но по-добре се чувствах сред растенията и дивите животни. Потънех ли в речния гъсталак, вече нищо не можеше да ми се случи.“
„Чувството за свобода така бе размътило мозъка ми и ме опиваше с дъждовни капки, че спирах пред всяко цветче с разплескан от дъжда прашец, галех широките листа на живовляка, прокарвах връхчето на показалеца по продълговатите класове на дивия ечемик, съзерцавах хълмчетата на къртичините, от които се изпаряваше топлият дъх на пръстта. Каква осмоза!“
„Световните проблеми изчезват, щом се гмурнеш във водата и зърнеш спокойствието на дъното, покрито с пясък и тръстики, които са си там, сякаш нищо от външния свят не ги засяга. Те съществуват само за себе си и за рибите, които ще търсят в тях дребни рачета и меки ларви. Уна, тази течаща, променлива забрава, ни дарява с дългоочакваното празненство.“
„И Мирдал е магьосник, той ме научи да обичам природата, живите същества и най-вече гущерите, змиите, жабите и костенурките. Без него щях да съм си скучен. Примъквам се тихичко в бабината къща, без да се събувам, макар че ми е най-строго забранено. В дневната баба в коленичила на молитвената си постелка с лице към пода, който е леко наклонен към речния бряг, защото къщата бавно потъва в пясъка. Трябва да уважавам бабиното вглъбяване, защото тя е чудотворец, който никога не се хвали със силите, които притежава, а от това те се разрастват още повече във въображението ми.“
„Аз бях сред листака в короната, вътре беше тихо и спокойно. Невидим съм. Няма ме. Само да затворя очи и светът ще изгуби значението си. Ще остана само аз, малка светлинка в мрака, пред бурята, която приближава откъм Гърмеч. Едно тяло, нищо повече, което трепери от студ, докато вятърът препуска в зелените клони. Гледах отгоре, от своята наблюдателница, обикновения живот, тайния живот, там, на входа на градския парк, на края на асфалтовия път, по който Коста поемаше в историята на нощта да строява облаци и съмнителни небесни тела. С изключение на примамливите женски хълбоци морето беше спокойно, нищо не се полюшваше. Минало и бъдеще, всичко е едно и също. О, хора, вие изтичате като вода! Ужасно се страхувах от смъртта впрочем, накъдето и да погледнех, на хоризонта нямаше и следа от нея.“
Разбирам защо Фарук Шехич е писал толкова дълго книгата си. Че е тежко и самоунищожително, това е ясно (освен лечебно). Но може би е чакал (естествено или подпомогнато) и специални състояния като героя си – хипнотичен унес. Мисля, че това е и основното настроение в книгата.
Има и едно разбираемо връщане към първичността. Докато християни и мюсюлмани се избиват (в интервю все пак Шехич поясни, че според него не става дума за война на религиозна основа), е успокояваща и изчистваща мисълта за някогашната простота и освобождаване от условности и наименования – нещо, по-близко до дзен-будизма.
„Как ли се е наричала тревата по времето, предхождащо създаването на езика? Или пък дървото? Повтарях си наум: дърво, дърво, дърво, дърво, докато думата и представата ми за нея не се вдърви напълно. (Може би за миг усетих какво значи материя, сякаш можех да я докосна с мисълта си). И буквите изчезнаха в тази мантра; дървото престана да е дърво и се превърна в нещо съвсем ново, нещо, което нямаше название, нито мисловен образ. Сякаш бях лиснал във въздуха зелено мастило и след това бях замразил изтичането на времето.“
Като стана дума за религии все пак, едно какво са те за водния воин от Уна:
„Пролетта е религия, по-стара от Месопотамия.“
„А баба ми е крехкият посредник на своя бог, изгубена във водния град на зимния бряг. Нейният личен бог Аллах е единственият, за когото някога съм вярвал, че съществува.“
В началото си мислех, че си оставам с обичта към познатия Миленко Йергович. Но се радвам, че не пропуснах „Книга за Уна“. Защото постепенно разбрах, че ме е заинтригувал и Фарук Шехич. Не зная какви са му другите книги, с една книга рядко се заобичва автор (има такива случаи разбира се), но би ми било интересно да видя още нещо негово. Очертава се като любим тип писател – „необикновен“. Сега новото за мен (за разлика от другите четени книги за Босна) – „истински“ войник застава очи в очи с омразата (би било още по-голямо предизвикателство да видим подобна книга от името на четник?). Мъжага е той когато е още малък, а реката му е втори роден дом; мъжага е, когато не се поддава на отмъщение срещу цивилни по време на войната; мъжага е да се изправи пред привидно отминалия ужас след това – чрез спомняне и говорене.
За всички възрасти е ужасно да започне война и да прекъсне тя руслото на живота. Но освен децата, най-често сякаш съм жалила студентите: мислят, че са грабнали живота в ръце – планове, ентусиазъм, концентрация на потенциал. И тряс – „обратната страна на Луната“. Сигурно и заради това е толкова настойчив опитът на Шехич пак да се върне към „преди“ (войната го е заварила студент). Но има място и за бленуване за бъдещето.
„Затова бленувам за онази голяма книга, в която ще се впишат всички хора от тукашните тъжни краища, с техните страхове и надежди, една голяма книга на живите, която ще се използва като целебно средство. Така сънищата и изкуството ще се превърнат в най-силните ни оръжия.“
„Имам силата да се срамувам и заради другите.“
Въпреки заглавието на книгата няма да започна с реката и детството. А с още подобни цитати:
„Бойното поле не искаше да изчезне, въпреки че моята фантазия ме отвеждаше в непокътнати светове от забравеното минало. Земята ставаше все по-топла и по-топла. Кравата мучеше покъртителната си елегия. Още утре щяхме да палим къщи и да убиваме хора със същите имена като нашите.“
„Къщата е наивна, каквито са и ръцете, дето са я построили. През пролетта на 1992 година тя се е надявала, че ще я пощадят, защото никога не беше строила никому зло. Всички други къщи наоколо ѝ приличали на жълти факли от детски рисунки. Преструвала се, че край нея е толкова светло, защото звездите са изгрели рано на небето. И че останалите къщи не са огнени слънца, които се взривяват насред собствения си ад. Съзнанието ѝ се оттеглило под самия връх на покрива, свило се там и треперело като премръзнала сова.“
Нетрадиционна книга, която изисква внимание, не е за бързо четене. В началото се втурнах да препускам из страниците, но ми беше трудно да навляза в стила на Шехич. Със специфичната комбинация – поетично-летливо за природата, приказно-двойствено (меланхолично и еуфорично) за детството, гневно-дръзко за войната, до сънно-хипнотично за след войната.
„Магьосникът от моето детство, човекът със сафари-очи и сафари-коса, изчезна след края на войната в един ден с мирис на дъб в гъстата борова гора на Равник. Или пък се изгубихме с него някъде в саваните на неговите сафари-очи. Просто навлезе в боровата гора, която не беше чак толкова голяма, че да потънеш в нея, но Мирдал беше истински магьосник и знаеше как да изчезне в плетеницата от борови иглички. Да се покатери като на шега в короната на най-големия бор, а от него вече беше лесно да се покачи на първия облак и да остави долу, под краката си, нашия следвоенен свят.“
Дали е така хитро замислена нарочно или спонтанно се е получило – в началото има превес именно на детско-природните преживявания, а после постепенно и коварно започва да се промъква войната – това най-масово притъпяване на съвестта. Малко бях разконцентрирана в първите части, защото за съжаление нямам опит с реки, риби, градчета от селски тип (в обобщение – волно лято сред природата) и ми беше трудно чисто визуално да си представя всичките богати картини. После обаче гόрко съжалявах за безвъзвратно отминалото време – както в реалния живот е съкрушаваща мъката по невъзвратимото предвоенно време, така и аз след „изцапването“ с войната в книгата не мислех, че мога „на чисто“ да се върна към невинното детство в началото.
Но чак такова хронологично разделение в „Книга за Уна“ няма. Без да разбирам професионално от литература, мисля, че това може би не е нито роман, нито разкази, нито фрагменти, нито мемоари. Няма оформен сюжет, няма пълно очертани герои (освен може би нана – баба). Ако за себе си определих три основни акцента – детство, природа, война –, не зная дали като четвърти елемент (или по-скоро като спояващ изброените три) да добавя нещото, което усетих като фантасмагоричност; или метафизичност в други моменти (отделни места и цели страници наред словесна феерия: 60-61, 96-99, 108, 116, 117, 147-148, 153-154 и т.н.) Тъкмо ми се зароди усещане за Маркес, и той беше споменат; после съвсем естествено ми се стори и „появяването“ на е.е.къмингс и Борхес. (Съвсем отделно, но еднакво радостно за мен – кратки връзки с други мои любими – Вим Вендерс и „Спасителят в ръжта“.) И „петият елемент“ - илюстрациите! И като съм почнала с оформящите важни неща – корицата! (после видях цвета на Уна в интернет). А Русанка Ляпова! – при всяка книга я възхвалявам и обичам, но тук ми хрумна, че се слива с автора, сякаш има втора националност освен българската (ако за езиците на бивша Югославия изобщо може да се говори като за едно цяло).
Неприятно, но мисля, че се налага да продължа с военните акценти:
„Вече никой не мисли за водата и рибите. Рибарите са станали войници. При тази пълна трансформация на един свят в друг кракът на някогашния футболист не търси топката, а внимава да не стъпи на противопехотна мина. В края на април природата се пробужда от зимния сън, но това минава незабелязано. Постепенно се връщаме към примитивните форми на живот, където най-важното е да си сит, на топло и в безопасност. Учим се на омраза, защото тя е единственият начин да оцелееш и да събудиш с нейна помощ ярост и сила, които да те поддържат жив, да ти дадат воля за живот. Не е трудно да се научиш да мразиш, трябва само да се оставиш на тялото, което инстинктивно ще генерира всичко, нужно за твоето оцеляване. Не можехме като доскорошните ни „съседи“ да се осланяме на изобилие от оръжие и муниции, нито на подкрепата на родината майка, тъй че разчитахме единствено на себе си, на онова, което е най-силно в човека, смелостта беше най-убийственото ни оръжие. Оттук и изразът: пушено месо.“
„Хвърлих се на асфалта, превзет напълно от тревата и пръстта, а ракетата освети полуизгорелите къщи, полуделия бурен и скелета на немската овчарка Аркан, умряла от артилерийска треска. Виждали ли сте някога как трепери куче, докато падат гранати? Аркан се тресеше като човек и умря от страх, който беше съвсем човешки.“
„На бойното поле нещата стоят различно: врагът си е враг. Той не може да бъде човешко същество. Той трябва да е слузесто ципокрило с рога и свински копита, затова стреляй и не се занимавай с глупости, с каквито се балтавят пъзльовците и философите. Убил съм повечето вражески индивиди в единоборство, гърди срещу гърди, затова съгражданите ми ме избягват и като вървя по улицата, всички минават на отсрещната страна.“
Преминавам разбира се и към безбройните мирни чудеса:
„Бабината къща е стабилна, сигурна и неунищожима.“
„Във водата човешкото тяло почти никога не може да има същия войнствен заряд като на сушата.“
„Защото истинските рибари ловят риба, понеже не могат другояче да ѝ покажат възхищението си. Някои от тях даже я целуват, преди да я пуснат обратно във водата.“
„Не че мразех хората, но по-добре се чувствах сред растенията и дивите животни. Потънех ли в речния гъсталак, вече нищо не можеше да ми се случи.“
„Чувството за свобода така бе размътило мозъка ми и ме опиваше с дъждовни капки, че спирах пред всяко цветче с разплескан от дъжда прашец, галех широките листа на живовляка, прокарвах връхчето на показалеца по продълговатите класове на дивия ечемик, съзерцавах хълмчетата на къртичините, от които се изпаряваше топлият дъх на пръстта. Каква осмоза!“
„Световните проблеми изчезват, щом се гмурнеш във водата и зърнеш спокойствието на дъното, покрито с пясък и тръстики, които са си там, сякаш нищо от външния свят не ги засяга. Те съществуват само за себе си и за рибите, които ще търсят в тях дребни рачета и меки ларви. Уна, тази течаща, променлива забрава, ни дарява с дългоочакваното празненство.“
„И Мирдал е магьосник, той ме научи да обичам природата, живите същества и най-вече гущерите, змиите, жабите и костенурките. Без него щях да съм си скучен. Примъквам се тихичко в бабината къща, без да се събувам, макар че ми е най-строго забранено. В дневната баба в коленичила на молитвената си постелка с лице към пода, който е леко наклонен към речния бряг, защото къщата бавно потъва в пясъка. Трябва да уважавам бабиното вглъбяване, защото тя е чудотворец, който никога не се хвали със силите, които притежава, а от това те се разрастват още повече във въображението ми.“
„Аз бях сред листака в короната, вътре беше тихо и спокойно. Невидим съм. Няма ме. Само да затворя очи и светът ще изгуби значението си. Ще остана само аз, малка светлинка в мрака, пред бурята, която приближава откъм Гърмеч. Едно тяло, нищо повече, което трепери от студ, докато вятърът препуска в зелените клони. Гледах отгоре, от своята наблюдателница, обикновения живот, тайния живот, там, на входа на градския парк, на края на асфалтовия път, по който Коста поемаше в историята на нощта да строява облаци и съмнителни небесни тела. С изключение на примамливите женски хълбоци морето беше спокойно, нищо не се полюшваше. Минало и бъдеще, всичко е едно и също. О, хора, вие изтичате като вода! Ужасно се страхувах от смъртта впрочем, накъдето и да погледнех, на хоризонта нямаше и следа от нея.“
Разбирам защо Фарук Шехич е писал толкова дълго книгата си. Че е тежко и самоунищожително, това е ясно (освен лечебно). Но може би е чакал (естествено или подпомогнато) и специални състояния като героя си – хипнотичен унес. Мисля, че това е и основното настроение в книгата.
Има и едно разбираемо връщане към първичността. Докато християни и мюсюлмани се избиват (в интервю все пак Шехич поясни, че според него не става дума за война на религиозна основа), е успокояваща и изчистваща мисълта за някогашната простота и освобождаване от условности и наименования – нещо, по-близко до дзен-будизма.
„Как ли се е наричала тревата по времето, предхождащо създаването на езика? Или пък дървото? Повтарях си наум: дърво, дърво, дърво, дърво, докато думата и представата ми за нея не се вдърви напълно. (Може би за миг усетих какво значи материя, сякаш можех да я докосна с мисълта си). И буквите изчезнаха в тази мантра; дървото престана да е дърво и се превърна в нещо съвсем ново, нещо, което нямаше название, нито мисловен образ. Сякаш бях лиснал във въздуха зелено мастило и след това бях замразил изтичането на времето.“
Като стана дума за религии все пак, едно какво са те за водния воин от Уна:
„Пролетта е религия, по-стара от Месопотамия.“
„А баба ми е крехкият посредник на своя бог, изгубена във водния град на зимния бряг. Нейният личен бог Аллах е единственият, за когото някога съм вярвал, че съществува.“
В началото си мислех, че си оставам с обичта към познатия Миленко Йергович. Но се радвам, че не пропуснах „Книга за Уна“. Защото постепенно разбрах, че ме е заинтригувал и Фарук Шехич. Не зная какви са му другите книги, с една книга рядко се заобичва автор (има такива случаи разбира се), но би ми било интересно да видя още нещо негово. Очертава се като любим тип писател – „необикновен“. Сега новото за мен (за разлика от другите четени книги за Босна) – „истински“ войник застава очи в очи с омразата (би било още по-голямо предизвикателство да видим подобна книга от името на четник?). Мъжага е той когато е още малък, а реката му е втори роден дом; мъжага е, когато не се поддава на отмъщение срещу цивилни по време на войната; мъжага е да се изправи пред привидно отминалия ужас след това – чрез спомняне и говорене.
За всички възрасти е ужасно да започне война и да прекъсне тя руслото на живота. Но освен децата, най-често сякаш съм жалила студентите: мислят, че са грабнали живота в ръце – планове, ентусиазъм, концентрация на потенциал. И тряс – „обратната страна на Луната“. Сигурно и заради това е толкова настойчив опитът на Шехич пак да се върне към „преди“ (войната го е заварила студент). Но има място и за бленуване за бъдещето.
„Затова бленувам за онази голяма книга, в която ще се впишат всички хора от тукашните тъжни краища, с техните страхове и надежди, една голяма книга на живите, която ще се използва като целебно средство. Така сънищата и изкуството ще се превърнат в най-силните ни оръжия.“
October 9, 2018
حسنًا ، لنضع الأمور في نصابها .. هذه ليست رواية ، سيرة ذاتية ربما أو نصوص وخواطر .. امّم لا .
شيء ٌ يصعب تحديد نوعه الأدبي كما يصعب تحديد شعوري اتجاهه ، فأنا أحب من الروايات ماهيه وصفية تنقلني لظروف الزمكان وكانت "التدفق الهادئ لنهر أونا " كذلك ، الطبيعة في أزهى صورها متجليةً بين الصفحات ، لكني لم استمتع بها وهي المرة الأولى لي زائرة للبوسنة والهرسك -مجازيا .
اتهمت الترجمة بإنها سبب الغشاوة لكني تذكرت قول المترجم السعودي أحمد العلي لا تظلمن الترجمة والمترجم وأنت لم تقرأ النص الأصلي ، فعدلت عن تهمتي . تركتها أيامًا ثم عدت ، وما ازداد فهمي لها إلا سوءا .
أقيمها بِـ ٣ وياما في الثلاث نجوم مظاليم .
شيء ٌ يصعب تحديد نوعه الأدبي كما يصعب تحديد شعوري اتجاهه ، فأنا أحب من الروايات ماهيه وصفية تنقلني لظروف الزمكان وكانت "التدفق الهادئ لنهر أونا " كذلك ، الطبيعة في أزهى صورها متجليةً بين الصفحات ، لكني لم استمتع بها وهي المرة الأولى لي زائرة للبوسنة والهرسك -مجازيا .
اتهمت الترجمة بإنها سبب الغشاوة لكني تذكرت قول المترجم السعودي أحمد العلي لا تظلمن الترجمة والمترجم وأنت لم تقرأ النص الأصلي ، فعدلت عن تهمتي . تركتها أيامًا ثم عدت ، وما ازداد فهمي لها إلا سوءا .
أقيمها بِـ ٣ وياما في الثلاث نجوم مظاليم .
June 14, 2021
"Книга за Уна" Фарук Шекич е хаотичен сбор от фрагменти, моменти от детството, моменти от войната, усещания на границата между сън и реалност, но толкова красиво поднесен, малко носталгия, малко тъга и някаква изгубеност. Заглавието не може да е по-точно, това е просто Книга за Уна, реката, която е част от битието, близка, позната, понякога коварна, но неизменна в своята същност, тя носи утеха, когато светът е в руини и пламъци, а от бабината къща не е останало нищо. Докато пише този роман, авторът търси нещо устойчиво, като противовес на тленността, нещо, което да го свърже с миналото и да му даде сигурност в обърканото настояще и така от думите като нещо неизличимо и неунищожимо се ражда тази "странна" в най-добрия смисъл книга.
"Вече знаете, че лентата на времето, свързваща предвоенния живот със следвоенния, се беше скъсила и трябваше да се преодолее това прекъсване . Трябваше да предприема пътуване във времето и да се върна назад. Да прелетя над войната, макар да беше невъзможно, и да преодолея отвращението си. Да открия лентата на времето и да я свържа с мига на настоящето, защото исках да съм цялостен, макар и само в спомените си."
Войната разделя живота на две - преди и след, в описанията няма брутални и жестоки сцени, само маркирани и загатнати моменти, в тях са усеща празнота и емоционално опустошение - "умът ми отказва да съхрани картината на престъплението". Войната остава в тялото като вътрешна рана, не се вижда, но се усеща и напомня за мрака, за хаоса, за срутените и горящи къщи, които са били нечий дом, предмети разпилени и вече ненужни, смъртта, която се е пропила във всичко и е почти осезаема.
Времето преди е детство, безгрижие, сигурност, сякаш зад дебелите дувари на бабината къща истинският свят не достига, там властва един друг красив свят (леко изкривен от въображението), в него единственото страшно нещо е нощта, а със зората идва нов и вълнуващ ден, пълен с приключения и риболов сред зеленината и някак далеч от хората, усеща се една самота, освен хармонията на природата друго не е нужно. Разказът е много картинен, цветовете се усещат, пролетта със своята зеленина, синьото на метличината, есента със своите акварелни листа, усеща се една цикличност - ново начало и край и след това отново природата се възражда, има някаква особена метафора в тази идея. Реката е като микрокосмос, има своите аромати, цветове, шумове, понякога е бистра, понякога мътна и след дъжда тя е като преродена, изпитала е своя "катарзис". Всичко тези дребни житейски моменти, тези спомени може би са опити за един личен катарзис.
"И какво, ако споменът е само делюзия, съчетание от съвършени заблуди, изтъкани от човешки нерви? Все пак всичко това е реално, целият низ от думи, описващи реката, както и самата река, готова да потвърди съществуването на света, на нашия свят, склонен към циклично изчезване."
"Вече знаете, че лентата на времето, свързваща предвоенния живот със следвоенния, се беше скъсила и трябваше да се преодолее това прекъсване . Трябваше да предприема пътуване във времето и да се върна назад. Да прелетя над войната, макар да беше невъзможно, и да преодолея отвращението си. Да открия лентата на времето и да я свържа с мига на настоящето, защото исках да съм цялостен, макар и само в спомените си."
Войната разделя живота на две - преди и след, в описанията няма брутални и жестоки сцени, само маркирани и загатнати моменти, в тях са усеща празнота и емоционално опустошение - "умът ми отказва да съхрани картината на престъплението". Войната остава в тялото като вътрешна рана, не се вижда, но се усеща и напомня за мрака, за хаоса, за срутените и горящи къщи, които са били нечий дом, предмети разпилени и вече ненужни, смъртта, която се е пропила във всичко и е почти осезаема.
Времето преди е детство, безгрижие, сигурност, сякаш зад дебелите дувари на бабината къща истинският свят не достига, там властва един друг красив свят (леко изкривен от въображението), в него единственото страшно нещо е нощта, а със зората идва нов и вълнуващ ден, пълен с приключения и риболов сред зеленината и някак далеч от хората, усеща се една самота, освен хармонията на природата друго не е нужно. Разказът е много картинен, цветовете се усещат, пролетта със своята зеленина, синьото на метличината, есента със своите акварелни листа, усеща се една цикличност - ново начало и край и след това отново природата се възражда, има някаква особена метафора в тази идея. Реката е като микрокосмос, има своите аромати, цветове, шумове, понякога е бистра, понякога мътна и след дъжда тя е като преродена, изпитала е своя "катарзис". Всичко тези дребни житейски моменти, тези спомени може би са опити за един личен катарзис.
"И какво, ако споменът е само делюзия, съчетание от съвършени заблуди, изтъкани от човешки нерви? Все пак всичко това е реално, целият низ от думи, описващи реката, както и самата река, готова да потвърди съществуването на света, на нашия свят, склонен към циклично изчезване."
February 26, 2019
I turned the first page of this book with a positive bias, owing to a number of reasons. I have a strong interest in the Balkans history, the recent war in Bosnia and Herzegovina and people's memories and reflections on those tragic events, in particular. So when a friend shared an article mentioning new authors being supported by small publishers in Britain and Faruk Šehić being one of them, I already had two reasons why I wanted to buy the book.
Its title also reminded me of another novel -'And Quiet Flows the Don' by Sholokhov, which is a special book for me. To add to that I was very lucky on the day of buying the book as I ran into the author himself in the bookstore (who kindly signed my copy), which increased my interest even more, as now, having seen him, I wanted to also understand how he thought and felt.
When questioned by friends later as to how I found him, the first words that slipped from my mouth without even thinking were 'a lost soul, with a sad smile and very down to earth'. Now, having finished reading his book, I feel he is a human-shape living summary of his writing. Or as he himself refers to his generation – ‘I am one, but there are thousands of us – the unbreakable broken ones’.
The introduction to this novel managed to sketch the storyline very well, and my overall observations are the same. What I found missing in the description, though, and which is certainly something that will distinguish this book from any other for me, is the author’s way of describing things, revealing a very reflective, melancholic and troubled soul, but also one who is the best friend of a black humour. At some point the book made me think about Mujo and Suljo’s jokes, a peculiar Sarajevo-style humour touching on some of the most sensitive issues, which, I was told by friends, helped the people survive the war.
Here are also some examples which made me pause and enjoy Faruk’s writing:
• The town is a freshwater mussel with a pearl inside made up of the best wishes of its dwellers.
• The tall towers of our town tickle God’s feet.
• Even though grass is the unruly hair of graves that cannot lessen its worth in my eyes.
• Entering the water and becoming one with it is that closeness that lovers throughout the ages have yearned for.
• Time takes a cigarette…
My only regret is that I could not read this novel in original, as I feel there is much more to it than the current English translation could pass on…
Its title also reminded me of another novel -'And Quiet Flows the Don' by Sholokhov, which is a special book for me. To add to that I was very lucky on the day of buying the book as I ran into the author himself in the bookstore (who kindly signed my copy), which increased my interest even more, as now, having seen him, I wanted to also understand how he thought and felt.
When questioned by friends later as to how I found him, the first words that slipped from my mouth without even thinking were 'a lost soul, with a sad smile and very down to earth'. Now, having finished reading his book, I feel he is a human-shape living summary of his writing. Or as he himself refers to his generation – ‘I am one, but there are thousands of us – the unbreakable broken ones’.
The introduction to this novel managed to sketch the storyline very well, and my overall observations are the same. What I found missing in the description, though, and which is certainly something that will distinguish this book from any other for me, is the author’s way of describing things, revealing a very reflective, melancholic and troubled soul, but also one who is the best friend of a black humour. At some point the book made me think about Mujo and Suljo’s jokes, a peculiar Sarajevo-style humour touching on some of the most sensitive issues, which, I was told by friends, helped the people survive the war.
Here are also some examples which made me pause and enjoy Faruk’s writing:
• The town is a freshwater mussel with a pearl inside made up of the best wishes of its dwellers.
• The tall towers of our town tickle God’s feet.
• Even though grass is the unruly hair of graves that cannot lessen its worth in my eyes.
• Entering the water and becoming one with it is that closeness that lovers throughout the ages have yearned for.
• Time takes a cigarette…
My only regret is that I could not read this novel in original, as I feel there is much more to it than the current English translation could pass on…
July 29, 2024
красиво, бо це ж боснійська література 🤍
тут багато описів природи, риб та зеленців, за якими насправді ховаються спогади про дитинство та часи війни. і от розділ «1992, Нульовий рік» – для мене квінтесенція всієї книги.
тут багато описів природи, риб та зеленців, за якими насправді ховаються спогади про дитинство та часи війни. і от розділ «1992, Нульовий рік» – для мене квінтесенція всієї книги.
September 22, 2022
Как се излъгах, че леко ще прочета тия 200 страници. Голяма мъка беше!
Книгата е доста поетична, но и тежка - преплита копнежа по изгубеното детство с ужасите и разрушенията на войната. Напомни ми на ' Петмез', но в по-мрачен вариант.
Книгата е доста поетична, но и тежка - преплита копнежа по изгубеното детство с ужасите и разрушенията на войната. Напомни ми на ' Петмез', но в по-мрачен вариант.
March 21, 2016
Reading like an extended prose poem, the narrator of Quiet Flows the Una is seeking to heal a rift in his life, a chasm that separates his carefree childhood in a town on the banks of the Una and his attempt to build a new life among the ruins of a country healing from war. His own role as a soldier in the army of Bosnia & Herzegovina during the Balkan War is a pool of dark memories that he must confront if he is to heal. The language is simply stunning, weaving passages of meditative beauty with the bleak poetry of wartime horror. Playful illustrations accompany the text helping to create a unique, powerful reading experience. For my full review, see: http://wp.me/p4GDHM-mB
February 13, 2025
Wenn ich noch eine Beschreibung von Fischen in der Una oder Nacktschnecken lese, dann haue ich meine kopf durch eine Wand.
February 6, 2020
Ha egy bosnyák a 90-es években volt fiatalember, akkor a vérontás óhatatlanul a tapasztalás része kell legyen számára. Itt sincs ez másként. A kérdés innentől kezdve csak az, hogy Šehić meg tudja-e haladni a háborús regények toposzait valamiképp, vagy megmarad a biztosnál, és ad egy (akár sallangmentes, de ismerős) leltári jegyzőkönyvet a pusztítás kavalkádjáról. Az első metsző kockázat, a második a biztos ügy. Šehić szerencsére az előbbit választja, és képes megoldani.
Katonaviselt elbeszélőnk összefut egy fakírral, aki (mintha csak a pszichoanalitikusok díványán lennénk) felhozza belőle az emlékek szilánkjait. Látjuk az Una folyó partján pergő gyermekkort, a pisztrángok és domolykók világát, és látjuk a háború képeit is, a törmelékké bombázott városokkal és falvakkal a háttérben. A szöveg végig erre a kontrasztra támaszkodik – a béke idejének tündérszép, hibátlan költőiséggel ábrázolt világát és a harcok hideg, piszkos keménységét helyezi el egymás mellett, az álom és a rémálom (mert a jelenből nézve minden csak álom) jelenetei váltogatják egymást, mi pedig eltöprenghetünk, hogyan férhet össze ez a két minőség, hogy lehet egyazon ember múltjának része. Hol volt az a pont, amikor az egyikből másik lett, a gyerekből gyilkos, vagy ha úgy jobban tetszik: katona.
„Amikor lövök, Dzsizusz Antihrisztnek érzem magam. Csakis annak a médiuma vagyok, ami ellentétes az irgalommal. Lelkifurdalás nincs, senki se fogja a füledbe súgni, hogy az ellenség is ember.”
Megfordított átváltozás: pillangóból rút kukac. Remélem, gyógyítható. Megírással.
Katonaviselt elbeszélőnk összefut egy fakírral, aki (mintha csak a pszichoanalitikusok díványán lennénk) felhozza belőle az emlékek szilánkjait. Látjuk az Una folyó partján pergő gyermekkort, a pisztrángok és domolykók világát, és látjuk a háború képeit is, a törmelékké bombázott városokkal és falvakkal a háttérben. A szöveg végig erre a kontrasztra támaszkodik – a béke idejének tündérszép, hibátlan költőiséggel ábrázolt világát és a harcok hideg, piszkos keménységét helyezi el egymás mellett, az álom és a rémálom (mert a jelenből nézve minden csak álom) jelenetei váltogatják egymást, mi pedig eltöprenghetünk, hogyan férhet össze ez a két minőség, hogy lehet egyazon ember múltjának része. Hol volt az a pont, amikor az egyikből másik lett, a gyerekből gyilkos, vagy ha úgy jobban tetszik: katona.
„Amikor lövök, Dzsizusz Antihrisztnek érzem magam. Csakis annak a médiuma vagyok, ami ellentétes az irgalommal. Lelkifurdalás nincs, senki se fogja a füledbe súgni, hogy az ellenség is ember.”
Megfordított átváltozás: pillangóból rút kukac. Remélem, gyógyítható. Megírással.
May 4, 2016
(4.5) This autobiographical novel by a Bosnian poet and former soldier is full of poetic language and nature imagery. The narrator transcends his sordid war memories through his magical approach to life. Actual war scenes only come much later in the book; even then they are conveyed in such an abstract style that they seem more like hallucinations than remembered events. Much of the novel is trippy like that, an effect enhanced by the creepy black and white illustrations. The lyrical writing about his beloved river provides a perfect counterpoint to the horror and absurdity of war. “We made this town, Bosanska Krupa, of black mire, yellow sand and green water borrowed from the Una. The tall towers of our town tickle God’s feet.” What most impressed me about passages like that one is the alliteration that shines through even after translation. I would highly recommend this to readers of Anthony Marra and Daniel Kehlmann. It’s easy to see why it won the EU Prize for Literature in 2013.
See my full review at Nudge.
See my full review at Nudge.
February 6, 2018
Nisam imala strpljenja za toliko poetiziranosti. Htela sam da ova knjiga što pre stigne do kraja.
November 30, 2019
Knjiga koja znaci nama, "krhotinama sa Guernice".
February 23, 2021
Nuestra ciudad creció arropada por la cercanía de la gente con el río. El Una es la fuerza que mantiene la ciudad unida. De no ser por el río, la ciudad habría sido barrida hace mucho tiempo. Sus habitantes, como tortugas con las casas a sus espaldas, habrían marchado a lugares remotos. Todas las personas de la ciudad son creyentes del agua. Saben muy bien que muchos problemas se van simplemente mirando la corriente del río.
No creo que esta pequeña crítica sea del todo justa porque el libro me ha pedido una dedicación y tiempo que por diversos motivos no quería/podía dedicarle. Sé que con una lectura más pausada me habría gustado más. Igual en otro momento lo releeré.
El estilo ha me ha recordado al del rumano Mircea Cărtărescu. La novela es una mezcla de la niñez del autor, del río Una y de la guerra de los 90, todo envuelto en una atmósfera entre bucólica y onírica.
Creo que el lector casual no disfrutará mucho del libro pero sí lo hará alguien más interesado en este tipo de estilo (pero no necesariamente en la temática).
No creo que esta pequeña crítica sea del todo justa porque el libro me ha pedido una dedicación y tiempo que por diversos motivos no quería/podía dedicarle. Sé que con una lectura más pausada me habría gustado más. Igual en otro momento lo releeré.
El estilo ha me ha recordado al del rumano Mircea Cărtărescu. La novela es una mezcla de la niñez del autor, del río Una y de la guerra de los 90, todo envuelto en una atmósfera entre bucólica y onírica.
Creo que el lector casual no disfrutará mucho del libro pero sí lo hará alguien más interesado en este tipo de estilo (pero no necesariamente en la temática).
August 9, 2017
It is easy to see why this was an award-winning book. Reading more like poetry than an actual novel, entire chapters can go by without anything really being said and it is easy to forget entire paragraphs after reading them. The language is turgid and some of the dream-like scenes overreach, becoming more pretentious than carrying genuine meaning. Supposedly, it is a book about a war veteran, Mustafa Husar, trying to come to terms with the Balkan war but the war is not directly touched upon until the last thirty or so pages (the book only has 194 of them!). What you do get, is a really long description of a river. Having said that, based on the prose and imagery, it does sound as if it is a very pleasant river indeed. The promise of a book bringing together the horrors of war and nature is certainly appealing but this probably needed a bit more war and a little less nature.
March 31, 2012
Zbog kasetofona i mnogih drugih izgubljenih predmeta, posebno onih koji nisu materijalni, zbog izgubljenih emocija, sjećanja na sjenku neke igračke u dalekom sumraku prije deset hiljada noći, počeo sam graditi svoju aleksandrijsku biblioteku. To je dužnost arhivara melankolije. Kada pohranim neki predmet u biblioteku, ona automatski prestaje sa radom. Moja prošlost se popunjava, praznina svijeta se smanjuje. Biblioteka nestaje tajanstveno kako joj i priliči, a ja onda mogu biti koliko toliko sretan arhivar svoje prošlosti.
November 6, 2021
“Voda zna, ali ne priča.”
June 22, 2025
dieses Buch hat mich genervt, gelangweilt, und das, obwohl es so gut aussah! Und dann, als die Bibliothek mit eine Mahnung dafür schickte, und ich in den letzten 1.75 Stunden zuhause vor meinem Bosnienurlaub noch einen letzten Versuch starten wollte, hat es mich auf einmal gepackt - die letzten Seiten musste ich fotografieren, hab das Buch nun per Post an die Bib zurückgeschickt. Und will es eigentlich noch einmal lesen. Fazit: es wird ab Seite 70 spannend.
November 5, 2022
I would give this six stars if it meant anything. Read, read , read. Nobel worthy. Humane and disturbing accompanied with beautiful descriptions and translation.
Read
August 29, 2016"Quiet Flows the Una's redemption comes in the edgy, open way that its sweetly earned idiom acknowledges the horror of the Bosnian War and the writer’s combat experience in it. Just as the monster within is finally able to grow through and beyond this back into cummings-like smallness, so too this meditative, poetic refashioning parallels—i.e., re-creates as it recounts—the writer’s journey, as he takes ownership over his experiences and feelings, packed and layered in this autobiographical novel, and constructs a way to pass through unscathed." - Andrew Singer
This book was reviewed in the September/October 2016 issue of World Literature Today magazine. Read the full review by visiting our website:
http://www.worldliteraturetoday.org/2...
This book was reviewed in the September/October 2016 issue of World Literature Today magazine. Read the full review by visiting our website:
http://www.worldliteraturetoday.org/2...
October 10, 2015
Psihodelično i poetično.
April 1, 2016
Красива книга, написана много поетично и богато. Прекрасен превод на Русанка Ляпова!
July 12, 2018
Skillfully written, but definitely not an easy book. Lots of what I would call magical realism, though those more devoted to the style might disagree. I'm moving to Bosnia and this definitely helps get at the difficulties and legacies of the war.
January 3, 2024
Already reviewed on my other Goodreads account which I can't merge .. I would give it six stars if it meant anything. Nobel worthy. Humane and disturbing accompanied with beautiful descriptions and translation.
January 6, 2015
Od ovakvog poetičnog pisanja o ratu (ili bilo čemu, generalno) hoće mi biti nešto.
February 26, 2015
za Nesalomljive, i Slomljene ..
April 24, 2019
what trauma does to a beautiful mind.
January 15, 2021
Pretenciozno bez potrebe... :/ inace mislim da bi mi knjiga bila puno bolja da poznajem prostor o kojem piše!
Displaying 1 - 30 of 74 reviews