Обикновено биографиите са в прозаичен стил – украсени и любезни слова, подредени в хронологичен ред, чиято цел е да се увековечи историята на известна личност. И по-точно тази, която е удобно да остане в писмен вид, разказана от правилната гледна точка и с внимателно подбрани думи. Тази книга ми направи впечатление с това, че е точно обратното... Тя няма за цел да създаде идеал, а да натроши на парчета изграденият имидж за Енцо Ферари. При това съвсем директно и грубо:
„Вместо аристократичен лорд, величествено надзираващ херцогството на майсторите, открива селяк от Модена, управляващ малка италианска фабрика, която по случайност произвежда бързи коли.“
„С течение на времето той успява да си създаде пред външния свят аура на изпълнено с достойнство величие, въпреки че за тесния кръг от инженери, ласкатели и случайни приятели той си остава все същият вилнеещ манипулативен тъпак с лоши обноски, какъвто си е бил и преди.“
Автомобилите на Ферари си създават спортна слава, представа за превъзходство над конкуренцията, носят имидж на притежателите си, качват цената си неимоверно с годините и са предмет на колекциониране и безкраен мърчандайз. А това върви с милиони тифози по света, които са част от легендата за Ферари по един или друг начин.
Книгата се старае да им покаже слабостите в личността на Ферари, трудните отношения между него, пилоти и инженери, грешките, трагедиите и лошото отношение към самите тях – най-верните клиенти и поддръжници на разнообразната спортна и търговска дейност на компанията.
Но зад историята на Енцо Ферари и Скудерията, се разкрива голямата картинка на развитието на автомобилостроенето и великият автомобилен спорт в началото на изминалия век. Век, в който Италия има превъзходство като започнем от индустриалния дизайн като основа, през малките работилнички и манифактури, оформящите се индустриални конгломерати в Европа, та чак до състезателните трасета. Което поражда редица неизбежни въпроси и сравнения накъде върви Италия и как защитава славното си техническо и спортно минало. (Да не казвам директно, че ти се реве като четеш къде са били и къде са сега...) Един обикновен цитат от книгата по този въпрос: „ФИАТ не копират, те обучават след като са изобретили!“ Къде са ФИАТ на картата сега?
И още два въпроса, които си зададох, четейки..
*Кой беше последният италианец, спечелил във Формула 1?
Джанкарло Физикела, с Рено през 2006-та.
*А кой беше последният във WRC?
Оказа се Пиеро Лиати, през 1997-ма. Лесно си припомних за него, понеже бях гледал наскоро биографията на Фабриция Понс, а и резултати от Рали Албена/Златни пясъци, в които Лиати е участвал неведнъж.
И един непреходен цитат за разликата между бедните и богатите пилоти:
„Ферари знае твърде добре, че богатите аматьори са различна мая, лишени от тази „мъчителна пустота в стомасите си“, която движи истинския професионалист. Той иска мъж като Нуволари или, да прости Господ, Фанджо, които се състезават с бруталната, безсърдечна и неотслабваща решителност да победят на всяка цена. Те са трудни характери, безочливи, егоцентрични, егоистични, дистанцирани мъже, но могат да печелят. Тяхната лояност е към собствените им, често монашески, потребности. Но са способни да се изправят без колебание пред страховитите залози на хлъзгава от дъжда или покрита с масло състезателна писта, или зад волана на посредствена, трудноуправляема състезателна кола.“
Енцо Ферари не е светец, не е икона, не е и велик инженер. Не е и било нужно да бъде.
Но е създал магия, която хората обичат. Автомобили, които слагат на плакат над леглото си. Двигатели което могат да се чуят, само като видят на снимка! Скудерия, която да подкрепят следващата неделя. End of story...