What do you think?
Rate this book
Незабравена София. Още 20 истории
Различна е „Незабравена София" от предишните две книги на Тони Николов за софийските потайности. Издигната е на ново ниво, където художественото въздействие върху читателя е по-масирано, по-мощно, детайлите са подбирани с хирургическа точност, наративът е все така целеустремен, но неговото рало потъва по-надълбоко в нелечимите български рани.
Иначе схемата на историите е позната - в един дъждовен или есенен, или зимен ден нашият разказвач-следовател се разхожда из улиците на любимия си град и се вслушва в техните придихания, започва да описва онази амалгама от видимо и невидимо, от спомени, асоциации, предчувствия и исторически факти, които правят разказите му тъй самобитни и характерни.
Виждаме горестната фигура на Виола Каравелова, която нощем вие по софийските улици, за да търси своя изчезнал съпруг, проследяваме трагичната съдба на семейството на Алеко Константинов, който в продължение на 5 години губи родителите си и трите си сестри и още повече се удивляваме на неговия талант, навлизаме в болезнената същност на българската гражданска война, която ескалира с взрива на „Св. Неделя" и продължава да тлее и до днес, усещаме сенките на руските шпиони, които продължават да се разхождат между нас и до днес, срещаме се с Рембрандови старци, с хора, чието фамилно име сме забравили, хора, живеещи в периферията на системата, проявили смелостта да не участват в нея, да не ѝ съдействат, да не станат нейни слуги.
Когато затворим книгата, си даваме сметка, че не знаем - авторът повече за миналото ли ни говори или за днешния ден?
Теодора Димова
Иначе схемата на историите е позната - в един дъждовен или есенен, или зимен ден нашият разказвач-следовател се разхожда из улиците на любимия си град и се вслушва в техните придихания, започва да описва онази амалгама от видимо и невидимо, от спомени, асоциации, предчувствия и исторически факти, които правят разказите му тъй самобитни и характерни.
Виждаме горестната фигура на Виола Каравелова, която нощем вие по софийските улици, за да търси своя изчезнал съпруг, проследяваме трагичната съдба на семейството на Алеко Константинов, който в продължение на 5 години губи родителите си и трите си сестри и още повече се удивляваме на неговия талант, навлизаме в болезнената същност на българската гражданска война, която ескалира с взрива на „Св. Неделя" и продължава да тлее и до днес, усещаме сенките на руските шпиони, които продължават да се разхождат между нас и до днес, срещаме се с Рембрандови старци, с хора, чието фамилно име сме забравили, хора, живеещи в периферията на системата, проявили смелостта да не участват в нея, да не ѝ съдействат, да не станат нейни слуги.
Когато затворим книгата, си даваме сметка, че не знаем - авторът повече за миналото ли ни говори или за днешния ден?
Теодора Димова
246 pages, малък формат, меки корици с крила
First published January 1, 2023
1 person is currently reading
21 people want to read
About the author
Тони Николов
16 books15 followersТони Николов е философ, журналист и преводач. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки в Париж. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия в Лувен, Белгия.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 2 of 2 reviews
September 14, 2025
Иречек гостува на бай Ганьо в София. Заварва я кална в пряк и преносен смисъл. Алеко пък бяга от София на Витоша заради охтичавата атмосфера, също – в пряк и преносен смисъл, на семейния дом на Дондуков и Стара планина. Иван Вазов изтипосва литературните си противници в роман за упадъчния софийски морал.
Генерал Вълков, който или е заповядал да убият сваления с преврат Стамболийски, или не е вярно, че е бил той, ударен в главата при Оня Атентат, зарязва семейството си в новопостроената кокетна къща „с кокичетата“ в началото на Цариградско шосе и попада … в още по-новопостроената и засенчила я кооперация Царевец. Година след като Йосиф Хербст е паднал жертва в същата негласно обявена гражданска война за предполагаеми крайнолеви интелектуални прегрешения, които не отговарят на нито един от обратите на богата му на обрати светска и интелектуалска биография. Хъшлаци хунвейбини се опитват да запалят Света София. И още, и още …
Този от сборниците софийски истории на Тони Николов излиза в месеците след агресията на Русия срещу Украйна. Отразило се е и на подбора, и на настроението. Самата Русия с шпионските си мрежи и с наложеният режим, съсипал живота на софиянци от средата на 1940-те, много по-отчетливо и убедително играе ролята на злодея в сравнение с по-умерения тон на по-ранните книги от поредицата. Дотолкова, че тук даже и веригата руски тематични бакалии Берёзка е изрично нахейтена.
Съвременни към момента на писане дейци на руския имперски интерес в България са посочени поименно, наред с купувалите съвестта на български политици през десетилетията преди това (с пари в края на XIX век или с „идеи“ през първата половина на XX). Портретите на Драган Цанков, Тодор Бурмов, Марко Балабанов увисват на стената на срама. И генерал Владимир Заимов е там, макар и с едно наум за патриотична прозорливост какъв край на Втората световна би бил по-добър за България. Имената на московските агенти от апарата на „работническите кореспонденти“ не е нужно даже да бъдат запаметявани. Не са пропуснати и пишман конспиратори сред русофилската бохема, като завалията Светослав Миларов, увиснал на бесилото до Черната джамия за въображаем атентат срещу Стефан Стамболов, витал единствено във въображението му в състояние алкохолен делириум (същевременно истинският провален атентат, при който жертва пада Христо Белчев, бил проведен от напълно трезви македонски комити със съвсем различни мисли на сърце).
Сред следдеветосептемврийските мъченици ни се представят художникът Тодор Хаджиниколов, буржоазният политик Димитър Пешев, земеделският политик Константин Муравиев, руският белоемигрант А.М. Фьодоров, философът Асен Игнатов, професорът агроном Димитър Атанасов, книгоиздателят Филип Чипев, преводачът Асен Христофоров (неговият случай ме кара да изтръпвам, като се сетя, колко несериозно сме подхождали към режима през 1980-те, след като в казармата с един бивш съученик в друго бойно поделение си пишехме писма на английски, за да сме си го били поддържали), анонимният отказник от служба на службите, осъден на доживотно отшелничество по мансардите на вътрешните къщи, някъде между Малките 5 и Славейков.
Хубавото е, че бъркането в българските работи не винаги остава без възмездие. Любимият ми момент в книгата е как Троцки се трепе да пише военни кореспонденции за Балканската война от София, а Симеон Радев в ролята си на главен цензор на царството му ги хвърля в коша.
А вторият ми любим е как откривам за себе си Борис Шивачев. Писател авантюрист, 18-годишен избягал да търси чист въздух (буквално и преносно) от депресирана София след националните катастрофи чак в Аржентина. И върнал се след няколко години да ни разкаже какво е преживял от еркерния последен етаж на новопостроена кооперация на Иван Асен с гледка към парка на Военното училище. Към която гледка е бил прикован в гипс заради отложения неизлечим ефект на едно от преживяванията през океана. Но за тях имам тепърва да пиша на неговата страница.
Генерал Вълков, който или е заповядал да убият сваления с преврат Стамболийски, или не е вярно, че е бил той, ударен в главата при Оня Атентат, зарязва семейството си в новопостроената кокетна къща „с кокичетата“ в началото на Цариградско шосе и попада … в още по-новопостроената и засенчила я кооперация Царевец. Година след като Йосиф Хербст е паднал жертва в същата негласно обявена гражданска война за предполагаеми крайнолеви интелектуални прегрешения, които не отговарят на нито един от обратите на богата му на обрати светска и интелектуалска биография. Хъшлаци хунвейбини се опитват да запалят Света София. И още, и още …
Този от сборниците софийски истории на Тони Николов излиза в месеците след агресията на Русия срещу Украйна. Отразило се е и на подбора, и на настроението. Самата Русия с шпионските си мрежи и с наложеният режим, съсипал живота на софиянци от средата на 1940-те, много по-отчетливо и убедително играе ролята на злодея в сравнение с по-умерения тон на по-ранните книги от поредицата. Дотолкова, че тук даже и веригата руски тематични бакалии Берёзка е изрично нахейтена.
Съвременни към момента на писане дейци на руския имперски интерес в България са посочени поименно, наред с купувалите съвестта на български политици през десетилетията преди това (с пари в края на XIX век или с „идеи“ през първата половина на XX). Портретите на Драган Цанков, Тодор Бурмов, Марко Балабанов увисват на стената на срама. И генерал Владимир Заимов е там, макар и с едно наум за патриотична прозорливост какъв край на Втората световна би бил по-добър за България. Имената на московските агенти от апарата на „работническите кореспонденти“ не е нужно даже да бъдат запаметявани. Не са пропуснати и пишман конспиратори сред русофилската бохема, като завалията Светослав Миларов, увиснал на бесилото до Черната джамия за въображаем атентат срещу Стефан Стамболов, витал единствено във въображението му в състояние алкохолен делириум (същевременно истинският провален атентат, при който жертва пада Христо Белчев, бил проведен от напълно трезви македонски комити със съвсем различни мисли на сърце).
Сред следдеветосептемврийските мъченици ни се представят художникът Тодор Хаджиниколов, буржоазният политик Димитър Пешев, земеделският политик Константин Муравиев, руският белоемигрант А.М. Фьодоров, философът Асен Игнатов, професорът агроном Димитър Атанасов, книгоиздателят Филип Чипев, преводачът Асен Христофоров (неговият случай ме кара да изтръпвам, като се сетя, колко несериозно сме подхождали към режима през 1980-те, след като в казармата с един бивш съученик в друго бойно поделение си пишехме писма на английски, за да сме си го били поддържали), анонимният отказник от служба на службите, осъден на доживотно отшелничество по мансардите на вътрешните къщи, някъде между Малките 5 и Славейков.
Хубавото е, че бъркането в българските работи не винаги остава без възмездие. Любимият ми момент в книгата е как Троцки се трепе да пише военни кореспонденции за Балканската война от София, а Симеон Радев в ролята си на главен цензор на царството му ги хвърля в коша.
А вторият ми любим е как откривам за себе си Борис Шивачев. Писател авантюрист, 18-годишен избягал да търси чист въздух (буквално и преносно) от депресирана София след националните катастрофи чак в Аржентина. И върнал се след няколко години да ни разкаже какво е преживял от еркерния последен етаж на новопостроена кооперация на Иван Асен с гледка към парка на Военното училище. Към която гледка е бил прикован в гипс заради отложения неизлечим ефект на едно от преживяванията през океана. Но за тях имам тепърва да пиша на неговата страница.
March 8, 2024
Подборът на историите е интересен и са разказани увлекателно. Основният недостатък за мен е, че историите някак "висят" една след друга и не винаги уводът към тях пасва на цялостния замисъл на книгата. Ясно личи къде историята е "лична" за автора и къде е "донагодена". Струва си да се припомнят всички тези погубени съдби, но поне за мен остана някак фрагментарно и недоизказано. Липсва ми балансът между историите - някои са подробно разказани, а други са фрагментарни. Няма да коментирам че подбраните истории са "еднотипни" с оглед съдбата на своите герои - тези истории трябва да се разказват, защото около 1/10 от българите са били репресирани под една или друга форма от тоталитарния режим на БКП.
Displaying 1 - 2 of 2 reviews