Стихове

by Димитър Бояджиев

Останал сирак на 13 г., поема издръжката на голямото си семейство и напуска училище. Постъпва в общината като писар, самообразова се, пише стихове в социален дух. През октомври 1901 идва в София, работи в Отделението за печата при Министерството на външните работи. Едновременно е уредник на сп. \"Летописи\" (издавано от К. Величков), в което сътрудничи със стихове и преводи от руски език - творби на М. Ю. Лермонтов, И. С. Тургенев, М. Горки, Л. Н. Андреев, И. А. Бунин, Ф. И. Тютчев и др. Секретар на българското консулство в Марсилия (1907-1909), работи в Дирекция на печата. Сътрудничи на списанията \"Ново време\", \"Съвременна мисъл\", в. \"Българан\" и др. Самоубива се по лични причини. В някои от най-ранните стихотворни опити на Д. Бояджиев (\"Ще дойде ден\", \"Нима да вярвам ощ...\" и др.) се чувствува влиянието на социалистическите идеи. Скоро нотките на социален критицизъм заглъхват, за да зазвучат отново в края на живота му. Лириката на Бояджиев се насища с лични чувства и има характер на интимен дневник. В повечето стихотворения от това време личното страдание на поета придобива по-широк смисъл - неговият извор може да се открие в бруталностите на действителността, която задушава стремежа на нежната и изтънчена личност към светлина и красота, към поезия и шастие. Приживе Бояджиев не издава книга, за него не е писано нищо. Но някои от стиховете му привличат вниманието на културната общественост с изострената чувствителност на автора, благородството на поривите, изяществото на стиха и високото професионално майсторство. По тоналност Бояджиев се родее със символистите, но не принадлежи към тях. Лириката му е по-жизнена и предметна, образността му е реалистична, със силно изразена импресивност. По-голяма част от стиховете му звучат меланхолично, но свържат ли се с личната съдба на Димитър Бояджиев, ще се види, че песимизмът не е подражание, нито моден повей, а изразява слабостта иа поета в свят на \"силни на деня\", където духовните му стремления остават неосъществими. В поезията на Бояджиев няма резигнация и проповеди на отчаянието, самотата, смъртта. По дух и характер лириката му е изповедна. Поетът не се наслаждава на страданието си, а иска да избяга от него: изповядва ужаса на опустошената от безверие душа, търси изход от противоречията, които го гнетят. Бояджиев се утвърждава като един от създателите на психологическата лирика в българската поезия, пише винаги с активизирани до краен предел емоции и сетива. Стиховете му се отличават със субективност и камерност. Понякога в тях светът изгубва реалните си очертания, видян твърде лично от поета. Погледът му е насочен навътре, към душевния свят, където открива не по-малко драматичност и конфликтност. Стилът му носи подчертано романтико-лирична багра. Изключение от общата тоналност правят няколкото хумористични творби, плод на всекидневното му участие в българановската среда. Важно място в лириката му заема стихотворението \"Марсилия\", в което поетът изразява категорична критичност към обществото, носещо аморалност и мизерия. Псевдоними: Димитър Ивчов, Ех, Ех поет, Б-в, Ивч.

Genres: Poetry

134 pages, Paperback

First published January 1, 1996

About the author

Димитър Бояджиев е роден на 18 май 1880 година в Пазарджик в бедно и многочислено семейство. Негов по-малък брат е банкерът и политик Коста Бояджиев.

Останал сирак на 13 години, поема издръжката на голямото си семейство и напуска училище. Постъпва в общината като писар, самообразова се, пише стихове в духа на социалистическото увлечение. Първите си творби праща на Димитър Благоев, публикува преводи на Семьон Надсон. През октомври 1901 година заминава за София и чрез ходатайството на Константин Величков започва работа в Отделението за печата при Министерство на външните работи. Едновременно е уредник на сп. „Летописи“ (издавано от Константин Величков), в което сътрудничи със стихове и преводи от руски език — творби на Михаил Лермонтов, Иван Тургенев, Максим Горки, Леонид Андреев, Иван Бунин, Фьодор Тютчев и други. Секретар е на българското консулство в Марсилия (1907–1909), работи в Дирекция на печата. Сътрудничи на списанията „Ново време“, „Съвременна мисъл“, в. „Българан“ и др. Самоубива се заради нещастна любов на 12 юли 1911 г. в София.