Смяна на нощната стража

by Георги Рупчев

63 pages, Hardcover

First published January 1, 1986

About the author

Георги Рупчев е роден на 02 септември 1957 г. в гр. София. Автор е на стихосбирките "Уморени от чудото", "Смяна на нощната стража", "Силните на нощта", сборната "Зоната", поемата "Смъртта на Тибалт" и др. Носител е на наградата "Южна пролет" и на приза на Съюза на българските писатели за 1992 г. Известен е и като преводач на "Песен на песните" на Библията, също на Джон Ленън, Уилям Такъри, Т.С.Елиът, Анна Ахматова, Йосиф Бродски, Николай Гумильов и др. Умира в София на 28 ноември 2001 г.

Reviews

[Nikoleta Starkova · Rating 4 out of 5]

ЗОВЪТ НА РЕКИТЕ


Това са моите реки,
чувам
как бият водите си.
Просто мятам се в тях,
без да ги търся -
все забравям къде са.
Някъде купчина дрехи остава след мене -
и плисък -
и съм собственик вече,
макар и разбит,
но силен,
разбъркан,
прозрачен,
разнесен.

В първата
скочихме заедно с моя приятел
и не зная
кой
е изплувал от двамата.
Оня,
който излезе,
си беше разрязал петата;
той ли бе
или аз -
не разбрах,
но един беше само.

Който и да съм бил, все едно,
поотраснал,
самичък
във втората влязох,
влязох, самичък
си сложих
тел с камък на шията
и отдолу лежах
чак додето ръждяса желязото,
после станах, разкърших се малко,
рекох: "Аз съм си
аз!"
И се измъкнах от тинята.

В третата -
толкова късно,
среднощ и навярно пиян
съм се хвърлил,
как - не помня,
но как да е -
все съм доплувал до сушата.
В непознати земи се пробудих
и когато реших да се връщам,
срещнах хора,
в чиито езици
напразно се вслушвах.

Там се скитах
и с мътна глава дирех път към реката,
само нея дочувах,
само не я
знаех къде е.
Любих верни съпруги, с мъжете им пих,
и поемах нататък,
без да питам
коя е реката,
отде е потекла,
къде ще се влее.

С колко пот осолих нейните бързеи сладки,
колко кръв тя изми,
колко рани затвори,
как с водите играхме,
как загребвах
и се скривах най-долу,
как доволен се стрелвах
за глътчица въздух нагоре,
после как се заравях
из кипящите й подмоли.

От река на река -
през реките -
озовах се накрая
сред сухо корито -
само знак за река,
но още бе влажно небето над него.
Често така боледува пространството,
без реките да спират.
Чувам ги,
чувам как бият водите си,
чувам
как нататък ме теглят.

[Габриела Манова · Rating 5 out of 5]

"Не ме докосвайте, крещях,
не ме докосвайте,
аз вече нямам как
да бъда недокоснат."

//като порасна, искам да пиша като него.